Стефан Дичев
Пътят към София (16)

16

Както бе обещал, привечерта, след като привърши и последната за тоя ден операция, доктор Климент Будинов отиде в квартирата на мисис Джаксън, сиреч в добре познатия му дом на съседите Задгорски. Американката беше в къщи. Но тя може би беше забравила за визитата, защото при нея отдавна се намираше приятелят й от пътуването, русобрадият генерал Бейкър, Отегченият Бейкър се бе измъкнал от заседанието при маршал Мехмед Али, което траеше вече часове (същото онова заседание, уговорено телеграфически още от Истанбул), и бе дошъл при Маргарет да пият чай. Сега те двамата пушеха и оживено разговаряха за нейната първа кореспонденция, която тя бе нахвърлила в чернова след завръщането си от болницата.

— Ах, вие! — каза тя, щом Филип (странно променен от присъствието на генерала) въведе лекаря в задимената стая. — Да, влезте! Човек наистина има толкова задължения, че не му остава време за здравето.

— Бих могъл и утре, госпожо!

— О не, не! Моля!…

Тя представи мъжете един на друг — фамилията на Климент беше забравила, но Филип й подсказа — и се обърна усмихната към генерала:

— Ще бъдете добър да поседите в съседната стая, нали Валентин? Господин Задгорски, надявам се, ще ви прави компания.

— За мене е чест — каза веднага Филип.

Те останаха сами в задимената спалня. Климент се помъчи да придобие обичайния си назидателен тон, който държеше винаги с болните.

— От какво се оплаквате? — попита той, като гледаше нейното оживено, на едро скроено лице, по което червената коса хвърляше топли сенки.

Тя помълча, може би, за да си припомни какво бе говорила с него в болницата, погледна вратата към съседната стая, от дето съвсем ясно се чуваха гласовете на другите двама мъже, и дигна рамене.

— Нищо определено, докторе! Чувствувам тежест при дишане.

— Моля седнете… Отворете устата. Срещу светлината, ако обичате.

Той видя гърлото й, измери пулса, обърна долния клепач на едното око — все обичайни докосвания, които сега сам не знаеше защо го смущават, и си налагаше да не обързява, нито да забавя движенията си, боейки се, че би издал чувствата, с които бе дошъл. Към това се прибавяше и присъствието на мъжете вън. Той не очакваше да ги намери тука. И макар че беше съвсем естествено да завари спътника на мисис Джаксън и стопанина на къщата, Климент внезапно съзря в срещата с тях нещо предизвикателно и пренебрежително към собствената му личност.

— Вие сте следвали в Русия? Нали? — попита неочаквано кореспондентката.

Той я погледна съвсем отблизо, нащрек, с подозрителност, която мигновено сложи мост между визитата и необичайния й интерес, мигновено изблъска неговото увлечение някъде в периферията на съзнанието му.

— Учудва ме, че ви е известно, госпожо?

— Да, ставаше дума…

— Кой е бил така любезен да ви осведоми?

Тя махна нехайно с ръка, но той не я остави.

— Може би господин Филип Задгорски?

— Не помня… Е добре — каза тя, като го погледна с бързи, прелъстително — изпитателни очи. — Интересува ме вашето отношение към войната, доктор Будинов?

— Моето отношение, госпожо?…

— Интересно ми е да чуя какво мисли за войната българин, следвал в Русия?

— Просто любопитство?

— Любопитство на кореспондент! Ето моята първа дописка. Утре заминава за Константинопол, за Париж, оттам през океана…

— Уви, ще останете разочарована от мен, уважаема госпожо Джаксън.

— Именно?

— Аз съм само един лекар — без особени интереси в политиката. Аз очаквам мира, тъй като всеки ден виждам достатъчно страдание…

— Нещо повече да ми кажете?

Той дигна рамене.

— Може би се опасявате? — предизвика го тя.

— От вас?

Тя се разсмя. Засмя се и той, а целият беше само нерви. Защо наистина го разпитва тя? Накарал ли я е някой? Сен Клер?… Дали не е влязъл вече в очи?

— Щом е тъй… добре, госпожо Джаксън! Признавам, че лично на мен войната донесе полза.

