Джак Ванс
Пнумите (12)

12.

Призори Адам Рейт се отдалечи към покрайнините на солниците. Тук преди няколко месеца той и приятелите му бяха засекли сигналите, които си разменяше Айла Гмуреца с гжиндра. Сега Рейт също носеше огледалце. Веднага щом Карина 4269 се издигна над хоризонта, той плъзна едно слънчево зайче из околните хълмове.

Измина близо час. Рейт продължаваше методично да святка с огледалцето, засега без никакъв резултат. Но ето че изведнъж, като че от въздуха изникнаха две тъмни фигури. Бяха щръкнали на неколкостотин крачки от него и го разглеждаха, без да помръдват. Рейт завъртя леко огледалцето. Фигурите се раздвижиха и запристъпваха като хипнотизирани към него. Рейт се запъти да ги пресрещне. Не след дълго двамата спряха на петнайсетина крачки от него.

Измина една минута. Тримата се разглеждаха. Лицата на гжиндра бяха засенчени от нахлупените шапки, те бяха мъртвешки бледи, лисичи, с дълги, тънки носове и скосени черни очи. След като почакаха малко, двамата гжиндра скъсиха разстоянието.

— Ти си Адам Рейт — произнесе единият с нисък глас.

— Да, аз съм Адам Рейт.

— Защо ни сигнализираш?

— Вчера вие отведохте моята спътница.

Гжиндра не отговориха.

— Истина ли е, или не?

— Истина.

— Защо го направихте?

— Такава беше уговорката.

— Къде я отведохте?

— На мястото, където ни бе поръчано.

— Къде е това място?

— Нататък.

— Имате ли уговорка за мен?

— Да.

— Чудесно — отвърна Рейт. — Вървете напред. Аз ще ви последвам.

Гжиндра се посъветваха шепнешком.

— Не сме съгласни — възрази единият. — Не обичаме, когато вървят след нас.

— Е, този път ще трябва да се примирите — засмя се Рейт. — В края на краищата, нали ще изпълните уговорката.

— Така е, ако всичко мине добре. Но откъде да сме сигурни, че няма да ни застреляш в гръб?

— Нямам подобно намерение — увери ги Рейт. — Единственото, което искам, е да открия моята спътница и да я върна на повърхността.

Гжиндра го гледаха с равнодушно любопитство.

— Защо отказваш да вървиш пред нас?

— Защото не зная къде да отида.

— Ние ще ти кажем.

— Вие тръгнете напред! — заяви с твърд глас Рейт. — Така ще е по-лесно, отколкото да ме носите в чувал.

Гжиндра отново си зашепнаха, без да изпускат от поглед Рейт. След това се обърнаха и поеха бавно през солниците.

Рейт ги последва на петдесетина крачки. Вървяха по едва забележима пътечка, която от време на време се губеше напълно. Така изминаха около миля, сетне втора. Складовете се смалиха до правоъгълни петна, Сивиш се превърна в сивкава купчина на северния хоризонт.

Гжиндра спряха, обърнаха се и го изгледаха.

— Ела по-близо — подкани го единият. — Трябва да застанеш до нас.

Рейт ги доближи неохотно. Извади лъчемета, който бе купил вчера, и им го показа.

— Това е само предпазна мярка. За да не бъда упоен или убит. Искам да сляза жив в Убежищата.

— Не се тревожи, няма да ти сторим нищо — успокоиха го гжиндра в един глас. — Прибери пистолета, той не ти е нужен сега.

Рейт продължаваше да държи оръжието в ръка, докато ги приближаваше.

— По-близо! По-близо! — подканяха го двамата. — Застани в очертанията на черното петно.

В мига, в който Рейт стъпи на петното, то потъна в земята. Гжиндра стояха спокойно и неподвижно, толкова близо до него, че Рейт можеше да различи бръчките по лицата им. С нищо не показваха, че се страхуват от оръжието му.

Замаскираният асансьор се спусна на петнайсет стъпки, спря и гжиндра пристъпиха в издълбан в скалата тунел. Те погледнаха през рамо и го подканиха.

