Стефан Дичев
Пътят към София (21)

21

Неочакваното излизане на двамата генерали от приема изненада всички, ала в общата залисия то скоро щеше да бъде забравено, ако Фред Барнаби не беше казал на мисис Джаксън и на още двама-трима свои познати, че се наложило пашите веднага да заминат за фронта. Наложило се? За фронта? Защо? — залюбопитствуваха кореспондентите Фреди, от когото генерал Бейкър не бе скрил нищо, разправи, че току-що било получено тревожно известие. Една колона от отряда на Гурко, колоната на генерал Дандевил, внезапно завзела Етрополе!… Ония, които знаеха къде е Етрополе — а скоро и останалите научиха, — не можеха да повярват. Та нали се говореше, че фронтът е някъде далеч? А Етрополе е от другата страна на планината — дори в самата планина, както се виждаше по картата, донесена от кабинета на любезния домакин. За известно време в целия салон се говореше само за сражения и обсади. Някои (това бяха главно дамите и кореспондентите) дори казваха, че утре — вдругиден руснаците може и да преминат Балкана и тогава пътят към София ще е открит. Това, разбира се, не беше невероятно, защото се припомняше набегът на същия тоя Гурко през лятото, когато той едва ли не бе достигнал Одрин…

Красивият комендантски адютант Амир, който съвсем тихо беше прошепнал на двамата генерали известието за Етрополе и заповедта на командуващия фронта да тръгнат веднага с него, недоумяваше как така изведнъж всичко това се беше разпространило между гостите. За известно време той се преструваше пред изплашените си сънародници, че и сам е изненадан, ала после махна с ръка. Щом началниците му не знаеха да пазят тайната, защо да я пази той!

— Има нещо такова — отпусна се той пред дамите, между които видя и щерката на Задгорски (тая млада гяурка от месеци вече му харесваше, но заради французкия консул той отбягваше да мисли за нея). — Да. Толкова по-зле за наивника Гурко! — прибави той. — Веднъж се опари при Ески-Заара и не поумня! Аллах е свидетел, непредпазливостта скъпо ще му струва… Нали влезе и тоя път в капана? Сега вече негово високопревъзходителство си знае работата — няма да го остави да се измъкне!…

Амир говореше студено, презрително, усмихваше се не с лицето, а с очите си, зелени и издължени, и макар че беше с нисък чин, екзотичната му красота й бръснатият му череп правеха силно впечатление на дамите. Мисис Джаксън дори гласно изказа съгласие е него. Тя го бе познала (той е, от джамията!) и все гледаше да присрещне искрящите му очи. Само Неда, почувствувала погледа му, побърза да се махне оттам и да намери Леге, който в това време нареждаше на музикантите да свирят валс — да свирят силно, едно след друго, непрекъснато…

И наистина, скоро съобразителността на умния консул, започна да дава плодове. Едни след други гостите се хващаха да танцуват. Разговорите се промениха. Не мина много време и никой в големия салон вече не мислеше за войната, при все че тя някак си пак беше там — в прекалено буйното темпо на валса, в лекомислието, което неусетно бе обхванало валсуващите, в разпаленото, неудържимо желание да се танцува, да се танцува напук на всичко, което беше и можеше да бъде и за което никой не искаше да мисли сега…

Филип Задгорски също не мислеше вече за войната.

Наистина, в първия миг известието го бе поразило. Етрополе! Та той бе ходил там по бащината си търговия само преди два месеца. Фронтът бе далече, всичко изглеждаше сигурно и непоклатимо. Ала преди два месеца… Разбира се, той не вярваше на Амировите приказки за някакъв предварително намислен капан, в който попаднал наивният генерал Гурко. На Филип бе ясно, че по някакви съображения русите внезапно бяха ударили към планинските проходи. Но по какви съображения? Защото, каквото и да говореха кореспондентите, нали руската армия на реката Лом не бе помръднала от началото на войната досега и нали (мислеше си Филип), макар и обградена, крепостта Плевен ще се държи, докато Русия разбере безплодието на своята кампания; или докато английската дипломация убеди западните правителства, че е дошло най-сетне време да кажат на царя, както през Кримската война: „Стига толкова! Връщай се!“…

Ако питаха Филип, той отдавна би рекъл, че е дошло това време. Ала ето, пристигаше известие, което объркваше всичките му предположения, караше го тайно да се съмнява и да се страхува. С каква цел рискува хората си руското командуване? Защото безсъмнено то преследва някаква цел! Може би блъфира, та да получи по-благоприятни условия при преговорите за мир, за които така настоятелно твори Сен Клер?… Само догадки… и неизвестност…

И въпреки това сега Филип бе престанал да мисли какво носи утрешният ден. Друга, непосредствена и осезаема тревога неочаквано беше сграбчила душата му.

