Джулия Куин
Мистър Кавендиш, предполагам (17)

Седемнадесета глава

Пътуването до Бътлърсбридж премина според очакванията на Томас. Той яздеше заедно с Джак и лорд Кроуланд, за да се наслади на хубавото време. Почти не разговаряха, така и не успяха да задържат конете близо един до друг, за да успеят да разменят спокойно по някоя реплика. От време на време някой от тях ускоряваше темпото или изоставаше, или конете се подминаваха един друг. Отправяха си формални поздрави, а понякога се правеше коментар за времето.

Лорд Кроуланд изглеждаше доста заинтересован от местните птици.

Томас опита да се наслади на пейзажа. Беше много зелено, дори повече от Линкълншир и той се замисли за непрекъснатите валежи. Ако дъждът бе повече, това щеше ли да увеличи реколтата? Или пък щеше да се компенсира от… Спри.

Земеделие, животновъдство… сега всичко беше само на теория. Не притежаваше земя, нито животни, с изключение на коня си, а може би дори и него.

Нямаше нищо.

Никого.

Амелия…

Лицето й се появи в ума му неканено, но все така желано. Тя беше много повече, отколкото бе очаквал. Не я обичаше — не можеше да я обича, не сега. Но някак си… му липсваше. Което бе нелепо, след като се намираше в каретата, на около миля и половина зад него. Беше я видял по време на пикника по обед. А и закусиха заедно.

Нямаше причина да му липсва.

И все пак бе така.

Липсваше му смехът й, представи си как би звучал по време на особено приятна вечеря, както и топлината в очите й, начина, по който би изглеждала на ранната утринна светлина.

Ако я видеше отново на ранна утринна светлина.

Което нямаше да се случи.

Но все пак му липсваше.

Погледна през рамо към каретата, почти изненадан, че изглеждаше точно както обикновено, без пламъци изригващи от прозорците.

Баба му беше в добра форма този следобед. Ето, че имаше нещо, което нямаше да му липсва, когато му отнемеха титлата. По-досадната и от пиявица вдовстваща херцогиня на Уиндъм. Беше като проклетата Медуза, чиято единствена цел в живота изглежда бе да прави неговия възможно най-труден.

Но баба му не бе единственото бреме, от което се радваше, че се отървава. Безкрайната документация. Това нямаше да му липсва. Липсата на свобода. Всички мислеха, че може да прави каквото си поиска — тези пари и власт можеха да дадат на човек пълен контрол. Но не, той беше вързан за Белгрейв. Или беше досега.

Помисли си за Амелия и мечтите й за Амстердам.

О, по дяволите. Още утре можеше да отиде в Амстердам, ако поиска. Можеше да се отправи директно към Дъблин. Да види Венеция. Западните Индии. Нямаше какво да го спира, ни…

— Щастлив ли си?

— Аз? — Томас погледна към Джак с известна изненада, а после осъзна, че си подсвирква. Подсвиркваше си. Не можеше да си спомни последния път, когато го бе правил. — Предполагам, че съм. Денят е доста приятен, не мислиш ли?

— Приятен ден — повтори Джак.

— Никой от нас не е затворен в каретата с онази зла стара вещица — обяви Кроуланд. — Всички трябва да сме щастливи — а после добави: — Извинявам се — след като злата стара вещица бе, все пак, баба и на двамата му спътници.

— За мен извиненията са ненужни — каза Томас, чувствайки се доста весел. — Напълно съм съгласен с оценката ви.

— Ще трябва ли да живея с нея? — внезапно изрече Джак.

Томас го погледна и се ухили. Едва сега ли осъзнаваше, колко голямо бреме щеше да носи?

— Западните острови, човече, Западните острови.

— Защо ти не го направи? — настоя Джак.

— О, повярвай ми, ще го сторя и при най-малкия шанс все още да притежавам някакво влияние върху нея утре. А ако не е така… — той сви рамене. — Ще ми е нужна някаква работа, нали? Винаги съм искал да пътувам. Може би ще ти бъда разузнавач. Ще намеря най-старото, най-студеното място на острова. Ще си прекарам чудесно.

— За Бога — изруга Джак. — Спри да говориш така.

