Стефан Дичев
Пътят към София (25)

25

Откак напусна София и заживя с напрежението на фронта, генерал Бейкър чувствуваше, че увлечението му към Маргарет добива своя истински смисъл. За него тя не беше само жена; за него тя беше жената от големия свят, умна, неуловима, сиреч такава жена, каквато често му бе липсвала, докато служеше в азиатската част на империята и каквато сега отново щеше да му липсва. Като истински джентълмен (въпреки превратностите на съдбата си той държеше да бъде джентълмен), Бейкър избягваше да разсъждава за чувствата си, още по-малко да ги доверява — дори и на Фреди, който въпреки това ги подозираше. Само понякога, докато яздеха от позиция на позиция или бягаха нощем под напора на внезапно връхлетелите ги казаци, Валентин Бейкър се залавяше, че си спомня за нея — как спокойно бяха пътували до София; как бе пил чай в уютната й квартира и колко се смяха тогава на незабравимата мис Далайла; как си бе кроил да танцуват първия валс на приема у французкия консул… Да, дойде онова глупаво известие за Етрополе и всичко се преобърна.

Оттогава се бе минало повече от седмица и за възвръщане на Етрополе никой не мислеше. Бързите неочаквани удари на Гурковите колони ги принудиха да отстъпят стратегическото село Правец и след него важния център Орхание, отдето почваше пътят към прохода Арабаконак; а в близкия Врачеш генерал Шакир изостави огромни складове с провизии. Сега вече всяка помисъл за настъпление към Плевен стана невъзможна. Отбраната бе отдръпната по заснежените чукари на Балкана. В силно укрепения проход, единствен път към София, маршал Мехмед Али събра едва ли не цялата си армия. Все там, близо до Камарци, беше и щабът на маршала, дето от вчера насам по негова заповед бяха се събрали корпусните командири, пашите Шакир и Реджиб, както и главният инструктор генерал Бейкър със своите хора. В щаба беше и Сен Клер. Но той достатъчно познаваше вече положението по фронтовете и бързаше да се връща в София.

Него следобед Бейкър и Фреди се прибираха изморени от обиколка на позициите по връх Баба. Положението и там не беше блестящо. Нови руски части се придвижваха откъм Етрополе, катереха се нагоре по Суха река и разделяха позициите на върха от силно укрепения Шандорник.

— Трябват решителни… цялостни мерки! — говореше развълнувано, с неприкрито огорчение генералът и ту се полюшваше, ту подскачаше върху седлото на коня си, тъй като местността, по която яздеха, бе силно пресечена и пътят приличаше повече на пресъхнало каменисто дере.

— Цялостни мерки? — изсмя се Фреди.

Той яздеше съвсем близо до генерала; след тях се точеха Аликс, Мейтлън, адютантите и ординарците, а още и цял ескадрон триполитанска кавалерия, мургави, зъзнещи от студ мъже, които напразно се увиваха в абените си наметала.

— Цялостни мерки!… И кой ще ги предприеме, ако ми е позволено да попитам? С какво?… Винаги съм казвал, че вие сте непоправим оптимист, паша!

— За разлика от вас аз съм човек на колективните действия, Фреди.

— О, не ви ли се струва, че прекалено разчитате на тия некадърници!

Като държеше здраво поводите, с другата си ръка Бейкър разчеса замислено острата си брадичка. Пръстите неволно докоснаха закрития от нея белег и той се сети за Нагпур и онова далечно време, също тъй неясно и объркано, но което беше завършило с победа… Да победи, да се отличи, да заслужи признателността на своята кралица, това беше постоянната цел в живота му, една колкото сурова, толкова и сантиментална цел. Той се блазнеше от мисълта, че някой ден и неговото име ще стои редом с името на чичо му сър Томас Бейкър, който преди двадесетина години умело се бе справил с неспокойните емири на Белуджистан и бе запазил за империята оная дива, но важна от стратегическо гледище земя… И все пак няма ли основание Фреди, питаше се загрижено Валентин Бейкър. Не е ли истина, че тъкмо некадърността на онези в Истанбул е причина да се проиграят от началото на войната, досега толкова много шансове?…

— Временните неуспехи съвсем не означават, че сме пред катастрофа — каза той гласно с нов прилив на доверие. — Аз познавам турчина, приятелю! Неговата душа… верността, му, готовността да се жертвува.

— Говорете, не се стеснявайте, паша!

