Стефан Дичев
Пътят към София (41)

4

В началото, когато чу разказа на доктора, Сергей Кареев силно се изненада. Без да познава в цялост положението на фронта, сведенията, които Климент съобщаваше, му се сториха изключително важни. Той набързо ги записа в бележника си, попита за някои подробности, уточни други и с всеки нов въпрос все повече се вълнуваше. Ала щом първоначалното впечатление премина, щом размисли върху тия сведения, внезапно те му се видяха дотолкова тревожни, та скоро той ги смяташе вече не само за преувеличени, но и за невероятни. Не е ли измислица всичко, попита се Сергей и си припомни неотдавнашния случай със заловените съгледвачи помаци. Те също разправяха подобни басни — да отърват въжето, да! Разбира се, на Ершов такива не минават. И въобще най-добре ще е той да си ги разпита и двамата; като се върне, да ги разпитва — на мене и без това всичко ми е омръзнало и опротивяло… Така е най-добре, да! Той е началникът, какво съм аз тука, каза си Кареев и като отхвърляше от себе си отговорността, искаше да успокои съвестта си. Ала от тия мисли съвестта му никак не се успокояваше.

Не, тук има нещо неясно, продължаваше да си мисли той и внимателно наблюдаваше доктора и брат му (в затопления зимник бяха въвели и Коста). Те пиеха чай и бързо поглъщаха останалите от обяда пелмени… Ето, дори само от това, как пият чая, мога да кажа кой от тях е бил у нас и кой не е напускал страната си… Но от друга страна… от друга страна, нима фактът, че докторът е учил у нас в Петербург, опровергава съмненията ми, попита се Кареев затаено. Тия невероятни сведения… И в края на краищата дори да приемем, че те са верни — о, да! — откъде би могъл да ги узнае той, един лекар, и то българин? Някой паша да му ги каже!… А твърди… получил ги от сигурно място. Кое е това място? Какво е? Неопределено. Излиза, някакъв трети брат ги е научил. И към всичко се прибавя другият важен въпрос: откъде идат тия двамата? От София, добре, но през планината? Зиме, посред нощ, по някаква несъществуваща пътека… Това е толкова съмнително, че Ершов само за него ще ги прати по дяволите… Жалко, докторът ми се нрави. Нещо ме кара да му вярвам въпреки всичко. Но началството?…

Всъщност капитанът едва ли ще се върне и утре, сети се Кареев. Споменаваше нещо… в Правец щял да ходи. Добре ме наредиха! И Мишка го няма. И Виталий Степанич кой го знае къде се е запилял… Прочее знае се, рече си той и се усмихна, тъй като другарят му, хусарски поручик, страшно се измъчваше без любов и винаги си диреше работа там, дето би могъл да я срещне. И какво трябва да сторя сега аз с тези двамата, върна се на предишните си мисли корнетът. Да ги нарича шпиони и да ги държи под арест, след като бе пил с тях чай, душата му не позволяваше. От друга страна, можеше ли да ги пусне на свобода, щом те будеха в ума му все нови и нови подозрения? Като са искали да вървят при полковника, там да беше ги закарал тоя унтерофицер. Така де! Какво ги е домъкнал тук да се бъркат в моя живот; той и без това е вече достатъчно забъркан. Полковник Сердюк е човекът, който може да прецени кое е истина в техните думи… и доколко е истина… Да, при него трябва!… И ще ги заведа, реши Сергей, сетил се внезапно, че не бе изключено да срещне в Орхание познати или че на връщане би могъл да се отбие в болницата на Червения кръст, дето беше милосърдна сестра Нина Тимохина, годеница на приятеля му, убит миналия месец при Плевен.

Четвърт час по-късно Кареев и докторът, а с тях и смутеният Мирон Потапич яздеха по пътя за града. Коста, като негоден да върви, бе оставен във Врачеш, нито свободен, нито арестуван, и все пак под надзора на Мойсенко и Иванушка, които веднага се хванаха да играят с него на дама.

Часът отиваше на четири. Слънцето вече избикаляше снежния масив на Мургаш и в подножието на планината се стелеха плътни сенки. Понякога от тясното гърло на прохода се чуваха оръдейни тътнежи. Но безбройните криволици така ги омаломощаваха и заглушаваха, че те се пилееха по оживената димна равнина и като че ли никой не им отдаваше внимание.

