Джак Ванс
Пнумите (7)

7.

Ярка слънчева светлина се процеждаше през безбройните дупчици на плетената стена. Когато отидоха в павилиона, Рейт и Зап-210 откриха Кауч да им приготвя закуска от питки от пътниче и горещ ароматен бульон.

Той огледа двамата, като обърна внимание на тюрбаните и походката им.

— Не, това не ми харесва. Май сте забравили. По-надменно, госпожице и по-самоуверено. Разкършете рамена. Помнете, когато напуснете този павилион, вие ще бъдете хедайханци. Не е изключено някой да ви проследи отвън — не бива да будите подозренията му.

След закуска тримата поеха по улицата, която минаваше покрай ойнговата горичка. Загърнати в тюрбани и шалове, Рейт и Зап-210 се стараеха да подражават на походката на хедайханците. Кауч ги отведе при два фургона, теглени от животни, каквито досега Рейт не бе виждал: осмоноги и сивокожи зверове, които пристъпваха ритмично върху дългите си крака.

Кауч се качи в първия фургон, Рейт и Зап-210 го последваха. Фургоните потеглиха към покрайнините на Зафатра и скоро напуснаха града.

Пътят се виеше между обрасли с тръстика и храсталаци мочурища. Кауч непрестанно оглеждаше небето, същото правеха и кочияшът, и пътниците във втория фургон. Рейт не издържа и попита:

— Защо поглеждаш нагоре?

— Понякога — обясни Кауч — ни нападат ята хищни птици от хълмовете там. Тъкмо сега можете да видите един от тези екземпляри — той посочи черна точка в небето, с размерите на едър ястреб. — Изглежда и този път няма да ни се размине — добави със сърдит глас.

— Не ми се струваш особено притеснен — отбеляза Рейт.

— Защото знаем как да се справяме с тях — Кауч се обърна, даде знак на колата зад тях, сетне пришпори добичетата, докато двата фургона се раздалечиха на стотина крачки. В небето на юг се появи ято от петдесетина големи птици, които бързо се приближаваха. Рейт забеляза, че всяка от тях е стиснала в ноктите си по два камъка, едри колкото човешка глава. Той погледна обезпокоено Кауч.

— Какво ще правят с тези камъни?

— Ще ги пуснат, при това със забележителна точност. Представи си, че стоиш на пътя и че трийсет от тези птици прелетят над теб на обичайната си височина от петстотин стъпки. Трийсет камъка ще те ударят и повалят на земята.

— Но вие сигурно знаете как да ги разгонвате.

— Ами, нищо подобно.

— Да нарушите точността им?

— Напротив. Ние сме търпелив народ и винаги се стараем да объркаме противниците си и да ги накараме да се самоунищожат. Не си ли се питал защо кхорайците никога не ни нападат?

— Трябва да призная, че ми е хрумвала подобна мисъл.

— Някога, когато ни атакуваха често — а не са го правили през последните шестстотин години — ние се криехме от тях и прониквахме в свещените им горички, които осквернявахме по един съвсем прост и напълно естествен начин. След това те вече не бяха в състояние да използват горичките си за разплод и бяха принудени да се преселват другаде или да измрат, лишени от потомство. Вярно, оръжията ни бяха в известен смисъл безсрамни и неприлични, но напълно съответстват на философията ни за война.

— А птиците? — попита Рейт, загледан с нарастващо безпокойство към приближаващото се ято. — Едва ли подобен ход би имал ефект и при тях.

— Склонен съм да се съглася — кимна усмихнато Кауч, — макар че никога не сме го пробвали. В този случай ние не предприемаме абсолютно нищо.

Птиците закръжиха над тях. Кауч пришпори животните в галоп. Едно по едно хвъркатите пуснаха камъните, които изпопадаха зад каруцата.

— Тези птици, както сам забеляза, могат да изчислят позицията само на неподвижна цел, в нашия случай изключителната им точност действа в техен ущърб.

И последните камъни бяха хвърлени, птиците нададоха разочаровани викове и полетяха назад към планините.

— Без никакво съмнение отиват да попълнят запасите си — обясни Кауч. — Забелязахте ли, че пътят се издига на близо четиристотин стъпки над околните тресавища? Огромен каменен мост, създаден с неволните усилия на същите тези птици в продължение на много векове. Както вече ви казах, те са опасни само ако се спреш, за да ги гледаш.

