Стефан Дичев
Пътят към София (30)

30

По целия път от Филаретова до в къщи Неда мълчеше възмутена и обидена от обвиненията, с които тъй неочаквано я бяха обсипали. И кой го бе сторил? Познатият й от детинство Андреа… Тъкмо той, който най-малко трябваше да го стори… Да й каже, че е забравила народността си! Че ламти за чуждото! Да я подозре в долни мисли към Леандър! О, от всичко на света Неда най-силно ненавиждаше несправедливостта!… А той беше несправедлив… жесток и несправедлив… Колкото повече си припомняше думите му, толкова странният смут, полюшнал душата й при неговото влизане, чезнеше, погълнат от възмущение и гняв.

Във файтона брат й на няколко пъти я попита какво й е, но повдигнала брадичка, с очи, които пламтяха и го избягваха, тя или се преструваше, че не го чува, или извръщаше разговора към мисис Джаксън, име, при което Филип забравяше чуждите грижи.

Тя не преставаше да мисли; не можеше да си обясни… Толкова да страда — и в пансиона, и тук; толкова да се измъчва и да радее за българското… А изправя се един — и то тъкмо той! — изправя се очи в очи с нея и й казва: докажи, че все още си наша!… Излъжи почтения човек… човека, който те обича, когото ти обичаш… Измами доверието му и ми докажи!… А кой си, ти, какъв си ми, та ми поставяш такива нечестни условия, нападаше го тя в себе си ожесточено, сякаш бяха пак в стаята, сами, и той стоеше насреща й с изкаляните си дрехи, с трескавото лице, което тъй неудържимо бе приближило нейното.

Чак когато файтонът спря пред дома им (с крайчеца на окото си тя неволно огледа дали той не е на някой от техните прозорци), нещо в нея се разколеба… Без да съзнава защо, Неда се замисли изненадана, тръсна глава да прогони тия неопределени, неясни мисли и тогава именно към възмущението й, към обидата и гнева се притури и някакво огорчение. Огорчение, което беше по-мъчително от всички други чувства.

Ядосана на себе си, тя слезе от файтона, без и да Погледне Сали, и докато брат й му плащаше, задърпа силно ръчката на звънчето. Отде наистина бе дошло това огорчение? Не се чувствуваше виновна… О не! Ала думите на Андреа внезапно бяха започнали да означават за Неда, че е подозирана от сънародниците си. Мъчително усещане наистина! Подозирана… Тя, която винаги и във всичко беше така честна, така откровена… Той го бе казал направо, без задръжки, такъв си е… Но те — другите, които мълчат и които тя така рядко среща, — те сигурно мислят същото и сигурно същото говорят помежду си за нея… Само те ли? А мадам Франсоаз въпреки цялата й благосклонност напоследък? А чужденците тук, които може би гледаха на чувствата й към Леандър като на някаква хитра и безскрупулна уловка?… Да, това трябва да отбия мислеше си разтърсена тя. Да докажа, да! Да докажа, че и аз имам достойнство… Че моето достойнство на българка… възпитанието ми, културата… че те са равни на техните… Както аз съм равна на Леандър! Тъкмо това: равна!… А Андреевите доказателства — тъй непочтени, тъй безсмислени, — о, те могат само да ме унижат още повече в собствените ми очи, каза си тя, докато слушаше бързите, приближаващи стъпки от другата страна на портата. Но от тия мисли нито възбуждението й, нито горчивината преминаваха.

Отвори баща й. Нещо променено имаше в него, нещо радостно и тържествено. Той широко разпери дългите си ръце, сякаш още тук, на улицата, искаше да я прегърне, и викна, като я гледаше с умиление и гордост:

— Голяма новина, Недке!… Поканиха ни… Най-сетне — слава богу!…

— Кой? За какво…

— Консулът, дъще!

Сякаш някой бе подслушвал мислите й, сякаш ги повтаряше.

— Влезте… влезте! Ще я бъде, Филипе — ясно ли ти е! Ще я бъде!…

— Но какво?

— Не разбирам — рече и сестра му. — За първи път ли ни канят!

