Стефан Дичев
Пътят към София (31)

31

У съседите Будинови старият Слави също се беше разнежил. Като се боеше да не издаде чувствата си, защото въпреки привидната си строгост в душата си той беше свенлив човек, Слави сумтеше, мъмреше малкия Славейко безпричинно и се показваше най-строг към Андреа, сиреч към оня, който беше причина за разнежеността и за вълненията му. Помисля ли какво е могло да стане, косите ми настръхват, казваше си той, колчем разговорът свърнеше към днешното произшествие на табиите.

— Стига, Коста! Стига си разправял… Стига разплаква майка си! — извика най-сетне Слави. — Нали си го знаем… Луда глава! Ще има да пати!…

— А какво трябваше да направя, според тебе? Като ония пъзльовци ли! — сопна се Андреа, хвърли ядосано вилицата и се дръпна назад в стола си, тъй като те бяха в кухнята и вечеряха. — Клетникът, той и тъй остана сам… Те са виновни за смъртта му, те!

— Ами оня пъпчив чауш! — развика се Коста, възбуден, че тъкмо той разказа за табиите, защото Андреа през целия следобед не бе продумал нито слово. — Ами кривокракият… И Амир, дето се изтърколи…

— То е друго! Те са си такива.

— Андреа е прав — каза Климент и внимателно обърса с кърпата меките си мустаци. — Ако там всички наши се държаха разумно, тактично… Имали сте такъв шанс с консулите. Трябвало е вкупом да заявите — така и така… И тогава би се обяснило!… Щеше да се размине.

Коста веднага кимна.

— Вярно, трябваше, ама на!…

— Трябвало — сви презрително вежди най-младият брат. — Лесно се говори оттук! А да ги видиш как побягнаха — същи овце!

— Стига, казах! Стига!… Хайде, жено, прибирай!

И Слави се прекръсти, надигна пълното си набито тяло, стана от трапезата и се запъти за малката собичка, дето обичаше да пие кафето си след вечеря и да попрегледа дюкянските сметки. Андреа и Климент се качиха в своята стая и Коста, който други път оставаше да помага на жените, сега, увлечен, тръгна с тях.

Какво е щяло да стане, мислеше пак Слави, докато разлистяше тефтерите си, и някак механично, по навик отмяташе едно или друго число. Щяла е да стане една… Ох, момчета, момчета! Господ добър ум да ви дава… Ще се поболее майка ви от грижа. Че и аз ще се поболея с нея… Той затвори тефтера, свали очилата си. Бялата му коса, черните мустаци, цялата глава, та и ръцете някак замислено, по старешки трепкаха в прихлупената светлина на окачената над него лампа. Какво още ги чака в тия времена?… Не, не можеше сега да се занимава със сметки. Не го сдържаше на едно място. Той сви цигара, но не я запали, а стана.

— Къде? — посрещна го на вратата жена му. Като нямаше вече от кого да крие сълзите си, те отново бяха бликнали.

— Е стига де! — скара й се той. А като мина край нея, сложи за миг ръка на плещите й и някак неловко я погали с дебелите си пръсти. — Нали се е разминало… Да благодарим на бога, че то в тия времена — виждаш!… Ще изляза малко на двора да изпуша един тютюн — рече той.

— Наметни се — обади се тя от стаята.

Той се наметна пипнешком с някакво палто и тръгна по тъмния коридор, но отгоре, от стълбището, се зачуха гласовете на синовете му и той се спря, заслушан в тях. Тоя, най-високият — разбира се, че е пак на Андреа… Какво вика? Оттук Слави не можеше да свърже думите му… „Ние трябва“… „никой наготово“… „Русия… Русия, я!“… „Столица“… „и тримата“… Тримата? Нещо да не са намислили? — трепна той изплашен. Ала гласовете горе затихнаха и Слави напразно се ослушваше. Стоеше в тъмнината с незапалената цигара в уста и не помръдваше. Желанието му да излезе на двора, да се разведри и разсее се бе сменило от неосъзната, тревожна нужда да разбере, да знае какво уговарят те. Той изхлузи чехлите си, намери пипнешком парапета на стълбата и като се държеше в него, бавно, внимателно се заизкачва. Само да не излезе Женда да ме види, или старата… Ставам за смях, мислеше си Слави, засрамен от собствената си постъпка. Но не се спираше. И колкото приближаваше вратата на стаята, толкова повече се боеше, че ей сега ще чуе нещо страшно, нещо, което ще обърка спокойствието и живота на всички тях.

