Джулия Куин
Мистър Кавендиш, предполагам (10)

Десета глава

Томас се взря в нея за по-дълго, отколкото бе необходимо, после направи знак на кочияша да ги остави насаме. След като Амелия вече висеше наполовина извън каретата, не бе необходимо той да се накланя напред, за да попита:

— Защо не?

— За да запазим достойнството ти — отвърна тя, сякаш смисълът беше напълно ясен. — Казах на Мили…

— Мили?

— Сестра ми — очите й се разшириха по начина, по който го правеха жените, когато събеседниците им — обикновено мъже — не можеха веднага да разберат какво си мислят. — Нали си спомняш, че имам една.

— Спомням си, че имаш няколко — отвърна й сухо.

Изражението й определено се превърна в сърдито.

— Не, че би помогнало, но Мили беше с мен тази сутрин, когато те видях…

Томас изруга под нос.

— Сестра ти ме е видяла.

— Само едната ми сестра — увери го тя. — И за твой късмет, беше тази, която може да пази тайна.

Трябваше да има нещо смешно в това, но той не го виждаше.

— Продължавай — нареди Томас.

Тя го стори. С изключително оживление.

— Налагаше се да измисля за пред майка ни някаква причина, заради която съм изоставила Мили на главната улица в Стамфорд, така че казах на сестра си да й предаде, че съм срещнала Грейс, която е изпълнявала поръчки за баба ти. После тя ме е поканила в Белгрейв, но ако съм искала да дойда, е трябвало да тръгна незабавно, защото херцогинята е наредила на Грейс да се върне веднага.

Томас примигна, в опит да проследи мисълта й.

— Трябваше да имам някаква причина, след като не съм намерила достатъчно време сама да вляза в магазина за дрехи и да информирам мама за промяната в плановете.

Тя се взря в него сякаш той трябваше да има отговор. Но такъв не последва.

— Защото — добави Амелия, сега с видимо нетърпение — ако бях говорила направо с майка ми, тя щеше да настоява да излезе навън, и макар че си хубав, трябва да призная, че нямам представа как бих могла да те дегизирам като Грейс Евърслей.

Той изчака, докато не се убеди, че тя е свършила с историята, а после измърмори:

— Това сарказъм ли е, Амелия?

— Щом разговорът го изисква — отвърна му тя след кратко дразнещо мълчание и го погледна с почти предизвикателно повдигнати вежди.

Томас я изгледа и скри веселието си. Ако арогантността бе игра, тя никога не би спечелила.

И наистина, само след пет секунди на взиране един в друг, Амелия си пое дълбоко дъх и продължи, сякаш така и не бе спирала с разказа си:

— Така че разбираш, защо все още не мога да се върна в Бърджис. Няма начин да съм отишла до Белгрейв, за да посетя който се предполага, че трябва да съм посетила, и после отново да съм отишла у дома.

— Мен — каза той.

Тя го погледна глупаво. Или по-точно, погледна го така сякаш си мислеше, че той е глупав.

— Моля?

— Трябва да си посетила мен — уточни Томас.

Сега изражението й стана подозрително.

— Майка няма да е на себе си от радост, но никой друг няма да повярва.

Той не беше съвсем сигурен, защо от това го заболя, но го заболя и гласът му стана леден:

— Ще ми обясниш ли този коментар?

Тя се разсмя, а после, когато той не каза нищо, насочи вниманието си към него и отвърна:

— О, ти си сериозен.

— Дал ли съм ти основание да смяташ, че не съм?

Амелия стисна устни и за миг изглеждаше почти смирена.

— Разбира се, че не, Ваша светлост.

Не си направи труд да й напомни да го нарича Томас.

— Но със сигурност трябва да разбираш гледната ми точка — продължи тя, точно когато той си мислеше, че е свършила. — Някога да съм посещавала теб в Белгрейв?

— Посещаваш ни през цялото време.

— И те виждам за установените десет минути, петнадесет, ако си в щедро настроение.