Фургонът навлезе в горичка от смолисто кафяви дървета, по клоните, на които подскачаха малки, бели пухести топки, наполовина маймуни, наполовина паяци, издаващи вресливи писъци и замерящи пътниците с клони. През следващите двайсетина мили се клатушкаха из равнина, обсипана с белезникави скали. Приближаваха се към два хълма, които отдалече приличаха на зейнали вулканични гърла, но се оказаха бойници на стар порутен замък, някога убежище на мистична Секта, а сега — по думите на Кауч — на вампири.

— Денем не можеш да ги видиш, ала нощем се спускат да ловуват в покрайнините на Урманк. Понякога тангите ги хващат с примки и ги показват на карнавала.

Пътят изви недалеч от замъка и скоро след това се показа Урманк: хаотично построено градче с високи, тесни къщурки от почернели греди, кафяви керемиди и камък. На пристанището бяха закотвени пет-шест кораба, които едва се поклащаха в спокойните води. Отвъд кея бе разположен пазарният площад — множеството оранжеви и зелени знамена му придаваха празничен вид. Пазарът бе заобиколен от невисока тухлена стена, кирпичените къщички от другата й страна вероятно бяха на бедняците.

— Ето го и Урманк! — обяви тържествено Кауч. — Градът на тангите. Не са придирчиви към тези, които идват или си тръгват, стига да могат да им измъкнат и последния секвин.

— В нашия случай ще бъдат разочаровани — заяви Рейт. — Надявам се по-скоро да спечеля секвини — по един или друг начин.

Кауч го изгледа учудено.

— Намислил си да печелиш секвини от тангите? Ако наистина владееш такава чудодейна сила, моля те да я споделиш с мен. Тангите ни мамят и скубят откак свят светува и смятат това едва ли не за тяхно рождено право. О, казвам ти, в Урманк трябва да си отваряш очите на четири!

— Щом ви мамят, защо търгувате с тях?

— Може да изглежда абсурдно — съгласи се Кауч. — В края на краищата, бихме могли да се натоварим на кораб за Хедайха, Зелени канари и дори Коуд. Но ние сме странен народ. Предпочитаме да идваме в Урманк и да се забавляваме с това, което ни предлагат тангите. Погледни нататък: виждаш ли онази оранжево-кафява шатра? Там зяпаме бой на кокили. Зад шатрата пък са хазартните игри, където посетителят винаги губи повече, отколкото залага. Урманк е предизвикателство за всеки зафатранец — все се надяваме да надхитрим тангите.

— Току-виж съвместните ни усилия довели до успешен край — захили се Рейт. — Ако не друго, мога да предложа нова гледна точка върху проблема.

Кауч сви равнодушно рамене.

— Откак се помнят, зафатранците са се опитвали да надиграят тангите. Те ни обработват по изпитана схема. Първо ни подмамват с обещанието за лесна печалба, но колкото повече секвини залагаме, толкова по-малък става шансът… Предлагам в началото да идем да се освежим. Мога да ти препоръчам странноприемницата „Щастливият моряк“. Като мои спътници няма никаква опасност да бъдете нападнати, отвлечени и продадени в робство. Но ви съветвам да си пазите парите — търпението на тангите има свои граници.

 

 

Гостната в странноприемницата „Щастливият моряк“ бе обзаведена в стил, какъвто Рейт не бе виждал досега на Тчай. Ъгловати кресла от дървени и метални пръти покрай стени от белосани тухли. Ниши, украсени със стъклени вази, в които лениво се плъзгаха фосфоресциращи змиорки. Хотелиерът бе издокаран с кафяв кафтан, закопчан отпред догоре, черна шапчица, черни пантофи и черни напръстници. Лицето му бе бледо, а погледът сънлив, той предложи на Рейт две съседни стаи, мебелирани с кушетка, нощно шкафче и лампа, които, включвайки чисти чаршафи и благоуханен мехлем за изморени крака, вървяха за скромната сума от три секвина. Рейт пресметна, че цената е разумна, и осведоми за това Кауч.