— Да?… — Умните й очи не го изпускаха.

— Да.

— Очаквам да кажете каква?

— Доктор Грин, госпожо.

— Доктор Грин… от болницата на леди Емили? Не, решително не разбирам!

— Да, доктор Грин, на когото от няколко месеца асистирам. Той е хирург от най-висока класа. Дори да идех някой ден в Англия, едва ли щях да имам щастието толкова дълго да работя под негово ръководство.

— Струва ми се, че изместихте разговора, докторе!

— Също както вас, госпожо.

— Като мен?

— Но да!… Извинете, в момента вие сте моя пациентка, а не кореспондент, нали?

— Съжалявам… И какво? Да отворя устата пак?

— Не, трябва да ви прислушам. Свалете, ако обичате, корсажа си.

— О! — Тя направи комична гримаса на стеснение.

— Ако ви е неудобно?…

— Щом трябва… — въздъхна тя и започна да се разкопчава.

Обикновено я събличаше камериерката й мис Далайла, но сега Маргарет като че забрави за нея. Тя приближи поставеното над скрина огледало, като бавно, едно след друго, освобождаваше копчетата, и с внезапно потъмнели очи наблюдаваше в него младия лекар.

Климент се бе отдръпнал към междинната врата и напрегнато чакаше. Задимената стая, леглото, пламтящите коси на зрялата, опитна жена при огледалото му напомняха преживявания от студентството му в Петербург — една Оля, хубава девойка, за която бе намислил да се жени, ала не и тя за него; и друга една, бяла и мека, хазяйката му, жена на търговец, която сама го задиряше. Той отдавна не бе мислил за тях, но днес целия следобед спомените за ония дни се връщаха в паметта му и причината сигурно беше намекът на мисис Джаксън. Ала ето, че той сега стоеше в стаята й, дето тя нарочно някак бавно се събличаше, а чувствата му вече бяха раздвоени от нейните подозрителни въпроси за войната. Дали все пак всичко това не е някаква клопка? Фантазии! — отговори си сам. Чак толкова няма да се церемонят с мен!

— Мога ли? — попита той.

Тя отвърна нещо, което той не разбра, но от насмешливия й глас почувствува, че е готова, и се обърна.

Под светлината на лампата, под огнените коси, белотата на плътта й властно го привлече. Зашеметен, той я приближи, говорейки някакви банални думи, които, сам съзнаваше, нямаха никакъв смисъл, и като се извиняваше без причина, сложи слушалката и започна да я прислушва.

— Недейте диша… Дишайте… Още по-дълбоко… — казваше той, а очите му мимо волята оглеждаха раменете й, гърба, гърдите…

Странно! Близостта й го охлади. Гърдите й бяха отпуснати; гърбът с големи жълти петна. По врата имаше множество бръчици, които досега не бе забелязал под пудрата. Колко ли е годишна в действителност, озадачи се той. Безсъмнено много по-възрастна от онова, за което говореше добре гледаното лице. Тридесет и пет? Четиридесет?…

— Е, какво намирате? — И гласът й се бе променил, бе станал по-нисък, по-гръден.

— Един момент… Дишайте пак дълбоко! Така… Обърнете се, ако обичате…

Започна да я причуква и докато го вършеше, докато се вслушваше в кухите тонове на гръдния й кош, неволно чуваше и мъжките гласове в другата стая, и ускореното възбудено дишане на мисис Джаксън. Колко е долно всичко, мислеше си той. И моето поведение; и нейното поведение… Нейните присвити, разискрени очи, издължилата се уста го караха да съзира в прегледа някаква предумисъл и нагласа. Тя тук, с лекаря, разсъблечена… ония вън… гласовете… напрежението… Не, може би не ме изпитва за войната; ала колко е порочна тя, колко е порочна, налучка той най-сетне думата, която му избягваше.

А ти, доктор Будинов! Ти не дойде ли с подобно намерение, отврати се той и от себе си.

Отдръпна се и гласно каза.

— Изглежда сте простинала при пътуването! — Не бе чул никакви хъркания, никакви хрипове, тоновете бяха нормални, ала той някак си искаше да очисти и оправдае себе си.