Той се взря в нея невярващо.

— Беше много по-хрисима, когато мислеше, че съм пиян.

— Ти беше пиян.

— Независимо от това — наклони глава за миг и притисна основата на носа си. — „По дяволите, какво щеше да прави с този проблем?“

— Главата ли те мъчи? — попита тя.

Той вдигна поглед.

— Правиш това — Амелия имитира жеста му, — когато главата ти създава проблеми.

Томас го правеше толкова често през последните двадесет и четири часа, че беше чудо, че мястото не бе посиняло като окото му.

— Много неща ме мъчат — отвърна кратко, но тя изглеждаше толкова поразена, че се принуди да добави: — Нямам предвид теб.

Устните й се разтвориха, но Амелия не направи коментар.

Той също не отвърна нищо и мина цяла минута преди тя да каже с внимателен, почти печален глас:

— Мисля, че трябва да тръгваме. Към Белгрейв — поясни му, когато погледът на Томас улови нейния. — Сигурна съм, че мислиш също като мен — продължи тя, — че можем просто да излезем от областта и да изчакаме един-два часа преди да се върнем у дома.

Всъщност, това си мислеше и той. Щеше да е ужасно за репутацията й в случай, че ги разкриеха, но някак си, това изглеждаше най-малката от грижите му.

— Но не познаваш майка ми — добави Амелия. — Не като мен. Тя ще изпрати някой в Белгрейв. Или може би сама ще отиде, под един или друг предлог. Вероятно нещо като това да вземе още книги назаем от баба ти. Ако пристигне, а аз не съм там, ще настъпи катастрофа.

Той почти се разсмя. Единствената причина, поради която не го стори бе, че би било най-голямата обида, а имаше определени джентълменски принципи, които не можеше да изостави, дори когато света се разпадаше около него.

Но наистина, след събитията от вчера — новия си братовчед, евентуалната загуба на титлата и дома, вероятно дори и дрехите на гърба си — последиците от неразрешен пикник в провинцията изглеждаха тривиални. Какво можеше да се случи? Някой щеше да ги види и щяха да бъдат принудени да се оженят? Вече бяха сгодени.

Или не бяха? Вече не бе сигурен.

— Знам, че това само би ускорило церемонията, която бе предопределена от десетилетия, но… — тук гласът й потрепери и сърцето му бе пронизано от вина, — ти не го искаш. Не още. Ясно го показа.

— Не е вярно — бързо отвърна той. Наистина не беше. Но преди бе точно така. И двамата го знаеха. Като я гледаше сега, русата й коса сияеща на сутрешното слънце, очите й — днес не толкова лешникови, а почти зелени — вече не знаеше, защо бе отлагал толкова дълго.

— Аз не го искам — каза тя. Гласът й прозвуча почти като шепот. — Не по този начин. Не като нещо скалъпено набързо. Вече никой не мисли, че ти наистина искаш да се ожениш за мен.

Той искаше да й възрази, да й каже, че е неразумна и глупава, и си въобразява неща, които просто не са истина. Но не можеше. Не се бе отнасял лошо с нея, но не се бе отнасял и добре.

Откри, че се взира в лицето й така сякаш никога не я беше виждал истински до този момент. Тя бе прекрасна. По всеки начин. А можеше досега да му е съпруга.

Но светът беше много различно място от това, което бе вчера, а той вече не знаеше дали има каквито и да е права над нея. И мили Боже, последното нещо, което искаше да стори бе, да я заведе в Белгрейв. Нямаше ли да е забавно? Можеше да я запознае с Джак Разбойника! Вече можеше да си представи разговора.

Амелия, запознай се с братовчед ми.

Твоят братовчед?

Именно. Той може да е херцогът.

Тогава ти кой си?

Отличен въпрос.

Да не споменаваме другия отличен въпрос, който със сигурност щеше да му зададе — как точно стояха нещата с годежа им?