— Е, това е друго… Друго е!… Баща ви ги разбира тия работи!

— Кажи по-ясно! — настоя Филип, който все поглеждаше към прозорците на пристройката, та да разбере дали се е върнала Маргарет.

— Бе, какво ще го разправям… Срещам го напреди… консула де, срещам го напреди при телеграфчийницата на Кафене Баши и той веднага: отдавна искам да ви запозная с майка си, господин Задгорски!… Заповядайте, казва, следобед на кафе у нас… С госпожицата, разбира се… Със сина… Тоя път мене кани! Значи работата е узряла!

Той сам, сам е поканил татко! О господи!… И може би днес вече ще се реши, мислеше с разтуптяно сърце Неда, докато слушаше радостните слова на баща си и вървеше по пътечката към къщи. Ах, как искам да чуе това оня… И всичките… Да разберат, че не аз… че аз не гоня Леандър… Че той като равен с равна…

Внезапно тя се сети, че любимата й зелена рокля, която би трябвало да облече, не е гладена, и това я разтревожи. Тя се попита още кои ръкавици да сложи, коя шапка — мислите й стихийно се устремиха в тая посока, грабнаха я и я откъснаха от всичките предишни грижи.

 

 

Те пиеха кафе в Зимната градина на консулството, хрускаха ореховите сладки на мадам Франсоаз и разговаряха. Вън дъждът плющеше.

Разговорът им всъщност почна от комплимента, който старата дама направи на Радой. Приличал на техен познат прочут писател в страната, им — Флобер. Флобер!… Флобер?… Да, Гюстав Флобер!… Радой не бе чувал такова име и въпреки пояснението на сина му, който му превеждаше, за него то продължаваше да не означава нищо, но той кимна поласкан. А си мислеше: дявол знае дали приличам или не, ала щом настояваш… Затова пък и Неда, и Филип бяха чели някои от книгите на писателя. И разговорът пламна, оставяйки Радоя настрана…

Консулът разказа за последната си среща преди шест години с прочутия човек. „Бащите и на двама ни бяха лекари, добри приятели — обясни той. — Но разликата в годините! И това, че всеки от нас тръгна по различен път… Да, бяхме се отчуждили. Но вие не познавате Гюстав! О, той веднага хвърли мост и над годините, и над славата“ — прибави не без самодоволство Леандър. А после се впусна в един съдържателен и много интересен разказ за своето последно гостуване в Круазе, което, уви, свършило твърде трагично… „С един от ония страшни, разтърсващи пристъпи на епилепсията, от която клетият Гюстав страда още от младини!“ — заключи той и на лицето му можеше да се види как спомените един след друг мятат своите сенки.

Думите му силно развълнуваха Неда. Докато Филип превеждаше на баща си разказа на Леге, тя заговори за Ема Бовари, героинята на Флоберовия роман, който й бе направил най-дълбоко впечатление (бе го чела тайно преди години в пансиона).

— Аз наистина и досега не мога да кажа какви чувства будеше у мен тая нещастна Ема! — говореше тя увлечено, със страст и се извръщаше ту към Леандър, ту към майка му. — Такава мъчителна жажда да се махне… да остави зад себе си пошлостта на провинциалния свят… Свят на аптекаря Оме… на хитрия търговец, който непрестанно я изнудва… Льорьо ли беше? Забравих вече имената…

— Напротив! Учуден съм, че така добре си спомняте… Льорьо, да!

— Да… тия двамата… И особено мъжът й… Доктор Шарл Бовари! Неспособен, бездеен… пуст. И толкова скучен, толкова затъпяващо еднообразен… О, човек не може да не й съчувствува! Но не може и да не я осъжда… Защото колко е измамно и призрачно онова, което постига Ема с цената ма цяла верига низости и престъпления… Докато сама се наказва накрая! Един Рудолф, нали? С неговия камшик със златна дръжка. И другият, студентът…

— Леон…

Но тя нямаше нужда от неговото подсказване, усмихна му се да благодари, а очите й я издаваха… Щастлива, че я слушат с толкова внимание; горда, че й се удава възможност да докаже…

— Този пък Леон всъщност е човек без всякаква дълбочина… Празна душа. Един страхливец в любовта! — неочаквано каза тя и последните й думи изненадаха както самата нея, така и Леандър. За миг той занемя, загледа я, сетил се смътно за нечии думи — намек или предупреждение… Без да разбира защо, тоя израз, така образен, съдържателен, му се струваше недостоен за нея. Припомни си, че той повече отива на Марго — и се възмути от себе си, дето си е позволил да ги сравни.

