Серия
Антерос (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Far Kingdoms, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 32 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
atg2d (2008)
Допълнителна корекция
moosehead (2012)

Издание:

Поредица: „Фентъзи клуб“

ИК „Бард“, 1995


Първото пътуване

Глава първа
Куртизанката

Господарю на огъня.

Господарке на водата.

И ти, музо.

Аз, Амалрик Емили Антеро, хващам перото през втория ден на Месеца на плодородието, през десетата година от Цикъла на крокодила. Кълна се в живота на потомците си, че всичко, което пиша, е истина. Моля те, Боже, и теб, Богиньо, погледнете благосклонно на моето писание. Нека Огънят освети пътя на замъглената ми памет. И Водата нека подхрани плодовете на мислите ми. Музо, погледни доброжелателно на скромните ми умения и ми дари думите, достойни за описание на тази история. Историята на моите пътешествия към Далечното царство.

И на онова, което намерих там.

Предпочетох тези редове и чух смеха на Дженъс. Дълбок смях, който може да ви даде кураж, но и да ви смрази. Чух го така силно, сякаш се смееше в момента, а не преди повече от четирийсет години. Подигравателен смях. Не задето описвам тази история. Дженъс харесваше такива истории и всякакви книги със знание. Смяташе ги за по-свещени от коя да е свещена кедрова горичка и беше убеден, че казват много повече от всички пророци. Да, той би одобрил моето писание, въпреки че на места самия него ще представя в много грозна светлина. Няма как. Така ще стане. Нали се заклех да кажа цялата истина. А Дженъс беше най-страстният поклонник на истината, когото познавах.

А подигравката, сигурен съм, е заради традиционното въведение, с което се обръщам за помощ към Огъня, Водата и Музата в това ми литературно начинание.

„Глупав навик — би казал Дженъс, — дори по-лошо, просто прахосване на време и сили. Все едно да цериш брадавици и после да не ти останат никакви сили да излекуваш по-важни неща, например някакъв демон в мозъка ти. Заплетената фабула е същото като трикратно благословената кожа на краставата жаба за брадавицата, но пък е много по-евтина.“

После би ме ударил по гърба и би напълнил чашите догоре. „Като начало бива, Амалрик. Но по-нататък всичко да е така, както се случи.“

Е, добре… Всичко започна с една жена. Казваше се Мелина и беше най-прекрасната куртизанка в цяла Ориса. Дори след толкова много години чувствам как слабините ми притреперват, когато си спомня за нея. Имаше големи, тъмни очи, в които човек можеше да се изгуби, и дълга, дъхава, начупена коса, с която цял да се покрие, ако тя го приемеше в прегръдките си. Тялото й беше като на богиня — със златиста кожа, изписани устни, гръд, увенчана с червени зърна, и копринени бедра, обещаващи най-добрия пристан, който може да си представи всеки поклонник на женската плът. Накратко казано, бях още младеж, току-що навършил двадесет години, и копнеех по нея с цялата сляпа, необоснована страст, присъща на младостта. Ако тя беше удовлетворила моята страст, сега нямаше да разказвам тази история. Мелина обаче, вместо да откликне, ме превърна в безправен роб, залъгван само с голи обещания.

В деня, в който попаднах в нейната мрежа, бях се справил много добре с една от поръчките на баща ми. В един от складовете ни току-що беше разтоварен кораб със стоки от Запада и аз трябваше да съм там. Това не означаваше, че имах право да се меся в работата на отличните роби-чиновници на баща ми. Бях там като „представител на семейството“, както казваше той. Това означаваше да се погрижа рушветите на пристанищния чиновник, на данъчния чиновник и десятъкът на жреците да не надхвърлят приемливото ниво. Имах кесия със златни и сребърни монети, които трябваше да пъхна в алчните им ръце, и бях предупреден, че ако не проявя разум и платя всичко дължимо, печалбите от пътуването ще останат доста анемични. Пътуването беше продължително и свързано с много премеждия, включително щорма, който бе забавил кораба ни точно преди да влезе в устието на реката, минаваща през нашия град. Задачата беше доста трудна и когато баща ми ми я повери, останах много изненадан. Но в онези години, когато бях млад и объркан, той се опитваше да ми вдъхне кураж. Очевидно бе открил в мен качества, които аз самият не бях успял да съзра.

Пристанищният чиновник също беше младок, но проявяваше безкрайно усърдие да не изпусне своето. Докато минавахме покрай касите, вързопите и делвите и сумирахме стойността, съзрях как в младежките му очи прозира мисълта за рушвет, равен на едногодишната му заплата. Апетитът му нарастваше, а аз напрягах ума си в търсене на изход. Внезапно погледът ми падна върху един разкъсан денк с плат. Изстенах, доразпорих го и разстлах скъпия плат върху прашния под на склада. Извиках капитана на кораба, без да обръщам внимание на смаяния поглед на пристанищния чиновник. Той сигурно си помисли, че съм полудял. Но когато показах на капитана плата и проклех лошото му качество, младежът наистина се изненада.

— Ти или си глупак и са те измамили — развиках се аз, — или си най-големият мошеник на света. — Започнах да се кълна, че платът е нискокачествен и че дори последният малоумник би разбрал, че при влажния речен климат в Ориса той ще изгние за една седмица. А щом като платът е такъв, какво да кажем за другите стоки? — По дяволите, капитане, гледай ме в очите, когато ти говоря! — креснах накрая.

Капитанът не беше вчерашен. Извини се и започна да се кълне, че не е виновен. Казах му да отиде при баща ми и да се оправя с него, и отново се обърнах към пристанищния чиновник. Той плахо се усмихна, а когато с извинения смъкнах рушвета му до една монета поради очевидно лошото качество на стоката, усмивката му изчезна съвсем. Той не посмя да протестира, стисна здраво монетата и побягна преди да променя мнението си и да реша, че и това е прекалено много.

Градският данъчен чиновник пък въобще не си направи труда да пресметне какво трябва да платя — той дължеше на баща ми много услуги и остана доволен от едно рядко бижу от Запада, с което щеше да зарадва доста по-младата си жена.

Бях представител на семейството и бъдещ собственик и очаквах човека от Съвета на жреците да дойде за десятъка. Това беше изпитание, от което се страхувах. По онова време между моята фамилия и жреците съществуваше голяма омраза и аз се блазнех от мисълта за едно малко отмъщение. Съобщиха, че жрецът е пристигнал, и той влезе. Веднага съгледа фината разгъната коприна. Казваше се Превотант и беше един от най-дебелите и най-алчни жреци в Ориса, прочут както с лошите си умения като магьосник, така и със застрашителния си талант да освобождава търговците от кесиите им. Щом ме видя, той изхихика от радост, че между него и богатството стои толкова млад и глупав човек. Магическият му помощник, кацнал на рамото му, повтори хихикането като ехо и пронизително зачирика.