Томас го изгледа с любопитство, но не зададе въпрос. Не за първи път се зачуди какво точно ставаше в главата на братовчед му. Лицето му бе придобило измъчен вид, а очите му бяха мрачни.

Наистина не искаше да се върне у дома. Не, страхуваше се да се върне у дома.

Нещо трепна в гърдите на Томас. Симпатия предположи той, към мъжа, когото трябваше да ненавижда. Но нямаше какво да каже. Нямаше какво да попита.

Така че не го и направи. Не каза нищо през останалата част от пътуването. Часовете минаваха, а въздухът около него захладня със спускането на нощта. Преминаваха покрай очарователни малки села, през по-големи, по-многолюдни градове, а после най-накрая достигнаха Бътлърсбридж.

Би трябвало да изглежда зловещо, помисли си Томас. Сенките да са удължени и безформени, и да има странни звуци, както и животински вой в нощта.

Досегашният му живот щеше да му бъде отнет. И не бе нужно мястото да изглежда толкова живописно.

Джак беше съвсем малко по-напред, значително забавил коня си. Томас се приближи до него, а после забави своя, за да поддържат еднакво темпо.

— Това ли е пътя? — попита го тихо.

Джак кимна.

— Точно зад ъгъла.

— Те не ни очакват, нали?

— Не.

Джак смушка коня и премина в тръс, но Томас задържа своя, позволявайки му да се отдалечи напред. Имаше някои неща, които един мъж трябваше на направи сам.

Поне можеше да се опита да задържи херцогинята при завръщането на Джак у дома.

Той се забави колкото можа и застана така, че каретата бе принудена също да забави ход. На края на късата алея можеше да види как Джак слиза от седлото, изкачва предните стъпала и чука на вратата. Сноп светлина се процеди, когато тя се отвори, но Томас не можеше да чуе разменените думи.

Каретата спря отстрани на входа и един от лакеите помогна на херцогинята да слезе. Тя се насочи напред, но Томас бързо се плъзна от седлото и сграбчи ръката й, за да я задържи.

— Пуснете ме — сопна се тя, опитвайки да се освободи.

— В името на Бога, жено — сопна се на свой ред той, — дай му един миг спокойствие с роднините му.

— Ние сме роднините му.

— Въобще никаква чувствителност ли нямаш?

— Има много по-важни въпроси от…

— Няма нищо, което да не може да почака още две минути. Нищо.

Очите й се присвиха.

— Сигурна съм, че вие мислите така.

Томас изруга и то гласно.

— Дойдох до тук, нали? Отнасях се с него цивилизовано, а напоследък дори с уважение. Слушах вашите жлъчни, постоянни оплаквания. Яздих през два континента, спах в трюма на кораб и дори — а това, ако мога да добавя, беше наистина голяма обида, — се отказах от годеницата си. Вярвам, доказах, че съм подготвен за каквото има да предложи това място. Но в името на всичко свято, няма да се откажа от частицата човешко приличие, която успях да запазя, след като израснах в една къща с вас.

През рамо можеше да види Грейс и Амелия, и двете с отворени усти, и двете втренчени в него.

— Човекът — каза той през стиснати зъби, — може да получи две проклети минути със семейството си.

Баба му се взря в него за един дълъг, леден миг, а после отвърна:

— Не ругай в мое присъствие.

Томас беше толкова слисан от пълната й липса на реакция към казаното, че охлаби хватката си и тя се отскубна, и забърза към предните стъпала, точно зад Джак, който прегръщаше жена, която вероятно бе леля му.

— Ахъм — каза херцогинята както само тя можеше.

Херцогът закрачи напред, готов да се намеси при нужда.

— Вие трябва да сте лелята — обърна се старицата към жената на стълбите.

Госпожа Одли просто се втренчи в нея.

— Да — отвърна най-накрая. — А вие сте…?

— Лельо Мери — прекъсна ги Джак, — опасявам се, че трябва да те представя на вдовстващата херцогиня на Уиндъм.

Госпожа Одли го пусна и направи реверанс, а после отстъпи настрана, когато херцогинята мина покрай нея.

