Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Планетата на приключенията (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Pnume, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
Dani (2012.)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Джак Ванс. Дирдирите. Пнумите

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2008

Редактор: Мария Василева

ISBN: 978-954-585-943-4

История

  1. — Добавяне

8.

Нощта отмина без тревоги и неприятни инциденти. На сутринта Рейт и Зап-210 закусиха сами в кафенето на крайбрежната. Небето беше безоблачно, мъждивата слънчева светлина хвърляше издължени сенки зад къщите и блещукаше върху водната повърхност. Зап-210 изглеждаше в по-приповдигнато настроение от обичайното и наблюдаваше носачите, уличните търговци, моряците и чужденците с жив интерес.

— Какво е мнението ти за гиан сега? — попита я Рейт.

Момичето отново се навъси.

— Хората тук се държат различно, не както очаквах. Не търчат напред-назад, нито са се побъркали от ярката слънчева светлина. Разбира се… — поколеба се. — Непрестанно се натъквам на сцени на неприлично поведение, но явно никой няма нищо против. Учудват ме дрехите на младите жени, обличат се така, сякаш се опитват да привлекат вниманието на мъжете. И отново никой не възразява.

— Даже напротив — засмя се Рейт.

— Не бих могла да се държа така — заяви твърдо Зап-210. — Погледни момичето, което върви към нас. Виж само как крачи! Защо се държи по този начин?

— Просто се вслушва в гласа на природата. Пък и иска мъжете да я забелязват. Това са инстинкти, които дико е потискал при теб.

— Но сега не ям дико — възрази Зап-210 — и въпреки това не усещам никакви инстинкти!

Рейт погледна засмяно към крайбрежната улица. Момичето, което Зап-210 бе избрала за тема на разговора, забави крачка, нагласи оранжевия шарф на кръста си, усмихна се на Рейт, погледна с любопитство Зап-210 и продължи нататък.

Зап-210 гледаше крадешком към Рейт. Понечи да каже нещо, но се сепна. Заговори едва след няколко секунди:

— Не разбирам нищичко от живота на гиан. И теб не разбирам. Току-що се усмихна на това странно непознато момиче. На мен никога… — тя преглътна. — Сигурно ще се оправдаеш с този твой „инстинкт“ за постъпката си.

Рейт започна да губи търпение.

— Време е — въздъхна той — да ти обясня някои неща от живота. Инстинктите са част от нашия унаследен багаж и не могат да бъдат пренебрегвани. Мъжете и жените имат някои различия — той продължи, описвайки стъпка по стъпка процеса на възпроизводство. Зап-210 стоеше неподвижно, вперила поглед във водата. — И така — приключи Рейт, — няма нищо неестествено хората да се свързват по този начин.

Девойката мълчеше. Рейт забеляза, че кокалчетата на юмруците й бяха побелели от стискане.

— Това ли правеха кхорайците в свещената горичка? — попита тихо тя.

— Предполагам.

— И ти ме отведе, за да не гледам.

— Точно така. Предположих, че ще се смутиш.

Зап-210 потъна в мълчание.

— Можеха да ни убият — рече тя.

— Сигурно е имало подобна опасност — сви рамене Рейт.

— И тези момичета, които танцуваха без дрехи — това ли искат да правят?

— Стига някой да им плати.

— Всички на повърхността ли изпитват подобни желания?

— Повечето, предполагам.

— А ти?

— Естествено. Понякога, разбира се.

— Тогава защо… — заекна тя. — Защо…

Рейт виждаше, че не е в състояние да довърши. Пресегна се и я докосна по ръката.

— Не ме пипай!

— Извинявай… не се сърди.

— Доведе ме на това ужасно място, отне ми живота, който познавах, преструваше се, че си мил, а през цялото време си подготвял… това!

— Не, не! — размаха ръце Рейт. — Нищо подобно! Грешиш!

Зап-210 повдигна вежди.

— Значи ли това, че ме смяташ за отблъскваща?

Рейт завъртя отчаяно глава.

— Разбира се, че не те намирам за отблъскваща! Напротив…

— Какво напротив?

