Джулия Куин
Мистър Кавендиш, предполагам (2)

Втора глава

Амелия знаеше какво се опитва да направи той. Беше й кристално ясно и много добре осъзнаваше, че я манипулира, и все пак, дяволите да го вземат, ето че бе тук, криеше се зад завесата и го гледаше как танцува с Грейс.

Беше отличен танцьор. Поне в това бе сигурна. Беше танцувала с него много пъти — кадрил, групови танци, какво ли не, по време на двата й сезона в Лондон. Всички до един бяха танци по задължение.

И все пак понякога — понякога — бяха прекрасни. Амелия не беше съвсем имунизирана за мислите на другите хора. Бе великолепно да поставиш длан върху ръката на един от най-желаните неженени мъже в Лондон, особено когато притежаваш обвързващ договор, обявяващ, че този ерген е само твой.

Всичко в него беше някак си от по-голямо значение и по-добро, отколкото при останалите мъже. Той беше богат! Той имаше титла! Той караше глупавите момичета да припадат!

А тези с по-издръжлив организъм… е, и те припадаха.

Амелия бе сигурна, че Томас Кавендиш би бил най-изгодната партия на десетилетието, дори и да бе роден с гърбица и два носа. Неженените херцози не се срещаха често, а бе добре известно, че семейство Уиндъм притежава достатъчно земя и пари, за да си съперничи с повечето европейски княжества.

Но гърбът на Негова Светлост нямаше гърбица, а носът му — от който, за щастие, притежаваше един брой — бе прав и хубав, и в прекрасна пропорция с останалата част от лицето му. Косата му беше тъмна и гъста, очите — изключително сини и всичките му зъби си бяха на мястото, освен ако не успяваше да прикрива успешно, някой липсващ. Обективно казано, външният му вид би могъл да се опише единствено като привлекателен.

Макар да не бе незасегната от чара му, Амелия не бе и заслепена от него. Въпреки годежа им, тя се считаше за най-безпристрастния му съдник. Трябваше да е, защото определено бе способна да формулира недостатъците му и при повод се забавляваше да си ги записва. И за да е сигурна, ги преглеждаше повторно на всеки два месеца.

Изглеждаше съвсем честно, като се имаха предвид неприятностите, които щяха да й се случат, ако някой случайно намереше списъка, наистина трябваше да е колкото се може по-информирана.

Амелия ценеше точността във всичко. По нейно мнение тя бе, за съжаление, подценена добродетел.

Но проблема с годеника й и, както предполагаше, с по-голямата част от човечеството бе, че той беше много труден за определяне. Как например да се обясни това неопределено високомерие, което се носеше около него, сякаш той притежаваше нещо… повече, в сравнение с останалата част от обществото. Херцозите не би трябвало да изглеждат толкова компетентни. Трябваше да са слаби и жилави, или ако не това, тогава топчести, гласовете им да са неприятни, а умствените им способности ограничени, а, е… веднъж бе зърнала ръцете на Уиндъм. Той обикновено носеше ръкавици, когато се срещаха, но един път, не можеше да си спомни кога, той ги бе свалил и тя откри, че е хипнотизирана от ръцете му.

Ръцете му, за Бога.

Беше лудост, беше странно, но докато стоеше там, безмълвна и вероятно с увиснала до земята уста, тя не можеше да направи нищо, освен да мисли, че тези ръце са вършили някаква работа. Поправяли са ограда. Държали са лопата.

Ако той се бе родил петстотин години по-рано, със сигурност би бил страховит рицар, размахващ меч в битка, когато не носи нежно дамата си към залеза.

И да, тя бе наясно, че може би е прекарала малко повече време в размишления върху положителните черти от личността на годеника си, отколкото той върху нейните.

Но дори да беше така, в крайна сметка, не знаеше много за херцога. С титла, богат, привлекателен — в действителност, не бе кой знае колко. Не мислеше, че е много неразумно от нейна страна да се стреми да узнае нещо повече за него. А това, което искаше наистина — не че можеше да обясни точно защо — бе той да научи нещо за нея.

Или той да иска да знае нещо за нея.

Да се интересува.

Да зададе въпрос.