В началото по навик корнетът пришпори коня си и препусна бързо, а другите коне, привикнали тъкмо на такава езда, веднага се впуснаха да го догонят. Но когато Сергей: видя изражението на доктора и че едва се държи на седлото, той опъна поводите и усмихнат го дочака. Оттук нататък те продължиха бавно. Говореха за Петербург, за София и за войната. А в душата на младия офицер отново се заредиха ония раздвоени, сложни чувства, които го бяха подтикнали да остави топлата стая, книгата си и да дири полковник, Сердюк, сиреч най-високия си началник в службата, при когото отиваше винаги с голямо нежелание. Със същото раздвоение и със същото нежелание Сергей Кареев бе постъпил в армията, щом се обяви войната. Защото той не искаше да убива. Дори мисълта, че щеше да участвува в такова противоестествено дело, каквото, според него, беше войната, го отвращаваше.

Залисани в разговор, скоро конниците изминаха пътя до Орхание и навлязоха в града. Главната улица беше заприщена от коли. Налагаше се да избиколят. През Дикинска махала, покрай опожарената джамия, те минаха по моста насреща в Асталийска махала и веднага зад черквата с острата часовникова кула се видя голямата двукатна чорбаджийска къща, при входа на която се развяваше бяло знаме с двуглав орел. Двама гвардейски хусари караулеха с извадени саби и отдалече се виждаше, че мръзнат.

— Тук е главният щаб! — рече Кареев. — Оная, издадената стая, е на генерал Гурко, а втората вляво, тая в сянката, тя е на полковника.

Те оставиха конете на унтерофицера, приведоха в ред външността си и Кареев поведе заловения, едва крачещ от изтощение и все пак изпълнен от странно вълнение доктор Будинов.

 

 

Климент винаги бе съумявал да се владее. Външно той и сега се владееше. Ала неочаквано, още щом пристъпи прага на щаба, в душата му вълнението се превърна в такова смущение, че той самият не можеше да се познае. Защо всъщност се тревожа, мислеше си той, като напразно се мъчеше да се успокои. Ще разправя, каквото трябва да разправя; и в края на краищата Сердюк не е Мирон Потапич, не може да отдава на тоя злополучен шинел чак толкова голямо значение. Та аз му нося сведения наистина необикновени…

Полковник Сердюк беше при началника на отряда и един от адютантите (те тук бяха много и постоянно се качваха и слизаха по стълбата) посочи на корнета миндера, проточил се покрай стените на дългия отвод, извика: „Ще чакате!“ и изчезна в някаква странична врата.

Те отидоха встрани при прозореца и щом се отпусна на миндера, Климент отново почувствува как страшно е изморен. Идеше му да се излегне, да затвори очи, пък да става, каквото ще… А в същото време душата му беше все тъй неспокойна и разочарована. С каква радост и въодушевление бе тръгнал, как си мечтаеше за този миг — и ето какво се бе случило… А Коста? Горкият, той хиляди пъти съжалява вече, дето е тръгнал, каза си докторът тъкмо в мига, в който вратата на Гурковата стая се отвори и оттам се подаде офицер с масивно, вдървено в раменете телосложение и корава черна брада.

Кареев стреснато скочи прав, изпъна се и звънна с шпорите. Но погледът на едрия офицер само мина по него, без да отговори на поздрава му; той каза нещо на един от притичалите адютанти, строен младеж с червена венгерка и сресана на път коса, и веднага се прибра в стаята.

Климент едва бе сварил да се надигне.

— Генерал Гурко ли? — попита той.

— Не. Генерал Нагловски.

— Нагловски? Мисля, че в някакъв французки вестник четох през лятото.

— Възможно.

— Да, да! По време на Гурковата кампания към Стара Загора…

— Възможно — рече повторно Кареев. — Доколкото знам, Димитрий Станиславович и тогава е бил началник-щаб на неговия отряд. Заедно с генерал Раух и нашия полковник те са с него още от началото на войната.

Климент чувствуваше, че корнетът пак се отпуска (след като известно време говореше сдържано) и сега дори разправяше неща, за които не би трябвало да си говори с един заподозрян. Но подозира ли ме той? Или ми вярва вече?

— Ето ви още двама генерали — каза Кареев и се усмихна. — Пак ще трябва да се става!

