Стефан Дичев
Пътят към София (57)

20

Леандър Леге беше човек умен и с голяма ерудиция. Неговата страст, доколкото би могло да се говори за страст у един уравновесен и до висша мяра обективен ум, беше обществената и личната психология. Той се мъчеше да разбира хората и в някои от страниците на книгата си се бе добрал до такива истини, че не само приятелите му, но и той самият се изненадваше на достиженията си… И ето, че същият тоя Леге, така тънък и изчерпателен, когато се отнасяше до другите, и досега не можеше да разбере защо всъщност му бе изменила бившата му жена. Наистина, още при пристигането на майка му от Париж, вечерта, когато двамата се скараха, за да го засегне, самата тя му зададе същият въпрос — а после го нарече прекалено принципен и почтен, нарече го направо скучен и това най-силно го засегна.

Но следващите дни незабелязано заличиха огорчението му. Макар понякога да си припомняше тези думи, той не им отдаваше вече значението, което те имаха, оспорваше ги в ума си и колчем се сетеше как майка му го бе нарекла скучен, той ядосано й противопоставяше умението си да води занимателни разговори, знанията и широтата на своята култура, сиреч всички свои качества, за които Неда неведнъж му бе казвала, че са я привлекли към него. Да, тези качества бяха неоспорими. А колкото за прекалената му почтеност и прочее — това наистина зависи вече единствено от жената, казваше си той. Една е Марго, друга Констанца (Констанца беше една вдовица, гъркиня, която на времето, при престоя му в Цариград, напразно се бе мъчила да го оплете в мрежите си) и съвсем различна, о, да! — съвсем различна е моята Неда…

Ала ето, че напоследък той все по-често се хващаше в мисли за измяната на Марго. Откъде бе почнала? С какво? И защо се беше случило тъкмо така?… Не, не че съжаляваше; нито я упрекваше вече (ако имаше за нещо да я упреква, то беше, че престъплението й лиши Сесил от майка); но той неволно си припомняше първоначалното им отчуждение. Как тя захвана да мълчи… и след това го отбягваше и се заключваше в стаята си. Добре, но защо мисля за това — след толкова години?… Глупаво е! Безсмислено!… Беше глупаво и безсмислено, ала той продължаваше да си припомня всички подробности, все по-често се вглеждаше в себе си и някак обидно зазвучаваха в душата му майчините думи.

Тоя следобед, докато си почиваше на софата в кабинета си и четеше любимия си Декарт, у Леге неусетно изплуваха пак същите въпроси. Той държеше богато подвързаната книга, вслушваше се в гласа на Сесил, която тананикаше нещо в другата стая и разговаряше с мадмоазел Д’Аржантон, а в някакъв нелогичен ред (тъкмо нелогичността бе най-чуждото на неговия ум), той сравняваше бившата си жена с бъдещата; и сравнението го обиждаше и го тревожеше. Каква нелепост от моя страна! От къде на къде? Защо?… Той прогони мислите си и даде ухо на разговора зад стената. Сесил казваше: „Вие, госпожице, нали пак ще живеете с нас в Париж?“ Той не чу какво отговори възпитателката, но малката се развика: „О, вие не я знаете колко е добра! Щом аз я помоля… Не, не, не, на мене тя никога не отказва!“… Колко се е привързала тя към Неда, мислеше Леге. Какво ли ще бъде, като идем там?… Като срещнем майка й… Майка й, повтори той и се почувствува неудобно. Може ли всъщност да бъде заместена майката? Той неведнъж бе разсъждавал и винаги намираше отговор съобразно своите нравствени мерки. Ала сега въпросът прозвуча на самия него, не вече във връзка със Сесил, а пак някак странно свързан с онова безпочвено сравнение, което правеше между Марго̀ и Неда. Каква майка би била тя? Можеше ли изцяло да замести истинската майка?… Не, и това не беше… Може би… Или не, не!… Той не се решаваше направо да го каже, макар че го мислеше, а се попита: няма ли у Неда някаква промяна?… Промяна? — какво общо има това с Марго̀, със Сесил!… Мълчалива е, затворена; и това безпричинно… вече цяла седмица боледуване… Той бе предложил, после настоя да прати лекар, защото му изглеждаше наистина побледняла и отслабнала, но баща й само каза: „Женски болести… нека да почине някой други ден, консуле!…“ Но той си спомняше, че промяната не се изразяваше само с болестта. Подозирам ли я? В какво ще я подозирам? А дали това не е някакъв каприз? Нещо му казваше: както всички жени, и тя… И той почувствува недоволство; едно мимолетно умствено озлобение, което се разтопи в упрек. Не й отива — въпреки младостта и хубостта й, тя би трябвало да му е благодарна за честта… за любовта… Недостойно и несправедливо е от моя страна! Ето и аз като другите — и като майка си — правя разлика, слагам я по-ниско от себе си… Не може ли все пак да е болна?… Още малко и ще се нарека ревнивец; нещо, което съвсем не ми подхожда на положението вече… И нямам основание, разбира се! А ако да имах основание, бих ли я обичал след това — при моя унизителен опит. На никаква цена! И изобщо, пак моите глупости… пак оня страх, който майка ми пося тогава с необмислените си думи. Тази мисъл го задоволи, успокои го; той си рече: въображение — и то какво въображение наистина! — и продължи да чете увлечено, докато попадна на някакъв пасаж, същността на който му напомни книгата, четена предния ден. Той се надигна, намери я. Емерсон: Общество и Самота. Колко странно и какво просмукване на идеите, разсъждаваше той, различни светове, различни концепции, а мисълта за обществения човек и за дълга е намерила почва и у двамата! А как беше у Сведенборг, да, как беше дефинирано там? Преди да си отговори, той чу, че някой отвори вратата на кабинета и се обърна да види кой влиза. Срещна големите радостни очи на дъщеря си.