— Побързай — след това се затичаха, развявайки краищата на наметалата си. Тунелът бе наклонен надолу и това допълнително ускоряваше движението. Постепенно обаче се изравни и накрая свърши с ръб, отвъд който се простираше воден канал. Гжиндра посочиха на Рейт да се спусне в една лодка, в която те също се настаниха. Лодката се плъзна по повърхността, насочвана дистанционно, и пое по средата на канала.

Плаваха около половин час, Рейт непрестанно се озърташе, докато двамата гжиндра седяха мълчаливо, подобно на издялани от черен камък фигури.

Каналът се вля в по-голяма подводна река, лодката се насочи към пристана. Рейт пръв слезе на брега, гжиндра го последваха. Дадоха му знак да чака, скоро след това откъм сенките се зададе пнумек. Гжиндра произнесоха няколко думи в пространството, които пнумекът сякаш не чу, след това се върнаха в лодката и отплаваха, извърнали белите си очи към кея. Рейт остана с пнумека, който заговори:

— Адам Рейт, последвай ме. Очаквахме те.

— Къде е младата жена, която ви доведоха вчера? — попита Рейт.

— Ела.

— Къде е?

— Жужма кастчай те очакват.

Странно усещане, като от хладен повей, накара кожата на Рейт да настръхне. Зловещи предчувствия завладяха съзнанието му. Беше взел всички възможни предпазни мерки, но тепърва предстоеше да провери ефективността им.

Пнумекът го подкани с жест.

— Хайде.

Рейт го последва, едновременно ядосан и засрамен. Спуснаха се по криволичещ коридор, облицован с плочи от черен полиран кремък, по който трепкаха сенки и отражения. Рейт усети, че му се завива свят. Коридорът се разшири в зала с черни огледала. Рейт се чувстваше все по-объркан. Пнумекът го отведе до централната колона, в която имаше плъзгаща се врата.

— Вътре ще влезеш сам, там е Музеят на Вечността.

Рейт надзърна през отвора и видя тясна клетка, тапицирана с материя, наподобяваща сребърно руно.

— Какво е това?

— Трябва да влезеш.

— Къде е младата жена, която ви доведоха вчера?

— Влез през портала.

— Настоявам да разговарям с някой пнум — заяви ядосано Рейт. — Въпросът е много важен.

— Влизай в клетката. Когато порталът отново се отвори, върви по следата до Вечността.

Рейт втренчи гневен поглед в пнумека. Бледото лице беше безразлично като муцуна на риба. Всякакви заплахи, молби и убеждения секнаха в гърлото на Рейт. Забавянето или съпротивата можеха да доведат до ужасяващи последствия, тази мисъл накара стомаха му да се свие. Той пристъпи в клетката.

Порталът се затвори. Клетката внезапно полетя надолу, спускайки се бързо, но с контролирана скорост. Измина една минута. Клетката спря. Порталът се разтвори. Рейт пристъпи в непрогледния мрак. Под краката му блесна ивица от жълти точки, която се отдалечаваше право напред. Той се огледа. Наостри слух. Нищо, нито звук, нито усещане за нечие присъствие. Завладян от странното чувство за обреченост, пое по жълтата линия.

От време на време светещите точки извиваха в една или друга посока. Рейт ги следваше неотстъпно, страхувайки се от това, което би могло да дебне в мрака от двете страни. За момент му се стори, че чува далечен приглушен тътен, като от въздушна струя, извираща от голяма дълбочина.

Мракът неусетно се разсея, прогонен от невидими светлинни източници. Тунелът свърши неочаквано и Рейт се озова в самия край на огромна подземна галерия, изпълнена с предмети, чиито контури едва се различаваха в бледожълтото и сребристо сияние. Под краката му започваше стълбище, Рейт започна да се спуска бавно, като се озърташе.

Когато стигна дъното, спря, завладян от неописуем ужас — точно пред него стоеше пнум.

Полагайки огромни усилия да запази самообладание, Рейт си пое дъх и произнесе с най-твърдия глас, на който бе способен в този момент:

— Аз съм Адам Рейт. Дойдох тук за една млада жена, моя спътница, която бе отвлечена вчера. Доведете я незабавно.

Мрачната фигура заговори с нисък, дрезгав шепот:

— Ти ли си Адам Рейт?

— Да. Къде е жената?

— И си дошъл тук от Земята?

— Какво е станало с жената? Кажете ми!