Но мадам Франсоаз беше очарована. Тя плесна сухите си ръце и възкликна:

— Колко хубаво го казахте, мила! Ние, жените, винаги сме предпочитали да изгорим в огъня… О младост! Младост!…

— И все пак не мислите ли, госпожо, че мъчителната съдба на Ема Бовари е и многозначителна?

— Многозначителна?… Да, да… Може би! Но в какъв смисъл, мила?

— Искам да кажа… Това е съдбата на една жена! Викът… правото на една жена… да я признаят за човек… За равна!

— О!… Но вие… Вие, скъпа моя… Разбира се, че съм приятно изненадана! — рече най-сетне мадам Франсоаз, като бързо, с оживени очи поглеждаше към сина си. — Признавам, не очаквах да чуя тук… в такъв град… Наистина, това трябва да го напиша на госпожа Тюрго! (Госпожа Тюрго, гордостта на старата дама, беше една от известностите на Париж, страстна боркиня за равноправието на жените.) А може би ще се удаде случай това да стигне и до ушите на господин Флобер? Нали, Леандър? Как една тукашна…

Синът й почувствува, че тя може да каже нещо неуместно, и побърза да я прекъсне:

— Вие забравяте, че госпожица Неда е израснала във Виена, мамо… Знаете, че тукашният живот съвсем не предполага такива феминистични идеи… О, разбира се, господин Задгорски е един напредничав човек — поправи се веднага той. — И аз се радвам… да, щастлив съм, че така… така… широко, съвременно сте възпитали дъщеря си, господине! — прибави по турски консулът, като ръкомахаше на удобно разположилия се в креслото Радой и правеше с очи знак на Филипа да преведе по-напространно смисъла на разговора им.

Ала преди още Филип да го стори, мадам Франсоаз погледна към часовника и изплашено извика:

— Но, за бога!… Какво се е случило със семейство Позитано!… О, наистина започвам да се безпокоя!…

— Може би в последния момент е станало нещо непредвидено — каза Неда, недоволна, че старата дама бе изместила разговора тъкмо сега.

— Чудно защо имам някакво предчувствие… Леандър, да беше пратил файтонджията? Вече цял час!

— Но просто дъждът ги е забавил, мамо!

Сякаш да се оправдаят думите му, звънчето на входната врата задрънча и Сесил (тя стърчеше досега при балкона и гледаше как святка по насрещните покриви дъждът) се втурна подир появилия се отнейде Жан Жак, лакея, който прекосяваше предния салон, запътил се да отвори.

— Те са!… Чичо Виторио и леля Джузепина! — извика сияеща малката, щом изтича назад.

И наистина веднага след нея в широкия портал между двата салона се появиха съпрузите Позитано. Маркизата, с цяла глава по-висока от мъжа си, строга, все още хубава жена, беше в следобедна тъмночервена рокля, която, уви, не можеше да прикрие пълнотата й. Дребничкият маркиз както винаги бе оживен, неспокоен, с разперени ръце и мустаци, целият в усмивка.

— Много… много извинения! — извика веднага той, щом пристъпи към масата. — Отвлякоха ме… О мадона! Как можах да се оставя на тая банда… И бях наказан, уверявам ви! Не, не, излишно, е да ме наказвате и вие — говореше Виторио, като весело въртеше маслинените си очи и се здрависваше и целуваше ръце.

— Но кой ви е отвлякъл? Каква банда? — попита сред смеха на мъжете мадам Франсоаз, щом всички се разположиха около масата и Жан Жак се зададе с кафето за новите гости. Тя не забравяше в каква страна се намира.

— Кой? Майорът!…

— Майорът?

