Джулия Куин
Мистър Кавендиш, предполагам (22)

Двадесет и втора глава

Накрая Томас наистина постъпи правилно.

Почти.

Амелия очакваше да потърси баща й на следващия ден и официално да поиска ръката й. Вместо това, той я помоли да занесе писмото и пръстена както се бяха уговорили и добави, че ще я види след две седмици в Англия.

Обичаше я, беше й го казал. Обичаше я повече, отколкото някога би могъл да изрази с думи, но имаше нужда да се върне сам.

Амелия го разбра.

Така че, три седмици по-късно, докато стоеше в гостната на Бърджис Парк с четирите си сестри и две от кучетата на баща си, икономът се появи на вратата и обяви:

— Мистър Томас Кавендиш, милейди.

— Кой? — веднага попита лейди Кроуланд.

— Това е Уиндъм — изсъска Елизабет.

— Той вече не е Уиндъм — поправи я Мили.

Амелия погледна надолу към книгата си — някакъв ужасяващ наръчник по етикет, който майка й бе определила като „изтънчен“ — и се усмихна.

— Защо, за Бога би дошъл тук? — учуди се лейди Кроуланд.

— Може би все още е сгоден за Амелия — предположи Мили.

Майка й се обърна към нея ужасена.

— Това не е ли уточнено?

— Не мисля, че е — отвърна сестра й.

Амелия продължи да гледа към книгата си.

— Амелия — каза остро лейди Кроуланд. — Какво е положението с годежа ти?

Тя опита да отговори с вдигане на рамене и празен поглед, но бързо стана ясно, че това нямаше да бъде достатъчно, така че изрече:

— Не съм сигурна.

— Как е възможно това? — попита Мили.

— Не съм развалила годежа — отвърна тя на сестра си.

— А той?

— Ъ… — Амелия замлъкна, несигурна към кого да насочи отговора си, след като въпросът бе отправен и от петте. Към майка си, най-накрая реши тя и се обърна в нейна посока, за да каже:

— Не. Не официално.

— Каква каша. Каква каша — лейди Кроуланд подпря главата си с ръка с покрусено изражение. — Ще трябва да го прекратиш тогава. Той няма да го стори, твърде голям джентълмен е. Но със сигурност, никога не би очаквал да се омъжиш за него.

Амелия прехапа устни.

— Най-вероятно е тук, за да ти даде възможност да развалиш годежа. Да, това трябва да е — майка й се обърна към иконома и каза: — Въведи го, Гренвил. А вие… — тя направи знак с ръка по посока на дъщерите си, което не бе лесно, тъй като те се бяха разпръснали из цялата стая. — Ние ще го поздравим, а после дискретно ще се извиним и ще се оттеглим.

— И едно групово оттегляне би се счело за дискретно? — попита Мили.

Лейди Кроуланд я изгледа, после се обърна към Амелия и възкликна:

— О! Мислиш ли, че баща ти трябва да присъства?

— Да — отвърна тя, чувствайки се удивително спокойна, като се има предвид всичко случило се. — Наистина мисля, че трябва да е тук.

— Мили — нареди майка й, — иди да намериш баща ви.

Мили зяпна.

— Не мога да си тръгна сега.

Лейди Кроуланд въздъхна драматично.

— О, за Бога, възразяват ли на някоя майка повече, отколкото на мен? — обърна се към Елизабет.

— О, не — веднага отвърна тя. — Не искам да изпусна нищо.

— Вие двете — каза лейди Кроуланд и размаха ръка към най-малките си дъщери. — Отидете да намерите баща си и без възражения — опря длан до челото си. — Това ще ми причини мигрена, сигурна съм — Когато момичетата не се раздвижиха достатъчно бързо, майка им добави: — Тук няма нищо за гледане! Уиндъм…

— Кавендиш — поправи я Мили.

Лейди Кроуланд завъртя очи.

— Кой е чувал подобно нещо? Отдавна изгубен братовчед, как ли не — а после, с удивителна словесна ловкост, се обърна отново към двете си малки дъщери, които се суетяха до вратата. — Вървете!

Те тръгнаха, но не и преди да се сблъскат с Томас, който тъкмо влизаше. Той държеше много голям и плосък пакет, който подпря срещу стената, по указание на лейди Кроуланд.

— Лейди Кроуланд — каза Томас и дълбоко се поклони.

Амелия почувства как някой я сръга с лакът. Беше Елизабет.

— Не изглежда покрусен — прошепна сестра й. — Нали загуби всичко?