— Да — кимна последният. — Три секвина не са много, но те съветвам да не използваш мехлема. Като всяко ново нещо буди подозрението ми. Току-виж си изцапал пода с него и ти смъкнат още няколко секвина глоба. Или пък ти излязат плюски, лекът, за които ще струва пет секвина.

Кауч говореше на висок глас и в присъствието на хотелиера, който се разсмя без следа от обида.

— Стари зафатранецо, както винаги си прекалено мнителен. Истината е, че напоследък се снабдихме с голямо количество нови мехлеми и освежители и предлагаме старите на половин цена. Ако ви трябва разслабително или противоглистно лекарство, само ми кажете. Имаме ги, на номинална цена.

— За момента не ми трябват — отвърна Кауч.

— За теб ясно, но твоите хедайхански приятелчета? Винаги е добре да си прочистиш чревцата, още повече, когато цената е тъй изгодна. Не? В такъв случай, позволете да ви препоръчам да вечеряте в „Избрано от морето и сушата“ — уютно заведение на няколко крачки нататък по крайбрежната.

— Имах възможността да изпробвам буламачите им — намръщи се Кауч. — Веществата, които ти сервират, биха потиснали апетита и на най-изгладнелия вампир. Ще си купим хляб и плодове от пазара.

— Щом е така, бъдете добри да почетете с вниманието си сергията на моя племенник, която е точно срещу епилаториума!

— Ще видим какво предлага — отвърна уклончиво Кауч и ги поведе към кея. — „Щастливият моряк“ е хотел с прилична репутация, но както виждате, човек винаги трябва да бъде нащрек. Последния път, когато идвах, в гостната свиреше пътуваща трупа. Спрях за миг да ги послушам, за което ми поискаха такса от пет секвина. Колкото до предложението за очистително на доста изгодна цена — тук Кауч се покашля, — това е поредната им примамка. При предишното си посещение в Урманк баща ми се възползвал от подобно предложение, но когато се запътил към тоалетната, открил, че е заключена и трябва да плати, за да го пуснат вътре. В края на краищата евтиното очистително му излязло доста солено. Когато търгуваш с тангите, обмисляй внимателно всички страни на предложението.

Тримата поеха по крайбрежната и Рейт се загледа с интерес в корабите. Повечето бяха познатите му когове, пощенски кораби с дебели, извити корпуси, високи кърмови и носови кули, задвижвани от платна, когато имаше попътен вятър, и от електродвигатели в останалите случаи. На всеки от тях имаше табелка, указваща названието на кораба, следващото пристанище и датата на отплаване.

Кауч побутна Рейт.

— Не е разумно да проявяваш тъй открит интерес към корабите.

— Защо?

— Когато си в Урманк, винаги прикривай интереса и намеренията си.

Рейт се озърна озадачено.

— Но никой не ни обръща внимание. Съвсем естествено е, щом съм тук, да се интересувам как бих могъл да продължа пътя си.

Кауч въздъхна.

— Вече ти казах, когато си в Урманк, трябва винаги да си нащрек.

Рейт спря пред един кораб.

— „Ниахар“ — прочете той. — Маршрут: Чинг, Мрачните острови, южните Шанизадски брегове, Казаин. Почакайте ме малко — помоли и се приближи до трапа, обърна се към мършав, сериозен мъж с кожена престилка.

— Бихте ли ми казали къде е капитанът?

— Аз съм.

— Колко ще ми струва плаване до Казаин — за двама?

— Първа класа — четири секвина дневно плюс храната. Пътуването обикновено трае трийсет и два дена, което прави двеста и шейсет секвина за двамата.

Рейт не скри изненадата си от размера на исканата сума, но капитанът остана безразличен. Рейт се върна при останалите.

— Ще ми трябват около двеста и петдесет секвина.

— Не е непостижимо да бъде набавена подобна сума — съгласи се Кауч. — Обикновен работник изкарва между четири и пет секвина дневно. На пристанищата винаги се търсят носачи.

— А защо не в някой игрален дом?

— Кварталът с казината е там, зад пазара. Излишно е да те убеждавам, че няма начин да надиграеш тангските комарджии на тяхна територия.

Тримата излязоха на площад, облицован с жълто-розови плочи.