— Не се стеснявам — усмихна се Бейкър, Дигна бинокъла си и внимателно огледа стръмните, обрасли в букаци склонове на планината, през голите клони на които синкаво блещукаше падналият преди няколко дни сняг. От известно време там ечаха проточени оръдейни гърмежи, но сега се чу и далечна пушечна стрелба.

— Илдъз табия! — каза той с опитността на човек, свикнал бързо да се ориентира. — Не, там не могат проби. Илдъз и Шандорник са двете ни най-здрави опори… Въпреки вашето недоверие, драги мой, колкото и да е усложнено положението, докато ние държим Арабаконак и София, нищо не е загубено!

— При условие, че се предприемат цялостни мерки… Това, мисля, беше вашата прогноза, паша!

— Вие сте невъзможен, Фреди!

— Сега ли го забелязахте?

— Надявам се, че някой ден няма да се държите така в камарата на лордовете! — направи Бейкър безуспешен опит да бъде също духовит.

— Обещавам — просия Барнаби. — И все пак какви са вашите „цялостни мерки“?

— Биха могли да се набележат различни варианти… Цяла нощ сме говорил за тях с маршала!

— Кажете, кажете.

— Да вземем например видинския гарнизон, който от началото на войната досега стои в пълно бездействие… Двайсет табора непокътната войска, чудесни, стари батальони! Ако те се придвижат към Враца, тилът на Гурко ще бъде смъртно застрашен. А към тях биха могли да се присъединят частите от Берковица, от Лютиково.

— Идеята е добра!

— Радвам се, че я одобрявате.

— Чакайте, чакайте! Вие, паша, неотдавна сам казахте, че сръбският неутралитет…

— Не ставайте наивен, Фреди! Виждате, че ситуацията се мени ежечасно!

— И все пак това би значело да развържем ръцете на Сърбия!

— Сърбия — прекъсна го с неочаквана разпаленост Бейкър. — Нейното поведение, драги мой, понастоящем не се определя вече от това, дали във видинската крепост има силен гарнизон или не! Сърбия следи цялостното развитие… Следи Плевен!

— О, Плевен! — повтори с копнеж Барнаби и съвсем изравни коня си с неговия. — Аз все още не съм се отказал!

Бейкър го погледна със симпатия.

— Маршалът вече е склонен да рискува, Фреди!

— Склонен? Какво говорите?

Бейкър кимна.

— В смисъл… да занесете на Осман заповед за отстъпление… Да пробие на всяка цена обръча и да върви насам.

— Тогава какво отлагате? — надигна се цял на стремената Барнаби.

Генералът се престори, че не го чу.

— Едно излизане на петдесетхилядната плевенска армия и натиск по шосето за Орхание, съгласувано е натиск на видинския гарнизон откъм Враца… И ние оттук… Да, това би било стратегия!

— Би било, би било… И чакате! Какво чакате, паша? Аз съм готов още тоя час?

— Чакаме нареждането на главнокомандуващия.

— Ах, това вечно турско чакане!… И кога ще благоволи негово високопревъзходителство Сюлейман паша?

Бейкър вдигна рамене.

— Не знам. Нощес изпратихме телеграмата. Предлагаме още варианта за незабелязано изтегляне на главното ядро на армията около Одрин, като в тила на руснаците останат само няколко крепости, Плевен, София, Шумен… Изобщо чакаме нареждане… Каквото и да било, но нещо да се предприеме… а не само така… пасивно да получаваме удар след удар.

— Чакайте тогава! — рече Барнаби и презрително сви устни.

Бейкър видя изражението на лицето му, ала нищо не каза. Ако зависеше от мен, мислеше той с яд и огорчение, защото в края на краищата неслучайно губеше силите и живота си в тоя затънтен край на света… Свикнал да действува, и то да действува при всички обстоятелства, още повече, че не рискуваше свои, а чужди интереси, генерал Бейкър не по-малко от приятеля си се възмущаваше от мудността, която срещаше на всяка крачка. Но за разлика от нетърпеливия Фреди, за когото войната си оставаше игра, и като смяташе, че познава вече издъно османската психология, Бейкър непрестанно слагаше върху другото блюдо на везните своята непоколебима вяра в мъжеството и благородството на турчина. Какво могат да значат дворцовите неразбории, враждата между Сюлейман и Мехмед Али, усложнила безсъмнено положението на тоя фронт, когато в крайна сметка всеки един мюсюлманин е готов да умре за земята и за вярата си? Къде има такива войници, разсъждаваше и се уверяваше той. Ще се преодолее кризата… ще се намерят сили…

А между това пътят им отдавна беше излязъл на открито. Страничните склонове на планината се бяха раздалечили. Насреща се виждаха кривите дворища на Камарци със срутените, почернели къщи сред тях (много преди маршалът да установи тук щаба си, башибозукът бе изгорил и тава село). По голите плоски възвишения зад селището имаше стотици и стотици сиви палатки. Помежду червенееха фесовете на резервните полкове, проблясваше излъскана стомана, виеха се безброй тънки, безплътни пушеци.

