Стефан Дичев
Пътят към София (37)

37

Макар подводните реки на чувствата им вече цял месен да се стремяха една към друга, до тая вечер при стария геран Андреа и Неда не съзнаваха ясно накъде отиват и какво означава за всеки от тях това мъчително влечение. Ала замайващият миг мина, дойде нощта и онова стремление, което доскоро бе свенливо, неосъзнато, сега властно ги подтикваше да мислят един за друг, да се дирят и да се намират мимо всички препятствия.

Когато Андреа се прибра в своята стая, първото му действие беше да погледне през прозореца към нейния прозорец не светеше. Дали спи вече? Докато брат му сравняваше — за кой ли вече път! — картите („Чудно, казваше той, и на руската я няма тая пътека!“), докато в повишено настроение преглеждаше петербургското си палто и хубавия самурен калпак, които щеше да вземе за там, Андреа крачеше от единия до другия край на стаята смутен, развълнуван, виноват… Цялото му същество се бе преобразило и по някакъв странен начин всичко в него се бе обърнало навътре, дето сега душата му беше преизпълнена с любов… Той смътно чуваше какво казва брат му, отговаряше безсъзнателно и механично. Една-единствена мисъл го владееше: какво ще бъде утре?… Като че днешният ден неочаквано беше разделил живота му на вчера и утре: и всичко, което е било до тая вечер, му изглеждаше забъркано и усложнено; и всичко, което щеше да дойде, струваше му се, че ще бъде ясно и осмислено…

Той се съблече, взема „Антологията“ — хубаво джобно издание, подвързано в кожа, изтъркала се по ръбовете, единствената ценна вещ, която бе донесъл от пътуванията си, — изви лампата към своя креват и легна. — „Късно е вече! Трябва да спим!“ — каза брат му. — „Ти спи!“ — отвърна Андреа. Той запрелистя антологията: французки и всякакви други европейски поети; имена, които обичаше; стихове, които знаеше наизуст. Докато шепнеше с наслада думите и къпеше душата си в музиката на ритмите и се опиваше от звънките рими, той пак беше с Неда.

Той беше с нея и не при стария геран, а изобщо с нея; прегръщаше я и я галеше, и я целуваше, но не както преди, дръзко и пламнал от желание. Нещо неплътско имаше в чувството му, само духовно, възвисено, тъкмо такова, каквото, никога не бе изпитвал досега. И той сам съчиняваше стихове, наричаше я своя възлюблена, своя душа и мечта; и после я наричаше своя мила и скъпа; и приятелка на живота си; докато най-сетне я нарече и своя жена. Но щом я нарече своя жена, безплътните видения се разлетяха като плахи птици. Той изведнъж престана да чете стиховете и макар погледът му да беше пак там, в думите, в римите, в ритмите, той виждаше вече само нея. Очите й, и как го гледаха… И устата, която чакаше неговата уста… О, тя ще бъде моя, моя за цял живот! — повтаряше си той, отдал се на видението си, и сякаш притискаше с все сила към себе си това гъвкаво, заоблено тяло, коравите гърди, които го замайваха, цялата нея и всичко, което беше тя.

Внезапно той се сети за Леге, за годеника й, който може би също я бе прегръщал и целувал, и остро, враждебно чувство го прониза… Той мигновено затвори стиховете, надигна се, духна лампата, заслуша се в бързото дишане на брат си. Странно! Странно! Аз ли съм това? Ревнив към една жена, която аз крада от друг… Ала и ревността сега му се струваше, че има някаква сладост… А дали само я е целувал?

Познавам ги французите аз! — трепна от неочаквано предположение Андреа. Какви ужасни мисли ми минават през ума! Тя, която е така чиста; само очите й като погледна, и би трябвало да се засрамя… О, да престана, да престана! Но той не преставаше и не се засрамваше. Измъчваше се и ревнуваше, защото колкото и да я чувствуваше чиста и неприкрита, Андреа я чувствуваше и жена, а самият той познаваше вече достатъчно много жени, макар и да не бяха те като нея…

А в това време Неда се въртеше в леглото си и също не можеше да заспи.