— Майор Сен Клер, госпожо!

— О, такъв, мил джентълмен… Вие се шегувате, разбира се!

— Ако това наричате шега!

Той се извърна оживено към Леге.

— Ти наистина имаше щастие, че се върна навреме от обиколката, Леандър!

— Все пак не разбирам… Тъкмо ти да се оставиш, Виторио!

— Но когато той има такава съюзничка като мисис Джаксън, драги… Знаеш я мисис Джаксън!…

— Разбира се, че мисис Джаксън! — каза жена му.

— Миличка Бепина! — И маркизът направи с ръце молебствен жест като в някаква трагедия.

Всички се разсмяха, дори и Радой, комуто Филип, чул името на американката, не успя да преведе.

— Мисис Джаксън! — повтори с нов подем на словоохотливост Виторио, а може би и с неосъзнато желание да дразни жена си. — Тя беше в такова добро настроение… Да вървим! Да обикаляме! Да наблюдаваме!… И баронът… И оня, Амир, който се е залепил за нея… (Неда погледна към брат си и видя, че е пребледнял.) Може ли аз да развалям компанията? Трябва ли да бъда обвиняван за такова нещо?… Обикаляхме табии… села… Добре, че се развали времето. Инак виж, че американката рекла там да спим! — заключи той с облекчение и отново смях изпрати думите му, ала тоя път и синьора Джузепина, и Филип Задгорски се смееха принудено.

Затова пък най-шумен от всички беше Радой.

Издокаран в черния си костюм, с рубинена игла на връзката, със седефени копчета на ръкавелите и със златен ланец, той седеше между децата си, точно срещу мадам Франсоаз, кимаше, усмихваше се, беше горд и благодарствено разнежен, че е тук, сиреч, че и най-съкровените амбиции на живота му се осъществяват. В същото време той не преставаше да бъде нащрек, не изпускаше от зоркия си поглед старата дама.

— То хубаво, че сте се върнали — каза той, колкото да се намеси в разговора. — Тежко им сега на ония, дето са по табиите на тоя дъжд!

— Остави… Не ги занимавай с тях — подшушна му Филип, загубил и без това настроението си. Той смяташе да не превежда бащините си думи, но Позитано побърза да покаже знанията си по български език.

— Да, да… Много прав ви, господин! Още не валяло… да ги върнат трябвало… Но вярвам не ми се… Да? Разбира?

— Разбирам! Разбирам… И мен не ми се вярва — съгласи се веднага Радой, поласкан от вниманието на дребничкия смешен маркиз. Всъщност, като търговец, който неведнъж бе пътувал из империята и в централна Европа, Радой не беше неопитен в езиците. Той говореше на турски като османлия, знаеше по някоя и друга гръцка дума, но гордостта му беше немският език, учен на място, при многократните му престои във Виена — хубавата Виена, с която го свързваше не само учението на дъщеря му, но и фирмата за тънки вълнени платове Майерхоф и Шведа, години вече представлявана от него в цялото софийско мютесарифство, та чак до Пловдив и до Ниш… Но нито Леге, нито Позитано разбираха немски. А на турски, кой знае защо, и двамата твърде рядко се изразяваха.

— Но ти, приятелю, наистина говориш по български — изненада се Леге. — Признавам, в това отношение аз съм закъснял!…

— За тебе — непростимо, да! Е, госпожице Задгорска? Каква учителка сте вие! Аз да имах такава учителка…

Неда се изчерви. Но не се смути.

— Господин консулът вече доста знае.

— Може да се каже, че разбрах разговора ви. За табиите говорехте. Да? Че би трябвало навреме да върнат… А пропо̀! — промени се внезапно и помръкна бодрото му изражение. — Сигурно сте минали с файтоните край бесилката на Солни пазар?

— Бесилка!… Не, ние влязохме през Куршумлъ капу… по Говежди пазар… Доколкото знам, тая сутрин на Солни нямаше никаква бесилка!

Не само по лицето на италианеца, по всички лица, като се изключи Радоевото (той и не подозираше за какво говорят), се бе изписала изненада, при едни тревожна, при други любопитна, при трети примесена със страх.