Цялата вечер той се чувствува засенен пред Маргарет от блестящия генерал Бейкър. Той не му завиждаше, не го мразеше, ала въпреки наложената на лицето си усмивка страдаше дълбоко. И ето, че най-неочаквано англичанинът бе напуснал приема и София; ето, че между Филип и Маргарет вече я нямаше смущаващата сянка на високопоставения съперник. Какво можеше да го спре по-нататък! Той пръв я покани за валс; държеше я в прегръдките си, въодушевен от щастие, танцуваше изискано, с увлечение, забавляваше я с духовитости и изобщо бе по-привлекателен от всеки други път въпреки тревожното известие за войната или тъкмо защото то витаеше из всички ъгли на салона. Ала веднага след валса поруменялата и развеселена американка танцува и е капитан Амир и тая незначителна случка стана начало на всички по-нататъшни Филипови терзания. Защо? Какво особено и подозрително можеше да има? Та Маргарет сигурно щеше да танцува и с мнозина други!… Но на влюбения Филип се стори, че тя прие поканата с необичайно за нея смущение. Дали защото е турчин?, изненада се той и не ги изпускаше вече от очи. Адютантът силно я беше прихванал, въртеше я сред останалите двойки все на едно и също място и на бръснатото му лице се беше изписало изражение, което според Филип, обиждаше мисис Джаксън. Ала тя не изглеждаше обидена. Най-странното беше, че те танцуваха и не продумваха нито дума. Само от време на време се поглеждаха бързо, остро; и в такива мигове Филип чувствуваше погледите им като да минаваха през него самия — те го пронизваха и унижаваха. Но отде изникна тоя, питаше се той, преизпълнен с негодувание и ненавист към източения жилав османлия. Дявол го взел! Допреди малко го нямаше… И какво намира тя в такъв дивак като него?…

Всъщност Филип добре знаеше, че капитанът е един от малцината образовани местни турци. Амир бе учил в цариградската офицерска школа, дето обучението се водеше по французки, умееше да се държи пред чужденците, както и роднината му Джани бей, и макар че шлифовката не можеше да скрие истинската му горделива и страстна природа, за дамите той беше един измежду най-интересните млади мъже на приема.

— Изморихте ли се? Да? — каза Филип, едва прикриващ гнева си, щом мисис Джаксън се спря с новия си кавалер недалече от него.

Тя го погледна учудено — стреснато и нейният поглед така то изненада, че той сам не сети, когато каза:

— Да излезем, ако искате?

— Да излезем?… Сега?!

— Не, не навън — опомни се той. — Казвам… ако желаете разхладително… в бюфетната…

Тя инстинктивно извърна очи към Амир.

— Да идем ли?

Но Амир слушаше оркестъра.

— Пак ще свирят — рече. — Да танцуваме и тоя валс… После!

И наистина, както бе наредил Леге, още не отдъхнали си, музикантите бързаха да подхванат нова мелодия.

— Да танцуваме! — съгласи се веднага Маргарет и простря към турчина ръце.

Филип остана на мястото си като замаян.

— Защо не танцуваш? — извика някъде съвсем отблизо гласът на сестра му.

Миг след това Неда прелетя край него в обятията на зачервения Леге. Още миг и други двойки се завъртяха, заблестяха и зашумяха с тоалетите си, но той не чуваше и не виждаше нищо друго, освен огнените коси на мисис Джаксън, лицето й, бялата й дълга шия, а насреща й друго едно лице, мургаво и омразно под лъсналия череп, лице, за което не бе и помислял и което сега беше изникнало отнейде, за да смути и отрови цялата му вечер.