В този момент към масата се приближи Кауч и за облекчение на Рейт прекъсна разговора им.

— Добре ли спахте?

— Да — кимна Рейт.

Зап-210 стана и бавно се отдалечи. Лицето на Кауч се изопна.

— Да не я обидих с нещо?

— Тя е сърдита на мен — поясни Рейт. — Но не зная защо.

— Не е ли винаги така? Съвсем скоро по същите неясни причини пак ще стане добра. А междувременно, бих искал да чуя имаш ли някакви нови идеи относно надпреварата със змиорки.

Рейт продължаваше да гледа след Зап-210, която тъкмо влизаше в странноприемницата.

— Не е ли опасно да я оставяме сама?

— Не се тревожи — успокои го Кауч. — Тук и двамата сте под мое покровителство.

— Щом е тъй, да се върнем към змиорките.

— Нали знаеш, че сега почиват. Надпреварата започва по пладне.

— Толкова по-добре.

 

 

Зап-210 не помнеше някога да е била по-ядосана. Прекоси гостната на странноприемницата и се прибра в стаята си. Залости шумно вратата и се тръшна на кушетката. Около десетина минути мислите се гонеха безредно в главата й. По някое време заплака и по бузите й се търкулнаха едри сълзи. Спомни си за Убежищата: тихите коридори, из които се разминаваха фигури в черни наметала. В Убежищата никой не бе пробуждал у нея гняв или мъка, нито каквито и да било други силни чувства. Освен това редовно получаваха дико… Тя се намръщи, опитвайки се да си припомни вкуса на малките вафли. Подтиквана от неочакван импулс, се изправи и се огледа в огледалото, което висеше на стената. Предната вечер се бе погледнала без особен интерес, лицето, което видя отсреща, бе най-обикновено: очи, уста, брадичка. Но сега се разгледа внимателно. Докосна черните си къдрици, които се спускаха по челото, разроши ги с пръсти и прецени резултата. Лицето в огледалото бе лице на непозната. Спомни си за стройното момиче, което бе разглеждало Рейт с нескрит интерес. Беше облечена с тясна светлосиня пола, плътно прилепнала към бедрата й и толкова различна от сивкавия комбинезон, който сега носеше Зап-210. Тя смъкна комбинезона и се изправи пред огледалото само по долна риза. Завъртя се и се огледа от всички страни. Зачуди се какво ли би си помислил Рейт, ако я видеше сега? Мисълта за него обаче отново пробуди яда й. Той я смяташе за дете, дори за нещо още по-незначително — Зап-210 не можеше да намери подходящия израз. Започна да се опипва, като не сваляше поглед от огледалото, учудена от промените, които бе претърпяло тялото й… Вече не можеше да се върне в Убежищата. Жужма кастчай щяха да я хвърлят в бездната. Дори ако по някаква странна прищявка решат да й запазят живота, отново щяха да й дадат дико. Устните й се свиха от омерзение. Никога вече дико!

Но какво да прави с Адам Рейт, който я намираше за тъй непривлекателна? И какво ще стане с нея самата? Тя се огледа и й стана мъчно за тъмнокосото момиче с хлътнали бузи и печални очи, което видя в огледалото. Ако избяга от Адам Рейт, как ще оцелее? Навлече отново сивия комбинезон, но се отказа да слага оранжевия тюрбан на главата. Вместо това го завърза на кръста си като шарф, както правеха момичетата в Урманк. Пак се огледа в огледалото и резултатът й хареса. Но какво щеше да помисли Адам Рейт?

 

 

Зап-210 отвори вратата и надзърна в коридора. Гостната беше празна, ако се изключеше трътлестата възрастна жена, която бършеше пода и я поглеждаше с подигравателна усмивка. Зап-210 прекоси забързано помещението и излезе на улицата. Тук спря разколебана. Никога досега не бе оставала сама и усещането бе колкото възбуждащо, толкова и страшно. Докато пресичаше крайбрежната, Зап-210 не сваляше поглед от носачите, които разтоварваха току-що пристигналия кораб. Нито в речника й, нито в представите съществуваха понятия като „чудноват“ и „живописен“, въпреки това тя бе очарована от изящния заоблен морски съд, който се поклащаше лекичко на котва. Зап-210 въздъхна. Въпреки всички странности на обкръжаващия я нов свят, никога досега не се бе чувствала толкова жива. Гаун се оказа диво и страшно място — за това жужма кастчай не бяха излъгали, — но след като поживееш на златистокафявата светлина, как би могъл да се върнеш в мрачните Убежища?