Тя го погледна с насмешлива невяра:

— Намирате ли?

Това го ядоса.

— Да, в лявата страна. — И изрече няколко латински израза, които му възвърнаха не само равновесието, но и авторитета.

— И какво трябва да направя?

— Ще ви предпиша… Но от вас самата, госпожо Джаксън, се иска да се пазите. Разбира се, нямам намерението да ви плаша с пневмония…

— О!… Но вие, докторе, наистина ме плашите!… Нима наистина? Искам да кажа, допускате ли?

Той се усмихна. Беше отишъл твърде далеч.

— Не. Бъдете спокойна. Останете в къщи два дни. Вземайте праховете, които ще ви предпиша. Уверен съм, че всичко ще се размине.

Той тръгна към вратата.

— Ще напиша вън рецептата!… Да кажа ли за камериерката ви, госпожо?

— Да, моля! — рече тя разочаровано.

Климент мина в другата стая, каза на Филип да повика камериерката и се залови да пише рецепта, тоест прахове за настинка, които Маргарет Джаксън съвсем безвредно би могла да взема.

— Надявам се, не е нищо лошо? — попита загрижено генерал Бейкър.

— Не, съвсем слаба настинка.

— Вероятно от пътуването. Беше влажно наистина.

— И аз така предположих. Но все пак наложително е да се пази от мъглата вечер…

Тоя дългонос генерал сигурно й е любовникът, мислеше Климент, докато дописваше рецептата. Съзнанието, че той самият е бил пионка в нейната извратена игра, не го обиждаше вече. Той само бързаше да си отиде по-скоро. Онова тъжно чувство на празнота, което бе изпитвал за кратко време при всяко разочарование, и сега го бе обзело. Той дори не се замисляше какво е могъл да очаква и защо е разочарован; само съзнаваше, че всъщност всичко това не е за него и че се бе стремил към нещо, което не вървеше в унисон с истинската цел на живота му.

— Вие сте тукашен? — попита Бейкър.

Климент кимна; да, тукашен е.

— И какво чувате да се говори за войната?

И тоя пита за войната! Отпуснатостта на доктора изчезна.

— Войната е далеч от нас — каза той и претегляше всяка своя дума. — Говорят, че изобщо руснаците ще се оттеглят зад Дунава… Прочее, какво можем да знаем ние тук! Вие идете от Истанбул, господин генерал. Там са истинските новини!

— В Истанбул никой не би повярвал на слух като тоя за оттеглянето на руската армия. Предстоят ни тежки боеве, докторе! Никой не си прави илюзии… Но и никой не се съмнява кой ще възтържествува в края на краищата.

— Да, наистина, по това, кой ще възтържествува, няма съмнение, господин генерал!

Отвори се врата и сухата грозна мис Далайла прекоси с мъжки стъпки стаята. Тя влезе при Маргарет и силно затвори. Филип вървеше подире й. Той чу последните думи на Климент, изведнъж се спря и пъхна очаквателно палец в джобчето на пъстрата си жилетка.

— Да, пак за войната ни е разговорът! — извърна се към него Бейкър. — Докторът също е чул слуха, за който вие ми говорихте.

— Интересно, дали източниците са различни? — подхвърли Филип и продължително, остро спря поглед на светлото Климентово лице.

— Да, наистина, би било интересно да са различни! За съжаление, Филипе, предполагам, че и ти си чул от уважавания майор Сен Клер.

— Как, от Сен Клер ли иде? Тогава наистина е интересно! — възкликна генералът.

И той продължи, като шеговито разказа други слухове, чути в Истанбул, според него невероятни и дори наивни, ала естествени за време като това, в което живееха.