— Но ти не си ми казал нищо, Леандър! — изохка мадам Франсоаз. — О, господи! Започнали са вече да бесят!…

— Бесенето тук си е нещо обикновено, госпожо! Не, не бойте се, няма да стигне до вас!…

Този път никой не се засмя на шегата на Виторио. А и шега ли беше?

— Кого? — подкани той замислилия се Леге.

— Обесен ли? Та как не сме чули ние!… — обади се в същия миг и Радой, който бе разбрал най-сетне за какво говорят.

— Аз прочее не съм го видял. Господин Оливие беше тук, малко преди да дойдете вие. От него научих, че е ваш сънародник, българин — каза на един дъх французинът, избягвайки очите на побледнялата Неда.

— Но кой е?… Какъв е?… Защо?

— Ти го знаеш, Виторио. Оня от табията!… Тая сутрин…

— Андреа Будинов?! — изпъшка с неузнаваем глас италианецът и бавно се надигна.

И друг някакъв глас — задавен, безсмислен — се притури към неговия — Нединият глас, — но смайването на всички беше така голямо, та никой не я и погледна. Филип, мадам Франсоаз, синьора Джузепина и дори притичалата Сесил, дори Радой, чул името на съседския син, всеки искаше да попита, да разбере: сигурно ли е? Същият ли е?… Какво е направил?… Не, не може да бъде, не може да бъде!… Такава жестокост… Толкова млад… Клетият… нещастникът… За миг съчувствие и страх, и прикрито злорадство, и ням ужас се заплетоха в един възел — и всеки искаше да знае, а никой не слушаше. Докато най-сетне Леге не надвика всички.

— Но от къде на къде Будинов? Не съм казал нищо за брата на доктора!

— Нали него бяха арестували — възрази с облекчение италианецът.

— Е да, но пуснаха го. Дори аз сам го доведох в града!

— А за кого тогава?

— Оня, другия, селянина… Обесен за назидание! Съжалявам, много съжалявам!… Трябваше и за него да се застъпим, драги Виторио… Тая мисъл просто ще тежи на съвестта ми… Оливие разправяше, че селянинът се държал така хладнокръвно — смаял всички!… Дори нещо извикал в лицето на Джани бей, което го вбесило!…

Позитано взема от масата цигара, запали я, обви се в дим и чак тогава каза:

— Да, дами и господа! Свидетели сме на събития… на мъки и страдания, каквито изглежда всеки народ трябва да премине… Да, да, изглежда това е цената, която трябва да се плати…

— Кървава цена — обади се неочаквано мълчалият почти през цялото време Филип. А когато другите го погледнаха учудени, той повтори: — Кървава цена, уви, прекалено висока за онова, което може би ни чака…

Как, нима ще почне пак с неговите теории за широките пазари и голямата политика?… — питаше се изтръпналата от това, което слушаше, Неда. Нима и тук? И в такъв миг?… О, как е противно, как е противно в такъв именно миг!… И наистина, попаднал пак на любимата си тема, брат й подхвана да говори за загубите и за опасностите, които предстоят, ако „с цената на тая кървава война се дойде най-сетне до някаква зависима и жалка държавица“, но засрамена, отвратена, Неда не го слушаше. По някаква странна нужда мисълта й отскочи към Филаретови. Тя живо, мъчително си представи Андреа — представи си го с ужаса, който за миг бе изпитала при споменаването на името му от Позитано… Не, още беше в устата й вкусът на тоя ужас. И чак сега разбираше какво означава неговото арестуване. Тя искаше да мисли за Леандър, който го бе спасил, но и благодарността й бързо бягаше… И тя пак оставаше сама срещу Андреа и си казваше, че ако той наистина е несправедлив към нея, нима тя е справедлива към него?… Да му докаже, да му докаже — колко повърхностно, колко наивно беше гледала тя на неговите думи. А ако той не иска онова сведение за себе си? Ако то не е просто едно доказателство, а е нужно… Нужно? Нужно, кому?… Тя се досещаше, а все избягваше да си го каже. Едно… едно само беше положителното — в тоя час, в тоя миг, ако наистина е българка, тя трябва да реши: с Филипа ли, с Андреа ли?… С Леандър, каза нещо в нея, с Леандър! — Не, това е друго… Друго, какво друго?… Та ти ще трябва да го измамиш! О, той би ме разбрал, ако знаеше… Той е най-добрият, най-благородният…

Гласът на маркиза, любезен и ироничен, беше прекъснал разпалената реч на брат й.