— Защо пристигна на Стария Тчай?

Рейт усети как го завладява отчаяние.

— Какво е станало с момичето! Казвай веднага! — извика.

Тъмната фигура се отдалечи безшумно. Рейт постоя малко в нерешителност, не знаейки какво да стори.

Златистите и сребристите светещи предмети сякаш станаха по-ярки или може би Рейт бе започнал да привиква с мрака. Вече различаваше смътни очертания — рафтове, скелета, наподобяващи китайска пагода, редове от колони. Зад тях изникваха силуети със сребърни и златни контури, ала умът му все още не бе в състояние да обхване цялостната картина.

Пнумът се отдалечаваше бавно. Обхванат от гняв, Рейт се затича след него. Застигна го, сграбчи го за твърдото като гранит рамо и дръпна рязко назад. За негова изненада пнумът полетя надолу, но ръцете му се завъртяха около ставите и опряха в земята, също като на лапи на четириного. Главата на извънземния описа кръг около оста си и клюмна към земята — застанал в тази поза, пнумът ужасно заприлича на нощно куче. Преди още Рейт да се е съвзел от изненадата, пнумът отново се изправи на два крака и го изгледа отвисоко, с хладно неодобрение.

Рейт едва сега намери сили да заговори.

— Трябва незабавно да разговарям с някого от вашите управници. Това, което ще му кажа, не търпи отлагане. Засяга не само мен, но и вас!

— Това е Музеят на Вечността — заяви с пресипнал глас пнумът. — Думите ти тук нямат значение.

— По друг начин ще започнеш да разсъждаваш, когато ме изслушаш.

— Последвай ме, за да заемеш своето място във Вечността. Очакват те — съществото отново се отдалечи. Рейт прехапа толкова силно устни, че очите му се наляха със сълзи. Ако нещо се е случило със Зап-210, ще ги накара да платят, независимо от последствията.

Те повървяха няколко минути и преминаха през обрамчен с колони портал в ново подземно царство: място, което Рейт оприличи на добре поддържан мемориал на Земята.

По широката алея отпред, очертана от познатите златисти и сребристи линии, се разхождаха едри тромави фигури. На Рейт му беше трудно да ги разпознае. Фигурите се насочиха право към него. Когато наближиха, той видя, че са пнуми. Бяха поне двайсетина и съдейки по някои неуловими на пръв поглед признаци като вглъбеност и осанка, очевидно заемаха високо положение в тукашната йерархия. Докато разглеждаше смълчаните силуети в този мрачен и тайнствен ъгъл на Музея на Вечността, Рейт неволно се зачуди на собственото си спокойствие. Но какво друго му оставаше? При подобни обстоятелства нормалното поведение и реакция са абсолютно неприложими. По някакъв начин, черпейки от вътрешните си резерви, той трябваше да наложи волята си и да постигне замисленото, макар да бе заобиколен от чуждоземни същества, движени от неразбираеми и странни мотиви.

Той огледа притихналата група.

— Аз съм Адам Рейт — заговори с ясен глас. — Идвам от Земята. Какво искате от мен?

— Да заемеш мястото си във Вечността.

— Вече съм тук — отвърна Рейт, — но смятам да си тръгна. Надявам се, ще оцените факта, че дойдох по своя воля?

— Така или иначе щеше да дойдеш — по един или друг начин.

— Грешите. Нямаше да дойда. Но вие отвлякохте моята спътница. Слязох тук, за да я взема и да я върна на повърхността.

Пнумите, като по неуловим сигнал, пристъпиха едновременно и заплашително напред. Приличаха на призраци от кошмар.

— Как смяташ да го постигнеш? Намираш се в Музея на Вечността!

Рейт помисли малко, преди да отговори.

— Зная, че пнумите живеят от много отдавна на Тчай.

— Така е, от много-много отдавна. Ние сме душата на Тчай. Ние сме самият свят.

— Но на Тчай живеят и други раси — някои от тях са по-могъщи от вас.

— Те идват и си заминават — пъстри сенки, които ни забавляват и развличат. Прогонваме ги веднага щом сметнем за нужно.

— Не се ли боите от дирдирите?

— Те не могат да ни сторят нищо. Не познават най-съкровените ни тайни.

— Ами ако ги знаят?