По онова време по-възрастните жреци все още използуваха тези помощници при своите магии. Полуживотни, полудемони тези същества можеха да променят големината си от два човешки ръста до най-малката люспица на онова нещо, което се беше увило около врата на Превотант. Неговото чирикане се усили и то така се възбуди, че заприлича на съд с кипящ бульон. Повечето помощници бяха лесновъзбудими и трудно се поддаваха на контрол, но този беше истеричен като пребито куче. Вместо да се опита да го успокои с нежни думи и да го погали, Превотант изруга и му нанесе зашеметяващ удар. Магическият помощник изквича от болка и гняв, но млъкна. Въпреки това видях, че гневът му не е преминал, защото кожата му от черна стана пулсиращо червена. Той заблиза с език налялата се с кръв цицина.

— Може би е гладен — подхвърлих аз в опит да се подмажа. — Да изпратя ли да му донесат някоя мръвка?

Помощникът изчирика, но Превотант поклати глава и бузите му се разлюляха.

— Не му обръщай внимание. Давай да вършим работа. — Той повдигна колана, пристегнал огромния му корем, и ме погледна свирепо. — Имам сведение, че в стоката ти е скрита магия.

Здравият ми разум изпревари неговото обвинение. Това беше стар номер, практикуван на доковете, особено от жреците, събиращи десятък. Баща ми би го отхвърлил със смях. Бях сигурен в това. Той винаги бе полагал много грижи да научи за тези малки сблъсъци и победи, за да обогатя знанията си. Но знанието и моженето — уви, са доста различни неща. Лицето ми, този голям издайник на червенокосите, доби цвета на косата ми.

— Но… Но… Това е невъзможно — заекнах аз. — Наредих да се вземат всички необходими мерки. Всички необходими мерки!

Превотант сви пренебрежително устни, измъкна от зацапаната си мантия някакво листче и заби поглед в драсканиците върху него, като тури ръката си така, че да не мога да видя какво пише. После поклати глава, намръщи се и прибра листчето. Помощникът посегна към джоба му и получи нов удар.

— Проклето животно! — изсъска Превотант, а след това се обърна към мен. — Въпреки взетите мерки обвиненията са много сериозни. Наистина са сериозни.

Той хвърли замечтан поглед към стоките на баща ми.

— Нямам друг избор, освен да… освен да…

Онемях. Той кимна нетърпеливо с глава и строго ме погледна.

— Освен да…

Закъснялото просветление настъпи.

— О! О… Правилно! — Бръкнах в джоба си, измъкнах кесията и силно я разклатих. От скъпоценното звънтене очите му се опулиха, а при мисълта за очакваното богатство лицето му засия. Помощникът избухна в неудържимо бърборене и разкри силните емоции, обхванали неговия господар, който разсеяно го ощипа заради проявената несдържаност. Колкото до мен, разбрах грешката си в момента, когато я направих. Сега Превотант знаеше какво имам и нямаше да се задоволи с по-малко. От една страна ме грозеше разорение, от друга — унижение. Напрягах ума си да намеря някакъв изход.

И пазарлъкът започна.

— Да, разбира се — промърмори най-после той. — Има някои неща, които трябва да направя. Дори съм длъжен да направя. Но ще ми трябва помощ. Още десет жреци… а може би и повече.

— Но ти… — казах уморено, приемайки предложената от него игра. — Ти не…

— Е, не е необходимо да спазвам ритуала точно — отговори той. — Нали съм си добър по душа. — Той проследи с поглед кесията, която побързах да прибера. — Мога да го свърша и сам — продължи Превотант, изпълнен с желание кесията по-бързо да смени притежателя си. — Но ще ти струва… — Той огледа отново стоката. — Моите началници няма да позволят десятъкът да е по-малък от… три медни монети за всеки десет килограма от товара.

Въздъхнах.

— В такъв случай веднага трябва да тръгна към къщата на баща ми, за да му съобщя, че е разорен. — Въздъхнах и потупах кесията. — Десятъкът, който смяташ да вземеш, ще глътне всичко тук… и дори повече.

Превотант изглеждаше затруднен. Джуката му провисна. Помощникът му обаче ме изгледа злобно и ми се озъби, за да провери куража ми. Владеех се отлично и с нищо не се издадох. Пръв не издържа жрецът.

— Ще се справя — каза той. — Ще извърша едно опростено пречистване. Но за да бъде сигурно, то ще трябва да обхване целия склад. Десятъкът за него е една медна монета за сто килограма тегло. — Той вдигна ръка. — Обаче… трябва да извърша цялата работа самичък, само с моя помощник. Работата е много, а и подготов…

Извадих кесията от джоба си и му я дадох. Той бързо я прибра, а помощникът алчно се провикна.

— Ще свърша всичко за нула време — каза весело Превотант. — Буквално за нула време.

Изпратих един роб да донесе нещата му от закритата носилка и след малко жрецът постави една тринога, провеси на нея бронзова кадилница, пълна с жарава, и започна да ръси в нея разни прахове и билки. Разнесе се отвратителна миризма, но нямаше никакъв пушек. Помощникът слезе на пода, заподскача наоколо и пронизително запротестира срещу онова, което го очакваше. Сигурен съм, че би избягал, ако не беше завързан с дълга, тънка верига, която Превотант държеше в ръка.

Жрецът беше поставил триногата на една тясна пътека между касите с дървени играчки. Заклатушка се по пътеката и повлече след себе си помощника, който през целия път се съпротивляваше, запъваше се като магаре на мост и едва не се удуши на веригата.

— Престани — изсъска Превотант. — Така става още по-лошо за теб. — Той опря коляно на пода, наведе се, начерта един кръг, после описа около него правоъгълник. След това придърпа веригата и вкара помощника във фигурата. Малките зъби на съществото се забиха яростно в пръстите на Превотант, но той успя да го хване за врата и да го запрати в кръга. То остана неподвижно за момент, зашеметено от падането. Превотант кимна и каза: — Добре. И ако продължаваш да ми създаваш проблеми, ще използувам кожата ти за обувки.

После се изправи и тръгна към триногата. Даде ми знак да го последвам и аз се подчиних.

— Трябва да присъства и собственикът — обясни жрецът, — иначе магията за пречистване няма да бъде трайна. — Отвори някаква чанта и продължи: — Искам магията да е сполучлива и трайна. — Обичам клиентите ми да са доволни.