Горе, на площадката, се спря и пое дъх. Гласовете вече се различаваха съвсем ясно. Говореше Коста и, кой знае защо, Слави си го представи излегнат на Андреевото легло, малко на една страна, че върти по навик глава и се усмихва.

Той казваше:

— Тя, нашата, няма да е като турската държава… А щом няма да е като турската, тогава значи, че ще е съвсем различна.

— Дрън-дрън!… Кажи как си я представяш! Ти Турция за държава ли я четеш!…

— Не даваш на човека да помисли, Андреа!

— Е, да мисли тогаз… Само нека измисли нещо по-умно!…

Слави вече виждаше цялата стая… Леглото скръцна — Коста се е надигнал и върти смутено — усмихнато глава. Насреща, в стола, ще е седнал Климент и сигурно смуче лулата си. А Андреа както винаги е прав, ето, стъпките му се чуват… Но за какво говорите вие, синове?, недоумяваше бащата. Какво решавате вие?…

Гласът на Коста отново се чу:

— Да ви кажа правичката, не съм мислил по-рано. Само по въстанието един път. Не, всъщност често съм си мислил. Да сме свободни е важното!… Да няма кой да ти седи над главата… За жена си да си спокоен… На черква ли искаш… или с приятели да се събереш… или дюкяна си да отвориш — ти да си господар. Такваз държава трябва да е…

— Ей, че го рече и ти! Черкви, дюкяни… Само туй ли ти е в ума?

— Защо да не ми е в ума, бе Андреа? Хайде, ти с черквата може да си скаран, ама за дюкяна — какво? Кой ще ни храни? Че аз семейство имам, син… Аз…

— Аз! Аз!… Хубаво де, разбрахме!… Мисли си за дюкяна.

— Не виждам защо се карате — дойде спокойният глас на доктора и старият Слави, свикнал да му се доверява във всичко, почувствува и сега успокоение. Не, не крояха нищо те!… Мечтаеха си как ще бъде българското, какво го искаха да бъде… Ала той пак не се помръдна от парапета. Подслушваше, но не изпитваше вече срам. Дори и тревога не изпитваше. Радостно вълнение го бе завладяло, бащинска гордост, умиление. Очите му влажнееха. Той ги отри, а си мислеше: всичко ще е добре; само да дочакаме, да доживеем, момчета…

Спокойният, уверен глас на Климент говореше:

— Най-важното за едно държавно устройство е правовият ред!… Конституция, парламент, разделение на властите… Законодателната власт да кове законите съобразно волята на избирателите; изпълнителната да ги прилага; съдебната власт да контролира и да наказва! Това е съвременната държава, по-точно идеалът на съвременната държава!… Наше предимство ще е, че ще почнем отначало! — каза той и извиси глас или пък се беше извърнал в стола си насам, защото Слави, превърнал се цял в слух, съвсем ясно го чу. Той не разбираше какво точно се крие зад всяка дума, нито разбираше истинския смисъл на тъй много цененото от най-големия му син разделение на властите. И ако го попитаха, също като Коста и Слави чистосърдечно би казал какво е нужно на човека, та да се чувствува наистина свободен. Но любимецът му, докторът, най-ученият между синовете му, не можеше да не знае и не можеше да говори необмислени неща. Слави и сега се доверяваше нему, не на Коста, не на себе си; той с готовност би повтарял неговите думи навсякъде (но това едва ли щеше да се случи, защото Слави беше предпазлив и недоверчив човек).