А в това време недалече от Филип, до самото стълбище, друг един от гостите, Андреа, също не откъсваше очи от танцуващите. Карайте, карайте!, говореше си той, като дигаше и сваляше иронично черните си вежди. Вие си танцувайте! А братушките, кой знае, може да са преминали и Балкана вече!…

Андреа беше в настроение, в каквото от месеци не се помнеше. Напразно брат му се боеше, че ще се напие. Вярно, шампанското му бе приятно. Но напива ли се от няколко чаши Андреа!… Той беше възбуден, въодушевен, ала не от изпитото вино, а от новините, които идеха една след друга. Най-първо мистър Гей с неговия Плевен, после отчаянието на Шакир, после Етрополе… Етрополе! Искаше му се да пее, да държи речи. И само колчем срещнеше погледа на Неда, нещо се забъркваше и преобръщаше в него. Жалко! — мислеше си той, без да знае защо, и не съзнаваше, че влага в това слово поравно и съжаление, и порицание. Но защо я съжалява? Защо я порицава? Дявол я вземал…

— Ах, кого виждам? Младият господин пътешественик!

Андреа живо се извърна да види не иде ли майката на Леге. Да, повдигнала с една ръка дългата си черна рокля, хванала с другата парапета на стълбището, старата дама слизаше от горния етаж, дето бе сложила Сесил да спи, и идеше право към Андреа.

— Е, защо не танцувате? — с престорена строгост попита тя, когато се спря на равното, и дигна избелелите си закачливи очи.

— Няма с кого!

— Как няма?

Тя огледа салона. Всички по-млади жени танцуваха и само недостъпната леди Стренгфорд е мис Пейдж и българката Филаретова бяха се спрели недалеч от изхода и разговаряха с доктор Грин и още неколцина лекари.

— Изпреварили са ви! — каза тя.

— Да, изпревариха ме — поклати глава той.

Смешно му се виждаше, че се грижат за него. И кой? Да беше поне някоя по-млада!

— Елате с мен! — рече внезапно мадам Франсоаз и преди той да разбере за какво му говори, хвана го под ръка и го поведе.

Ама тая баба изглежда иска да танцувам с нея, изплаши се Андреа, но веднага го досмеша, видя му се забавно, интересно. Защо пък не? Неда танцува със сина, защо аз да не изкарам един валс с майката?… Къде е Климент да ме види! Ще има да разправя на Коста и на Женда!

Докато той се озърташе за брат си, мадам Франсоаз го водеше покрай кръга на валсуващите двойки, говореше му нещо, което той недочуваше, кимаше усмихнато някому и пак говореше.

— Ах, да, да — чу я той да казва с глас, който ставаше все по-разточителен. — Вие ми обещахте!

— Обещах ли?

— Да ми разкажете.

— За какво да ви разкажа?

— Но… за всичко, мой млади приятелю! — потърси тя пак очите му и се усмихна с цялото си лице.

Е, няма що, добре се наредих! — реши Андреа. Тая жена направо е щурава… Тъкмо свекърва за Неда! И като се сети за Неда, той неволно я подири между валсуващите… Ей го маркиза с жена си, цяла глава по-висока от него… Ето я и де Марибор, окичена с пера — огромният Джани бей я беше сграбчил, сякаш искаше да я смачка. И жълтокосата фрау Валдхарт беше в прегръдките на запотения барон Хирш; и разголената мисис Джаксън, американската графиня на Женда… и всички други англичанки, италианки, немкини, надошли тук покрай мъжете си да се забавляват и сигурно после да разправят за приключенията и за премеждията си в дивата ориенталска страна. Но Неда?…

Андреа пак я потърси, и то в същия миг, когато тя и Леге излязоха из кръга зад него. Те се завъртяха, дойдоха още насам и внезапно той срещна така отблизо очите й, че цял потръпна. Но защо? Защо ме гледа тя така?… Очите й му се сториха смаяни, изплашени. Страхува ли се от мен? Мрази ли ме?… Те пак се завъртяха, застигнаха го, приближиха отново…

— Много се радвам! — извика запъхтяният Леге и закима.