— Файтонджията ти донесе писмо от леля Неда! — рече Сесил, но не му го подаде, а заподскача край него на един крак, смееше се и викаше: — Само ако ми обещаеш. Искам да знам какво си пишете… Искам да знам…

— Но ти наистина си невъзпитана! — рече той строго, а очите му и цялото му изражение издаваше облекчение и самоуспокоение.

— Може, признавам… признавам, че съм любопитна — каза тя.

— Стига, Сесил!

— Сесил!… — извика от вратата друг, строг и нетърпящ възражение, глас.

Беше мадам Франсоаз във вишневочервения си пеньоар. Девойчето веднага подаде писмото на баща си.

— Добре, добре! Щом признаваш, че си любопитна… — рече той засмяно, докато отваряше резедавия плик и вадеше листа. Всъщност трябва да побързам вече със сватбата. Тези църковни работи може все пак някак да се претупат. Той извади изписания лист и се изви към светлината. Зачете.

— Е? — подвикна Сесил. Нослето й се беше вирнало от нетърпение.

Леге четеше и все не можеше да разбере… Тя му отказва… връща му годежа… и пише, че е хиляди пъти виновна, но че обича друг… Обича Будинов, оня, младия, когото той беше спасил и за чиято глава сега турците дават награда… О! — изпъшка той и тежко се отпусна на първия стол.

— Татко! Какво, татко? — изпищя Сесил. — Нещо случило ли се е с леля Неда?

Случило се е, случило се е, каза си той. Това, което е трябвало да се случи… Предчувствувах го! Предчувствувах го!… Не, не е предчувствие, мама го каза тогава: такъв съм изглежда аз… И Марго̀… и сега Неда…

— Леандър, какво има? — приближи го бързешком и майка му.

Той й подаде писмото, без да я погледне.

Сега вече знаеше какво ще дойде.

— Кажи ми, миличък татко? — питаше Сесил.

— Нищо, моето момиче… Леля ти Неда… тя вече не ме иска… Не ме обича…

— Но как?… Аз ще й кажа, ще я помоля!…

— Остави, миличка… не, не! — рече той и в същия миг думите му бяха заглушени от бурния, задавен от омраза и злорадство порой на майчините му викове:

— Тя!… Тя се осмелява… Тая никаквица… Тая простачка… О, о!… И оня, оня — нека го обесят…

— Престанете, майко, моля ви…

— Да престана!… Никога вече няма да престана… Аз те предупреждавах, ти помниш… Затова само дойдох, но ти… И сега?… О, по-добре, хиляди пъти по-добре така…

Докато слушаше безмълвен и блед нейните крясъци, той видя, че Сесил напусна кабинета, видя я след миг навлякла бялото си палто да се спуска надолу по стълбата и изведнъж се стресна.