Мили Боже. На човек можеше да му се замае главата, а неговата глава, на път да се оправи, но все още в лошо състояние след пиянска нощ, предпочиташе да остане незамаяна.

Би било толкова лесно да настоява, че не могат да отидат в Белгрейв. Беше свикнал да взима решенията, а тя бе свикнала да се съгласява с тях. Да не се съобрази с желанията й не би изглеждало нехарактерно за него.

Но не можеше да го направи. Не и днес.

Може би майка й нямаше да я потърси. Може би никой никога нямаше да узнае, че не е била там, където е казала, че ще бъде.

Но Амелия щеше да знае. Щеше да знае, че го е погледнала в очите и му е казала, защо трябва да отиде в Белгрейв, и щеше да знае, че той е бил прекалено безсърдечен да разбере чувствата й.

А той щеше да знае, че я е наранил.

— Много добре — каза Томас безцеремонно. — Ще се отправим към Белгрейв — не живееше в малка къщурка. Със сигурност можеха да избегнат мистър Одли. И без това, той вероятно все още беше в леглото. Не изглеждаше от типа мъже, които се наслаждават на ранното ставане.

Томас даде инструкции на кочияша да ги отведе у дома, а после се качи в каретата до Амелия.

— Не си представям, че очакваш с нетърпение компанията на баба ми — каза й той.

— Не твърде много, не.

— Тя предпочита стаите в предната част на замъка — а ако мистър Одли беше буден, той също щеше да е там, вероятно броейки среброто или пресмятайки колко струва колекцията на Каналето^[1] в северния вестибюл.

Томас се обърна към Амелия.

— Ще влезем през задния вход.

Тя кимна и това беше всичко.

 

 

Когато достигнаха Белгрейв, кочияшът се насочи направо към конюшните, вероятно, предположи Амелия, по заповед на херцога. И наистина, пристигнаха до там без дори да минат покрай предните прозорци на замъка. Ако херцогинята беше където Уиндъм бе казал, че ще бъде — наистина, при всичките си визити Амелия я бе виждала в три отделни стаи, всичките в предната част на замъка — тогава те щяха да успеят да прекарат остатъка от сутринта в относително спокойствие.

— Не мисля, че някога съм била в тази част от Белгрейв — отбеляза Амелия, докато влизаха през френските прозорци. Чувстваше се като крадец, за това, че се промъква по този начин. Белгрейв бе толкова застинал и тих тук отзад. Човек можеше да долови всеки звук, всяка стъпка.

— Рядко съм в тази част — отвърна Томас.

— Не мога да си представя, защо не — тя се огледа. Бяха влезли в дълъг, широк коридор, по продължението на който имаше редица от стаи. Тази пред нея бе нещо като кабинет, със стени от книги, всичките с кожени подвързии и миришещи на знания. — Прекрасно е. Толкова тихо и спокойно. Тези стаи трябва да са окъпани в утринно слънце.

— Ти организирана ли си, лейди Амелия, винаги ли ставаш в зори?

Той звучеше толкова официално. Може би, защото бяха отново в Белгрейв, където всичко беше такова. Тя се зачуди дали тук бе трудно да се говори откровено, сред толкова много разкош, надвиснал над главата ти. Бърджис парк беше също доста величествен — никой не твърдеше обратното — но в него имаше определена топлота, която липсваше в Белгрейв.

Или може би просто познаваше Бърджис. Бе израснала там, смяла се бе там, беше преследвала сестрите си и дразнила майка си. Бърджис беше дом, Белгрейв — по-скоро музей.

Колко смела трябваше да е Грейс, да се събужда тук всяка сутрин.

— Лейди Амелия — дойде напомнящо гласът на Томас.

— Да — каза тя рязко, спомняйки си, че бе имала намерение да отговори на въпроса му. — Да, такава съм. Не мога да спя, когато навън е светло. Летата са особено трудни.

— А зимите са лесни? — той звучеше развеселен.