Около склада имаше хора — чиновници, докери, бъдещи клиенти, дошли да хвърлят по едно око на новите стоки.

— Да им кажа ли да се махнат? — попитах аз.

— Не е необходимо. Опасността е малка. — Превотант пусна в кадилницата пълна шепа от нещо, което приличаше на кафяви косми от брада. Те паднаха върху въглените и се чу съскане. Гледах внимателно и отново забелязах, че нямаше никакъв пушек.

— О, демони, които обитават тъмнината — пропя неочаквано Превотант. — Махайте се! Ма-хай-те се! — Чу се съскане: жрецът пусна в кадилницата още кафяви косми. Видях как въглищата започнаха да потъмняват, сякаш нещо им отне топлината.

— Огън и студ. Студ и огън. Призовавам пламъците да ви прогонят. Махайте се, демони! Ма-хай-те се!

Той изсипа останалото в чантата върху въглените. Блесна светлина и те се струпаха в сива, угаснала купчинка. Съществото, запряно в тебеширения затвор, нададе ужасен вой. Кръгът оживя от виещи се пламъци. Магическият помощник започна да пищи от болка, да се върти и подскача, за да избегне пламъците. Огнените милувки не оставяха никаква следа по кожата му, но нямаше никакво съмнение, че той страда. Стоновете, които издаваше, бяха съвсем истински. Съществото неочаквано започна да се свива, докато стана малко като камъче, макар че стоновете му оставаха все така силни. Отскочих назад, камъчето стана голямо колкото куче, а после продължи да расте, докато стана като кула, която се извисяваше над кръга. Малките зъби станаха огромни, лъщящи кучешки зъби, скърцащи от болка. Но големината не му донесе избавление, защото пламъците бяха още по-високи, обхващаха всичко освен воя. Превотант извика:

— Пръждосайте се!

Помощникът онемя, зловещо озъбен. Настъпи тишина. В нея се чу някакво шумолене, усили се. После сякаш покривът се продъни и ни връхлетя буря от насекоми. Цели облаци падаха мъртви от гредите и стените: крилати, подскачащи, пълзящи същества. Плътен, сух дъжд се сипеше върху ми. Чух и друг шум — плясък на птичи криле и драскане, то нарасна, стана още по-силно и внезапно ни заля море от кожа и люспи: складът се изпълни с плъхове и крокодили. Мъжете и жените край нас се развикаха от страх и отвращение.

— Няма от какво да се боиш — каза жрецът съвсем спокойно. — Може би заклинанието беше малко по-силничко, но поне ще бъдеш избавен и от паразити.

Преди да успея да му отговоря той вдигна нагоре ръце и извика:

— Край! — Последва изсвирване и огънят изчезна. Изненадан видях, че въглените в кадилницата светят с обновен живот.

Заклинателят издърпа веригата и измъкна помощника си извън тебеширените граници. Той беше възстановил нормалната си големина, но все още беше бесен от изтърпяното.

— Добра работа свършихме — започна жрецът и подръпна веригата. — Обаче трябва… — Двамата подскочихме стреснато, защото магическият помощник изръмжа, нарасна колкото половин човешки бой и дръпна веригата. Превотант изохка и я пусна. Върху дланта му остана червена следа.

— Какво има? — прогърмя той. — Какво правиш? Веднага престани. — Той се заклатушка напред с вдигнат юмрук. Помощникът отново изръмжа, ръмженето се превърна в тракане, истерично тракане на зъби. Съществото се сниши, когато Превотант го доближи, но тракането не намаля: по тялото му пробягваха гневни конвулсии. Жрецът го изрита с всичка сила. Животното изскимтя и се хвърли върху своя господар, който го прогони с ругатни и проклятия. Помощникът присви уши и хукна из склада като куче, натрито под опашката с лютива чушка. Една богато облечена жена изпищя, отскочи назад и се блъсна в робите-прислужници. Писъкът й привлече вниманието на съществото, то промени посоката, спусна се към жената, разпръсна прислужниците и я ухапа по ръката. Гневът на Превотант се превърна в паника.

— Върни се при татко! — разпищя се той умолително. — Татко ще ти даде нещо вкусно… Моля те, върни се.

Но магическият помощник продължи да вилнее, да разкъсва със зъби вързопите със стоки и да чупи касите с нокти. Няколко души се опитаха да го сгащят в един ъгъл, но той ги отблъсна, стана още по-голям и се хвърли напред, за да продължи разрушителната си дейност. Хаосът, изглежда, изостри съобразителността ми, защото аз не само разбрах, че щетите са минимални, но и че сега е моментът да се отърва от алчния жрец.

— Ах, ах! — завика жрецът, когато помощникът се обърна и се завтече към нас. — Стой! — Но съществото възвърна предишните си размери и се шмугна между нас. Разбрах, че е дошъл моят шанс, и катурнах триногата. Тлеещите въглени се разсипаха между касите с дървени играчки, а жрецът изпадна в истерия, втурна се напред, заудря с полите на мантията си лумналите пламъци и се разкрещя: — Помогни ми! Помогни ми, иначе всичко ще бъде изгубено. — Сигурно вече виждаше целия склад обхванат от огъня — и после целия кей, обгърнат в пламъци, а небосвода черен от пушек.

Пристъпих спокойно напред, отместих го и стъпках огъня.

Оставих го да мънка извинения и наредих на надзирателите да донесат мрежа и тояги и да доведат няколко яки роби. След малко хванахме в мрежата помощника, който вече беше уморен и изплашен, и го връчихме на господаря му. Превотант ме погледна признателно. Не отвърнах на погледа му; гледах мрачно опустошението.

— Моля те, позволи ми да оправя всичко — каза той.

Протегнах ръка и отговорих:

— Можеш да започнеш със златото на баща ми.

Това го ужаси.

— Толкова много? — прошепна той почти беззвучно, но ми върна кесията.

— И това е само като начало — продължих аз. — Като пресметнем резултата от днешната ти работа… — поклатих глава, — съмнявам се, че имаш достатъчно средства, за да заплатиш всички щети. Ще посъветвам баща си да потърси обезщетение от Съвета. — Исках само да го изплаша. В действителност не очаквах, че ще мога да взема от него нещо повече. Представих си как дългът, който сметководителите ще изчислят, ще го накара да се държи по-скромно през следващите няколко години. Тъкмо се канех да започна да поставям условия, изпълнени с много „но“ и „от друга страна“, когато той вдигна пръст и се огледа, за да види дали някой не ни наблюдава.

— Може би все пак имам нещо, което ще успокои младия господин — каза мазно Превотант, бръкна в джоба си, измъкна нещо и ми го подаде с цинична усмивка. — Нещо много специално.