Филип и Климент слушаха привидно заинтересувани, потвърждаваха, усмихваха се на високопоставения чужденец, усмихваха се и един на друг. Външно между тях всичко беше както подобава на образовани, способни млади мъже, съседи, откак се помнят, съученици и приятели някога. Всъщност всеки от тях зорко наблюдаваше другия, преценяваше го, подозираше го. Знам те, казваше погледът на Филип. Още от училище все Русия ти беше в устата… Всички сте такива, но имате късмет, че ви вярват… А Климент, като го гледаше, мразеше го и го съжаляваше същевременно. Учен, умен, деятелен… И защо? За себе си само! Къде ли ще се дяват такива като него, когато дойде времето, мислеше си той. Ще побегнат ли заедно с покровителите си или ще се потаят някъде, та никой да не им поиска сметка?…

— Всъщност, господа, слуховете, с които се шегуваме, лесно могат да станат и истина — каза многозначително Бейкър. — Да, твърде лесно, стига дипломацията на западните сили да се активизира… Изглежда това е имал предвид моят приятел Сен Клер — прибави той замислено, но влизането на обляклата се вече мисис Джаксън изведнъж поведе мисълта му в друга посока.

— Е, Маргарет? — попита той, като стана прав, последван от другите двама мъже.

— Не, всичко се провали, драги ми приятелю! Сърдете се на доктора, не на мен. Той просто ми забрани да излизам цели два дни!

— Но вие казахте, докторе…?

— Здравето на госпожата го иска, господин генерал! — настоя Климент. Той вече се ядосваше на себе си, че се бе заплел в такава ненужна му лъжа.

— Осуетява се само нашето отиване в клуба, Валентин! Ще останете тук, това е! — усмихна се прелъстително Маргарет и бързо се извърна към Филип. — Вие ме бяхте поканили на вечеря, вярвам ще задържите и генерала?

Филип се съгласи с шумна готовност (Ще бъде чест за семейството му! Баща му и сестра му ще се радват!), ала нещо в очите му озадачи Климента. Как? Нима това е само привидно? Не се ласкае Филип от мисълта, че ще му гостува тая важна персона?

— Благодаря, господин Задгорски! Съжалявам, Маргарет…

— Отивате?

— Мога да остана само още малко. В шест часа в клуба ще дойде нашият общ приятел барон фон Хирш. Обещах!…

Нещо радостно, победоносно блесна в очите на Филип. Но възможно ли е чак дотолкова да е егоист изненада се пак Климент. Или и той?… Да, защо не? Та до преди малко нали и аз като него се вълнувах, смущавах се, радвах се… Внезапно докторът съзна как жалък е бил при идването си. Мисис Джаксън си е играла с него, както, изглежда, си играе и с Филип; и с важния генерал; и с кой знае колцина още…

— Ето рецептата, госпожо! — каза той. — Ако изпратите сега някого до аптеката на Сабри бей, сигурно ще получите още тая вечер лекарствата. Филипе, имай грижата.

— Благодаря ви, господине! Моят секретар ще уреди за хонорара ви…

— Не, не, госпожо! Вярвам, че не бихте желали да ме обидите — усмихна се Климент, каза, че има неотложна работа, сбогува се бързо и излезе.

Няколко минути след като Климент си отиде, Филип, който не искаше да остави Маргарет насаме с генерала, изпрати с файтон дядо си хаджи Мина за лекарството, заключи след него портата, тъй като се смрачаваше, и побърза да се върне в къщи. За негова изненада генералът и мисис Джаксън бяха влезли във вътрешната стая на пристройката и вратата й бе добре затворена.

Ядосан, той се спря. Ослуша се. Говореха. Но говореха по английски и той не разбираше нищо. По дяволите това лекарство! И как да влезе сега? Не му ли подсказваха те със затварянето на вратата, че желаят да останат насаме?

Излезе през коридорчето в отвода на долния етаж, запали цигара и отиде до кухнята да нагледа какво става с вечерята. Старата Тодорана обръщаше върху зелето тлъстия зачервен пуяк.

— По-чевръсто! — рече той с безпричинна припряност. — А баклавата заля ли?