И как наистина да заспи, когато нещо страшно се беше случило… Ала дали чак дотолкова неочаквано? Този въпрос най-силно я измъчваше и не преставаше да рови и преобръща душата й. Погледнеше ли назад, тя откриваше, че в нейния живот винаги бе имало някаква празнина; очакване, което не се засищаше от любовта на Леандър. И защо? Та той е така благороден, мил, и нали аз го обичам?… Да, тя го обичаше и пак щеше да го обича, когато другият ще е далеч, ала отгде идеше тогава онова странно чувство, че всичко безвъзвратно се е променило? Колко съм станала непочтена — о, аз всъщност не го заслужавам вече! И как можах да се оставя в ръцете на оня…

Но щом се сети за прегръдките и целувките на Андреа, тя веднага престана да мисли за годеника си. Непозната изнемога я обхвана, разлюля я и сякаш я разтопи в тъмнината. Тя отново си представи всичко. Ала и представите й не бяха образи, не бяха видения, а мъчително — сладостни тръпки и тя ту се губеше в прегръдките му, силни и ненаситни, ту сещаше в устните си впити неговите устни и се разтърсваше, и се измъчваше, и гореше от неговата страст. С острия инстинкт на млада жена, пламенна и непристорена, тя осъзнаваше сега, че той винаги й беше харесвал; присъствието му я бе смущавало тъкмо защото нещо в него физически я покоряваше. Към онова вълнение, с което според случая го бе наричала и красив, и привлекателен, и невъзпитан, и несправедлив, тоя път тя притуряше още думи и го виждаше и силен, и млад, и дързък, и желан… Боже мой, боже мой! — шепнеше тя, въртеше се в леглото, мачкаше възглавницата и все не можеше да си намери място, пламнала и замаяна, а още и засрамена и отвратена от себе си. И как ще срещна утре Леандър, как ще го погледна в очите? Ненадейно нова мисъл я прониза: колко различни са целувките на двамата… Тя не искаше да ги сравнява, изтласкваше и гонеше тая нелепа мисъл, но пак ги сравняваше и смаяна, ужасена, съзнаваше, че целувките на годеника й я бяха оставяли хладна, че ги бе отбягвала, докато сегашните не й даваха покой. О, да, достатъчно беше да се отпусне, да се протегне, и ги сещаше с цялото си тяло. Това ли е то мъчителната страст, за която бе чела в толкова книги?… Но какво блаженство, боже мой!

Не, аз съм си изгубила ума! Аз не съм същата… Какво става с мене?… Неда се надигна изплашена в леглото, седна, преграбчи коленете си. Влюбена ли съм наистина? Как може, как може да съм влюбена само заради това?…

Тя дълго остана на тоя въпрос. И нищо не решаваше, не си отговаряше. Казваше си: ето, към Леандър изпитвам нещо духовно, едно възхищение, и не защото е двойно по-възрастен от мен (тя за първи път така ясно го съзнаваше), а защото наистина го обичам… И щом е толкова по-възрастен, естествено е, че няма да бъде неудържим и страстен, и… О, глупости! Глупости! Нито той е чак толкова стар, нито Андреа ми харесва само така… Та не си ли спомням приема — как умело разговаряше той. И би ли се заловил друг — дори Леандър — с риск на живота си да помага на своя народ, ако да не беше благороден човек, несебичен, смел, честен?… Не, не честен, не! Ако той наистина беше честен, нямаше да си позволи… И тя отново го видя как се появява през малката вратичка в зида и как притичва към нея, прегръща я, целува я… О, това е друго! — каза си тя усмихната. И не е ли все пак вината у мен: не го ли повиках аз?

И какво излиза сега? Излиза, че съм влюбена в него. Да? Влюбена, зашеметена — за тая вечер може би! А утре той ще е далеч; и добре, че ще е далеч. Утре сигурно всичко ще ми изглежда другояче… Да. Но не трябва ли да призная аз на Леандър? Да му кажа: нещо стана с мен, и аз не знам как се случи… Ще бъде лъжа, ако река, че не знам. А ако призная всичко до дъно, няма ли да го обидя? Ще разбере ли той; ще прости ли? Какво има да разбира, какво да прощава — та това си е мое, мое… Като в някой роман.

Тя легна пак. И пак не можеше да спи. Все в нечии прегръдки се намираше, нечии устни я горяха и тя цяла пламтеше. А когато най-сетне се унесе, видя се в бездънен лес. И тя завика някого: ела, ела, спаси ме!… И кой дойде, кой я сграбчи тъй силно в тъмнината? Тя се остави в тия ръце и пак повтаряше: спаси ме! — но вече с друг глас…