— Херцогинята на Уиндъм? — повтори тя. — Небеса, Джак, не можа ли да ни известиш?

Усмивката му бе мрачна.

— Така е по-добре, уверявам те — после се обърна към Томас. — Херцогът на Уиндъм — представи го той с жест. — Ваша светлост — моята леля, госпожа Одли.

Томас се поклони.

— За мен е чест да се запознаем, госпожо Одли.

Тя изпелтечи нещо в отговор, явно смутена от появата на толкова важна личност.

Джак завърши представянията и докато дамите правеха реверансите си, госпожа Одли го придърпа настрани. Тя зашепна, но в тона й имаше достатъчно паника, и Томас можа да чуе всяка дума.

— Джак, нямаме толкова стаи. Нямаме нищо достатъчно представително…

— Моля ви, госпожо Одли — намеси се Томас и сведе глава в жест на уважение, — не се притеснявайте за нас. Непростимо бе да пристигнем, без да предупредим. Бих бил доволен и на малкото, което ми предложите. Въпреки че може би ще е добре баба ми да получи най-хубавата стая — той опита да не звучи прекалено разтревожен, когато добави: — Ще бъде по-лесно за всички.

— Разбира се — бързо отвърна госпожа Одли. — Моля, навън е хладно. Влезте вътре. Джак, трябва да ти кажа…

— Къде ви е църквата? — настоя херцогинята.

Томас едва не простена. Не можеше ли да почака поне докато ги въведат?

— Нашата църква? — попита госпожа Одли и погледна Джак напълно объркана. — В този час?

— Нямам намерение да се моля — сопна се херцогинята. — Искам да проверя регистъра.

— Пастор Бевъридж все още ли проповядва? — попита Джак, явно в опит да прекъсне баба им.

— Да — отвърна леля му, — но със сигурност си е легнал. Девет и половина е, мисля, а той е ранна птица. Може би на сутринта. Аз…

— Това е въпрос от изключителна важност за династията — намеси се херцогинята. — Не ме интересува, дори да е след полунощ. Ние…

— Мен ме интересува — прекъсна я Джак. — Няма да измъкнете пастора от леглото. Чакахте до сега. Можете да изчакате и до сутринта, по дяволите.

Томас искаше да изръкопляска.

— Джак! — Госпожа Одли ахна. После се обърна към херцогинята. — Не съм го възпитала да говори така.

— Не, не си — отвърна той, но изгледа яростно баба си.

— Вие сте сестрата на майка му, нали? — попита херцогинята.

Тя изглеждаше объркана от смяната на темата.

— Да.

— Присъствахте ли на сватбата?

— Не, не присъствах.

Джак изненадано се обърна към нея.

— Така ли?

— Не. Не можах да присъствам. Очаквах всеки момент да родя. Никога не ти казах. Детето ми се роди мъртво — лицето й се смекчи. — Една от причините, поради която бях толкова щастлива да имам теб.

— Ще отидем до църквата на сутринта — обяви херцогинята. — Това ще е първото нещо, което ще сторим. Ще открием документите и ще приключим.

— Документите? — повтори госпожа Одли.

— Доказателството за брак — на практика изсъска старицата. — Глуха ли сте?

Това беше прекалено. Томас се пресегна и я издърпа назад, което вероятно беше за нейно добро, защото Джак изглеждаше така, сякаш щеше да я хване за гушата.

— Луис не се омъжи в църквата на Бътлърсбридж — изрече госпожа Одли. — Беше венчана в Магуайърсбридж. В област Фермана, където израснахме двете.

— Колко далеч е това? — настоя херцогинята и опита да се отскубне от хватката му.

Томас я задържа здраво.

— На двадесет мили, Ваша светлост — отвърна госпожа Одли, преди да се обърне отново към племенника си. — Джак? За какво е всичко това? Защо се нуждаеш от доказателство за брака на майка си?

Той се поколеба за миг, а после прочисти гърлото си и каза:

— Баща ми е бил неин син — и кимна към херцогинята.

— Баща ти — ахна госпожа Одли. — Джон Кавендиш, имаш предвид…

Томас пристъпи напред, чувствайки се странно подготвен да поеме контрол над бързо влошаващата се ситуация.