— Къде отиваш? — извика той.

Тя тичаше надолу и не отговори.

— Сесил… Безсмислено е, не разбираш ли, Сесил?

Той изведнъж се сети, че навън се смрачава, че файтонджията сигурно не е при файтона си, изплаши се и забърза към стълбището. Майка му вървеше след него и продължаваше да крещи.

— Върни се! Върни се! — разкрещя се и той. Но Сесил не се спря, не отвърна. Входната врата скръцна и с трясък се затвори.

— Палто… цилиндъра ми — втурна се след нея той. — По-скоро… по-скоро…

На няколко пъти вече файтонът на консулството изтрополяваше по улицата до Задгорски и се връщаше. Търсеха и у Будинови, у Позитано, при леди Емили. Сесил я нямаше. Някои дюкянджии наистина бяха видели такова момиче да тича из сокаците, но Сесил изглежда се беше заблудила и вместо към Недини, тръгнала бе в обратна посока, към турските махали. Маркизът и Марикюр, а с тях и Сен Клер, който изникна отнейде с цял взвод заптии, забързаха да я търсят там. А започнала бе виелица. Стъмнило се бе, настъпваше нощта.

В големия салон на консулството мадам Франсоаз лежеше на кушетката с мокра кърпа на главата. Възпитателката й говореше нещо успокоително, но и тя плачеше. Техните гласове, хълцанията им достигаха като непрестанни упреци до и без това изтръпналото от страх и болка съзнание на Леандър… Той бе закъснял само минутка, толкова, колкото Жан Жак да притича с палтото и цилиндъра. А как неизразимо жестока и фатална му се струваше сега тази минутка… О боже мой! — повтаряше той. — О света майко! Помогнете й… само да се намери. И той упорито, настойчиво се молеше в душата си, нещо, което не бе вършил от много години и което разумът му винаги отричаше… Но каква власт можеше да има вече разумът, щом часовете минаваха един след друг, а дъщеря му, детето му, единственото, което му оставаше на този свят, беше някъде по улиците, в снега, в нощта?… Той я виждаше как се лута във виелицата, загубена в тъмнината. Миличка! Миличка! — шепнеше безгласно Леандър, ходеше от прозорец на прозорец и пак искаше да излезе и да я търси и той. Но се беше уговорил с другите тук да чака. И ето, че седеше безпомощен и чакаше. А чакането нямаше край. Татко, счуваше му се понякога нейният глас и срещаше хубавите й очички. Леля Неда те обича, татко… о, аз знам… Като я помоля много, тя пак ще те обича, татко… Остави това, остави, Сесил, миличката ми… Върни се при мен; всичко друго е безсмислено. Само ти си ми вече, момиченце, само ти, мое дете! — зовеше я той. А в гърдите му се бяха сбрали на топка и мъка, и страх. И той неусетно пак подхващаше: о боже мой, света майко, запазете я, запазете я… И пак не можеше да стои на едно място и да слуша упреците на майка си; все тръгваше да излезе и все се спираше, докато най-сетне реши да иде пред изхода и там да чака.