— Преди близо хиляда години тиранът Позелиус построил тук голяма ротонда. Останал е само подът. От тази страна са сергиите за хранителни продукти. По-нататък — за дрехи и обувки. До тях за мехлеми и благовония… — докато говореше, Кауч сочеше към различни части на площада, където на сергиите се предлагаха най-разнообразни стоки: храна, плетено и кожено облекло, огромно разнообразие от подправки, железни и медни украшения, нагръдници и наколенници от ковано желязо, стъклария и фенери, хартиени амулети и накити. В другия край на ротондата и в малко по-хаотичен ред бяха разположени шатрите за развлечения: оранжеви навеси, закрити отпред с чергила, пред който примамливо танцуваха девойки под звуците на пискливи флейти и дайрета. Едни бяха облечени в прозрачни мрежести дрехи, други танцуваха голи до кръста, а няколко, които очевидно наскоро се бяха простили с детството, бяха само по малки изящни сандали. Зап-210 втренчи в тях изумен поглед. След това повдигна рамене и се обърна.

Приглушени, ритмични подвиквания привлякоха вниманието на Рейт. Платнена стена преграждаше малък стадион, откъдето долиташе тропот, пъшкане и ръмжене.

— Бой на кокили — обясни Кауч. — Предполагам, че са повалили някого от фаворитите и разочарованите зрители се отправят отново към будките за залагания.

Докато подминаваха стадиона, Рейт зърна над оградата неколцина мъже, качени на кокили, да кръжат из арената, дебнейки се внимателно. Един опита ритник, но получи удар по главата от тоягата на друг, трети, който се бе захласнал по тях, бе спънат и успя да запази равновесие като по чудо, докато останалите подскачаха наоколо като уродливи хищни птици.

— За боя с кокили обикновено се наемат берачите на мика от Черните планини — обясни Кауч. — Да се предскаже изходът от боя, е като да познаеш накъде ще задуха след седмица вятърът — той поклати обезсърчено глава. — Но нали казват, че надеждата умира последна. Кръстникът на баща ми веднъж спечелил четирийсет и два секвина на надпреварата със змиорки. Но призна, че два дена преди това е палел свещички и призовавал боговете за съдействие.

— Да идем да погледаме надпреварата със змиорки — предложи Рейт. — Щом божествената намеса е в състояние да осигури печалба от четирийсет и два секвина, с разум и упоритост бихме могли да се надяваме на повече.

— Ами да вървим нататък, покрай сиропиталището.

Рейт тъкмо се готвеше да попита какво е това сиропиталище, когато едно хлапе притича наблизо, изрита го в пищяла, опули се подигравателно и се скри в споменатата барака.

— Защо го направи?

— Ела — рече Кауч. — Ще ти покажа.

Зафатранецът ги отведе в „сиропиталището“. На трийсетина стъпки от тях върху малка сцена се бе покатерило същото, хлапе, което преди малко изрита Рейт. Веднага щом влязоха, то нададе висок, подигравателен вик. На близкия щанд се подпираше танг на средна възраст, със сънлива физиономия й увиснали кафяви мустаци.

— Досадно гаменче, нали, благородни господине? — подсмихна се той. — Ето, дайте му да се разбере. Тези топки от кал вървят по десет секвина парчето. Хартиените пакетчета с барабонки са по шест секвина, а топчетата с шипове само пет.

— Да бе, да — врещеше хлапето. — На кого му пука? Той и с камък не може да ме уцели оттам.

— Хайде, господине, праснете го — подкани го с примамващ гласец съдържателят. — Какво да бъде? Топка от кал? Пликчетата с барабонки вонят непоносимо, хлапето направо ги ненавижда. Ами топчетата с шипове? Ще намрази деня, в който ви е срещнал.

— Ти се качи там — посъветва го намръщено Рейт. — А аз ще хвърлям по теб.

— За двойна цена, господине.

Рейт напусна „сиропиталището“, изпроводен от подигравателните викове на хлапето и съдържателя.

— Мъдро решение — кимна Кауч. — На това място не можеш спечели и един секвин.

— Не бива да се живее само за насъщния… но както и да е. Да вървим при надпреварите със змиорки.

— Само няколко крачки по-нататък.