— Съвсем не. Дори са по-лоши. Спя твърде много. Предполагам, че трябва да живея на екватора, с идеално разделение на деня и нощта през всеки ден от годината.

Томас я погледна с любопитство.

— Обичаш ли географията?

— Да — Амелия закрачи из кабинета, прокарвайки безцелно пръсти по книгите. Харесваше начина, по който всеки том леко изпъкваше навън и позволяваше на пръстите й да се движат вълнообразно, докато се разхождаше из стаята. — Или трябва да кажа бих могла да я обичам. Не съм много добре запозната с нея. Гувернантките ни не я смятаха за важен предмет. Нито родителите ни, предполагам.

— Наистина?

Томас звучеше заинтересуван. Това я изненада. Въпреки скорошното им сближаване, той все още си беше… е… той и тя не бе свикнала да проявява интерес към мислите и желанията й.

— Танци — отвърна му, защото със сигурност това би отговорило на незададения въпрос. — Рисуване, пиано, достатъчно математика, така че да пресметна разходите за някой моден тоалет.

При това той се усмихна.

— Те скъпи ли са?

Тя му хвърли кокетен поглед през рамо.

— О, ужасно много. Ще те изцедя до последно, ако организираме повече от два маскарада годишно.

Той я погледна за миг, изражението му беше почти иронично, а после посочи към група полици в далечния край на стаята.

— Атласите са ей там, ако искаш да задоволиш интереса си.

Тя му се усмихна, малко изненадана от жеста. А после, с чувство на необяснимо удоволствие, прекоси стаята.

— Мислех, че не идваш в тази част на къщата много често.

Томас се поусмихна сухо, което някак си противоречеше на насиненото му око.

— Достатъчно често, за да знам къде да намеря атлас.

Тя кимна и издърпа на посоки голям, тънък том от лавицата. Погледна към златните букви на корицата: „КАРТИ НА СВЕТА“. Книгата изскърца, щом я разтвори. Датата под заглавието беше 1796. Зачуди се кога ли е била отваряна за последно.

— Грейс обича атласите — каза тя. Мисълта изскочи в ума й сякаш от нищото.

— Така ли?

Амелия чу приближаващите му се стъпки.

— Да. Мисля, че си спомням да го е споменавала. Или може би е била Елизабет, която ми е разказала. Двете винаги са били много добри приятелки — тя обърна още една страница с внимателни пръсти. Книгата не беше особено крехка, но нещо в нея предизвикваше почитание и грижа. Погледна надолу и видя голяма, правоъгълна карта, която пресичаше по дължина и двете страници със заглавие „Меркаторова проекция на нашия свят, лето Господне 1791“^[2].

Амелия докосна картата, пръстите й нежно се плъзнаха по Азия и после надолу до най-южната точка на Африка.

— Виж колко е голям — измърмори тя, главно на себе си.

— Светът? — отвърна той и Амелия усети усмивка в гласа му.

— Да — промърмори отново.

Томас стоеше до нея, а един от пръстите му намери Британия на картата.

— Виж колко малки сме ние — каза й.

— Изглежда странно, нали? — отбеляза тя, опитвайки да не обръща внимание на факта, че той стои толкова близо и, че можеше да почувства топлината, идваща от тялото му. — Винаги се изумявам колко далеч е Лондон, а ето тук — тя посочи картата, — разстоянието е нищо.

— Не нищо — Томас измери разстоянието с най-малкия си пръст. — Поне един нокът е.

Тя се усмихна. На книгата, не на него, което не изискваше много голямо усилие.

— Светът, измерен по големината на ноктите. Би било интересно проучване.

Той се засмя.

— Някой, в някой университет опитва това в този момент, уверявам те.

Амелия го погледна, което вероятно беше грешка, защото се почувства някак си останала без дъх. Въпреки това, успя да каже, с изключително разумен глас:

— Толкова ли са ексцентрични професорите?

— Тези с дългите нокти, да.

Той се разсмя, тя също, а после осъзна, че никой от тях не гледа към картата.