— Да, да… Вашите тъй интересни мисли ми са познати, господин Задгорски!… Само едно ме изненадва…

— Какво именно? Ако мога…

— О, не!… Чудя се, любезни мой господине, защо всъщност ви е нужно и тук да развивате тая теория?

Филип най-първо не разбра какво намеква той, после изведнъж пламна.

— Аз застъпвам своето дълбоко убеждение — каза той сухо, ала гласът му едва сдържано трепереше и Неда знаеше, че в душата си той вече мрази италианеца.

— Оставете!… Много задълбочихме — каза Леге, както винаги готов да предотврати всяко усложнение. — Предлагам да говорим за нещо по-приятно…

— Може би вие, Леандър, имате да ни съобщите нещо, което е наистина по-приятно! — каза Джузепина и размени с мъжа си поглед.

— О да, да! Чакаме! Чакаме! — развика се, подсетен от тоя поглед, Виторио.

Но за какво говорят те? Какво чакат?… И защо поглеждат към мен?, питаше се развълнувана Неда. Ето и той!… И тя също чакаше, предсещайки, че сега е именно мигът. Но не беше смутена. И не беше изплашена, както си мислеше, че ще бъде.

— Е, мамо! — каза Леандър. — Ваше право е. Нали за това дойдохте от Париж!

За миг очите на мадам Франсоаз се разшириха, но тя скоро намери най-приятната си усмивка, намести я на хлътналата си уста и каза, като умело местеше поглед от Неда към баща й и към Филип:

— Не съм очаквала — каза тя, — че ще търся съпруга за сина си с преводач, но… моля ви, предайте на баща си: моят Леандър ще бъде щастлив…

— О, колко сте старомодна, бабо! — развика се изникналата изневиделица Сесил. — Че татко и леля Неда отдавна се обичат…

И като хвана ръцете на двамата, тя ги задърпа един към друг, така че Радой и без преводач веднага разбра за какво ставаше дума.

 

 

Беше тъмно вече, но благодарение на позволителното, което майор Сен Клер отдавна бе дал на Филип (същото позволително за свободно движение из града по всяко време, каквото имаха всички чужденци), семейството Задгорски безпрепятствено се връщаше в къщи. Бяха пак с файтона на Сали, който ги чакаше през целия им престой пред консулството; и тримата развълнувани, възбудени; синът и дъщерята погълнати от мисли, които не искаха да споделят, бащата, напротив, кипящ от желание да говори, да говори непрестанно.

— Сега вече върви ни стигай! — казваше той, като палеше цигарата си от цигарата на сина си, а в очите му червените огънчета блестяха. — Хаджи Мано… Пешо Желявеца… чорбаджи Теодоси… Трайкович-Мрайкович… Ехе… След седмица Недка ще се сгоди и по нашенски… със софра, както му е ред — така искам аз, нека се знае!… Че то днескашното, извинете, но какво беше? Пиеш кафе — и годеж!… До месец ще я омъжим… Чуваш ли, за теб приказвам!…

— Чувам, татко.

— Чувам, татко! Бе, какви сте хора… Аз не мога да стоя на едно място… А тя: чувам, татко! Да не би да не се радваш?

— Радвам се.

— Радва се… Само как го каза… Филипе!

— Какво, тате?

— И тоз… Добре, мълчете. Спете!… Пък аз като си помисля за утре… Ще тръгне из чаршията: така и така… На бай ви Радой щерката станала консулта!… Война ли? Не искам да знам войната… и дотук да стигне, прибираме се в консулството — и това е! Нас да не закача.

Той помълча, почака. Но Филип пушеше, а Неда гледаше с широко отворени очи към далечните фенери.