Той застана там, недалече от фенера, над който плющеше замръзналото знаме. Виелицата го обгръщаше отвсякъде; трупаше го със сняг — по раменете, по цилиндъра… Няма я! Няма я; и къде може да бъде?… Тъмни, ужасяващи предположения се мяркаха в ума му. Не, не, пропъждаше ги той; безчовечно е… тя е дете… Бе чул от файтонджията си, че само преди няколко дни минаващите през града мустафъзи изнасилили някакво момиченце, негова роднина, като го отвлекли в изгорелите къщи, едва ли не по обяд. И за някакво по-голямо момче, българче, се говореше… извратено се гаврили с него и после го заклали. О господи, разтърси се той цял. Снегът брулеше в лицето му. Снежинките се топяха в очите. Или той плаче?… Ако можеше да плаче като майка си! Или да вика като нея — да обвинява, да заплашва… Но всичко бе заключено в душата му и само ужасният му страх още го крепеше… Не, не искаше да мисли за причината. И имаше ли причина? Тя обикнала друг. Честно му го казваше, направо. Не като Марго̀… И това ли беше причината? Причината може би е в мен, каза му някакъв глас. Не гласът на разума. Макар че ако бе предишният, разсъдителният Леге, той може би също би оправдал Неда и би потърсил вината й в себе си. Но той не беше вече предишният; а и какво ли значение би имало да си отговори кой е причината за всичко, щом се е случило… Сега той беше само изплашен баща и чакаше. Нямаше нищо по-страшно от очакването — но в него беше и надеждата му; пък и нямаше какво друго да стори, освен да чака…

Насреща пред джамията болница бе запряла кола с ранени. Светлини и гласове идеха оттам. Двама пияни османлии минаха съвсем наблизо до него, изгледаха го насмешливо — учудено, облъхнаха го с миризмата на ракия. Той не се помръдна. А ако са я срещнали такива като тези двамата или още по-зли… Пак се заредиха в ума му страхотии… От миналата година, от въстанието… Изнасилени деца… заклани деца… деца, набучени на щик… нарязани, насечени с брадва… Кой мозък може да го побере?… О, страшна, дива страна!… Тогава се бе покъртил до дъното на душата си, възмущавал се бе, писа доклади… А сега… сега… Но не! Не! Думите бяха така страшни, та той се сепна… Не, неговата Сесил… веселата… Та преди колко беше, като подскачаше на един крак и се смееше и не му даваше писмото. Да не беше идвало никога това писмо!

Никога, никога!… И никога да не съм срещал оная… И никога кракът ми да не е стъпвал тук… О, боже мой, все още ли, все още ли я няма!…

Той стоеше и не помръдваше. Не сещаше студ, макар че мръзнеше. Снегът се трупаше по него. Цилиндърът му стана бял. Той целият беше бял, но не се сещаше да се отупа. Само се вслушваше като обезумял в шумовете на нощта. Там някъде глас… Каруци минават и дрънчат… Фиу! — вие вихрушката… И викове някакви… Нима…? Не. Пак пияни… Напоследък османлиите наистина са го ударили на пиянство. Войната е по-силна от вярата им… Ето сега коне препускат… Насам… Файтон. Неговият файтон ли? Той направи инстинктивно крачка и втора… Неговият файтон!… Позна го, позна го… Ето на светлината… този Виторио!… И още един, Марикюр… и между тях… Тя! Тя!… О, слава тебе господи!… Полудял от радост, той се хвърли към файтона, хлъзна се, едва се задържа.

— Сесил!… Миличка… Сесил!…

Виторио отстрани ръката му, отстрани го със сила цял. Слезе. Марикюр нещо се бавеше.

— Сесил! — извика нетърпеливо Леге. — Но какво става?… Какво ти е, мила?

— Чакай, чакай, клети приятелю — пое я Виторио… — Никога няма да отговори тя вече.

Леандър я сграбчи с все сила и я изтръгна от ръцете му. Не вярваше. Тя беше тежка, отпусната, окървавена и неподвижна. Той погледна, извъртя глава към тях, пак върна очи на нея… Изведнъж, като залиташе и стенеше, той така безумно се втурна към консулството, че Позитано и Марикюр едва свариха да го подкрепят. Той стигна осветения вход, спря се, вторачи се в лицето й — в нейното покрито със синини и обезобразено от ужаса лице — притисна го, зацелува го, зарида с глас и щеше да се строполи заедно с нея, ако приятелите му не го подхванаха.

— Скотове! Скотове! — викаше неистово и задавено той. — Моето дете… едничкото ми… О клето… клето! Кой беше този звяр… този… този…

— В една от патрулните им бараки я намерихме… Пазачите на реда — рече с ледена омраза Виторио, но се разрида и той и гласът му се загуби.

— О… о… права е майка ми… Дива… жестока страна!…