Очите му, помисли си със странно безпристрастие, сякаш разглеждаше произведение на изкуството. Харесваше очите му. Харесваше й да ги гледа.

Как така никога не бе осъзнавала, че дясното има ивица? Мислела бе, че ирисите са сини — не бледи, нито ясни, или дори лазурни, а тъмен, опушен нюанс със съвсем лека следа от сиво. Но сега можеше да види съвсем ясно, че имаше кафява ивица в тях. Простираше се надолу от зеницата и после леко надясно.

Караше я да се чуди, как никога не го е забелязвала преди. Може би никога не се бе вглеждала достатъчно. Или може би той никога не й бе позволявал да бъде достатъчно близо, за достатъчно дълго време, за да го стори.

А после, с глас също толкова замислен и приглушен, както със сигурност би бил и нейния, ако имаше смелостта да заговори, той промърмори:

— Очите ти изглеждат почти кафяви в момента.

Амелия почувства как рязко се връща към реалността.

— Имаш ивица.

И веднага й се прииска да избяга от стаята. Какво глупаво изказване.

Той докосна насинената кожа на скулата си.

— Ивица?

— Не, в окото ти — поясни, защото нямаше начин да си вземе думите назад. Щеше да е по-добре да му обясни точно какво има предвид. С неудобство направи движение във въздуха с дясната си ръка, втурна се напред, сякаш за да посочи, но после се дръпна назад, защото не можеше да го докосне и определено не можеше да докосне окото му.

— О! О, това. Да, необичайно е, нали? — Томас направи странна физиономия. Е, не съвсем. Нямаше да бъде необичайно за всяко друго лице, но за неговото беше. Малко скромна, почти срамежлива и толкова съвършено и чудесно човешка, че сърцето й пропусна един удар.

— Никой друг не я е забелязвал — добави той. — За щастие, вероятно. Глупаво малко несъвършенство.

Комплименти ли си просеше? Тя стисна устни, за да не се усмихне.

— Харесва ми — каза му Амелия. — Харесвам всичко, което те прави по-малко съвършен.

Нещо в изражението му се смекчи.

— Така ли?

Тя кимна, после извърна поглед. Странно как бе по-лесно да е откровена и смела, когато той беше ядосан — или подпийнал — отколкото когато й се усмихваше.

— Значи ще откриеш много неща, които харесваш в мен — каза той, а гласът му беше прекалено близо до ухото й, — веднъж щом ме опознаеш по-добре.

Амелия се престори, че изучава картата.

— Нима ми казваш, че не си съвършен?

— Никога не бих се осмелил да кажа това — подразни я Томас.

Тя преглътна. Той се накланяше прекалено много към нея. Вероятно дори не забелязваше близостта им, гласът му звучеше напълно непроменен, дишането му бе равномерно и под контрол.

— Защо каза, че очите ми са кафяви? — попита го с поглед все още насочен към атласа.

— Не съм. Казах, че изглеждат кафяви.

Тя почувства как в нея се надига вълна от напълно недостойна суета. Винаги се беше гордяла с лешниковите си очи. Бяха най-хубавото у нея. Определено най-необикновеното. Всичките й сестри споделяха една и съща руса коса и тен на кожата, но тя беше единствената с такива интересни очи.

— Сутринта изглеждаха зелени — продължи Томас. — Макар да предполагам, че може да се е дължало на алкохола. Още една халба ейл и от ушите ти можеха да излитат пеперуди.

При това тя се обърна към него, крайно възмутена.

— Не е било от алкохола. Очите ми са лешникови. Повече зелени, отколкото кафяви — добави под нос.

Той се усмихна много потайно.

— О, Амелия, да не би да открих суетата ти?

Беше я открил, не че щеше да я накара да го признае.

— Те са лешникови — каза тя отново, малко превзето. — Семейна черта.

Но на кое семейство я дължеше, не бе ясно.

— Всъщност — отвърна Томас меко, — по-скоро се възхищавах на това как променят цвета си.