Той подхвана отново:

— Пари — имам; име — имам… Търговията ми върви… Но достатъчно ли му е това, мислите, на човека? Ех, деца… Да ви настаня аз на добро място… Ти за консула, дъще… Филипе, и ти да си намериш някоя… да ти отива на положението, на образованието… Ето, това е то! А после да става, каквото ще!… Тоя глупак, дето се е оставил днеска да го обесят… Език мой, враг мой! — тъй гласи пословицата. Кой го знае какви ги е дрънкал.

— Моля те, татко!

— Е добре, добре…

Той замълча, донейде засегнат от тяхната необщителност, а в себе си казваше, че те още са млади и че не разбирах какво значи във времена като тия да се сродиш с французкия консул. Но не, Филип не е толкова непрактичен. Макар че той пък на думите си няма мярка.

— Ти… не разбрах, нещо там с италианеца се посдърпа май? — попита Радой недоволно, като се взираше в лицето му.

— Остави го — рече раздразнено Филип. — Неслучайно Сен Клер го нарича русофил… Няма да се учудя, ако излезе накрая руски агент!

— Е, е… Да излиза, какъвто си ще! Ти гледай да бъдеш добре с всички… Слушай! — наведе се Радой към него и зашепна, та да не стига разговорът им до файтонджията. — Ония там твоите… много-много вече да не ги разправяш! Че видиш ли какво става! Отваряй си ума! — прибави той строго, заплашително, забравил за миг доброто си настроение.

— Виждам по-добре от теб. Не ме поучавай!

Радой примигна, изненадан от резкия му тон, ядоса се, озлоби се, каза едно: „Какво?… На баща си ли говориш така?“, но после предишната му веселост пак се върна и той рече поучително, като размахваше в тъмнината дългия си показалец.

— Светът се люлее, момче!… Една планина ни дели, помисли си!…

— Англия никога не е губила.

— Не я знам губила ли е или не е губила, но е далеч. А пък войната, тя е ей там, в Орхание!… Нали ти разправяше, че махнали Мехмед Али? Да не мислиш, че е от хубаво!… И ти, Недке, чувах те напреди все разпитваше нещо твоя консул… Какво там ти разправяше?… Сюлейман паша… Сюлейман паша… Нали не ви разбирам по французки.

— Сюлейман ли? — дигна към нея глава Филип. — Главнокомандуващият? Какво с него?

— Нищо — каза тя.

— Как нищо? Нали сте говорили?

— Може да сме говорили — каза тя, лъжеше го и го гледаше право в очите, без да трепне. — Не помня…

Нещо в гласа й се стори чуждо на Филип, смътно го засегна и той щеше да я попита защо е такава, когато файтонът изви покрай чешмата с трите чучура и спря пред тях, точно под фенера.

— Я! Портата отворена! — рече ядосано Радой. — Слизайте де!… Ама дядо ви вече съвсем взе да изкуфява. Ще ни оберат…

Той не завърши думите си. Някой стоеше гърбом в сянката на отворената врата и когато тоя някой се извърна, и тримата видяха, осветено от фенера, мургавото лице на капитан Амир. Зад него, загъната само в пеньоара си, Маргарет Джаксън го изпращаше.

— Я, че слука! — каза турчинът, приближи, блесна с очите си и упорито ги спря на Неда, която слизаше от файтона. — Тъкмо се чудех как да си ида…

Той кимна на мисис Джаксън, измърмори нещо за сбогуване, което Радой не разбра, и едва изчакал девойката да слезе, с един скок се озова във файтона.

— Карай, Сали! — извика той.

Сали изплющя уморено с камшика и разтърси поводите.

Амир се отпусна на седалката, облегна се и се изпъчи горделиво. А очите му още един път се спряха на изплашената от тая неочаквана среща Неда и той незабележимо се усмихна.

— Лека нощ, бей! Хубави сънища! — закланя се след файтона Радой и се подсмихваше на свой ред, и ругаеше в ума си, докато синът и дъщеря му, всеки посвоему смутен, тръгнаха към отворената порта, дето бе потънала Маргарет.