— Може ли да се намеся?

Джак кимна в негова посока.

— Моля те.

— Госпожо Одли — започна Томас, — ако има доказателство за брака на сестра ви, тогава вашият племенник е истинския херцог на Уиндъм.

— Истинският херцог на… — госпожа Одли покри устата си шокирана. — Не. Не е възможно. Спомням си го. Мистър Кавендиш. Той беше… — махна с ръка във въздуха, сякаш в опит да го опише с жестове. Най-накрая, след няколко опита за по-словесно описание, тя каза: — Той не би скрил подобно нещо от нас.

— По това време не е бил наследник — отвърна й Томас.

— О, Небеса. Но ако Джак е херцог, тогава вие…

— Не съм — довърши той сухо. Хвърли поглед към Амелия и Грейс, които наблюдаваха целия разговор точно пред входната врата. — Сигурен съм, че можете да си представите нетърпението ни да уточним това.

Госпожа Одли можеше само да се взира шокирано в него.

Томас знаеше точно как се чувства.

 

 

Амелия не бе сигурна кое време беше. Със сигурност след полунощ. Бяха им показали общата им стая с Грейс и, макар че отдавна си бе измила лицето и облякла нощницата, все още беше будна.

Дълго време просто лежа под завивките, преструвайки се, че има нещо музикално в равномерното, дълбоко дишане на Грейс. После се премести до прозореца решила, че ако не може да спи, поне може на прави нещо по-смислено от това да гледа в тавана. Луната бе почти пълна, а светлината й правеше звездите да изглеждат не толкова блещукащи.

Амелия въздъхна. И без това имаше достатъчно трудности в разпознаването на съзвездията.

С известна апатия откри Голямата мечка.

После вятърът издуха един облак, който я закри.

— Е, няма що — измърмори тя.

Грейс започна да похърква.

Амелия седна на широкия перваз на прозореца и облегна главата си на стъклото. Правеше така, когато бе по-малка и не можеше да спи — отиваше до прозореца, броеше звездите и цветята. Понякога дори се спускаше надолу по дървото, преди баща й да накара да окастрят величествения дъб до прозореца й.

Беше забавно.

Искаше отново да е така. Забавно. Тази вечер. Искаше да прогони това мрачно униние, и ужасното чувство на страх. Да излезе навън, и да почувства вятъра върху лицето си. Да пее сама, където никой не може да я чуе, както и да разтъпче краката си, все още сковани от дългото време прекарано в каретата.

Слезе от перваза, облече палтото си и мина на пръсти покрай Грейс, която мърмореше насън. Но уви, нищо, което да може да разбере. Определено би останала и слушала, ако Грейс изричаше нещо смислено.

Къщата беше тиха, нещо, което тя очакваше, предвид часа. Имаше известен опит в промъкването из къща със спящи хора, макар предишните й подвизи да бяха ограничени до шеги насочени към сестрите й — или отмъщение заради техни дяволии. Тя запази стъпките си леки, дишането си равномерно и преди да осъзнае, вече се намираше в коридора, отвори входната врата и се сля с нощта.

Въздухът беше хладен и напоен с роса, но великолепен. Загръщайки се по-плътно с палтото си, тя пресече моравата и се насочи към дърветата. Стъпалата й бяха ледени — не бе искала да рискува с шума, който обувките й биха предизвикали — но не я беше грижа. С радост би кихала утре, ако това означаваше да е свободна тази нощ.

Свобода.

Затича се през смях.

 

 

Томас не можеше да заспи.

Това не го изненада. След като бе измил праха от тялото си, се бе преоблякъл в нова риза и бричове. Ризата за спане нямаше да му е от полза тази нощ.

Бяха му предоставили много хубава спалня, единствената по-хубава беше дадена на баба му. Не бе прекалено голяма, нито мебелировката видимо нова или скъпа, но всичко беше с добро качество, запазено с любов и гостоприемно. На писалището имаше миниатюри, артистично разположени в ъгъла, където можеха да се наблюдават докато човек пишеше писмата си. Такива имаше и в гостната, наредени с любов на полицата над камината. Рамките бяха малко износени, а боята олющена там, където бяха държани, докато са им се възхищавали.