А ето, че Климент продължаваше:

— Равенството — каза той — е понятие не само юридическо, но и нравствено. Както всеки човек има право да живее, да обича, да има семейство… Така и правото да се чувствуваш… не, не само да се чувствуваш. Тази не е точната дума… А да бъдеш равен на другия… Да, това е един неотменим, свещен закон на естеството… Спомни си, Андреа, за великата французка революция! Как тя прокламира правата на човека и гражданина…

— Остави я ти сега французката революция! Кажи ми…

— Какво?

— Кажи, в бъдещата наша държава и сегашните туркофили ли, и сегашните ли — и те ли ще имат равни права с нас?

— Това е друго.

— Не, не. Отговори ми направо!

— Е, щом настояваш… Добре. В една правова държава…

— Ти пак: правова държава! Аз те питам…

— Не ме прекъсвай тогава! — рече ядосано Климент и се раздвижи в стола си. — Да. И престани да крачиш… и да заничаш все из тоя прозорец… Дявол да го вземе, какво толкова ги гледаш там?!

— Моя си работа!

— Твоя… но се излагаш. Караш ги да се чувствуват още по-важни… Човек, братко, може да ненавижда някого, може да го мрази, но в постъпките си той е длъжен да се издигне над личните си чувства.

— Моите лични чувства… са си мои! Кажи, каквото те питам за чорбаджиите?…

Ей ги, че се скараха, разтревожи се старият Слави. То кога ли се е започвал разговор с Андреа, без да е свършвал с разправии и дандании… И какво ще му прави толкова честта на оня пладнешки разбойник да му гледа в къщата! — все повече недоволничеше той, сетил се с озлобление как сутринта тъстът на Радой пак бе прикоткал неколцина купувачи едва ли не от вратата на собствения му дюкян.

— Ти току-така няма защо да поставяш чорбаджиите в един кюп — рече Коста. — Какво ти е направил например бай Димитър Трайкович? Напредничав човек. Или хаджи Коцев? Ами че той е брат на Госпожата!

— Изреждай, изреждай!… Що не оправдаеш и хаджи Мано! И хаджи Теодосие… И оня, архимандритския… Мютесарифски ибрикчии!… Сложи и нашия съсед — макар че той не е от простите чорбаджии, той политика с чужденците върти; платове внася — деца изнася…

— За чорбаджиите и изобщо за вината на нашите туркофили законът ще си каже думата — намеси се докторът. — За това са парламентът, съдебната власт. Въпроси като тоя не трябва да се решават предварително, Андреа, инак рискуваме да сме пристрастни.

— Светът да се преобърне, ти изглежда ще си бъдеш все същият!

— Везните на закона ще дадат всекиму заслуженото, братко. А след това равенство — пълно, неотменно, както казах… Зачитане на собствеността! Уважение към всеки едного — като личност, като гражданин и член на обществото, на държавата ни!… В противен случай би се дало криле на произвола; би настанал хаос. И тогава няма да се различаваме много от сегашна Турция.

— А ще се различаваме ли много, ако всичко бъде точно тъй, както ти го казваш; и само толкова? Ще се различаваме ли от сръбското княжество? От румънското? От някое друго княжество или кралство, или царство?…

— Не те разбирам.

— Не те разбираме, Андреа! — обади се от другата страна на стаята и Коста.

Но Андреа изглежда и не погледна към него, тъй като продължи да говори само на доктора със същия възбуден, предизвикателен тон:

— Виждам, че в твоята глава има единствено парламенти… разделение на властите… По какъв чешит, питам аз? А? По руски? По английски? По американски?

— С тебе не може да се говори.

— Не говори тогаз, а слушай! Но не се обръщай де! Аз как търпях…

— Спри се поне на едно място, че вече ме дразниш с твоето трополене!…

— Търпях, слушах, дявол да го вземе… Макар че на устата ми беше все едно: за най-важното…

— Кажи го де? Защо не го казваш?

— Кажи го ти!… Аз дори не те разбирам.