Приближаваха старата мухлясала, стена, която разделяше пазара от бордеите. В самия край на площада, почти в сянката на стената, бе разположен циментов резервоар с формата на подкова, заобиколен от разнолика тълпа мъже и жени. На няколко крачки от единия край на резервоара върху каменна платформа бе поставен аквариум, снабден с повдигаща се на панти метална вратичка. Друг аквариум бе долепен до отсрещния край на резервоара. Вниманието на зрителите бе приковано към първия аквариум. Вратичката се повдигна, една змиорка се стрелна в извития тунел, последвана от още няколко, в различни цветове.

— Зелената отново печели! — изврещя с почти истеричен глас съдържателят. — Зеленото е цвят на късмета! Ръцете зад заграждението, ако обичате, докато платя на спечелилите. Разорен съм! Двайсет секвина на господина от далечен Джадарак, който рискува да заложи скромната сума от два секвина. Десет секвина за дамата със зелената шапка от Азотейските острови, която избра цвета на собствената си шапка! Какво? Няма ли повече? Само това ли са спечелилите? Не съм понасял по-сериозен финансов удар, откакто се захванах с тази неблагодарна работа — съдържателят прибра от таблото секвините, заложени върху другите цветове. — Започва нова надпревара, господа, ако обичате, залагайте на избраните от вас цветове. Секвините трябва да бъдат поставени точно върху цвета, за да избегнем недоразумения. Няма ограничения, можете да заложите ако щете и хиляда секвина, но не повече, тъй като състоянието ми не надхвърля десет хиляди. Вече пет пъти съм бил разоряван и всеки път намирах сили да изплувам от беднотията и да служа достойно на доблестните комарджии от Урманк. Не е ли това истинска любов към професията? — докато говореше, той събра змиорките от втория аквариум в един чувал и ги отнесе при първия. Междувременно Рейт се доближи и надзърна отблизо в извития канал. Съдържателят нямаше нищо против.

— Гледай колкото ти душа иска, млади човече, единствената загадка е в самите змиорки. Който успее да разкрие тайните им, ще стане богат човек, уверявам ви!

По дъното на резервоара преминаваше сребриста метална лента, започваща от единия аквариум и завършваща при другия. Съдържателят вече бе изсипал змиорките в първия аквариум, чиято вратичка отново бе спусната.

— Както сами виждате, змиорките плуват свободно и хаотично, както го правят в естествената среда на планинските потоци. Те кръжат, гмуркат се и търсят източник на светлина. Веднага щом повдигна капака, ще напуснат аквариума. Коя първа ще стигне отсрещния край? Ах, кой би могъл да знае? Последния път беше зелената, дали отново ще е тя? Залагайте, господа, залагайте! Аха! Този изтъкнат благородник заложи щедро на сиво и бежово — по десет секвина! Какво е това? Един пурпурен секвин на пурпурно? Гледайте всички! Нашата башайска аристократка също избра пурпурното, но срещу сто секвина! Дали ще спечели хилядарката? Само змиорките знаят отговора.

— Аз също — прошепна Кауч на Рейт. — Тя няма да спечели. Пурпурната змиорка ще се замотае по пътя. Предсказвам печалба за бяло и небесносиньо.

— Защо смяташ така?

— Никой не е заложил на небесносиньо. На бяло има само три секвина.

— Така е, но откъде ще го знаят змиорките?

— Тъкмо в това, както каза господарят им, се крие голямата загадка.

Рейт се обърна към Зап-210:

— Имаш ли идея как съдържателят би могъл да повлияе на поведението на змиорките?

— Нищо не разбирам.

— Какво пък, ще трябва да обмислим, внимателно проблема — заяви Рейт. — Да погледаме следващата надпревара. В интерес на нашето малко проучване ще заложа един секвин на небесносиньо.

— Приключихте ли със залаганията? — провикна се съдържателят. — Моля ви, бъдете внимателни. Секвин поставен върху два цвята се смята за положен на изгубилия цвят. Няма ли повече залози? Чудесно, тогава дръпнете ръцете зад оградата. Край на залагането, господа! Надпреварата започва!

Той пристъпи към първия аквариум и завъртя ръчката, повдигаща металната преграда.

— Надпреварата започва! Змиорките търсят светлината, ето ги, излизат! Коя от тях ще спечели?