Да изслуша отговора, вместо да кима, докато наблюдава как някой минава през стаята.

Откакто Амелия бе започнала да следи подобни неща, годеникът й й бе задал точно осем въпроса. Седем се отнасяха до това дали се наслаждава на вечерните забавления. Другият бе за времето.

Тя не очакваше от него да я обича — не бе толкова капризна. Но си мислеше, че един мъж с поне средна интелигентност, би искал да знае нещо за жената, за която планираше да се ожени.

Но не, Томас Адолфъс Хорейшио Кавендиш, най-уважавания херцог на Уиндъм, граф на Кестевън, Стоу и Стамфорд, барон Гренвил дьо Стайн, да не споменаваме другите титли, които — за щастие — не се изискваше от нея да запомни, изглежда не се интересуваше, че бъдещата му съпруга обича ягоди, но не понася грах. Не знаеше, че тя никога не пее пред публика, нито пък бе наясно, че когато проявеше желание, рисуваше отлично с акварел.

Не знаеше, че тя винаги бе искала да посети Амстердам.

Не знаеше, че мрази, когато майка й я определя като задоволително интелигентна.

Не знаеше, че сестра й щеше да й липсва отчайващо много, когато Елизабет се омъжеше за граф Ротси, който живееше на другия край на страната, на разстояние четири дни езда.

Не знаеше и, че ако той просто я бе попитал нещо различно, или й бе задал един обикновен въпрос, който да не е свързан с температурата на въздуха, то тогава мнението й за него би се подобрило неизмеримо.

Но това би предположило, че той се интересува от мнението й за него, нещо, за което тя бе сигурна, че не е така. Всъщност, липсата му на тревога относно доброто й мнение можеше да е единственото важно нещо, което тя знаеше за него.

Освен…

Амелия внимателно надникна иззад червената кадифена завеса, която в момента й служеше като щит, напълно наясно, че той знае, че е там.

Наблюдаваше лицето му.

Наблюдаваше начина, по който гледаше Грейс.

Начинът, по който се усмихваше на Грейс.

Начинът, по който — Небеса, той смееше ли се? Никога не го бе чувала да се смее, никога дори не го бе виждала да го прави, докато е в другия край на стаята.

Устните й се разтвориха шокирано и, може би съвсем леко, потресено. Изглежда, че научи нещо важно за годеника си.

Той бе влюбен в Грейс Евърслей.

О, чудесно, няма що!

 

 

На танците в Линкълншир не свиреха валс — все още се смяташе за твърде „бърз“ от матроните, които организираха събирането всяко тримесечие. Томас мислеше, че това е жалко. Не се интересуваше от съблазнителната природа на танца — никога не бе имал възможност да танцува валс с някой, когото възнамерява да съблазни. Но валсът предлагаше възможност да разговаряш с партньора си. Което би било дяволски по-лесно от накъсаните думи и изречения, които разменяше, докато той и Грейс преминаваха през спираловидните движения на груповия танц.

— Да не се опитваш да я накараш да ревнува? — попита Грейс, докато се усмихваше по начин, който той би определил като флиртаджийски, ако не я познаваше толкова добре.

— Не ставай абсурдна.

Само че по това време тя сключваше ръце с местен земевладелец. Томас преглътна едно раздразнено изсумтяване и изчака тя да се върне до него.

— Не ставай абсурдна — каза отново.

Грейс наклони глава на една страна.

— Преди никога не си танцувал с мен.

Този път той изчака подходящия момент, преди да отговори:

— Кога съм имал случай да танцувам с теб?

Грейс пристъпи назад и се поклони, както изискваше танца, но той я видя как кимна утвърдително. Томас рядко присъстваше на местните събирания и макар Грейс да съпровождаше баба му, когато тя пътуваше до Лондон, почти никога не бе включена във вечерните излизания. А дори и да участваше, винаги стоеше настрани с придружителките и компаньонките.

Двамата се придвижиха в началото на редицата танцьори, той пое ръката й и се подготвиха да се наредят както изискваше танца, като пристъпиха до центъра на пътеката, джентълмените от дясно, а дамите от ляво.

— Ядосан си — каза Грейс.