Тъмните очертания пристъпиха още крачка напред.

— Ако дирдирите знаят всички ваши тайни — провикна се Рейт, — ако познават тунелите, проходите и местата за излизане на повърхността?

— Предположението ти е абсурдно.

— Което не пречи да бъде самата истина. Аз бих могъл да им помогна — Рейт извади синята папка. — Разгледайте това.

Пнумите се наведоха неохотно над папката.

— Изчезналите карти!

— Грешите — поправи ги Рейт. — Това са техни копия.

Пнумите нададоха ниски, изплашени викове, наподобяващи скимтенето на нощните кучета — Рейт неведнъж бе чувал подобни звуци в котанските степи.

Тъжните провлечени ридания скоро утихнаха. Пнумите стояха неподвижно в полукръг. Рейт почти долавяше витаещата във въздуха заплаха, излъчвана от тези страховити и силни създания.

— Успокойте се — заговори той. — Засега нищо не ви застрашава. Картите са гаранция за моята безопасност, нищо няма да ви се случи, стига да се завърна на повърхността. В противен случай ще бъдат предадени на сините часки и дирдирите.

— Това е недопустимо. Картите трябва да бъдат прибрани на сигурно място. Няма друга алтернатива.

— Думите, които се надявах да чуя — подсмихна се Рейт и огледа полукръга. — Съгласни ли сте с моите условия?

— Още не сме ги чули.

— Искам да ми върнете жената, която отвлякохте вчера. Ако е мъртва, чака ви сурово наказание. Дълго след това ще проклинате името ми.

Пнумите стояха мълчаливо.

— Къде е тя? — попита с рязък тон Рейт.

— Тя е в „Музея“ предстои да бъде кристализирана.

— Жива ли е? Или мъртва?

— Все още е жива.

— Къде е — питам ви?

— В другия край на Полето на паметниците — очаква да започне подготовката.

— И не сте й сторили нищо?

— Тя ще живее.

— В такъв случай извадихте късмет.

Пнумите продължаваха да го гледат, сякаш не разбираха какво им казва.

— Доведете я тук или ме отведете при нея — което от двете ще стане по-бързо.

— Ела.

Те поеха напряко през Полето на паметниците — равна площ, покрита със статуи или фигури, олицетворяващи същества от стотици различни раси.

— Какви са тези същества?

— Те представляват епизоди от живота на Тчай, с други думи, от нашия живот. Ето там типичен шиван, пристигнал на планетата преди седем милиона години. Това е ранен кристал, тоест от най-старите — спомен от далечно време. Зад него виждаш гией — народът им е основал осем империи, преди да бъде прогонен от фисеите, които на свой ред побягнаха от светлината на червеното джудже Хси. Още по-нататък има и други, отдавна потънали в забрава.

Групата продължи да крачи по широките алеи. Паметниците бяха черни, със златисти и сребристи контури — тук имаше четириноги, триноги и двуноги създания, с глави или външни церебрални сакове, с очи, оптични израстъци, гъвкави сензори, призми. Рейт спря пред една висока и масивна фигура с огромен череп, вдигнала триметров меч. Това беше прародителят на добре познатия му зелен часк. Малко по-нататък син часк наблюдаваше група приведени стари часки, заобиколени с антураж часкоиди. Сетне идваше ред на дирдирите и дирдирхората, при които бяха поставили и двама мъже и две жени от непозната за Рейт раса. Встрани самотен уонк, мрачен и навъсен, надзираваше отряд поробени човеци. Зад тях се издигаха още подобни скулптурни групи, както и един последен, празен пиедестал, след което алеята се спускаше надолу, покрай черен хълм, към бавно течаща тъмна река, чиято повърхност бе изпъстрена със сребристи водовъртежи. На брега на реката имаше клетка със сребърни решетки — в клетката се свиваше изплашено Зап-210. Когато съгледа Рейт, на лицето й се отрази цяла палитра от противоречиви чувства — мъка и радост, облекчение и изненада. Бяха й свалили горните дрехи и сега бе само по риза.

Не без усилие Рейт овладя гласа си и попита:

— Какво сте направили с нея?

— Току-що премина първата течна обработка. Тя подготвя кожата и отваря порите за втората течна.

— Доведете я тук.