Девойката прекоси крайбрежната улица и се върна в кафенето, готова да погледне Рейт с нови очи. Още не знаеше какво ще му каже, може би беше най-добре да се настани мълчаливо на мястото си и да го прониже със сърдит поглед… Ала от Рейт нямаше и следа. Изведнъж я завладя неудържим страх. Дали не се бе възползвал от тази възможност, за да избяга, да се отърве от нея? Заля я огромна вълна от чувства, искаше й се да извика: „Адам Рейт! Адам Рейт!“ Не можеше да повярва, че увереността и спокойствието, които бе изпитвала в неговата компания толкова дълго време, се бяха стопили в миг. Завъртя се и понечи да излезе от кафенето, но се блъсна в едър мъжага, облечен с панталони от сивкава кожа, широка бяла риза и сърмена жилетка. Миниатюрната черна шапчица на главата му се килна при сблъсъка им, той я улови за раменете здраво и я попита:

— Ей, къде си се разбързала толкова?

— Никъде — измънка Зап-210. — Търсех един човек.

— Но намери мен, което си е почти чист късмет. Ела, още не съм си изпил сутрешното вино. След това ще обсъдим какво да правим двамата.

Зап-210 застина, парализирана от страх и нерешителност. Опита да се освободи от лапите на мъжагата, но той само я стисна по-здраво. Момичето трепна от болка.

— Тръгвай — изръмжа мъжът. Дръпна я и тя го последва, препъвайки се, към близкото сепаре.

Мъжът махна с ръка и в миг на масата бяха поднесени кана с вино и чиния с пържени рибени хапки.

— Яж — подкани я той. — Пий! Не се скъпя за никого, било да го черпя с вино, било с юмруци. Но преди да продължим, каква ти е тарифата? Някои от твоите колежки, знаейки, че си имат работа не с кого да било, а с Отайли, са се опитвали да ме оскубят — за тяхно неудоволствие, бих добавил. И така — колко вземаш?

— За какво? — прошепна Зап-210.

Отайли се изцъкли от изненада.

— Странна птица си ти. От коя раса си? Твърде си бледничка за танг и прекалено стройна за сив.

Зап-210 сведе очи. Сръбна от виното и се огледа отчаяно за Рейт.

— Брей, че си срамежлива! — изпръхтя развеселено Отайли. — И какви фини маниери!

Той започна да се храни. Зап-210 отново опита да се измъкне.

— Сядай! — скастри я Отайли. Тя побърза да се отпусне на стола. — Пий!

Тя отпи от виното, което се оказа по-силно от всичко, което бе опитвала досега.

— Така е по-добре — кимна Отайли. — Сега вече се разбираме.

— Не — поклати глава Зап-210. — Не се разбираме. Не желая да седя с теб! Какво искаш всъщност?

Отайли отново я изгледа учудено.

— Не знаеш ли?

— Разбира се, че не. Освен ако… да не искаш това?

Отайли се захили.

— Точно това имам предвид и разни други неща.

— Но… аз не знам нищо за тези неща. И не искам да ги уча.

Отайли приключи с рибата.

— Девица, издокарана с шарф. За такава ли се представяш?

— Не разбирам за какво говориш… трябва да си вървя… да намеря Адам Рейт.

— Намери мен, което, както вече ти казах, е по-добре. Пийни винце и се отпусни. Обещавам ти, че ще запомниш днешния ден до края на живота си — Отайли напълни отново чашите. — Аз също ще пийна, за да се повеселим заедно. Да си призная, всичко това взе да ме възбужда!