— Съвсем не.

— Наранена гордост — продължи тя.

— Само за миг — призна той.

— А сега?

Томас не каза нищо. Нямаше нужда. Бяха достигнали края на редицата и трябваше да заемат местата си в противоположните страни на пътеката. Но когато се приближиха един до друг за кратко плясване с ръце, Грейс каза:

— Не отговори на въпроса ми.

Те пристъпиха назад, после напред и той се наклони надолу като измърмори:

— Обичам да контролирам нещата.

Тя изглеждаше сякаш би могла да се изсмее на това.

Той й се ухили лениво, а когато имаше възможност отново да говори, изрече:

— Толкова ли си изненадана?

Томас се поклони, а Грейс се завъртя и после каза с дяволито проблясващи очи:

— Никога не ме изненадваш.

Това го разсмя и когато отново се приближиха един до друг за поклон и завъртане, се наклони и отвърна:

— Никога не се и опитвам.

Което само я накара да извърти очи.

Тя беше добра компания. Томас се съмняваше, че баба му е търсила нещо повече от живо тяло, което знае как да казва „Да, госпожо“ и „Разбира се, госпожо“, когато бе наемала компаньонката си, но въпреки това бе направила добър избор. Беше бонус, че Грейс бе дъщеря на енорията, осиротяла няколко години по-рано, когато родителите й се бяха разболели от треска. Баща й бил земевладелец и двамата с жена му бяха харесвани от всички. В резултат на което, Грейс вече познаваше местните семейства и се бе сприятелила с повечето. Което трябваше да е предимство за сегашната й длъжност.

Или поне така предполагаше Томас. През повечето време се опитваше да стои настрана от баба си.

Музиката спря и той си позволи да погледне към червената завеса. Или годеницата му се бе оттеглила, или бе станала малко по-умела в изкуството на криенето.

— Трябва да си по-мил с нея — каза Грейс и прие да бъде съпроводена, докато напускаха дансинга.

— Тя ме игнорира — напомни й той.

Грейс само сви рамене.

— Трябва да си по-мил с нея — повтори тя. После направи реверанс и се отдалечи, оставяйки Томас сам — това никога не бе привлекателна перспектива на подобни събирания.

Той беше сгоден джентълмен и по-важното, това беше местно събиране и всички добре познаваха бъдещата му съпруга. Което би трябвало да значи, че тези, които може би си представяха дъщерите си — или сестрите, или племенниците — като негови херцогини, ще го оставят намира. Но уви, лейди Амелия не му осигуряваше пълна защита от съседите. Колкото й добра репутация да имаше, а до колкото можеше да каже, тя беше доста харесвана, никоя себеуважаваща се мамичка не би пропуснала да помисли, че нещо може да се обърка с годежа и, че херцогът може да се окаже необвързан, и може да се наложи да си намери друга годеница.

Или поне така му бяха казали. Обикновено не бе посветен в подобни клюки. За което прилежно благодари на създателя си.

И макар да имаше граждани на Линкълншир, които нямаха необвързана дъщеря, сестра, или племенница, винаги имаше някой, който да му се подмазва. Беше дяволски уморително. Би дал ръката си — е, може би пръста на крака си — за един-единствен ден, в който никой да не му казва нещо, само защото си мисли, че Томас би искал да чуе точно това.

Имаше доста предимства да си херцог, но честността на събеседниците му не бе сред тях.

Ето защо, когато Грейс го изостави в края на малкия дансинг, той веднага се отправи към вратата.

По-скоро към първата, която му се изпречи. Нямаше особено значение коя. Просто искаше да излезе.

Двадесет секунди по-късно, дишаше чистия въздух на линкълнширската нощ и обмисляше останалата част от вечерта. Планирал бе да се прибере у дома, всъщност очакваше с нетърпение една тиха вечер, преди баба му да го хване в засада с плановете си за това събиране.

Но сега Томас мислеше, че едно посещение до Стамфорд щеше да му се отрази по-добре. Селест щеше да е там, неговата собствена лична вдовица — много интелигентна и много дискретна. Споразумението им устройваше и двамата идеално. Той й носеше подаръци — прекрасни дарове, които тя можеше да използва като допълнение към спретнатата къща и скромния доход, които съпругът й й бе оставил. А тя му осигуряваше компания, без очаквания за вярност.