— Вижте, вижте кой е при воденицата! — извика Барнаби, след като отминаха постовете и приближиха към селото.

Генералът проследи любопитно ръката му. До голите зидове на срутена постройка, край която подскачаше мътното дере, бяха спрели няколко конници. Те също гледаха насам.

— Сен Клер! — изненада се Бейкър, като различи дългия, облечен в шинел майор. — Мислех, че е отпътувал вече…

— За наше щастие още е тук! — каза Фреди. — Да, сега редът е ваш, паша!

— Редът?

— Ние обещахме да пишем на госпожа Джаксън… Аз писах вече!

Бейкър внимателно го погледна. Подозира ли нещо тоя дявол Фреди? Но Фреди наблюдаваше конниците, които начело със Сен Клер препуснаха към тях.

— Тя още не ви е отговорила! Защо да бързаме.

— Не ставайте дребнав, паша. Може ли човек да знае по кои причини една дама не е писала.

— Може би сте прав. — И Бейкър неволно си припомни с копнеж червените коси на Маргарет, припомни си я как се смее и как умее да насочва разговора по желан от нея път.

— Би трябвало да й изпратим друг някой трофей — прибави той, но се побоя, че думите му ще го издадат, и побърза да каже: — Може и на леди Емили… на Една Гордън.

Фреди едва задържа усмивката си.

Минута по-късно конниците, които препускаха към тях, ги пресрещнаха и без да поздрави, Сен Клер извика:

— Бързайте! При маршала… Телеграфът от Цариград вика корпусните командири и вас!… Бъдете така добър.

Бейкър пришпори силно коня си и препусна към горния край на селото, дето се намираше голямата жълта шатра на немеца маршал.

 

 

Той скочи от коня, спря се да поеме дъх и да постави в ред външността си, после с енергични крачки влезе в голямата жълта шатра на маршала.

Телеграфът вече предаваше условните знаци на Сераскерата и офицерът, който се занимаваше с шифъра, един червендалест, помохамеданчен поляк, се готвеше да дешифрира.

— Ваше високопревъзходителство! — сбра по военному токове Бейкър.

— А, вие ли сте! Седнете, генерале — рече бързо Мехмед Али, като бегло го погледна, посочи му с очи стол, а сам остана прав. Прозрачното му розово лице беше непроницаемо. Той пушеше цигара и дърпаше дима така силно, че при всяко всмукване върхът й червенееше.

В шатрата беше още помощникът на маршала, генерал Шакир, неподвижен и втренчен в лентата на телеграфа, а също и командирът на втория корпус, Реджиб паша, черничък пъргав мъж с топчести очи, отличил се неотдавна при Шипка с упоритостта и ожесточението си към неприятеля и затова преместен с повишение на тоя фронт. Той кимна на Бейкър, усмихна му се и личеше си, че едничък измежду тримата не е развълнуван от предстоящата заповед.

Да, наистина, каква ли ще бъде тая заповед, питаше се генерал Бейкър, когато седна и зачака с другите. Кой ли вариант са приели?… Видин — Арабаконак?… Видин — Плевен — Арабаконак?… Или крепост София с привличане на още войски в нея?… Или най-сетне крепост София със съсредоточение на главните сили на линията Одрин?… Да, въпросът тоя път е съдбоносен — съдбоносен не само за кариерата на маршала и не само за благородните амбиции на Шакир… И за мен самият е съдбоносен; за нашата по-нататъшна политика към войната… Султанът трябва веднъж завинаги да разбере, че тоя фронт е най-важният, най…

Гласът на червенобузестия поляк при телеграфа прекъсна мислите му.

— Сераскерата пита тук ли са всички повикани господа командири — каза той, като извръщаше очи към дребничкия маршал, който изведнъж свали цигарата от устата си.

— Предайте. На телеграфа са командуващият фронта… чин и име… корпусните командири генералите Шакир паша в Реджиб паша и главният инструктор на армията генерал Бейкър паша. Очакваме заповедта на негово императорска величество султана.