Баклавата отдавна беше залята и той се върна още по-нервен в коридорчето на пристройката. Вратата бе все тъй затворена и през нея се редяха все същите бързи, търкалящи се думи. За какво ли говорят? Какво ли правят? Дали са прегърнати?…

Всъщност ония вътре се смееха — той го чуваше, ала не можеше да се освободи от мрачното си настроение. Само да не отворят, да не видят, че вися тук, тревожеше се той, а продължаваше да седи в предната стая. Или ако го завари оная вещица? Но той скоро различи вътре дървения глас на мис Далайла — тъкмо тя пи разсмиваше — и като че ли камък се смъкна от гърдите му. Щом дядо донесе праховете, ще вляза уж да й ги дам, кроеше той, като си пресмяташе, че с файтона на куция Сали, на който се бе качил хаджи Мина, до аптеката се отиваше за пет минути. И още пет за връщане — десет, пресмяташе той. И десет, докато приготви праховете оня…

От вчера насам Филип сам не разбираше какво става с него. Когато при пристигането на конвоя той видя мисис Джаксън, когато разбра, че тя е богата, светска дама, за развлечение кореспондентка на прочутото „Ревю“, ревностен читател на което бе и той толкова години, Филип на мига реши да я настани в бащиния си дом. Той не се съмняваше, че и баща му като него ще се чувствува поласкан и горд пред съгражданите си от нейното гостуване в дома му. В момента той само си помисли, че такава чужденка, такава блестяща дама не може да живее в хан или в която и да било къща, сиреч, че трябва да живее у тях. Но откак тя се настани у тях, откак Филип почувствува нейния особен чар, ума й, силата й, без да съзнава как, той се видя неотразимо привлечен от нея. Пред сестра си той наричаше своето влечение с прозаични думи; едно приключение като всички, които бе имал някога в Париж. Ала колчем видеше Маргарет, нему се струваше, че открива у нея още и неподозирани прелести.

Приятелството на мисис Джаксън с Бейкър го бе смутило. Въпреки че бе по-млад и с много по-привлекателна външност, Филип самичък преценяваше, че не може да се сравнява с един английски генерал. Той искаше да вярва, че това приятелство е само интелектуално, едно от ония приятелства между хора от тяхната раса и положение, за които бе чел в романите. Ала откак Бейкър дойде, нещо се промени в благосклонността на Маргарет към Филип. И той болезнено го чувствуваше. Слава богу, че няма да остане дълго в града; сам каза, заминавал скоро за фронта!

Когато най-сетне звънчето дрънна, той се втурна към портата с бързина, каквато не подхождаше на винаги изисканото му държание. Уви, не беше хаджи Мина. Прибираше се Радой. В ръка носеше сак.

— Какво има? Що си се намусил? — прониза със зорки очи той сина си.

— Пратих дядо до аптеката на Сабри бей, а вече минава време…

Радой цял трепна.

— Недка ли нещо…?

— Не, не тя! Маргарет… мисис Джаксън.

— Е, слава богу! Изплаши ме… А Недка излиза ли пак?

— Да, не се е върнала още.

— Тогаз, види се, работата е потръгнала… Целия ден все за оная баба мисля! Де се намери сега да дойде… Да! Разправяй де, какво й е на нашата гостенка? — попита Радой, когато влязоха в къщи и той свали палтото и феса си.

— Простинала по пътя… Нищо страшно! Знаеш ли кой идва да я преглежда?

На Радой бе безразлично кой е преглеждал кореспондентката, но той дигна очи, изненадан от тона на сина си.

— Нашият уважаем съсед, тате!

— Климент?

— Да го видиш колко беше важен… А после политиката бистри пред генерала. Нямало съмнение кой щял да победи в края на краищата… Ясно ли ти е какво му е в ума?

— Остави ги, всеки за себе си!

— Всеки за себе си, ама генералът…

— Бе, какъв генерал? Нищо не ти разбирам, Филипе! Нея преглеждал, на генерал приказвал…

— Тук е, искам да кажа, при нея е английският генерал, за когото ти разправях вчера.

— Е-е-е!… — широко и самодоволно се усмихна Радой, без да види потъмнелите очи на сина си. — Какво правите вие, деца? Консули, американки, генерали!… Ще накарате другите първенци да се пръснат от завист!…

— Той, генерал Бейкър, я викаше да вървят в клуба, но тя не!… Уж заради настинката, а то, защото на нас обеща!

— Ще откаже, ами! Да не мислиш, че в клуба им ще видят такъв пуяк като тоя, дето ще я гостим ние?… Шест килограма — дядо ти го е гоил!… Гледай, гледай какво купих от Деликатерията на мосю Гери…

Все по-възбуден, опиянен и горд от успехите на децата си, Радой измъкна из сака няколко бутилки с французки етикети и сигурно щеше да извърне разговора за чуждестранните вина, към които имаше слабост, ако звънчето в отвода отново не бе задрънчало.