— Ама наистина, съвсем нищо не разбираме, бе Андреа! — викна раздразнено и Коста. — Всеки си мисли своето за най-важно! Аз, да кажем, ако дюкяна…

— Ти пак с твоя дюкян и твоето семейство!… Хей!… Върви спи при жена си; какво се вреш да приказваш неща, които не разбираш… Тук въпросът, който Климент избягва, е: кой ще е отгоре? Да! Кой ще е начело на държавата? Защото в това е същността на въпроса. За това са страданията… Наистина ли ще бъдем свободни?

— Че щом Русия прогони турците…

— Турците, Коста, са едно. Едната половина… Ние с това и започнахме — че свършва тяхната!… Но няма ли и помежду нас турци, а? Да ви ги изреждам ли? Кой държи имотите — ханове, чифлици, дюкяни, къщи… Колцина са? На двете ми ръце се броят… Хаджи Мано… Хаджи Теодосие… Желявеца… чорбаджи… какъв беше там… и хаджи Коцев… Оня, думбазинът, архиерейският… Не, не на двете ми ръце… Като почна да ги изреждам, ще излязат три пъти по толкоз. А, разбира се, и нашият многоуважаем съсед Радой Задгорски, голяма фирма, по европейски образец. Той за имот толкова не ламти, макар че и имотец има. Него парите го блазнят, златото… представителство… чужденци… Друг сорт, различен от тия, дето ги изредих, простите чорбаджии де…

— Ще ни обясниш ли най-сетне какво общо има всичко това с държавното устройство? — запита сухо Климент.

— Ама ти прекаляваш, Андреа — обади се веднага и другият брат. — Че тъй де… Печелили хората — купували!… За бай Радоя — остави го ти бай си Радой! Сам го каза, той е друг чешит.

Андреа наистина ги приказва ни в клин, ни в ръкав, разсъждаваше бащата, слюнчеше и хапеше незапалената си цигара. Какво пък сега в парите на хората се хвана. Все едно да дойде някой на мене да се меси какво изкарвам и колко изкарвам… И учудването му, негодуванието от Андреа бе така голямо, че без да съзнава, той беше готов да оправдае дори и золумлуците на Радоя (така наричаше той неговите дръзки, често пъти безскрупулни спекулации).

— Добре тогава!… Добре, щом се преструвате, че нищичко не разбирате! — викаше отвътре Андреа. — Сега ще ви покажа защо са ви дебели мозъците и не поемат…

Коста се разсмя, разкиска се. Леглото заскрибуца.

— Тихо — каза с предишния суховат глас докторът. — Нека да го чуем… Винаги все той знае!

Пак скръцна леглото. И столът се размърда. Но гласът на Андреа не се чу.

— Казвай де!

Стъпките в стаята се отдалечиха, обърнаха се, спряха се. Изведнъж гласът му — силен, висок, бърз, без да се прекъсва — заприижда през вратата и изненадан от тоя бурен порой, Слави едва успяваше да отличи застигащите се думи.

— Такава държава… държава, която ще я управляват пак турските мекерета — с парите си, с хитростите си! Тук въпросът, който Климент избягва, е: кой ще е отгоре? Да! Сигурно и княз ще ни сложат? И княз ли? И цар… Аз те питам — внимавай! — не мислиш ли, че може и да не решава въпросите парламентът! Че може и други тогава да се намесят… някои царе… императори? Нали сме свидетели как беше в Румъния! И преди това в Гърция!… Гарван гарвану око не вади! И от кукувиче яйце славей не излиза!…

— Всъщност той е прав де, бате, то си е тъй…

— Говори по-нататък.

— И ще говоря… И да не искаш, ще говоря…

— Искам.

— Не ни трябва нас такава държава, чорбаджийска държава…

— Само не ми изкривявай думите.

— Добре… ти си за закона, чух! А да ви кажа ли аз каква държава ни трябва? Каква трябва да я направим!

— Чакаме.

Внезапно до прехласнатия в техния спор Слави достигна някакъв шум. Какво е това? Ключ се завъртя; чекмедже се дръпна.

— Защо го вадиш? — попита веднага любопитният Коста. — А…, отзад ли криеш нещо?… Какво е това?

— Какви са тия листи? — попита заинтригуван и Климент.