Беше покана, бяла с червено по края. В средата беше сложен печатът на гилдията на хетерите: голото тяло на Бътала, богинята на плодородието, с големи гърди и тежки бедра. Под него на златен лист беше написано: „Тази вечер Мелина ще танцува за своите най-добри приятели и благодетели“.

Добре знаех коя беше Мелина, знаеха го всички мъже в Ориса. Мелина бе една от най-прочутите жрици на любовта в града. Най-добрите куртизанки — не повече от дузина — умееха да говорят добре, бяха образовани и запознати с достиженията на цивилизацията. Велики мъже, богати мъже, красиви мъже, герои ги ухажваха както заради удоволствието да бъдат в тяхната компания, така и заради удоволствията на плътта. А в последното, тези разгонени богини нямаха равни на себе си по умение. Всеки мъж бе способен да направи всичко от любов към Мелина. Да не говорим за един много млад мъж, който не можеше да предложи нищо друго, освен своята младост.

Зяпнах от изненада.

— Как си се добрал до това? — Беше невъзможно човек като Превотант да бъде поканен в такава високо поставена компания, нищо че беше жрец.

Превотант остави без внимание явната обида и се усмихна похотливо.

— Наистина ли те интересува?

Отново погледнах поканата. Бътала вече не беше сама. Сега беше в центъра на разюздана оргия. Докато гледах, голите фигури започнаха да се движат и да правят любов по начини, които изобщо не си бях представял.

— Канех се да я продам — прошепна Превотант на ухото ми. — Несъмнено за нея може да се вземе фантастична пара. Отново погледнах написаното. Обля ме топлина, буквите нараснаха и изпълниха цялото ми полезрение.

— Мелина — чух дрезгавия шепот на жреца. — За теб?

Взех небрежно поканата.

— О, може би ще е интересно.

— Това урежда ли въпроса? — попита Превотант.

Поколебах се, но почувствах как поканата изгаря гърдите ми. Вече бях омагьосан. Кимнах. Превотант побърза да приеме кимването като официално потвърждение, разтърси ръката ми и без излишни приказки напусна склада заедно с малкия си бърборещ приятел, настанил се удобно на рамото му. Но и след като излезе още виждах циничната му усмивка и се почувствах малко глупаво, задето приех поканата. Вместо да си отида направо у дома със златото, което си бях възвърнал, аз отидох в кръчмата и до късно пих и играх с приятели. Ракиените па̀ри се смесиха с младостта и победиха първоначалното колебание. Защо да се оставя такъв гнилоч като Превотант да ми влияе? Освен това той беше жрец. А жреците бяха проклятие за цялата фамилия Антеро. Ако отидех там, това щеше да бъде открито презрение към жреците и защита на честта на фамилията. Имах ли право да се откажа от тази възможност?

Измъкнах се от компанията и отидох да търся закрита носилка. Робите ме понесоха по тесните улици. Най-после носилката спря. Високо горе светеше луната. Сградата, при която ме беше довела поканата, с нищо не се отличаваше от останалите освен със своята занемареност. Всъщност цялата улица беше изпълнена с жилища, магазини и кръчми за хора от най-ниското стъпало в йерархията на свободните класи. Гущери и прасета се боричкаха върху купчината смет в стремежа си да докопат нещо за ядене. Влязох, изпълнен с какви ли не натрапчиви съмнения. Тъмнината беше потискаща. Извадих от джоба си огнени мъниста, прошепнах едно заклинание и те засветиха с мъглив блясък. В оскъдната светлина интериорът се оказа още по-неприветлив. Успях да различа някакви тъмни, прегърбени тела, малки същества се разбягаха от пътя ми. Продължих напред, после нагоре по разнебитените стълби; стъпвах внимателно по разхлопаните стъпала, прескачах хъркащи тела.

Ракиените па̀ри, които се въртяха в мозъка ми, започнаха да се разсейват при вида на тази мизерия. Измъкнах кинжала от ножницата. Бях попаднал в жилище на крадци и магьосници и отново се зачудих на лекомислието си. После чух слаби звуци на музика и смях. Идваха отгоре. На последната площадка имаше огромна врата. Зад нея се долавяше аромат на цветя, изтласкващ вонята на бедност и прекалено много пропаднали заклинания. Дръпнах веригата и звънчето иззвъня. После дочух стъпки, пантите изскърцаха и вратата се отвори. Светлина заля площадката и аз вдигнах ръка, за да закрия очите си.

— С какво мога да ви услужа, благородни господине? — чух един топъл глас. Изисканият ми костюм беше знак за класа и богатство.

— Имам… покана — отвърнах аз и разтърках очите си, за да ги нагодя към светлината. — Само че… тука е някъде. — Припряно забърках в джобовете си.

И внезапно видях човека срещу мен. По лицето му лазеше огромен черен паяк. Сърцето ми подскочи. Гледах гнусното, издуто тяло, косматите крака и огромните червени очи, които се взираха в мен.

— Добре дошъл, благородни господине — каза паякът.

Страхът ми изчезна. Паякът беше просто сложна татуировка, може би тотем. Човекът, който ме посрещна, беше висок, мършав, с дълго, тясно лице и бледа кожа, рядко виждала слънце. Беше облечен в скъпи дрехи от брокат с преметнат напреки през гърдите широк шарф на сводник — знак, че има официално разрешение от гилдията на хетерите.

— Вече е късно — каза мъжът. — Но имате късмет, Мелина още не е танцувала. — Той вдигна ръка. — Насам, моля.

Влязох в широко, добре осветено фоайе, постлано с дебели, пъстри килими от западните страни. Музиката и смехът се усилиха. Човекът ме погледна през рамо и продължи:

— Казвам се Лийго, млади господине. Ако има нещо, което мога да сторя за вас тази вечер, ще е достатъчно само да споменете името ми пред някой от робите.

С голямо усилие успях да си възвърна дар слово и отговорих:

— Много мило от ваша страна, Лийго. Нека Бътала бъде вечно благосклонна към вас.

Лийго кимна, сетне отвори две огромни врати и избоботи:

— Поздравете новия ни гост!