Участниците протегнаха развълнувано вратове, докато змиорките навлизаха в канала. Първа достигна отсрещния аквариум бялата змиорка.

— Ах — захленчи бъбривият съдържател. — Как ще спечеля от толкова непослушни животинки? Двайсет секвина на току-що забогателия сив господин: навярно сте моряк, уважаеми? И десет на храбрия роботърговец от нос Брейз. Все плащам и плащам, а къде е печалбата за мен? — той се приближи и прибра секвина на Рейт в чинийката. — Е, господа, готови ли се за следващата надпревара?

Рейт се върна при Кауч, поклащайки глава.

— Много странно, наистина. Най-добре да си вървим.

Те се скитаха из пазара, докато Карина 4269 се спусна към хоризонта. Видяха Колелото на съдбата, наблюдаваха състезание, при което участниците купуваха чували, пълни с разноцветни и разнообразни по форма парчета, и се опитваха да ги подредят в квадратен калъп, присъстваха на още дузина подобни игри, някои ексцентрични, други най-обикновени. По залез-слънце тримата се отправиха към един малък ресторант недалеч от „Щастливият моряк“, където си поръчаха риба с червен сос, питки от пътниче, салата от водорасли, всичко това полято с каничка черно вино.

— Има само един аспект на живота — обясняваше Кауч, — в който може да се гласува доверие на тангите, и това е тяхната кухня. Убийте ме, не знам защо.

— Което идва да покаже — добави Рейт, — че не бива да съдиш за човека по това как подрежда масата.

— А как тогава да прецениш хората около теб? — попита с лукава усмивка Кауч. — Ти, например, какъв метод за преценка използваш?

— Само едно зная със сигурност — отвърна Рейт. — Първото впечатление винаги е погрешно.

Кауч, облегнат назад, разглеждаше с любопитство своя събеседник.

— Да, има нещо вярно. Вие например, вероятно не сте хладнокръвните бегълци, за които ви взех в началото.

— Смятали са ме за какъв ли не — подхвърли нехайно Рейт. — Един от моите приятели дори обяви, че съм човек от друг свят.

— Странно, че го казваш — рече замислено Кауч. — Наскоро до Зафатра достигна удивителен слух, според който хората са се появили на далечна планета, точно както твърдят яоските реформатори, а не след брак между свещената птица Ксиксил и морския демон Радамат. На всичко отгоре разправят, че пришълци от тази планета се скитали из Тчай и дори извършвали нечувани подвизи: предизвикали дирдирите, победили часките, убедили уонките в съществуването си. Нов полъх се усеща навсякъде из Тчай — задуха вятър, вещаещ промени. Какво мислиш за всичко това?

— Струва ми се, че този слух не е чак толкова абсурден — заяви Рейт.

— Планетата на хората — прошепна едва чуто Зап-210. — Тя трябва да е по-странна и дива дори от повърхността на Тчай!

— Зависи от гледната точка — отбеляза Кауч с глас на строг преподавател. — Човешката душа крие неизброими загадки. Да вземем за пример нас тримата. Един честен зафатранец и двама скитници, носени по широкия свят като листенца от вятър. Какви цели преследва всеки от нас? Какво очаква да спечели? Аз самият през целия си живот не съм слизал по-надолу от нос Брейз, но не страдам от това, освен че животът ми е малко скучен. Но като ви гледам, започвам да се чудя. Изплашена девойка, привикнал на несгоди мъж, търсещ нещо, което спътничката му не разбира, ала го следва навсякъде. Интересно, дали би се върнала назад, ако можеше? — Кауч втренчи поглед в Зап-210 и тя извърна лице.

Рейт успя да се овладее и се подсмихна.

— Е, без пари няма да стигнем доникъде.

— Ба! — изсумтя развълнувано Кауч. — Ако проблемът ви е в парите, зная как да го решите. Веднъж седмично, на четен ден, се устройват истински двубои. По случайност местният шампион на име Отайли седи ей там — той кимна към един гологлав двуметров мъжага с яки рамене, мускулести крака и тънък кръст. Мъжът седеше сам на една маса на крайбрежната и посръбваше от чашата си с вино. — Отайли е прочут борец — обясни зафатранецът. — Веднъж дори се изправил срещу зелен часк и успял да оцелее, макар че накрая се наложило да избяга.