— Сега ще разберете… Това тук го е писал човек, който живота си е дал… за тая страна и тоя народ… Не като нас… Ето, вижте: почерка на Левски!… „Нареда на работниците за освобождението на българския народ“ — чу Слави и дори само гласът, който слушаше, бе достатъчен, за да си представи Андреа, щръкнал сред стаята, приближил листите до лампата, как стои и чете.

— „Подбуда. Тиранството, безчеловещината и самата държавна система на турското правителство на Балканския полуостров“…

— Това беше някаква програма на вашия комитет?

— Вярно, той и други път ни го е чел…

Андреа не отговори; не се прекъсна.

— „Цел“ — продължи той със същия тържествен глас. — „С една обща революция да се направи коренно преобразование на сегашната държавна деспотско-тиранска система и да се замени с демократска република, сиреч народно управление. На същото това място, в което днес безчеловечно… владее правото на силата, да се повдигне храм на истинната и правата свобода, и турският чорбаджилък“ — внимавайте — „турският чорбаджилък да даде място на съгласието, братството и съвършеното равенство между всички народности… които ще бъдат равноправни във всяко отношение… под един общ закон…“

— Ето, и тук е писано: закон.

— … „който ще се избере по вишегласие от всички народности“.

— Та аз не казах ли същото! Парламентът на конституционната държава!…

— Чакай… чакай! — не го остави пак Андреа и бързо заразлиства страниците. — Ето тука за твоята парламентарна конституционна… „Ако някой презре или отхвърли предназначената държавна система «Демократска република» и състави партии за деспотско-тиранска или конституционна система“… Сиреч монархия и тям подобни! — поясни той с друг тон — „то и такъв ще се счита за неприятел на Отечеството ни и ще се наказва със смърт“ — заключи Андреа, като силно подчерта последната дума и тя злокобно прозвуча в ушите на баща му, може би защото в същия миг някъде отвън, от двора, се зачу силно хлопане… Кой ли ще е?, стресна се Слави, вдал се в неочакваните тревожни звуци, които не преставаха… Долу, в коридора, се открехна врата, светлина се прокрадна. Чу се гласът на Женда:

— Хлопа се! — извика тя.

И после:

— Тате!… Коста!…

— Ида — рече Слави, овладял се, и бързо заслиза. — Я отвори повечко вратата… Светни, че не видя.

— Че ти горе ли си! — изненада се тя и се показа на осветената кухненска врата, пълна, с разпуснати дрехи и с две дебели, провиснали по раменете й плитки.

— Някой хлопа.

— Чух… Я дай лампата!

Той тикна незапалената измокрена цигара в джобчето на жилетката си, слезе по стълбата, обу чехлите, взема от Женда лампата и се запъти към предния двор. Ала дъждът отново бе започнал едри ледени капки, първият сняг тая година. Слави се спря под козирката на стряхата и извика:

— Кой хлопа?

— Аз съм, чорбаджи!

Познат глас, ала глас на османлия… Нещо пак за Андреа ли?, припомни си той мигновено днешното премеждие.

— Кой си ти?

— Сали файтонджията, челеби!

— Що не речеш, че си ти бе, Сали ага!… Какво по никое време?

— Амир бей ме праща за сина ти, челеби!

Слави едва не изтърва лампата… Ето, ето! — не го излъга проклетото предчувствие… Да извика ли, че Андреа не се е върнал; че е заминал някъде? И ще прати Женда да го предупреди… Да бяга през задната вратичка!…

— Ама хайде де! — рече нетърпеливо от другата страна на зида Сали. — Викай му де! Бърза е работата — болно има; душа бере!…

Тревогата мигновено се свлече от гърдите на Слави.

— Ти доктора ли?… — не можа да прикрие той облекчението си. — Ей сегичка ще го извикам, ага! Скоро ще се приготви…

И успокоен, радостен вече, че не дирят Андреа, а са дошли за доктора, сиреч за оня, за когото (той беше уверен) нямаше причина да се страхува, Слави се втурна в къщи и бързо се заизкачва по стълбата.