Съобщението бе посрещнато от радостни женски писъци и смях. Бях заобиколен от цяла дузина прелестни същества, всичките почти голи. Аз обаче не бях младеж без опит. Един млад, наперен домашен прислужник ми беше показал едно-друго и вече се бях въргалял в сеното на бащината ми ферма с братовчедките си. Напоследък се бях забавлявал достатъчно и със слугините по кръчмите, и с евтини хетери и баща ми дори се беше разтревожил, че вървя към собственото си разорение. Никога обаче не бях виждал толкова чувствена плът. Жените изглеждаха една от друга по-прекрасни. Една беше висока и съвсем остригана. Краката и ръцете й бяха достатъчно дълги, за да обхванат кръста на който и да е мъж. Друга беше с разпусната коса и беше толкова малка, че можеше да се сгъне във всяка възможна поза. Някои бяха пълнички, други слаби. И всички до една се смееха и се притискаха към мен. Покривайки ме с полюшваща се плът, те ме насочиха навътре в стаята.

Някой попита как се казвам.

— Амалрик — изграках аз. — От фамилията Антеро.

Чух шушукане, докато името ми се предаваше от ухо на ухо, а после се намерих проснат на дебели парфюмирани възглавници, с чаша силен алкохол в ръка, а една гола жена ми поднасяше захаросани деликатеси на сребърна табла. Изпълнен със страх, че всеки момент някой ще ме нарече измамник и ще ме изгони от този рай, аз се огледах и се опитах да се държа, сякаш всичко това за мен не е ново.

Никой не ми обръщаше ни най-малко внимание. Освен мен имаше още двайсетина други мъже. Богати мъже, важни мъже, възрастни мъже, които се смееха и разговаряха. Също като мен те лежаха на дебели копринени възглавници под грижите на прислужниците на Мелина. Стаята беше голяма, със сводест таван и приятно осветление. Тиха музика леко раздвижваше сребристите пердета, които закриваха една сводеста площадка в края на стаята. До нея се намираше голяма златна статуя на Бътала. Тялото й беше по-стройно от това на обичайните статуи, повече подканваше към милувки. Килими от западните страни покриваха пода. Никога не бях виждал такова килимарско изкуство — сгушени една в друга, плътно притиснати еротични фигури. Стените бяха огненочервени, с изобразени по тях оргии във всяка възможна среда: от гористи долчинки до разкошните стаи на богове и богини. В един меден мангал димеше силен тамян. Хетерите използуваха гъстия червен пушек, за да възбудят мъжкото въображение. Специално за мен това не беше необходимо. Моето въображение вече беше нажежено до бяло, подобно на парче желязо в ковашко огнище. Жената, на чийто грижи бях поверен, ми поднесе парче захаросана праскова. Покорно отворих уста.

Тогава видях Мелина — и устата ми сама се затвори. Вече описах нейната голяма красота, нейния чар, интелигентност, вещина. Но това са слаби, изтъркани думи, които не могат да дадат дори приблизително описание на чувственото същество, което видях за първи път. Беше се излегнала на ниско позлатено ложе в отсрещния край на стаята. Ложето беше поставено на подиум, покрит с червен килим. За разлика от девойките-робини, тя беше напълно облечена, но така, че облеклото й подлудяваше. Носеше полупрозрачни панталони с цвят на живи въглени, тънка блуза в същия цвят и прилепнала по тялото къса дреха. Копчетата бяха от обработени скъпоценни камъни. Беше боса, с червени нокти и златни гривни на краката. Ръцете й бяха стройни, с дълги, фини пръсти, завършващи също с червени нокти. На всеки пръст имаше блестящ пръстен. На китките й подрънкваха скъпи гривни. Дългата й черна коса стигаше до кръста и тя си играеше с кичурите й, докато слушаше един тантурест мъж, седнал до нея на кушетката. Беше на средна възраст, облечен като богат търговец. Половин дузина други мъже бяха също ощастливени с привилегията да седят близко до Мелина.

Мразех всички мъже в тази стая. Виждах, че всички само се преструват на заинтересувани от разговорите си. Смехът им беше престорен, бъбренето — просташко перчене. Всъщност гледаха само нея с похотливи, изпиващи погледи. Голата плът на робините изобщо не ги интересуваше. Както и самия мен всъщност. Виждах само плътта на тези златни крайници, покрити с тънката коприна, гърдите с червени зърна, тъмночервеното петно между копринените й бедра. Голотата на робините усилваше желанието ми да видя повече… много повече… от Мелина.

Сърцето ми спря да бие. Омразата беше забравена. Мелина отегчено повдигна очи и те срещнаха моите. Почувствах се като ударен с тояга по главата. Никога през живота си не бях виждал такива загадъчни очи. Отначало бяха леко отегчени; после видях — или си представих — искра на интерес. Тъмночервените устни се разтвориха, между тях се показа розов език. Мелина ме огледа от краката до главата. Лийго отиде при нея да напълни чашата й. Видях как тя прошепна нещо и посочи с пръст. Посочи мен.

Мислех, че сърцето ми ще се пръсне от такова щастие. После започнах да се тревожа. Дали по някакъв начин внезапно не съм станал грозник? Дали не са ме прокълнали, докато се качвах по онова ужасно стълбище, и по лицето ми не са израснали брадавици? Или пък някой прилеп се е изходил върху косата ми? Инстинктивно попипах косата си и изведнъж разбрах причината за интереса на Мелина: косата ми. През онези дни, преди зимата на моята възраст, косата ми беше червена като факлата на жрец. Бях един от малцината мъже и жени в Ориса с такава червена коса. До този момент тя беше служила главно като повод за присмех от страна на приятелите ми, както и бледата ми кожа, която издайнически почервеняваше и при най-дребното вълнение. Лийго прошепна нещо на Мелина. Името ми, предполагам. Тя се засмя. Почувствах как кожата ми придоби цвета на косата. Бях покрусен, сигурен, че моята коса отново ме е превърнала в посмешище.

За да прикрия смущението си се обърнах към робинята и приех предложеното ми парче праскова. Устата ми беше толкова суха, че едва можех да дъвча, камо ли да преглътна. В този момент музиката спря, а с нея и бърборенето на мъжете. Чух нежния звук на струни. Обърнах се и видях, че Мелина беше седнала. В мекия й скут имаше лютня. Прекрасните й пръсти докоснаха струните и се разнесе най-мелодичният звук, който някога бях чувал. Но той не представляваше нищо в сравнение с богатия й глас.

Мелина пееше за случка, станала преди много години. Беше история за млада куртизанка, продадена на гилдията от обеднялото й семейство. Девойката се влюбила в един красив капитан, но той отишъл на война. Обещал й, че като се върне, ще се ожени за нея, но загинал на бойното поле. Младата хетера станала много красива, а вещината й била призната от всички. Много мъже идвали при нея с богати подаръци и още по-богати обещания. Тя им се отдавала, както повелявали нейните задължения, и приемала подаръците им. Но не могла да се влюби в нито един от тях. Защото в сърцето й имало едно скрито местенце за нейния красив капитан, до което не бил допускан никой.