— Къде?

— Там в двора…

Климент се извърна и погледна през прозореца.

— Тоя, дето се смее и ръкомаха, с бялата брада, да! Той е нашият Веляминов. Нашият, казвам, защото преди да ме прехвърлят в частта на Сердюк, служих в неговата дивизия. Редови — в девети улански.

— Как редови, не разбирам? Вие сте офицер.

— Произведоха ме — каза Кареев. — Преди това бях войник, улан. Прочее Веляминов е виновен за моето производство — засмя се неопределено той, — ала това е отделна история. Вижте го как развява пелерината, старецът. И стъпя, без да му мигне окото! Такъв си е и в сраженията.

Все по-странно ставаше за Климент това оживление на корнета. Не, не ме подозира, мислеше си той. И изобщо възможно е цялата ми тревога да е само в моята глава — като при Андреа!… Наистина, как се обърква човек и загубва трезвите си преценки… А всъщност всичко е толкова ясно. Та как искам аз да ми вярват, преди още да съм ги уверил?

— А другият, с хубавите бакенбарди, кой е? Как разпалено говори! — каза докторът и не защото се интересуваше от втория генерал, а да поддържа разговора, сиреч да поддържа самочувствието и увереността си, че нещата не са чак толкова лоши, колкото си ги бе мислил.

— Това е Дандевил.

— Дандевил…?

— Да, защо се учудвате? Казват, че има французка кръв. И името му го издава.

— Същият, който освободи Етрополе, нали?

— И това ли знаете?

В думите му внезапно пак се прокрадна подозрителност, Климент я отби с усмивка. Докато да му разправи за приема във французкото консулство и какъв смут бе донесла нея вечер новината за завземането на Етрополе от колоната на Дандевил, стъпките на двамата генерали се чуха по стълбището — едните тежки, другите леки и бързи. Те се изкачиха в отвода, свалиха връхните си дрехи, фуражките, сабите. Веляминов питаше наобиколилите ги адютанти дали вече всички дивизионни командири са дошли. Младите офицери веднага заизреждаха имена… Негово сиятелство граф Шувалов… и саксонския херцог… И негово височество принца!… А генералите Каталей и Философов са още от обяд с негово превъзходителство!…

— Аха, изглежда само нас чакат… Но постойте! — тръсна изненадано бялата си брада Веляминов. — А моят приятел, най-точният?

— И ние недоумяваме, ваше превъзходителство!

— Генерал Раух е винаги първи!

Генерал Раух? Тоя, дето корнетът го спомена наред с началник-щаба и полковника… Да! Раух… Раух?… Трябва да е от прибалтийците, размишляваше Климент и същевременно не изпускаше оживените гласове на младите адютанти. Преди още те да заглъхнат, от стълбището дойдоха бързи отсечени стъпки и в отвода се качи много бял, румен и синеок генерал, с огромни заострени мустаци и строго изражение на лицето.

— За вълка говорим…! Здравейте, Отон Егорович! Като кога след нас?

— Ида от прохода. Здравейте, господа! Почнаха ли? — говореше задъханият от бързането Раух и събличаше шинела си с привични резки движения.

— Е, и какво с прохода, ваше превъзходителство? Изменение на вашия сектор? — попита оживено и с участие любезният Дандевил.

— Не, съвсем никакви, ваше превъзходителство! — рече Отон Егорович, като засукваше и изостряше и без това острите си мустаци.

— Изглежда тук ще се зимува.

— Така изглежда… Началството само знае!

— Хайде, господа, влизаме! — рече нетърпеливо Веляминов.

Като се подканяха един друг кой да бъде пръв, тримата генерали се вмъкнаха в стаята на Гурко и за известно време разговорите в просторния отвод затихнаха. Чуваха се само стъпките на адютантите. И някакъв далечен неопределен звук, нещо подобно на бръмчене, което с всеки миг се усилваше. Какво може да е, слушаше озадачено Климент.

— Чувате ли? — попита той.

Кареев се заслуша.

— Да… Някъде викат.

— Викат „ура“. Ето, чуйте!

— Може би някой полкови празник. Или не! — отговори си корнетът сам, като продължаваше да се вслушва. — Виковете идат от източния край на града, а там лагерува преображенският полк… Не, не е празник.