— Дядо с праховете!… Аз ще отворя!

Филип се срамуваше да се затича пред баща си. Ала щом излезе в двора, той се втурна към входната порта и бързо отвори.

Беше Неда, придружена от консула, но те и двамата бяха толкова развълнувани, че дори не забелязаха ядосаното му изражение.

— О, добре, че сте вие, драги мой! — извика развълнуван Леге, щом прекрачиха портата. — Не, няма да влизам по-навътре. Но, моля ви, помогнете ми!

— Да помогна?… Какво е станало? — погледна бързо сестра си Филип, пронизан от спомена за снощния разговор.

Тя упорито гледаше през отворената порта към площада, дето файтонът чакаше консула, и не отговори.

— Слава богу, нищо не е станало — рече Леге. — Но вашата сестра…

— Леандър!

— Какво си направила, Неда?

Тя пак не отвърна.

— Не, моля… Не ме разбрахте! — оправда я веднага консулът. — Госпожица Неда само по неизвестни причини отказва да дойде на приема…

— Ще мине и без мен!

— Чувате ли, Филип? Но защо, защо, за бога? При това аз ви обясних, Неда! Поводът наистина е Сесил, но истинската причина за тоя внезапен прием сте вие… Може ли тогава да не дойдете!

— Тъкмо за това не искам да дойда — рече тя и в упорството й се притуриха едновременно и гняв, и мъка.

— О, ще се уреди всичко, бъдете спокоен, консуле — засмя се ободрително брат й. — Обещавам ви, че и двамата ще дойдем!…

— Уви! Вие обещавате, Филип! Вие, а не тя!

И Леге спря продължително настойчиви очи на девойката.

— Мисля, че сте несправедлива — прибави той тихо, щом срещна погледа й.

— А може би и огорчена!

— Неда…

— Може би нещастна…

— Може би и глупава! — понечи да ги разсмее Филип, но те и двамата като да не го чуха.

— Спомнете си — прошепна Леге, като все тъй настойчиво я гледаше. — Спомнете си какво ви казах, скъпа… Че при всички обстоятелства дългът ми към вас…

— Да, спомням си, Леандър: при всички обстоятелства! А след това? В какво положение ще се намирам след това аз? Ще ме гледа ли по-добре тя?

— О, как без нужда ме измъчвате вие двете! Брат ви ми е свидетел…

— Не, не продължавайте, Леандър! Не обещавайте! Аз нямам нужда от свидетели, за да вярвам… Ще дойда… ще дойда, щом държите… Ще изтърпя отново всичко!…

— Не знаех, че било така сложно между вас — с облекчение и насмешка рече Филип. Но усмивката му замръзна на устните.

Къщната врата се бе отворила и съпровождан от мисис Джаксън, по плочника към тях приближаваше високият генерал Бейкър. Златните му нашивки святкаха във вечерната здрачевина.

— Ако не се лъжа, господин Леге? — каза той приветливо, разпознал французина. — Госпожицата е вашата сестра, нали, Задгорски? Много ми е приятно!

— Добър вечер.

— Радвам се да ви видя пак, генерале!

— И аз, господин консуле!… Как е госпожа Леге? Добре? Поздравете я. Много мила майка имате, господине. Ако знаете само как геройски се държа при нападението на черкезите…

Той размени поглед с Маргарет и се усмихна, припомнил си страха на старата дама.

— А пропо̀, за черкезите, казахте. Какво става с тях, Валентин?

— Какво да стане, Маргарет?

— Искам да кажа, открити ли са вече? Арестувани ли са?

— Не знам подробности — вдигна високите си рамене Бейкър. — Не съм виждал от сутринта Джани бей… Вие, кореспондентите, наистина сте любопитно племе!

— Професия, генерале! И все пак бих помолила…

— С удоволствие! Ще поискам от бея да ме информира. Можете да разчитате на мен.

— Не е нужно, драги — вмеси се неочаквано Леге и приятният му отчетлив глас бе необичайно остър и сух. — Аз бих могъл веднага да осведомя госпожата.