Зап-210 излезе от клетката. Рейт я хвана за ръка и я погали по главата.

— Вече си в безопасност. Връщаме се на повърхността — той почака няколко минути, докато девойката се съвземе от уплахата и осъзнае, че е спасена.

Пнумите се приближиха.

— Очакваме да ни бъдат върнати картите — заяви един от тях.

Смехът на Рейт бе малко пресилен.

— Още не. Имам и други условия — но няма да ги обсъждам тук. Нека напуснем това място. Музеят на Вечността ми действа потискащо.

 

 

В зала от полиран сив мрамор Рейт бе посрещнат от старейшините на пнумите.

— Аз съм човек — заговори без предисловие той. — Обезпокоен и отвратен съм от неестествения начин на живот на моите сънародници — пнумеците. Трябва да преустановите експериментите с човешки деца и да преместите всички деца на пнумеци на повърхността, където да останат под ваша опека, докато бъдат в състояние да се грижат за себе си.

— Но това би означавало край за пнумеците!

— Така е, но защо не? Вашата раса е на повече от седем милиона години. Пнумеците ви служат от около трийсет хиляди години. Едва ли ще изпитате непреодолими затруднения, след като се разделите с тях.

— Добре, съгласни сме. Но какво ще стане с картите?

— Ще унищожа всички, освен няколко копия. Нито едно от тях няма да попадне в ръцете на вашите врагове.

— Не е достатъчно! Пак ще живеем в постоянна заплаха.

— Не е моя грижа. Това е предпазна мярка, която ще гарантира изпълнението на моите изисквания. С течение на времето ще си получите картите.

Пнумите обсъдиха ситуацията с тревожен шепот. Накрая един от тях заяви:

— Съгласни сме с твоите условия.

— В такъв случай бих искал да ни извадите на повърхността, край сивишките солници.

 

 

По залез-слънце в солниците цареше обичайната тишина. Карина 4269 бе увиснала в мъждивата омара над хълмовете, отразявайки се в дирдирските кули. Рейт и Зап-210 приближиха складовете. Откъм канцеларията излезе да ги посрещне зарадваният Анахо.

— Докарах въздухолета — докладва той. — Нищо повече не ни задържа тук.

— Да побързаме тогава. Не мога да повярвам, че сме свободни.

Въздухолетът се издигна над солниците и полетя на север.

— Къде отиваме? — попита Анахо.

— В котанските степи, южно от мястото, където се срещнахме за първи път.

Летяха през цялата нощ над голата вътрешност на Кислован, сетне над Първото море и котанските тресавища.

Призори се озоваха в покрайнините на степта и Рейт забави ход, за да огледа местността. Прелетяха над една гора и той посочи полянката в средата.

— Ето го — това е мястото, където се спуснах на Тчай. Лагерът на хората емблеми е на изток. Там, край оня перест храсталак, погребахме Онмале. Да се спуснем долу.

Въздухолетът се приземи. Рейт скочи на земята и се отправи бавно към храстите. Зад тях лъщеше метален корпус. Отнякъде се появи Траз и махна с ръка.

— Знаех си, че ще дойдеш.

Траз изглеждаше променен. Беше възмъжал… и нещо повече. На едното си рамо носеше медальон от желязо, камък и дърво.

— Виждам, че си изровил емблемата.

— Да. Тя ме зовеше. Всеки път, когато се озовавах в степта, чувах гласове — вождовете на Онмале ме викаха от страната на мрака. Изрових емблемата и те млъкнаха.

— А корабът?

— Готов е. Четирима от техниците са тук. Един остана в Сивиш, двама се изплашиха и тръгнаха през степта за Хедайха.

— Колкото по-скоро отлетим, толкова по-добре. Ще повярвам, че сме избягали едва когато излезем в космоса.

— Всичко е готово.

Анахо, Траз и Зап-210 влязоха в кораба. Рейт хвърли прощален поглед към небето. Наведе се, взе шепа от земята на Тчай, стисна я и я прибра в джоба си. След това се пъхна през люка и го затвори. Двигателите изреваха. Корабът се издигна в небето. Повърхността на Тчай се отдалечаваше бързо, скоро планетата се превърна в сияещ овал, смали се до сиво-кафява топка и накрая изчезна.