— Но защо се засилва викът? Интересно…

— Станете… Полковникът! — прекъсна шепнешком и остро думите му Кареев и сам скокна прав.

Климент стреснато се извърна. Някакъв офицер излизаше от стаята на Гурко — невисок и некрасив мъж на неопределена възраст, с овехтял отпуснат мундир, който веднага се хвърли в очи сред пристегнатите, добре скроени и разноцветни мундири на адютантите, с изпъкнало набраздено чело и бързи сивкави очи. Косата му беше рядка, права и жълто пепелива; съща беше и късата, заострена на чуканчето брада. Мустаци полковникът нямаше… Значи това е той, полковник Сердюк, помисли с внезапен страх докторът, и не отмахна вече от него поглед.

В същото време адютантите обградиха от всички страни полковника.

— Кажете, Александър Казимирович? Нещо ново, Александър Казимирович? Ще атакуваме ли прохода? — идеха един през друг въпросите им и Климент чуваше вече само техните гласове, макар че странният вик навън още повече се усилваше.

Сердюк извади цигара, поиска огън, всмукна силно и каза:

— Дивизионните командири току-що се събраха, а вие вече питате, господа офицери! За бога, как мога да зная аз?

— Знаете, о да, да!…

— Не, не ни измъчвайте, ваше високоблагородие!…

— Дмитрий Станиславович и вие винаги предварително…

— Но попитайте тогава Дмитрий Станиславович! — прекъсна ги усмихнат полковникът. — Да не забравя — отмести умело разговора той. — Чаят за негово превъзходителство, поручик Ларионов! И внимавайте тоя път как ще бъде запарен! А вие, Михаил Александрович, донесете кутията на негово превъзходителство! — казваше Сердюк, като си проправяше път между младите красиви адютанти, а те кимаха и очевидно добре знаеха как трябваше да бъде запарен чаят на негово превъзходителство и какво имаше в кутията, която Михаил Александрович щеше да внесе.

Внезапно изтръпналият Климент сети погледа на бързите му очи — този поглед се спря за миг на него, после отскочи към Кареев.

— Мене ли чакате, корнет? — попита Сердюк и приближи. Гласът му беше стегнат, без любопитство.

— Тъй вярно, ваше високоблагородие!

— Какво има? Кой е тоя човек?

Климент отново усети погледа му върху лицето си.

— От София, ваше високоблагородие…

— София! — Погледът на сивите очи не се промени. Но и не напусна лицето на доктора.

— Твърди, че иде оттам. Подвижните постове са ги заловили… него и още едного, брат му… Заловени са на четири версти западно от прохода при малко особени обстоятелства… Да, може да се каже съмнителни. Но от друга страна сведенията, които докторът ни съобщава за турските войски в София…

— Повикайте преводчика и елате в стаята ми.

— Преводчик не е нужен. Докторът говори руски.

— Тогава елате! — рече Сердюк, но едва тръгнал, спря се и се заслуша. Странният вик вън се беше засилил дотолкова, че съвсем ясно се чуваше вече: „Ура“!… „Ура“… Като безброй еха — далечни, по-близки и още по-близки… А долу от двора дойде пръхтене на коне и възбудени гласове.

— Какво става там? — надвеси се към прозореца Сердюк. Адютантите също се втурнаха да гледат и така притиснаха доктора, че той залепи чело в студеното запотено стъкло… Всред покрития със сняг двор трима конници — единият красив офицер с кожена яка на шинела и с калпак, другите зачервени от студа казаци — тъкмо скачаха от конете. И нещо разправяха на изскокналите отнейде щабни писари.

— Ураа! — заехтяха изведнъж гласове и фуражки и калпаци се разлетяха във въздуха.

— Какво? За бога, какво става?

— Плевен… Плевен! — викаха отдолу.

Нещо изтрополя. Някой тичаше по стълбата. Красивият офицер с кожената яка на шинела.

— Къде е негово превъзходителство?

— Какво… какво за Плевен?

— Къде е…? От главнокомандуващия…

— Тук, насам!…

Преди още адютантите да му отворят, куриерът блъсна вратата, запря се на прага и като размахваше някакъв плик, задъхано викна:

— Ваше превъзходителство!… Плевен падна! Осман паша се предаде с цялата армия!…

Сякаш не разбрали за какво говори, всички така занемяха, че съвсем ясно се чуха далечните и близки ликуващи викове. В следващия миг тия викове заечаха и в стаята, и в отвода, и в цялата къща. „Ураа!… Ураа!“ — викаха като обезумели от радост висшите и низшите офицери и всеки прегръщаше другия, целуваше го просълзен от умиление и пак викаха „ура“ и се поздравяваха с победата, и се прегръщаха, и се гледаха един друг, преизпълнени от щастие и гордост.