Тези миниатюри — тези хора на миниатюрите — те бяха обичани.

Томас опита да си представи подобно нещо в Белгрейв и почти се изсмя. Разбира се, бяха рисувани портрети на всички от семейство Кавендиш, повече от няколко пъти. Но картините висяха в галерията, като някакви официални доказателства за обществено положение и богатство. Той никога не ги гледаше. Защо да го прави? Нямаше никого, когото да иска да види, никого, чиято усмивка или хумор да пожелае да си спомни.

Отправи се към писалището и вдигна един от малките портрети. Приличаше на Джак, може би с десет години по-млад.

Усмихваше се.

Томас откри, че също се усмихва, макар да не бе сигурен, защо. Харесваше това място. Клоувърхил, така се наричаше. Приятно име. Подходящо.

Това би било хубаво място, където да израснеш.

Където да се научиш да бъдеш мъж.

Остави миниатюрата и се премести до близкия прозорец и облегна двете си ръце на перваза. Беше уморен. И неспокоен. Противна комбинация.

Искаше всичко да свърши.

Искаше да остави това зад себе си, да открие — не, да узнае кой беше той в действителност.

И кой не беше.

Стоя така няколко минути, взирайки се в спретнатата морава. Нямаше нищо за гледане, не и посред нощ, и все пак изглежда не можеше да се насили да помръдне. И тогава…

Очите му уловиха рязко движение и той приближи по-близо до стъклото. Имаше някой отвън.

Амелия.

Не можеше да повярва и все пак, това безспорно бе тя. Никой друг нямаше коса с такъв цвят.

Какво по дяволите правеше? Не искаше да избяга, беше прекалено разумна за подобно нещо, а освен това не носеше багаж. Не, изглежда бе решила да се поразходи.

В четири часа сутринта.

Което определено не бе разумно.

— Луда жена — измърмори той, облече халат над тънката си риза и се втурна навън. Такъв ли щеше да бъде животът му, ако бе успял да се ожени за нея? Да я преследва посред нощ?

Няколко секунди по-късно той излезе през входната врата, която бе оставена открехната. Пресече алеята и закрачи през моравата, където я бе видял за последно, но там нямаше никого.

Тя бе изчезнала.

О, за Бога… не искаше да крещи името й. Щеше да събуди цялата къща.

Придвижи се напред. Къде по дяволите беше? Едва ли бе отишла далеч. Не биваше да отива по-далеч. Не и Амелия.

— Амелия? — прошепна той.

Нищо.

— Амелия? — изрече го толкова високо, колкото посмя.

И тогава внезапно я видя, седеше в тревата.

— Томас?

— Да не лежиш на земята?

Дългата й коса бе хваната на обикновена плитка, висяща на гърба. Не знаеше дали въобще я бе виждал по този начин. Не можеше да си представи кога може да го е правил.

— Гледах звездите — каза тя.

Той вдигна поглед. Не можеше да не го стори след подобно изявление.

— Чаках да преминат облаците — обясни Амелия.

— Защо?

— Защо? — повтори тя и го погледна сякаш той бе този, който току-що бе изрекъл нещо неразбираемо.

— Посред нощ е.

— Да, знам — тя подви крака под себе си, а после се оттласна от земята с ръце и се изправи. — Но това е последната ми възможност.

— За какво?

Амелия безпомощно сви рамене.

— Не знам.

Томас отвори уста да каже нещо, да й се скара, да поклати глава заради глупостта й. Но после се усмихна.

Изглеждаше толкова красива и това го порази.

— Амелия — не знаеше защо изрече името й. Нямаше какво да й каже. Но тя беше там, стоеше пред него и той никога не бе искал жена — не, никога не бе искал каквото и да било — повече, отколкото искаше нея.

На влажната морава, в Ирландия, посред нощ, той я искаше.

Изцяло.

Не си бе позволявал да мисли за това. Желаеше я. Отдавна бе престанал да се преструва, че не е така. Но не си бе позволявал дори да мечтае, нито да си го представя — дланите му върху раменете й, плъзгащи се надолу по гърба. Роклята й, смъкваща се под гладните му пръсти, разкриващи съвършените й…

— Трябва да се прибереш вътре — каза дрезгаво.