— Много мило от ваша страна, консуле!

— Да, арестувани са. Но не черкезите.

— Как не черкезите?…

— Арестувани са селяните от изгорялото Горубляне. Четиридесет и трима души.

— Невъзможно! Невъзможно!…

— Всичко е възможно — рече Леге: — Не сте били миналата година тук, при въстанието, щяхте да видите палежите и тогава нищо нямаше да ви учудва, уважаема госпожо!

— Струва ми се, че сте прекалено строг към нашите приятели! — каза равно и дори по-любезно отпреди генералът, но след неговите думи Неда цяла трепна и блесна с очи към брат си, после към Леге. — При условията на едно подбудено отвън въстание… И на една явно грабителска война — продължи Бейкър — може да се появят ексцеси, разбира се. Важно е, струва ми се, голямото. Не трябва да бъдем хладнокръвни към насилията от международен размер и да оплакваме със сантиментални сълзи произшествията тук и таме…

— Да — рече с ирония и горест Леге. — Вие сте прав, генерале. Живеем в един свят, дето, измерена с международна мярка, трагедията на тия четиридесет и трима нещастници е капка в морето. Така ли да го разбираме?

— Политика — кимна Бейкър. — А колкото до селяните… — Но вие знаете, че те са невинни, генерале! — извика Маргарет. — Трябва да се направи нещо! Още веднага…

— Ол райт! — прекъсна я рязко и предупредително Бейкър. — Ще говоря с Джани бей, смятайте въпроса уреден… Да ви откарам ли в клуба, консуле? — промени той изведнъж разговора.

— Не, благодаря. И аз съм с файтона си. Надявам се, не ще забравите за приема вдругиден, генерале? Госпожо Джаксън, особено ще бъда щастлив?

— Уви! — разпери трагично ръце Маргарет и после се разсмя. — Тъй много препоръчваният от вас лекар ми заповяда да не напускам стаята, господине!

— Болна?… Наистина, ще съжаляваме!

— Вие най-добре се прегледайте и при някой от нашите лекари, Маргарет! — посъветва я Бейкър.

Те се сбогуваха. Леге задържа ръката на Неда.

— Лека нощ! И пропъдете от ума си ония мисли, скъпа! — рече той, останал за миг насаме с нея.

Тя поклати отрицателно глава.

— Вие сам разказахте за моите нещастни сънародници, Леандър… И видяхте насмешката и пренебрежението на генерала, нали? Ето в какво положение съм аз сега… в какво положение ще бъда…

— Но това са глупости, халюцинации! Как можете наистина да говорите така, Неда? Дори и тия нещастници имат надежда, че някой ден ще се свършат теглата им… А вие, вие, която, сте така щастлива!…

— Обещах — каза тя и дръпна ръката си. — Ще удържа обещанието си, ще дойда.

— Лека нощ тогава, скъпа!

— Лека нощ, Леандър.

Той и кимна, усмихна й се и забърза към файтона си.

— Е, уреди ли се всичко? — попита с упрек Филип, когато тръгнаха към къщи.

Неда не отговори. Затова, пък се чу ниският предизвикателен смях на мисис Джаксън, която бе избързала напред, на сега се бе спряла да ги дочака при стъпалата на къщата.

— Каква хубава вечер! — каза тя. — А тоя ваш несръчен лекар ми предписа цели два дни стоене в къщи!…

— Наистина, да повикам някой от английските лекари, госпожо Джаксън… Или доктор Гайдани от италианската мисия?

— Не, благодаря, драги Филип! Мисля, че ще мина въобще без всякакви лекари.

— Така е най-добре! — съгласи се той веднага, сладостно изтръпнал от двете думички „драги Филип“, които тя тъй непринудено бе произнесла.

Развълнуван, тържествуващ, той влезе след американката в къщи, дето предстоеше „тяхната вечеря“, забравил сестра си, която остана още известно време вън, на двора, в тихата есенна вечер, сама и самотна, заплетена в противоречията на чувствата си, които накърняваха гордостта й и прибавяха на любовта й към Леандър Леге някакъв тръпчив и неочакван, вкус.