Когато песента свърши, почти не можех да чуя аплодисментите на другите. Усетих сълзи по бузите си. Стана ми мъчно за Мелина и за всичко, което е трябвало да понесе. Защото веднага си представих, че тя е героинята на песента. Изгарях от желание да я успокоя и да заема мястото на красивия капитан. Също както и всички останали мъже в стаята.

Мелина, както вече казах, беше изключително веща. Очарователната й благодарна усмивка като че ли беше отправена към всеки поотделно. Тя се наведе напред, сякаш се готвеше да говори. Но вместо да отвори уста, протегна грациозно ръка и посочи с изящния си пръст Бътала. Иззад завесата до статуята се появи стара жена, облечена в богата червена дреха. На кръста си имаше златен шарф, украсен с пискюли. Беше жрица от гилдията на хетерите.

— Привет, гости мои — каза тя с необичайно младежки глас, като се имаха предвид съсухрените й бузи.

— Слава на Бътала.

— Слава на Бътала — отвърнахме ние съгласно традиционния отговор. — Нека слабините ни да бъдат силни, а утробите на жените ни плодовити и дълбоки.

Хвърлих поглед през рамо и с голямо огорчение видях, че Мелина си е отишла. Думите на жрицата ме накараха да се обърна пак към нея.

— Радвайте се, господа, защото току-що хвърлих костите и поличбите са благоприятни: днес е щастлива вечер. Бътала е доволна от стойността на даренията и почитта ви. Тя съобщи, че ще разреши на Мелина да изпълни един свещен танц, който само малцина са имали щастието да видят.

— Слава на Бътала — изпяхме всички в хор. Гласовете на останалите мъже прозвучаха така плътно, както и моят. Жрицата плесна с ръце. Статуята на Бътала се раздвижи, завъртя грациозно торс, разпери ръце, отметна глава назад. Гъста цветна течност бликна от гърдите й. Две робини се наведоха пред нея, полюшвайки лъскавите си бедра, и засъбираха течността в голям златен бокал. След няколко минути той се напълни до ръба и двата фонтана престанаха да текат. Жените минаха между нас, подавайки бокала на всеки мъж. Когато дойдоха до мен, аз покорно наведох глава и усетих силен, упойващ мирис. Пих. Сладката течност се плъзна гладко в гърлото ми, запали огън в корема ми. Топлината се разля по цялото ми тяло. Почувствах как кръвта ми пламва, как всичките ми сетива се изострят.

Пак последва пляскане на ръце и от мангала се издигна гъст облак червен пушек. Миришеше на рози и теменужки и тялото ми изтръпна в очакване на удоволствието. Полюшващата се копринена завеса се разтвори. В тъмната ниша нямаше никого, само на пода бяха подредени музикални инструменти.

Жрицата отново плесна с ръце.

— О, красива Бътала — започна да напява тя, — дари ни с музика, сладка като твоята утроба. — Тя посочи с пръст инструментите и заповяда: — Свирете!

Зяпнахме от изненада, защото инструментите сами се вдигнаха от пода и всички — флейти, арфи и цитри, грациозно се изправиха. Отстрани се появиха два позлатени барабана. Струните се опъваха от невидими пръсти. Малки чукчета изтръгваха красиви звуци от цитрите. Обоите извикваха представи за горски колиби. Барабаните напяваха ритъма на любовта.

От мрака се появи Мелина — също като дух, слизащ от божествените планини. От двете й страни горяха факли, запалени от невидими ръце. Голата й плът блестеше като чисто злато. Видяхме съвършенството на гладкото й тяло само за един миг, толкова кратък, че човек не можеше да е сигурен дали е действителност, или само плод на въображението. Изведнъж Мелина беше покрита от пръстите на краката до короната на главата с пулсиращи многоцветни фигури. Замряхме.

Виждахме образи на мъже и жени в любовни пози, виждахме голи фигури игриво да се гонят, жени да се прегръщат като любовници, красиви момчета да правят същото, както и чудни комбинации между двата пола. Мелина се обърна в бавен пирует, еротичните изображения се плъзнаха по тялото й.

Музиката се промени и Мелина започна да танцува. Отначало само бавно се поклащаше, полюшваше бедра, разперваше ръце, грациозно движеше дългите си крака. После темпото на танца стана по-бързо, в съответствие с темпото на музиката. Тя отмяташе крака и се въртеше, разтърсваше гърди и бедра така чувствено, че се страхувах да не полудея от страст. Усещах как възбудата на останалите мъже също нараства. Стаята се нагорещи от страстта ни. Когато вече не можехме да издържаме, Мелина спря в поза, която би разплакала всеки скулптор. Виденията изчезнаха и сега можехме да видим цялото й съвършенство. Очите ми се нахвърлиха върху нея, поглъщах алчно с поглед устните й, гърдите, гладката обръсната сладка рана, тъмночервеното влагалище. Сетне нишата потъна в тъмнината. Спогледахме се; устите ни бяха пресъхнали, очите ни боляха от напрежение… тестисите ни бяха твърди като камъни.

— Е, господа — чу се един прекрасен глас, — беше ли ви приятно? — Като по команда всички извърнахме глави. Там, на ложето лежеше Мелина, облечена в панталони и късо палто както преди. Само леко сияние над тялото й подсказваше, че именно тя беше играла този Невероятен танц.

— Слава на Бътала! — извикахме всички. Последваха силни, оглушаващи аплодисменти. Мъжете се спуснаха към нея да я поздравят за голямото й изкуство. Чуваше се силно, непрекъснато дрънкане на монети и тежкото тупкане на скъпи бижута, които мъжете хвърляха в краката й. Лийго се движеше между мъжете, усмихваше се, потупваше ги по раменете и ги подканяше да дават още подаръци. Не можех да се сдържа. Скочих на крака, а ръцете ми трескаво затърсиха единствения подарък, който имах: кесията със златото на баща ми. Пробих си път през тълпата, която обграждаше Мелина, разблъсквах с лакти конкурентите, сякаш силите ми се бяха удвоили. Тя вдигна очи към мен и аз застанах пред нея. В очите й видях блясъка на радостта. Чувствените устни се свиха в усмивка. Пуснах кесията върху купчината други подаръци. Звукът от нейното падане беше приятно тежък.

— Ах… това е моят красив млад почитател с огнена коса — каза Мелина. Гласът й беше топъл и ласкав. Силният й парфюм ме направи да онемея. Успях само да кимна с глава.

— Амалрик Антеро, нали? — Името ми, произнесено от тези устни, прозвуча като най-прекрасната музика на света.

Поклоних се.

— На вашите услуги, уважаема.