Томас спря за миг, за да се ориентира. Малко дърво, къпалня за птички и нещо, което изглежда бе твърде окастрен розов храст… очевидно не бе излязъл през вратата, която водеше към улицата. А, да, градината. Леко намръщен, той хвърли поглед през рамо. Не бе сигурен дали човек в действителност можеше да стигне до улицата, без да влезе отново в залата. Бог му бе свидетел, че щеше да опита, но точно в този миг, би се заклел, че чу как някой извика името му, последвано от думите дъщеря, трябва и представя.

Томас мина край къпалнята за птички с намерението да заобиколи сградата, но точно когато подмина осакатения храст, му се стори, че видя движение с ъгълчето на окото си.

Нямаше намерение да поглежда. Бог знаеше, че не иска да поглежда. Гледането можеше само да доведе до неудобство. Нямаше нищо по-неудобно от това да откриеш някой, където той — или по-често, тя — не би трябвало да бъде. Но, той погледна разбира се, защото вечерта му така или иначе бе необичайна.

Погледна, а после си пожела да не го бе правил.

— Ваша светлост.

Беше лейди Амелия, без съмнение на място, където не би трябвало да бъде.

Той се взря в нея заплашително, докато решаваше как да подходи.

Вътре бе задушно — каза тя и се изправи.

Бе седяла на каменната пейка, а роклята й… е, честно казано, не можеше да си спомни какъв цвят е роклята й, а на лунната светлина определено не би могъл да каже със сигурност. Изглежда цветът се сливаше с пейзажа и за това не бе успял да я забележи.

Но тези неща не бяха от значение. По-важното бе, че е навън, и то сама.

А тя му принадлежеше.

Наистина, това нямаше да го бъде.

 

 

Щеше да е много по-велико бягство, ако Амелия бе успяла да се измъкне от залата за танци и да напусне напълно сградата, но съществуваше досадния проблем със сестра й. И другата й сестра. И майка й. И баща й, макар да бе убедена, че той би бил щастлив да я последва към изхода, ако не бяха тези трима членове на семейство Уилоуби, всеки от които, все още си прекарваше чудесно.

Така че, Амелия си бе проправила път до страничната част на сградата и седна на малката каменна пейка, където можеше да изчака семейството си да се насити на празненството. Никой не излизаше оттук. Избраното от нея място бе встрани от градината и след като целта на събирането бе да видиш другите и да бъдеш видян, тази прашна стара скамейка съвсем не допринасяше за целта.

Не беше много хладно, а и звездите се бяха появили, като поне й осигуряваха някаква занимавка. Макар че изобщо не умееше да разпознава съзвездията и това вероятно щеше да я държи ангажирана само няколко минути.

Но успя да намери Голямата мечка, а от там и Малката, или поне това, което си мислеше, че е Малката. Откри три съзвездия, които можеха да са мечки — наистина, който бе създал тези неща, трябва да е имал интерес към абстрактното — а ей там имаше нещо, което би се заклела, че е църковна камбанария.

Не че имаше каквито и да е съзвездия-камбанарии. Но все пак.

Тя се размърда на мястото си — за да разгледа по-добре блестящото петно на север, което, с достатъчно въображение, можеше да мине за странно по форма нощно гърне — но преди да присвие очи, за да го види, чу ясния звук от нечии стъпки в градината.

Идваха към нея.

Ама, че късмет. До тук с уединението й. Никога не получаваше каквото и да е лично пространство у дома, а изглежда и тук нямаше да го намери.

Остана неподвижна, докато чакаше натрапникът да напусне градината, а после…

Не можеше да бъде.

Но разбира се, че можеше.

Уважаемият й годеник. В целия си великолепен блясък.