 

 

Рейт и Кауч вървяха през пазара, където продавачите на риба привличаха вниманието към стоката си с чудати напевни подвиквания.

— Пеят ли? — попита Рейт.

— Не — отвърна Кауч, — с тези крясъци само се мъчат да заинтригуват купувачите. Тангите нямат никакъв музикален слух. Но чуй ги само, как се стараят да се надвикват едни други — истинска какофония!

Рейт намираше шума за дразнещ.

— Обзалагам се, че ще дойде време, когато бъдещите социални антрополози ще се опитват да изучават и каталогизират подобни крясъци. Ала за момента далеч повече ме интересува надпреварата със змиорки.

— Не се и съмнявам — кимна Кауч. — Макар че, както вече ти казах, още не са започнали.

Те прекосиха площада и спряха при празния канал с двата аквариума. Рейт погледна към стената, над която се виждаше короната на стара полуизсъхнала псила.

— Бих искал да надзърна от другата страна — рече той.

— Ами направи го — подкани го Кауч. — Но не сме ли тук, за да изучаваме невидимата енергия, командваща змиорките?

— Тъкмо затова — кимна Рейт. — Ей там, при сергията за амулети има малка вратичка. Ще дойдеш ли с мен?

— Разбира се — засмя се Кауч. — Винаги съм готов да науча нещо ново.

Те тръгнаха покрай старинната ограда, която в далечното минало е била облицована с кафяви и бели плочки, но сега повечето бяха изпопадали и отдолу се подаваше кирпичена стена. Двамата минаха през вратата и се озоваха в Стария град на Урманк — квартал с порутени къщурки от тухли, камъни и дървени трупи. Някои бяха изоставени, други в процес на възстановяване — един постоянен цикъл на разпад и обновление, в който всяка тухла, камък или дърво се използваха многократно от редуващите се обитатели. От вратите и прозорците надзъртаха дрипаво облечени танги и едроглави сиви, нетърпима смрад изпълваше въздуха.

Зад къщите имаше огромно бунище, обрасло с яркочервени шубраци. Рейт забеляза псилата, която бе видял от пазара — стърчеше съвсем близо до стената, надвесена над барака с тухлени стени. Вратата бе от масивно дърво, обковано с желязо, и бе оборудвана с як, железен катинар. Бараката се опираше плътно в стената.

Рейт огледа района, който бе почти пуст, ако се изключеха няколко голи дечица, шляпащи в локва с жълтеникава слуз. Той се приближи към бараката. Катинарът, халките и пантите бяха от масивно желязо. Нямаше прозорци, единственият отвор бе този на вратата. Рейт отстъпи назад.

— Видяхме достатъчно — промърмори той.

— Наистина? — Кауч погледна с любопитство към бараката. — Не виждам нищо интересно. Мислиш ли, че има някаква връзка с надпреварата?

— Разбира се — те тръгнаха обратно между къщурките. — Бихме могли да се справим и сами, но ако разполагаме поне с двама души, на които да разчитаме, нещата ще бъдат по-сигурни.

Кауч го гледаше със страхопочитание и недоверие.

— Ама ти наистина ли смяташ, че би могъл да спечелиш пари от надпреварата със змиорки?!

— Стига съдържателят да ни изплати честно и почтено печалбата.

— Не се притеснявай за това — увери го Кауч. — Ще плати, само да има спечелили. И като стана дума за пари, как смяташ да делим?

— Половината за мен, другата половина за теб и твоите двама довереници.

Кауч прехапа устни.

— Долавям известно неравноправие. Планът е общ, а единият от нас ще вземе три пъти повече от другите.

— Така е — кимна Рейт. — Но в противен случай другите няма да получат съвсем нищичко.

— Разбрах намека — кимна Кауч. — Смятай, че сме се уговорили.

Те се върнаха в кафенето. Рейт се огледа, но Зап-210 не се виждаше никаква.

— Трябва да потърся моята спътница — каза той на Кауч. — Предполагам, че ме чака в странноприемницата.