— О! — Амелия преглътна, беше смутена от ласкавия му комплимент. И в същото време много доволна. — Благодаря — тя се обърна отново към картата, която стоеше — безопасна и успокояваща — на масата пред нея. — Виж колко голяма е Гренландия — каза, най-вече, защото голямото петно горе бе първото нещо, което видя.

— В действителност не е толкова голяма — отвърна той. — Картата изкривява тази част.

— Така ли?

— Не знаеше ли това?

Тонът му не бе обиден. Не беше дори снизходителен, но въпреки това, тя се почувства глупаво. Това изглежда бе от нещата, които трябваше да знае. И определено беше от нещата, които би искала да знае.

— Получава се заради разположението на сферичен обект върху плоска повърхност — обясни той. — Опитай да си представиш тази карта около сфера. Ще имаш много повече хартия около полюсите. Или обратното, опитай да си представиш да махнеш повърхността на една сфера и да я разположиш на нещо плоско. Не би получила правоъгълник.

Тя кимна, наклонила глава на една страна, докато обмисляше това.

— Значи горния и долния край са разтеглени. Или по-скоро, севера и юга.

— Именно. Виждаш ли как Гренландия изглежда голяма почти колкото Африка? Всъщност е по-малка от една десета от тази площ.

— Нищо не е такова, каквото изглежда, нали? — погледна го Амелия.

Той остана мълчалив достатъчно дълго, за да се зачуди тя, дали все още говорят за карти. А после й каза без следа от емоция:

— Не.

Амелия поклати глава и отново се обърна към картата.

— Странно.

И си помисли, че го чува как изрича: „И представа си нямаш.“ Хвърли му любопитен поглед, възнамеряваше да попита какво има предвид, но той отново бе насочил вниманието си към атласа.

— Тези проекции имат своите предимства — каза Томас. Звучеше някак енергично, сякаш беше негов ред да поиска да сменят темата. — Може да не описва действителен регион, но местните особености са си верни, затова улеснява навигацията.

Не бе сигурна, че напълно е разбрала какво й казва, но се наслаждаваше да го слуша как обсъжда нещо толкова академично. И обожаваше факта, че не бе сметнал това за тема, твърде безинтересна на една дама. Амелия погледна към него и се усмихна.

— Определено изглежда, че знаеш много за това.

Томас скромно сви рамене.

— Темата ме интересува.

Тя засмука устната си, навик, който майка й мразеше. Но явно не можеше да се въздържи. Беше нещо, което винаги правеше, преди да реши какво да каже. Или, дали да го каже.

— Има име за този предмет, нали? — попита го. Едно от стъпалата й нервно потропваше. Искаше да знае името, за да опита да го потърси в енциклопедията на баща си вкъщи, но мразеше да разкрива невежеството си. Извикваше в ума й всички онези пъти, когато се налагаше да се усмихва любезно, когато майка й я описваше като умна, но не прекалено.

— Имаш предвид правенето на карти?

Тя кимна.

— Нарича се картография. От гръцкото chartis, което значи карта и graphein — пиша.

— Трябваше да го знам — измърмори Амелия. — Не на гръцки, предполагам, но поне думата. Нима родителите ми мислят, че никога няма да използваме карта?

— Предполагам са смятали, че други ще я разчетат вместо теб — отвърна внимателно Томас.

Тя го погледна обезсърчена.

— Значи си съгласен? Че образованието ми е подходящо?

Бе му задала ужасен въпрос, който го постави в много неизгодна позиция, но не можеше да направи нищо.

— Мисля — отвърна той, а гласът му бе мек и предпазлив, — че ако си показала желание за повече знания, трябваше да ти се даде възможност да ги получиш.

И това беше моментът. Не го осъзна веднага и всъщност нямаше да го осъзнае — или по-скоро, нямаше да си позволи да го осъзнае — през следващите няколко седмици. Но това беше моментът, в който се влюби в него.