Какво правеше той тук? Когато бе напуснала залата за танци, Томас бе доста щастлив, танцувайки с Грейс. Дори танцът да беше приключил, не бе ли задължен да я придружи до края на дансинга и да си позволи кратък безсмислен разговор? Последвани от още няколко минути в приветствия от многото, разнообразни членове на линкълнширското общество, които се надяваха годежа му да се разпадне. В същото време не пожелаваха нищо лошо на бъдещата булка, със сигурност, но Амелия определено бе чула повече от един човек да размишлява върху възможността тя да се влюби в някого другиго и да избяга в Гретна^[1].

Като че някой можеше да избяга от нейната къща, без да го забележат.

Но изглежда, че Негова светлост бе успял да се освободи със завидна скорост и сега се промъкваше през задната градина.

О, добре де, той вървеше изправен и висок, и непоносимо горд, както винаги. Но дори и така, определено се промъкваше, което Амелия намери достойно за учудване. Човек би си помислил, че един херцог има достатъчно влияние, за да избяга през входната врата.

Тя би била доволна да прехвърля разни смущаващи истории за него в ума си, но той избра точно този миг — защото Амелия очевидно бе момичето с най-лош късмет в Линкълншир — да извърне глава. И то в нейната посока.

— Ваша светлост — каза Амелия, защото изглежда нямаше смисъл да се преструва, че не е наясно, че я е видял. Той не отвърна нищо, което тя намери за грубо, но не мислеше, че е в положението да изостави собствените си маниери, затова се изправи и обясни: — Вътре бе задушно.

Което си беше самата истина. Дори това да не бе причината за напускането й.

Той пак не каза нищо, само я гледаше по този свой високомерен начин. Трудно бе човек да стои напълно неподвижен под тежестта на подобен поглед — тя предполагаше, че точно това е смисъла. Амелия едва потискаше желанието си да пристъпи от крак на крак. Или да свие длани в юмруци. Или поне да стисне зъби. Но отказа да му предложи подобно удоволствие, ако се предположеше, че той забелязва което и да е от действията й. Затова тя стоеше съвсем неподвижно, като се изключеше спокойната усмивка на лицето й, която си позволи да извие съвсем малко, когато наклони глава на една страна.

— Вие сте сама — каза той.

— Така е.

— Навън.

Амелия не бе сигурна как да потвърди, без поне един от двама им да изглежда глупаво, така че просто примигна и изчака следващото му твърдение.

— Сама — повтори той.

Тя погледна наляво, а после надясно, докато обмисляше какво да каже.

— Вече не.

Погледът му стана по-остър, не че тя бе мислила това за възможно.

— Предполагам — каза той, — че сте наясно с потенциалните опасности за репутацията ви.

Този път тя стисна зъби. Но само за миг.

— Не очаквах някой да ме намери — отвърна.

Той не хареса този отговор. Поне това бе ясно.

— Тук не е Лондон — продължи тя. — Мога да седя без придружител на скамейка извън залата за няколко минути, без да загубя положението си в обществото. При условие, разбира се, че няма да ме изоставите.

Той стисна челюстта си. О, мили Боже, Каква двойка бяха само.

— Въпреки това — изръмжа той, — подобно поведение е непристойно за една бъдеща херцогиня.

— Вашата бъдеща херцогиня.

— Именно.

Стомахът на Амелия започна да изпълнява най-странните възможни подскачания и премятания, и тя не можеше да каже дали бе замаяна или ужасена. Уиндъм изглеждаше бесен, изпълнен със студена ярост, и макар да не се страхуваше физически от него — той бе прекалено голям джентълмен, за да удари жена — можеше, ако решеше, да превърне живота й в непрекъсната поредица от нещастия.

Още най-ранния й спомен бе създал впечатлението, че в този мъж — тогава още момче — беше властта. Животът й, казано просто и без каквито и да е възражения, се въртеше около неговия.

Той говореше, тя слушаше.

Той помахваше с ръка, тя се озоваваше.

Той влизаше в стаята, а тя се усмихваше с радост.

И, най-важното, тя бе доволна за възможността. Беше щастливка, защото се съгласяваше с всичко, което той кажеше.

Освен, че — и това трябваше да е най-голямата обида — той рядко говореше с нея. Почти никога не я търсеше — какво въобще би искал, което тя можеше да му осигури? И се беше отказала от усмивките, когато той влезеше в някоя стая, защото и без това никога не гледаше в нейната посока.