— Може би не всичко — измърмори Амелия.

Но Елизабет не я чу, беше прекалено заета да се преструва, че не се взира втренчено, но разбира се, го правеше.

Томас се обърна към трите сестри Уилоуби.

— Лейди Елизабет — изрече учтиво той, — лейди Амелия, лейди Милисънт.

Те направиха реверанс и той им отвърна с елегантно накланяне на глава.

Лейди Кроуланд прочисти гърлото си.

— Каква приятна изненада, Ваша, ъ…

— Мистър Кавендиш — поправи я той леко развеселен. — Имах няколко седмици, за да свикна с името.

— И разбира се, това си е вашето име — допълни Мили.

— Милисънт! — скастри я майка й.

— Не, не — каза Томас с иронична усмивка. — Тя е права. Името ми е Томас Кавендиш откакто съм се родил.

Последва миг на неудобство, а сетне лейди Кроуланд изрече:

— Изглеждате в добро здраве.

— Много добре съм, милейди. А вие?

— Колкото може да се очаква — тя въздъхна и потупа гърдите си няколко пъти. — Децата могат да са толкова изтощителни.

— Надявам се някой ден да го разбера сам — отвърна Томас.

Лейди Кроуланд се изчерви при тези думи и изпелтечи:

— Е, разбира се, всички се надяваме да сме благословени с деца, нали така?

— Не мога да си спомня последния път, в който ме нарече благословия — измърмори Мили.

Амелия не й обърна внимание. Беше напълно щастлива само да се взира в Томас от другия край на стаята. Бе й липсвал, но не беше осъзнала колко много, докато най-накрая не го видя със собствените си очи. Само че сега искаше да го докосне. Искаше да обвие ръце около него и да потъне в прегръдката му. Да го целуне, да усети аромата му, да бъде близо до него.

Тя въздъхна. Очевидно много високо. Мили я ритна и тогава осъзна, че всички гледат към нея.

Амелия само се усмихна широко. Не можа да се въздържи.

Майка й я изгледа със странен поглед, а после се обърна към Томас и каза:

— Предполагам, че бихте искали да останете насаме с Амелия за няколко минути.

— Бих искал това повече от всичко — отвърна той гладко, — но също и…

— Кавендиш!

Амелия погледна към вратата. Баща й бе пристигнал.

— Лорд Кроуланд — поздрави го Томас.

— Чудех се кога ще се върнете. Не, че ви виня, че ни изоставихте в Ирландия. Много добре, предполагам, че трябва да се погрижим за някои въпроси — той се огледа, сякаш едва сега забелязваше тълпата жени, които стояха сковано всред стаята. — Хммм. Може би в кабинета ми?

Амелия очакваше той да се съгласи. Томас никога не би направил официално предложение за брак, без първо да си осигури позволението на баща й. Или поне да опита. Не знаеше какво ще направи Томас, ако баща й не се съгласеше, но вярваше, че ще се оженят.

Само че би било толкова по-лесно, ако семейството й бе благосклонно.

Но Томас я изненада. Всъщност, той изненада всички, когато каза:

— Няма нужда да се оттегляме в друга стая. Няма нищо, което да не мога да изрека пред всички.

— Обожавам, когато хората казват така — отбеляза Мили.

— Мили! — изсъска Елизабет.

— Той не може да ме чуе.

— Всъщност, мога — промърмори Томас.

Амелия трябваше да покрие устата си с ръка, за да заглуши смеха си.

— Приключихте ли? — настоя лорд Кроуланд и раздразнено изгледа големите си дъщери.

Те не отговориха. При подобни обстоятелства, можеха да покажат само толкова неподчинение, без да има последствия.

— Много добре, тогава — изрече лорд Кроуланд като се обърна към Томас. — Какво имате да ми казвате?

— Първо — отвърна Томас, — искам официално да разваля договора за годеж.

Елизабет ахна и дори Мили изглеждаше поразена от това публично заявление.

Амелия само се усмихна. Тя нямаше представа какво бе планирал, но му вярваше.

— Смятайте го за сторено — заяви баща й. — Макар да си мислех, че вече е анулиран.

Томас наклони леко глава.

— Но е добре да изясним нещата, не сте ли съгласен?

Лорд Кроуланд примигна няколко пъти, несигурен какво има предвид.

— Бих искал да изясня още нещо — продължи Томас.

И тогава се обърна.

Погледна Амелия в очите.

Прекоси стаята.