Зафатранецът се поклони любезно и Рейт отиде в „Щастливият моряк“, но и там от Зап-210 нямаше следа. След като разпита съдържателя, узна, че девойката е идвала и малко след това излязла наново, без да спомене какви са й намеренията.

Рейт излезе навън и огледа крайбрежната улица в двете посоки. Вдясно носачи с избелели, някога червени фустанели и кожени нараменници разтоварваха един пощенски кораб, вляво се вихреше пазарната суматоха.

Не биваше да я оставям сама, укори се той, особено в настроението, в което беше тази сутрин. Беше приел, че се е успокоила и привикнала с новото си положение, и нито за миг не се бе усъмнил в душевното й равновесие. Рейт се проклинаше за своята недалновидност и егоцентричност. Момичето несъмнено преживяваше драматични промени — както физически, така и емоционални. Рейт се върна в кафенето. Кауч го посрещна със загрижен поглед.

— Имаш умислен вид.

— Момичето, което ме придружаваше — не мога да я открия никъде.

— Ба! — изсумтя Кауч. — Всички си приличат. Сигурно е отишла на пазара да си купи някое украшение.

— Не — поклати глава Рейт. — Тя няма никакви пари, нито какъвто ида било опит в този свят. Освен ако… — прехапа устни и насочи поглед към хълмовете, където пътят извиваше покрай замъка на вампирите. Възможно ли бе да е решила да се върне в Убежищата? Изведнъж му хрумна друга мисъл. Гжиндра! Тялото му се вцепени от ужас. Рейт повика сервитьорчето. — Тази сутрин закусвах с една млада госпожица. Спомняш ли си я?

— Да, не носеше ли оранжев тюрбан, каквито имат хедайханците?

— Именно. Да си я виждал след това?

— Ами да. Седеше на онази маса, беше си завързала шафрана на съблазънта и разговаряше с шампиона Отайли. Пиха по чаша вино, после си тръгнаха.

— Тръгнала е с него по своя воля? — учуди се Рейт.

Момчето повдигна равнодушно рамене.

— Носеше шафран, не изрази несъгласие, освен това се облягаше на ръката му, предполагам, че е било заради изпития алкохол.

— Къде отидоха?

Ново повдигане на рамене.

— Къщата на Отайли не е далеч, вероятно са се отправили нататък.

— Покажи ми къде е.

— О, не мога — момчето завъртя глава. — Сега съм на работа. Пък и не бих искал да си имам неприятности с Отайли.

Рейт го сграбчи за реверите и сервитьорът се сви уплашено.

— Казвай! — просъска заплашително Рейт.

— По тази уличка, но бързо — не ми е разрешено да напускам кафенето.

Те се затичаха по усойните задни улички на Урманк, озарявани през известни разстояния от косата кафеникава светлина на Карина 4269. Момчето спря пред една странична пресечка и посочи обраслия двор, към който водеше.

— Зад този храсталак е къщата на Отайли.

Сетне хукна обратно по пътя, по който бяха дошли. Рейт свърна в алеята и прекоси занемарената градина. В дъното имаше дървена къщурка с резбовани корнизи и матови прозорци. Тъкмо когато се приближаваше, отвътре долетя изплашен вик. Последва шум от удар и сподавено ридание. Коленете на Рейт се разтрепериха, той скочи на верандата и дръпна вратата. Зап-210, гола и с изцъклени от ужас очи, се бе свила на пода, Отайли стоеше надвесен над нея. Девойката вдигна очи към Рейт и той забеляза червена резка през лицето й.

— Кой си ти — попита с нисък и заплашителен глас Отайли — и какво търсиш в къщата ми?

Рейт все едно не го чу. Наведе се и вдигна от пода разкъсания комбинезон и ризата на Зап-210. Едва след това изгледа Отайли. Кауч бе застанал на вратата.

— Вземай момичето и да се махаме — извика той на Рейт. — Не се забърквай с този.

Рейт не му обърна внимание. Приближаваше се бавно към Отайли. Борецът го очакваше с хладна усмивка, опрял юмруци на хълбоците. Рейт спря на три крачки от него. Едрият мъж го разглеждаше отвисоко, сякаш е рядко насекомо.