Тя се засмя на натруфената ми официалност. Но смехът й не беше неприятен. Въпреки това се изчервих. Белите, съвършени зъби на Мелина блеснаха.

— О, моля те, наричай ме просто Мелина. Всичките ми приятели ме наричат така. Искам да кажа… много близките ми приятели. — Тя докосна с пръсти ръката ми и по тялото ми премина тръпка. — Мога да ти кажа, както всеки ясновидец, млади ми Амалрик, че ти и аз сме предопределени да бъдем… близки приятели.

Не съм съвсем сигурен, какво й отговорих. Но тя се изкикоти така, сякаш бях най-духовитият човек в цяла Ориса.

— Съвсем вярно, уверявам ви, почитае… хм… Мелина. Честна дума.

— Може би не трябва да приемам честната ти дума за това — подразни ме тя. — В края на краищата има по-интересни начини да проверим, нали, млади ми Амалрик? — Блясъкът в очите й показваше, че тя не намеква за окосмяването по гърдите ми. — Пък и ще мога да разбера дали е вярно твърдението на по-опитните от мен жени, че червенокосите мъже били много страстни.

Ако преди това бях онемял, сега се чувствах така, сякаш ми бяха откъснали езика. Молех боговете да направят възможно още на часа да докажа това. Сега! Щях да й покажа истинска страст. Не измамната любов, която й предлагаха онези говеда. И докато проговоря, Лийго излезе пред мен. Водеше един мъж на средна възраст. Разпознах го веднага. Беше благородник и един от най-богатите конкуренти на баща ми.

— Ако обичаш, скъпа ми Мелина — каза Лийго — искам да ти представя най-големият ти почитател тази вечер.

Мъжът пристъпи напред, очите му бяха пълни с похот. Обърнах се и се втурнах към изхода. Знаех, че това е мъжът, избран да се радва на благоволението на Мелина през тази нощ. Пред подаръка, който беше поднесъл той, дадената от мен кесия, както и подаръците на другите мъже, приличаха на просяшко подаяние. „Ако веднага не си отида — помислих си, — ще го убия на място.“

Спря ме гласът на Мелина.

— Един момент, Амалрик.

Обърнах се, без да смея да вдигна очи, защото знаех, че те ще издадат чувствата ми. Но не можах да се сдържа. Трябваше веднага да я видя. За първи път видях цвета на очите й. Бяха зелени като камъните от необикновените гори на севера.

— Какво има, Мелина? — попитах прегракнало.

— Ще дойдеш ли пак? Моля те, обещай ми, че ще дойдеш.

Отговорът ми беше пламенен, искрен.

— Ще ти поднеса в дар живота си, красива Мелина — викнах аз, — за да получа покана от теб.

Не ми отговори. Ако ми беше отговорила, сигурен съм, че щях да си прережа гърлото, задето съм такъв глупак. Вместо отговор тя целуна един от прекрасните си пръсти и го положи върху ръката ми.

— Ще чакам, Амалрик — прошепна тя, — прекрасен мой червенокос приятелю.

Сега не мога да си спомня как се прибрах у дома. Но след тези думи се чувствах като бог, сигурен, че съм от крил начин да полетя.

След тази нощ отивах да видя Мелина при всяка възможност. Това означаваше всеки път, когато намирах достатъчно пари, за да купя подходящ подарък. Лийго ми подсказа съвсем недвусмислено, че без подарък няма да бъда приет. За това обвинявах него, а не моята красива Мелина. Бях сигурен, че тя ме иска заради самия мен, а не за такова глупаво нещо, каквото е златото. Какво би могъл да знае той за възвишените чувства, изпълващи нашите две сърца? В края на краищата той беше просто един сводник и се интересуваше само от печалбата, разрешена му от гилдията. Мислех си, че Лийго сигурно е най-алчната личност в този печалбарски бизнес.

Полагах отчаяни усилия да не обръщам внимание на резките промени в настроението на Мелина. Понякога тя се държеше така, сякаш само аз имах някакво значение за нея. В следващия момент обаче не бях за нея нищо повече от прахта в краката й. Преглъщах обидите й, презрението, с което се отнасяше към моите подаръци, студените погледи, подчертаното внимание към другите мъже. Слагах в краката й моите подаръци заедно с другите. Понасях нейното презрение. Понасях шегите за моя сметка. Понасях и засилващото се подигравателно отношение на Лийго.

Прахосах всичките си пари и започнах да разпродавам вещите си. Лъжех баща си и непрекъснато го молех за пари. Когато ми отказваше, вземах на заем такива големи суми, че приятелите ми започнаха да ме отбягват. Но винаги, когато изпадах в отчаяние, Мелина ставаше по-мила към мен, отправяше ми продължителни, обещаващи погледи, милваше ме и ме потупваше приятелски, докато не изпаднех в пълната власт на желанието. Тя ме хвалеше на висок глас пред другите мъже, отнасяше се към дреболийката, която й бях подарил, като към скъпоценна вещ или се оплакваше, че е уморена и с главоболие от работа… не се решавах да си представя от какво е тази умора и главоболие… и ме молеше да я разтривам. Безброй пъти се превръщах в неин роб и раболепно разтривах крайниците й. Под ръцете ми тя стенеше и въздишаше, сякаш обхваната от страст. Обръщаше се уж непринудено и оставяше ръцете ми да я докосват и по най-интимните места. Сетне ме отпращаше с мълчаливи обещания в очите. И аз продължавах да я посещавам съкрушен и изпълнен с желание. Този път, мислех си аз, тя ще се хвърли в обятията ми и ще ме моли да я отведа, подобно на храбрия капитан в песента. Такъв момент никога не настъпи. Защото както е сигурно, че всяка сутрин слънцето ще се покаже на хоризонта, така сигурно беше, че следващият поздрав ще бъде студен като сърцето на търговец на роби. Това унижение продължи месеци наред. Станах блед и слаб от преследване на неосъществими копнежи. Сънят ми беше така изнурителен, че се събуждах толкова изтощен, колкото и преди да легна. И тогава започнах да сънувам един странен сън. Един кошмар, който ме спохождаше все по-често със засилването на обхваналата ме фикс идея. Дори сега, когато си припомням всички тези неща, за да ги опиша, кошмарът отново ме споходи и ме ужаси така, както навремето. Но аз се заклех, че ще разкажа тази история. И щя я разкажа цялата, въпреки мъките, които може би отново ще трябва да преживея…

Не бях окован, но станах, когато ми направи знак да вървя, сякаш бях с белезници на ръцете и той държеше края на веригата, за която бяха вързани. Пристъпих неуверено през седалката на гребеца и се хвърлих на калния пристан. Влачех безсилно крака, а умът ми се противеше: „Скачай назад. Ти не можеш да се изкачиш по тези стъпала. Не бива да се изкачиш.“

Водата до лодката беше гъста, тъмна и вонеше отвратително. Чувах шуртенето на голямата река в черната теснина, през която ни бе прекарал лодкарят. Чувах и лай. Идваше отгоре, от опустошения, прокълнат град на платото над дефилето. Далеч горе, високо над тази издълбана от реката пещера, в града, в порутения амфитеатър, сред огромните изваяния търпеливо седяха същества, наредени в кръгове. Нощта беше безлунна, а — тези същества, които лаеха като кучета, не приличаха на нищо, виждано на тази земя. Може би някога са били хора; прокълнати и забравени от всички хора.