Само Климент стоеше настрана, забравен, все там, до прозореца. От очите му се стичаха сълзи, радостни, благодарствени сълзи: но той нямаше с кого да сподели ни радостта си, ни дълбокото вълнение, което преливаше и в неговата душа. О, слава богу!… Слава богу! — повтаряше си той. Сега се вижда краят!… А пред замъгления му поглед се мяркаха ту познати, ту непознати лица… Въодушевени… усмихнати… зачервени… Колко е весел Веляминов… А Дандевил… — ето го! — бакенбардите му цели се тресат и как говори… Какво говори? А тоя, високия, с монокъла и с важното изражение… Не, той не може да бъде Гурко; не трябва да бъде Гурко! Но всички му се кланят… Възможно да е тоя, принцът… Но кой тогава е Гурко? — питаше се Климент и все чакаше, все искаше да види лице и фигура, които сами да му подскажат: ето го, тоя е прославеният военачалник! Отнякъде донесоха чаши, шампанско — бум! бум!… бум! — как гърмят тапите… радостни салюти за победата… И смях, и тържество, и веселие!… Пристегнатите адютанти тичат от генерал на генерал, кланят се фамилиарно, наливат:

— Още малко, ваше превъзходителство… Желаете ли, ваша светлост?…

— Да, да… Налейте, поручик!

— Налейте… събитие…

— За славата на руското оръжие, офицери! За здравето на господаря император, ура! — извика някакъв глас, висок, енергичен и разтреперан от неудържимо вълнение при това. Чий е той? Защо всички се извърнаха с вдигнати чаши натам, отдето дойде гласът? Сигурно е Гурко — но кой, кой е Гурко, питаше се Климент и трескаво диреше с очи своя герой, докато ниският потон на чорбаджийската къща заеча и се разтърси от „ура“-та на офицерите.

Ура!… — викаше в себе си и Климент. Нима някой му забранява това, макар че е арестуван и съмнителен и кой знае какво ще стане с него? Да става, каквото ще — и да ми повярват, и да не ми повярват… да, ако ще и да ме застрелят като шпионин, нали знам вече! Плевен падна!… След час ще го знае и Коста!… И Андреа ще го чуе… Всички, всички ще го чуят, казваше си той и пак очите му се пълнеха със сълзи, които се стичаха по страните му, хлътнали от умората и от безсънието, а потънал в горестните си мисли, той не сварваше да ги избърше.

— Елате, докторе — стресна го гласът на Кареев.

Корнетът се беше приближил отново до него и го гледаше затаено и развълнувано.

— Полковник Сердюк заповяда да минете в стаята му! — прибави той след минутно мълчание, а погледът му не се промени.

Климент кимна, избърса страните си, без да продума, и го последва.

Те влязоха в стаята на Сердюк, малка и тъмна, а в нея маса, отрупана с книжа, шкаф с катинар и два стола.

— Седнете — рече Кареев. — Или почакайте за миг. Позволете първом да ви кажа нещо.

— Слушам ви, господин корнет.

Младият Офицер приближи замислено масата, побарабани с пръсти по нея, извърна се и бързо заговори:

— Не знам как ще процедира с вас полковникът… И за съжаление нямам власт да се меся. Но струва ми се, че трябва да искам от вас извинение.

— Извинение? От мене?… Не ви разбирам, господин корнет.

— Да, от вас, докторе. Преди аз… Може би не ви вярвах достатъчно.

— А сега вярвате ли ми вече?

Кареев кимна и се усмихна, но само с устните си. Тъмните му очи останаха сериозни и влажни.

— Аз ви наблюдавах, докторе, и видях.

— Извинете, наистина не разбирам.

— Достатъчно е, че аз разбирам — рече сдържано Сергей Кареев и Климент от душа му беше благодарен за деликатността, защото веднага бе схванал, че корнетът го е видял да плаче от радост и че знае колко е самотен в тоя така дълго очакван час.