— Каква е наградата? — попита Рейт.

— Който издържи пет минути на ринга, получава сто секвина, още по двайсет за всяка строшена кост. Отайли понякога докарва на нещастниците по сто секвина на минута.

— А какво следва, ако претендентът надвие Отайли?

Кауч облиза устни.

— Не е определена награда, тъй като това се смята за невъзможно. Защо питаш? Да не си решил да си пробваш късмета?

— Не и аз — отвърна Рейт. — Нужни са ми триста секвина. Да предположим, че издържа на ринга пет минути и спечеля сто секвина… ще ми трябват строшени кости за още двеста, за да попълня сумата.

Кауч изглеждаше разочарован.

— Имаш ли друга идея?

— Мислите ми все се въртят около надбягването със змиорки. Как би могъл съдържателят да ги контролира от десет крачки разстояние, докато плуват в покрит канал? Струва ми се невъзможно.

— Така е, наистина — съгласи се Кауч. — Години наред моите сънародници се разделят със скъпоценните си спестявания само защото смятат, че контролът е изключен.

— Възможно ли е змиорките да менят цвета си съобразно залаганията? Не, абсурдно. Или съдържателят ги подканва телепатично? Също малко вероятно.

— Аз лично нямам по-добри предложения — въздъхна Кауч.

Рейт отново си припомни в подробности надпреварата и подготовката.

— Той повдига капака на аквариума, всички виждаме ясно какво има вътре, водата е само една стъпка дълбока. Пуска змиорките вътре и връща на мястото му похлупака — прави го, преди да приключат залаганията. Което означава, че ги управлява по време на движение.

Кауч се засмя подигравателно.

— Все още ли се надяваш да спечелиш от надпреварата със змиорки?

— Ще ми се да огледам онова съоръжение още веднъж — рече замислено Рейт и се надигна.

— Сега ли? Надбягванията са приключили.

— И все пак, бих искал да огледам терена. До там е само пет минути пеш.

— Щом настояваш.

 

 

Районът около площадката за надпревара бе пуст, слабо осветен от далечните лампи на пазара. След дневното оживление сега извитият резервоар и аквариумите тънеха в странна тишина.

Рейт посочи стената, която разделяше пазара.

— Какво има от другата страна?

— Старият град, зад него гробници, където тангите полагат мъртвите си — неподходящо място за среднощни разходки.

Рейт огледа канала и аквариумите, капакът бе заключен за през нощта. Той се обърна към Кауч.

— Кога започват надпреварите?

— Точно по пладне.

— Утре сутринта бих искал пак да огледам наоколо.

— Брей! — възкликна учудено Кауч и го изгледа внимателно. — Имаш ли някаква теория?

— По-скоро подозрение. Ако… — той се огледа, защото Зап-210 го бе стиснала за ръката.

— Там — посочи тя.

Откъм пазара се приближаваха две тъмни фигури с наметала и широкополи шапки.

— Гжиндра — прошепна изплашено девойката.

— Да се прибираме в странноприемницата — предложи разтревожено Кауч. — Опасно е да се скиташ нощем по улиците на Урманк.

 

 

В странноприемницата Кауч побърза да се прибере в своята стая. Рейт поведе Зап-210 към нейната. Тя го последва неохотно.

— Какво има? — попита я той.

— Страхувам се.

— От какво?

— От тези гжиндра, дето ни следят.

— Откъде си сигурна, че не са други двама гжиндра?

— Не съм, но кой знае?

— Няма никаква опасност да проникнат в стаята ти.

На лицето на момичето се четеше съмнение.

— Ще бъда в съседната — успокои я Рейт. — Ако някой те обезпокои, просто извикай.

— Ами ако преди това те убият?

— Не мога да мисля толкова напред в бъдещето — засмя се той. — Пък и ако съм мъртъв, ще ми е все едно, нали? — пресегна се и я погали по черните къдрици. — Лека нощ.

Рейт затвори вратата и изчака да чуе шума от плъзгането на резето. След това се прибра в своята стая и въпреки уверенията на Кауч огледа внимателно пода, стените и тавана. Накрая, поуспокоен, намали светлината до минимум и се излегна на кушетката.