Лодкарят взе една от факлите, поставени от двете страни на сводестото стълбище, и отново ми даде знак да вървя. В светлината на горящата факла ясно виждах ръката му, виждах как подскачат издутите му мускули, ръка, усукана като маслинено дърво, проправяло си път през безводния камък. Но в този свят нямаше никаква слънчева светлина. Знаех, че тялото му е изкривено от мъченията, от нагорещения до бяло прът. Той се обърна, доволен, че го следвам, и продължи нагоре по изтритите каменни стъпала, стъпала, по които се бяха препъвали много хора, плачейки на глас. Но никой не се беше върнал по тях. Никой, освен господарите. Или този човек, или неговите приятели.

Знаех това. Не знаех как.

Той носеше само черни панталони. На гърба му се виждаха белези от удари с камшик, стари и нови. Знаех, че се гордее с тях. Чувствах как горят раните и на моя гръб, чувствах изгарящ срам, борба, чувствах как гордостта ми не иска да отстъпи.

Аз също бях измъчван.

Стъпалата свършиха.

Влязохме в голяма зала. В дъното тъмнееха каменни арки. Приемна зала на крал. Беше празна. Освен нас двамата нямаше никого. Той отново ми даде знак. Докато го гледах право в лицето, чух удрянето на цимбал, който може би звучеше само в моя ум. Носът му беше чупен и преди да зарасне — отново чупен. Устните му бяха отрязани, ушите му бяха отсечени. Зловеща усмивка разцепваше лицето му на две и разкриваше черни зъби. Едното му око беше черно, на мястото на другото зееше празна очна кухина. Но там нещо се движеше. Малко, червено, виещо се огънче. Огънче, което виждаше повече от единственото око, втренчено в мен.

— Да, Амалрик, моя жертво, неприятелю мой, мой приятелю, моя наградо, негов обетован дар и негова цел — чух гласа му. — Вече почти стигнахме. Нали това искаше. Това е твоята съдба. Това е, което твоят брат не можа да постигне: Ела… Ела… Мина много време и Той ни чака.

Той се засмя и думкането в тъмнината беше като ехо на смеха му. Смях на човек, за когото единственото удоволствие е да причинява болка като бие с камшик. Смехът се усили, а ехото отговори с лудешки лай от кошмарите в прокълнатия град, после се превърна в какофония.

Усмихнах се и пристъпих напред, разтворих широко ръце, за да приветствам тъмнината.

Събуждах се разтреперен и изпотен, по-изтощен, отколкото когато си бях легнал. Отначало се страхувах, че сънят може да е поличба или проклятие, наказание за моето увлечение по Мелина. Но за да приема това, би трябвало да се изправя смело пред себе си и да разгледам честно допуснатите от мен безразсъдства. Ето защо всеки път, когато сънят ме навестяваше, аз го прогонвах от ума си и отново се замислях за парите, които бях пръснал по Мелина.

Накрая дойде денят на откровението. Подтикван от приятели, подиграван от врагове и под угрозата баща ми да се откаже от мен аз седнах в стаята да разгледам малкото останали ми непродадени неща. Тази нощ трябваше да се видя с Мелина. Една от нейните робини ми беше донесла покана. В самия край на поканата Мелина беше написала собственоръчно: „Ела рано, любов моя, за да можем да откраднем малко време само за себе си.“ Надеждата нахлу в гърдите и в слабините ми, но угасна веднага щом разбрах, че вече не притежавам нищо ценно, което мога да продам, за да купя подарък. Мина ми през ума да отида на брега на реката и да се предам на демона на течението.

Сериозно обмислях как да се добера до касата на баща ми и да открадна необходимото ми злато. После се ужасих от самата мисъл да извърша такова нещо. „Да откраднеш от собствения си баща! Какъв дявол е влязъл в теб, Амалрик? Как можа да допуснеш нещата да стигнат дотам? На това трябва да се тури край. Трябва да спреш. Освен това каква е гаранцията, че тя няма отново да те отблъсне, след като си окрал човека, който ти е дал живот и е бил толкова великодушен и е проявявал разбиране към такъв безполезен син?“ Не, не можех да понеса това.

„Но аз трябва да я имам. Аз трябва да я направя моя. Да… но как?“ В ума ми се породи един зловещ план. Той обаче беше толкова противен, че се отказах да мисля за него, хвърлих се на леглото и скрих главата си от издайническата светлина, която струеше откъм балкона.

Чух крясък на птица отвън и бях готов да се закълна, че тя викаше: „Мелина… Мелина… Мелина“. Зловещата идея отново ме обзе. Ако можех да заема отнякъде достатъчно пари, знаех някои места в Ориса, където можеха да се закупят какви ли не настойки и магии, без да се иска разрешителна бележка от жрец и без да се задават излишни въпроси. Щях да си купя любовно биле.

Прекрасно разбирах, че това е не само нечестно, но и незаконно. Знаех много добре, че е забранено да се дава любовно биле на хетера. Това можеше да разруши цялата система на гилдията, да направи за посмешище светостта на Бътала. Наказанията, предвиждани от Съвета на жреците, започваха с отлъчване и стигаха много по-далеч. „И ще лепнеш петно на безчестие върху цялата фамилия — казах си аз. — Помисли за страданията, които фамилията вече понесе, защото веднъж си позволи да разгневи жреците. Помисли за ужасното разочарование, което ще изпита твоят баща.“

Почувствах се изморен. Наистина бях изморен. Но единственото, за което можех да мисля, бяха устните и гърдите, и бедрата на Мелина, които ми бяха отказвани толкова дълго. Тези вълнуващи мисли се подхранваха от обещанието, получено след първата ни среща. Оттогава не бях влизал при жена.

Желанието надделя над съвестта. Рискувайки живота си и честта на фамилията, излязох навън, за да приведа в действие набелязания план.