Какво пък толкова му е радостно! Че майка му ме е хванала под ръка ли? Виж ти, виж ти — важният консул! А аз мислех себе си за пропаднал човек… Но очите на Неда го пресрещнаха отново на завоя и той изтръпна. Защо го моли тя? От какво се срамува?…

— Благодаря, мой млади приятелю! — рече мадам Франсоаз.

Бяха стигнали насрещното канапе и тя седна там с кокетна усмивка на сгърчената уста и с едно въодушевление, което я подмладяваше.

— Е, разправяйте сега! — каза тя.

— Не знам как да почна — отвърна той; всъщност не знаеше какво иска от него, оглеждаше се и се чудеше как да се измъкне.

Не би се поколебал да я зареже безцеремонно, ала нещо все го възпираше. Смътно той чувствуваше някаква връзка между тревожните Недини погледи и странния интерес на старата дама към него, гадаеше несъзнателно каква може да бъде тая връзка и все не се решаваше да предприеме каквото и да било, чакаше и се усмихваше.

— Първом за пустините ми разкажете! — рече тя. — Багдад! Били сте в Багдад, нали? Техеран?… Бомбай?… Бомбай и Калкута?… Бих желала да съм млада и да пътувам непрестанно… Разказвайте, млади господине… Наследникът господин Барнаби също е бил там! Запознахте ли се вече с господин Барнаби?

— Отчасти имах тая чест! — отвърна насмешливо Андреа, припомнил си не само мистър Барнаби, но и мистър Гей и как двамата стояха един срещу друг, същи козли от приказката, сплели рогата си и заслушани в шумоленето на водата под моста.

— Вие отделно разпитайте и негова милост наследника! — намигна й многозначително Андреа. — Да, ние може да сме ходили по едни и същи места (той не изпитваше вече никакво угризение, че я лъже), но не вярвам пътеките ни да са били едни и същи!

— Пътеки? Да?

— Да, госпожо. Например за Кайро…

— Кайро?!

— Да. Аз, разбира се, бих могъл да ви разкажа за кръчмите в квартала Фагала… Ив Дарб ел Ахмар… Чували ли сте за Дарб ел Ахмар?

— Уви, не!

— И по-добре!

— Не, не, любопитствувам!

— Дарб ел Ахмар е прочут с пушалните за опиум… Пропаднала работа! Такива неща, разбира се, мога да ви разкажа, но за пирамиди и гробници — съжалявам. Може би мистър Барнаби!…

— О! — извика тя. — Но това е тъкмо, което ме интересува!… Седнете, седнете!… Вие наистина ми ставате все по-симпатичен!…

Няма отърване, изпъшка безгласно Андреа и безпомощно се отпусна на канапето до нея. Ала всъщност всичко това го забавляваше и още щом заговори, щом си припомни пламтящото небе на Египет, щом нагази в белите му пясъци и после спомена копринените привечери — ония, незабравимите мигове, които още пълнеха душата му с трептящите си звучни багри, — нещо се отпуши в него, той заговори, заразправя небивалици, сам се увлече и дори от време на време, забравил се съвсем, грабваше изтънялата ръка на мадам Франсоаз и силно я люлееше.

— Колко екзотично!… — повтаряше с усмивка старата дама. — И какво тогава? Какво стана?…

Към тях се бяха присъединили сухият граф Тибо и фон Валдхарт, избръснатият до кръв възстаричък австрийски консул, чиято млада жена танцуваше със строителя на железниците. Дойде отнякъде и де Марикюр, помощникът на Леге, както винаги мълчалив и незабележим. Приближиха се и двамина турци. Но Андреа не се смущаваше и не искаше да знае за никого. Онова, което винаги бе смятал тъжно, сега в устата му ставаше смешно; премеждията му се превръщаха в приключения; близките земи се отдалечаваха с хиляди километри. Възбуден, защото вече толкова хора го слушаха, Андреа съзнаваше, че неговият французки не е за такъв салон, ала вместо да се стеснява, той нарочно подбираше по-пиперливи изрази и по тоя начин онова, което беше преживял през тригодишното си скитничество, като южните привечери сгъстяваше своите багри, ставаше някак интересно, характерно, сиреч екзотично, както казваше въодушевената, подмладена с двайсет години мадам Франсоаз.