Пое дланите й.

Стаята избледня и остана само той… и тя… и радостта. Амелия почувства, че започва да се смее — тихо и безгрижно, зашеметена от прекалено многото щастие, което не можеше да задържи в себе си.

— Амелия — каза той. Очите му останаха вперени в нейните.

Тя започна да кима, макар да не я беше попитал нищо. Но не можа да се въздържи. Нужно бе само да прошепне името й и на нея й се прииска да извика „Да! Да!“.

Той падна на едно коляно.

— Амелия Уилоуби — каза й, сега малко по-високо, — ще ми окажеш ли голямата чест да станеш моя жена?

Тя продължи да кима. Не можеше да спре.

— Питам теб — продължи Томас, — защото този път изборът е твой.

— Да — прошепна Амелия. А после го изкрещя. — Да! Да!

Той плъзна пръстена по треперещия й пръст. Дори не бе забелязала, че го държи, толкова беше съсредоточена върху лицето му.

— Обичам те — промълви Томас.

Там, пред всички.

— И аз те обичам — гласът й потрепери, но думите бяха искрени.

Тогава той се изправи и както държеше ръката й, се обърна към баща й.

— Надявам се, че ще ни дадете благословията си.

Тонът му беше небрежен, но намерението бе ясно. Щяха да се венчаят с или без негово съгласие.

— Можеш ли да я издържаш? — попита направо лорд Кроуланд.

— Постигнах споразумение с новия херцог. Нищо няма да й липсва.

— Няма да имате титла — изтъкна лейди Кроуланд, но без злоба. Беше по-скоро напомняне, внимателна проверка дали дъщеря й е премислила нещата.

— Не ми е нужна — отвърна Амелия. А по-късно, когато си припомни този момент, предполагаше, че лицето й трябва да е сияело от любов, защото майка й стана сантиментална и промърмори някакви глупости за праха, докато попиваше очите си.

— Добре тогава — каза лорд Кроуланд с такъв вид, сякаш му се искаше да бе навън с хрътките си. — Предполагам, че всичко е уредено — след това, като размисли, добави: — Отново.

— Трябваше да се оженя по-рано за теб — промълви Томас на Амелия и приближи една от дланите й до устните си.

— Не, не трябваше. Можеше да не се влюбя в теб, ако беше мой съпруг.

— Ще ми обясниш ли това? — попита я той с развеселена усмивка.

— Не — отвърна му, чувствайки се много дръзка.

— О, почти забравих — внезапно изрече той. — Донесох ти подарък.

Тя се ухили пряко волята си. Не бе толкова превзета, та да крие вълнението си заради подаръци.

Томас се отправи към противоположната част на стаята, подмина семейството й, все още наблюдаващо представлението с известно недоверие, и вдигна големия плосък пакет, който бе донесъл по-рано.

— Ето тук — насочи я той и го постави на близката маса.

Амелия бързо застана до него, както и останалите от семейство Уилоуби.

— Какво е? — попита тя и му се усмихна лъчезарно.

— Отвори го — подтикна я той. — Но внимавай. Крехка е.

Тя го стори, развърза връвчиците, а после предпазливо махна хартията.

— Какво е това? — настоя да знае Мили.

— Харесва ли ти? — попита Томас.

Амелия кимна замаяна.

— Обожавам я.

— Какво е това? — повтори Мили.

Беше карта. Сърцевидна карта.

— Сърцевидна проекция — каза й той.

Амелия развълнувана вдигна очи към него.

— Не изкривява пространството. Виж колко е малка Гренландия.

Той се усмихна.

— Ще призная, че я купих повече заради сърцевидната й форма.

Тя се обърна към семейството си.

— Не е ли това най-романтичния подарък, който някога сте виждали?

Те се втренчиха в нея сякаш бе полудяла.

— Карта — изрече лейди Кроуланд. — Не е ли интересно?

Елизабет прочисти гърлото си.

— Може ли да видя пръстена?

Амелия протегна ръка и остави сестрите си да охкат и ахкат на новия й диамант, докато самата тя се взираше в новия си… така да се каже… новия си стар годеник.

— Тук ли трябва да направя умен коментар за това, че си открила картата на сърцето ми? — попита я той.

— Можеш ли да го направиш, без да ме разплачеш?

Томас обмисли това.

— Не мисля.

— Много добре, въпреки това го кажи.

И той го стори.

А тя се разплака.

— Е, това е истинска любов — обяви Мили.

Те кимнаха. Наистина беше така.