Телеграфистът затрака бързо и сега всички следяха пръста му: точка — тире — тире — точка…

— Интересно защо така настоятелно викат всички ни — рече Реджиб, като стана и той прав.

Шакир го погледна, погледна маршала и сетне спря пак мълчаливи очи на телеграфа.

Изглежда решили са действия от голям мащаб, мислеше Бейкър. Най-вероятно е да са приели моя вариант Видин — Плевен — Арабаконак със здраво укрепяване на София…

Телеграфистът спря да чука. Настана минутна тишина и тогава телеграфът започна да приема.

— Четете — каза маршалът.

Полякът вдигна към очите си лентата, наду червените си бузи и бавно зачете:

— „Истанбул… Сераскерата… Съобразно волята на Н. И. В. нашия господар…“

Той прочете на ум следващите думи, погледна изплашено към Мехмед Али, после пак ги прочете.

— Какво занемя! — кресна извън себе си от нетърпение Реджиб.

Полякът наслюнчи устни. Червенината се беше стопила от бузите му.

— Четете — рече необичайно тихо маршалът, сякаш знаеше какво пише по-нататък на лентата.

— Слушам… ваше високо… — Офицерът заби очи в шифъра и зачете: — „Освобождавам поради некадърност… досегашния командир на Арабаконашкия фронт маршал Мехмед Али паша… Заповядвам незабавно да се яви… в Сераскерата… и… да даде отчет за деянията си… точка.“

Той спря и никой от мъжете, занемели от изненада, не забеляза, че телеграфът продължаваше да приема.

— Не, това е вече премного! — прошепна неочаквано със съчувствие и болка винаги сдържаният Шакир. — Господа, ние трябва да възразим…

— Оставете, генерале! — прекъсна го Мехмед Али. — Можеше да се предвиди… при все че не очаквах така… така нагло да стане всичко… Господа! — каза той, като едва забележимо се поклони. — По-нататък заповедта не се отнася за мен и аз не мога да остана в шатрата. Благодаря ви!

Прозрачното му лице беше станало пепеляво. Очите не мигаха. А като погледна за цигарата, Бейкър видя, че той я е смачкал между пръстите си. Как изведнъж пролича пак у него немското — коректно, надменно, обидено… Но какво правят ония в Истанбул; те провалят най-добрите си офицери, възмущаваше се до дъното на душата си Бейкър. Няма съмнение, че Сюлейман е причината. Старата омраза… И завистта. Използувал е сега случая и другите са се поддали… Глупаци! Секат клона, на който седят…

Дребничкият маршал се ръкува мълчаливо с тримата генерали, кимна още един път, като студено и презрително се усмихваше, и без да промени изражението си, без да погледне встрани, бързо излезе из собствената си шатра.

А в това време телеграфът продължаваше да трака и да приема отмерено знак след знак. Внезапно той спря и това като да стресна всички.

— Да чуем по-нататъшните нареждания — рече Бейкър, хладнокръвен и предприемчив въпреки всичко.

— Чети бързо! — извика Реджиб и се надвеси над апарата.

Полякът откъсна лентата и прочете:

— „За командуващ Арабаконашкия фронт по заповед на падишаха назначавам досегашния корпусен командир генерал-лейтенант Шакир паша. Точка. Предложените от Мехмед Али варианти се отхвърлят като несъстоятелни и престъпно рискуващи сигурността на империята. Точка. Разпорежданията за отбраната на прохода и крепостта София остават неизменни до изпращането на подкрепления в размер на четири пехотни дивизии, артилерия и конница, които ще бъдат прехвърлени от Русенския фронт и до моето лично пристигане. Точка. По милост на негово императорско величие султана, главнокомандуващ на европейските армии, маршал Сюлейман паша.“

— Е, честито! — пристъпи Реджиб веднага към новоназначения командир на фронта, а в топчестите му очички припламваха иронични, завистливи пламъчета.

— Воля на аллаха! — рече стреснато Шакир, като се ръкува с него, а след това и с англичанина, после взема дешифрираната телеграма и внимателно я прочете. — Воля на аллаха! — повторно каза той с овладян глас, щом стигна края, и Валентин Бейкър не се съмняваше, че тия слова значат: никакви варианти, никакви разпореждания; положението на фронта остава, каквото си е, макар че предстоят да дойдат значителни подкрепления, а с тях самият Сюлейман…