Тя поклати глава.

Томас си пое дъх, дълбоко и накъсано. Знаеше ли какво рискува оставайки тук с него? Нужна му бе цялата сила — повече отколкото си бе представял, че притежава — да остане, без да помръдва на две благоприлични стъпки от нея. Близо… толкова близо и все пак не достатъчно, за да я докосне.

— Искам да съм навън — отвърна тя.

В този миг срещна погледа й. Беше грешка, защото докато се взираше в удивителните й очи видя всичко, което Амелия чувстваше — всяка болка, всяка обида, всяка несигурност. И това го разкъса отвътре.

— Стоях на горния етаж — продължи тя, — и беше задушно и горещо. Само че не бе точно горещо, но усещането ми бе такова.

Звучеше объркано, но той я разбираше.

— Уморих се да се чувствам като в капан — каза Амелия тъжно. — През целия си живот са ми казвали къде да бъда, какво да кажа, как да разговарям…

— За кого да се омъжиш — допълни нежно Томас.

Тя леко кимна.

— Просто исках да се почувствам свободна. Дори само за час.

Той погледна към дланта й. Би било толкова лесно да се протегне, да я поеме в своята прегръдка. Само една стъпка напред. Само това трябваше да направи. Една стъпка и тя щеше да е в обятията му.

Но вместо това изрече:

— Трябва да се прибереш вътре — защото това се предполагаше да каже. Това се предполагаше да направи.

Не можеше да я целуне. Не сега. Не тук. Не и когато нямаше абсолютно никаква вяра в способността си да се отдръпне.

Да се задоволи само с една целувка. Не мислеше, че е възможно.

— Не искам да се омъжа за него — каза Амелия.

Нещо в Томас се стегна. Бе сигурен, че е така, тъй като тя бе повече от ясна по въпроса. Но все пак… сега… когато стоеше тук на лунната светлина…

Думите й му причиниха болка. Не можеше да ги понесе. Нито да ги пренебрегне.

Не искам той да те има.

Но не го каза. Не можеше да си позволи да го изрече. Бе почти сигурен, че на сутринта, когато откриеха истината, Джак Одли ще се окаже херцога на Уиндъм. И ако го кажеше, ако й го кажеше точно сега… бъди с мен…

Тя щеше да го направи.

Можеше да го види в очите й.

Вероятно дори си мислеше, че го обича. И защо да не го мисли? През целия й живот й бяха казвали, че трябва да го обича, да му се подчинява, и да бъде благодарна за вниманието му и за късмета, че е обвързана с него от толкова дълго време.

Но не го познаваше истински. Точно сега дори не бе сигурен, дали той самият се познава. Как можеше да поиска от нея да бъде с него, когато нямаше нищо, което да й предложи?

Тя заслужаваше повече.

— Амелия — прошепна Томас, защото трябваше да каже нещо. Тя чакаше отговора му.

— Не искам да го правя — поклати глава.

— Баща ти… — продължи той задавено.

— Иска да бъда херцогиня.

— Иска това, което е най-добро за теб.

— Той не знае какво е.

— Ти не знаеш.

Погледът, който му отправи бе унищожителен.

— Не го казвай. Кажи всичко друго, но не и това, че не знам какво искам.

— Амелия…

— Не.

Звукът беше ужасен. Само една сричка. Но дойде от дълбините на душата й. И той почувства всичко. Болката, гневът, безсилието й — те го пронизаха с поразителна яснота.

— Съжалявам — отвърна, защото не знаеше какво друго да каже. И наистина съжаляваше. Не бе сигурен за какво, но това ужасно болезнено чувство в гърдите му… трябваше да е мъка.

Или може би съжаление.

Че тя не бе негова и никога нямаше да бъде.

Че не можеше да унищожи онази малка част от себе си, която знаеше какво е почтеност и лоялност. Че не можеше да си каже „по дяволите всичко“ и просто да я вземе, точно тук, точно сега.

Че за негова голяма изненада, не херцогът на Уиндъм винаги постъпваше правилно.

А Томас Кавендиш.

Тази част от себе си, която никога нямаше да загуби.