Ако той забележеше съществуването й, то това се случваше рядко.

Но точно сега…

Тя му предложи спокойна усмивка, взираше се в лицето му, сякаш не осъзнаваше, че очите му бяха с температурата на ледени кубчета.

Точно сега, той я бе забелязал.

А после, някак необяснимо, се промени. Просто ей така. Нещо в него се смекчи и устните му се извиха. Взираше се в нея, сякаш тя беше безценно съкровище, оставено в скута му от някой благосклонен бог.

Това бе достатъчно, за да накара всяка млада дама да се почувства изключително смутена.

— Пренебрегвах ви — каза той.

Тя примигна. Три пъти.

— Моля?

Той хвана дланта й и я вдигна до устата си.

— Пренебрегвах ви — каза отново, а гласът му се разтапяше в нощта. — Не беше хубаво от моя страна.

Устните на Амелия се разтвориха и макар да трябваше да направи нещо с ръката си — да я използва, за да си върне дланта би било очевидния избор — тя просто стоеше там като идиотка, с отворена уста, безволева, и се чудеше защо той…

Е, честно казано, просто се чудеше защо.

— Да танцувам ли с вас сега? — измърмори той.

Тя се взря в него. Какво бе намислил?

— Въпросът не е труден — каза той с усмивка и дръпна нежно дланта й, докато се приближаваше по-близо. — Да… или не.

Тя затаи дъх.

— Или да… — каза той и се разсмя, щом свободната му ръка намери мястото си в основата на гърба й. Устните му доближиха ухото й, без съвсем да го докосват, но достатъчно близо, така че думите му да се понесат по кожата й като целувка. — Да почти винаги е правилния отговор.

Той приложи малко натиск и бавно… нежно… те затанцуваха.

— И винаги — прошепна, а устата му най-накрая докосна ухото й, — когато си с мен.

Той я съблазняваше. Изводът я помете, едновременно от вълнение и объркване. Не можеше да си представи защо. Преди никога не бе показал и най-слабата склонност да го прави. Беше преднамерено. Той използваше всяко оръжие от арсенала си, или поне всяко позволено в обществена градина.

И успяваше. Тя знаеше, че едва ли действа импулсивно — сигурна бе, че не е станала неустоима за една вечер — но все пак, кожата й пламтеше и когато вдишваше, което не бе толкова често, колкото трябваше, тялото й ставаше леко и се понасяше нанякъде. Тя може и да не знаеше толкова много за взаимоотношенията между мъжете и жените, но знаеше едно…

Той я караше да се чувства глупаво.

Мозъкът й все още работеше, а повечето й мисли бяха свързани, но нямаше начин той да го узнае, защото всичко, което Амелия можеше да направи бе да се взира в него като влюбено пале, очите й го молеха да премести ръката си, да я притисне към гърба й.

Искаше да потъне в прегръдките му. Искаше да е по-близо до тялото му.

Беше ли изрекла и една дума, откакто бе поел ръката й?

— Никога не съм забелязвал колко прекрасни са очите ти — каза той тихо, а тя искаше да каже, че това бе така, защото никога не си бе правил труд да ги погледне, а после искаше да изтъкне, че едва ли можеше да види цвета им на лунната светлина.

Но вместо това се усмихна като глупачка и повдигна глава към него, защото може би… просто може би, той мислеше да я целуне и може би… просто може би, той наистина щеше да го стори, и може би… о, определено тя щеше да му позволи.

И тогава той го направи. Устните му докоснаха нейните в това, което трябваше да е най-нежната, най-почтителната и романтична първа целувка в историята. Беше всичко, което си бе мечтала, че може да е една целувка. Беше сладка и нежна, и я изпълни с топлина, а после, защото не можеше да се въздържи, тя въздъхна.

— Толкова сладка — измърмори той и Амелия почувства как ръцете й се обвиха около врата му. Той се разсмя на готовността й и собствените му ръце се преместиха по-надолу, обхващайки дупето й по най-скандален начин.

Тя леко изпищя и се размърда срещу му, но ръцете му стегнаха хватката си и дишането му се промени.

Както и целувката.