— Той не е виновен — обади се неочаквано с пресипнал глас девойката. — Аз носех оранжев пояс. Не знаех…

Рейт се наведе и загърна голите рамене на Зап-210 с комбинезона. Мисълта, че борецът е стискал в лапите си това нежно и крехко телце, го караше да кипи от гняв. Прегърна Зап-210 през рамене и я поведе към вратата.

Всичко това никак не се понрави на Отайли. Беше очаквал някаква дума, предизвикателство, дори нападение, което да отключи реакцията му. Нима сега трябваше да преглътне обидата, нанесена от човека, дръзнал да нахлуе неканен в собствения му дом? Мехурът на неговия гняв се спука. Той скочи напред и понечи да изрита противника си.

Рейт посрещна с радост промяната в поведението на Отайли. Завъртя се, сграбчи бореца за глезена, дръпна го след себе си, принуждавайки го да излезе с подскачане в градината, и тук го събори със завъртане в бамбуковия шубрак. Отайли се претърколи с ловкостта на леопард. Надигна се, разпери ръце, пошава доволно пръсти и изгледа противника си със страховита усмивка. Рейт го удари в лицето. Отайли сякаш дори не забеляза. Пресегна се, но Рейт се измъкна от хватката му с резки удари и отстъпи назад. Отайли го последва, притискайки го към страничната стена. Рейт направи лъжливо движение, сви пръстите на лявата си ръка в мечешка лапа и заби кокалчета в скулата на бореца. Отайли подскочи лекичко, сетне още веднъж, сякаш се засилваше, и накрая замахна с широко разтворена длан. Рейт се шмугна под ръката му, блъсна го в корема и тъкмо когато Отайли повдигаше коляно, за да го халоса в зъбите, го сграбчи за крака, напъна рязко и го хвърли по гръб. Едрият мъжага се сгромоляса с тътена на отсечено дърво. Полежа няколко секунди замаян, след това се надигна и приседна. Рейт хвана Зап-210 за ръката, хвърли последен поглед на поваления борец и я поведе към улицата. Кауч му се поклони с едва прикрито възхищение и го последва.

 

 

Рейт отведе Зап-210 право в странноприемницата. Девойката се отпусна на кушетката, загърната в разкъсаните си дрехи, и изтри с юмручета насълзеното си лице. Рейт седна до нея.

— Какво стана?

По бузите й се затъркаляха едри сълзи, тя закри лицето си с шепи.

— Не зная къде сбърках — изхлипа и после го погледна. — Може би с шарфа. Той ме накара да пия и главата ми се завъртя. Поведе ме по улиците… просто не бях на себе си. Едва пристъпвах. Когато стигнахме къщата, ми заповяда да се съблека. Отказах и той се ядоса. Крещеше ми, че съм мръсница… не зная как ще го преживея. Болна съм… умирам.

— Нито си болна, нито умираш. Тялото ти най-сетне функционира нормално. Нищо ти няма.

— И не съм такава, каквато ме нарече?

— Разбира се, че не си — Рейт се изправи. — Ще пратя една прислужница да се погрижи за теб. А като се успокоиш, легни и се наспи. Чакай ме да се върна и не излизай никъде. Дано като дойда, разполагаме с достатъчно пари, за да се качим на някой кораб.

Зап-210 кимаше покорно. Рейт напусна стаята.

 

 

В кафенето откри Кауч и двамата зафатранци, които бяха пристигнали с втората кола.

— Това е Шазар, а това Удиш — представи ги Кауч. — Сигурни хора, готови да участват във всяко разумно начинание.

— В такъв случай да тръгваме час по-скоро — подкани ги Рейт. — Времето ни е съвсем ограничено.

Четиримата излязоха на крайбрежната. Рейт им обясни теорията си и заключи:

— Ще я проверим след малко. Възможно е, разбира се, да греша и тогава всички ще загубим.

— Съмнявам се — поклати глава Кауч. — В думите ти има смисъл, логиката ти е желязна. Струва ми се, че истината е точно такава.

— Дали има смисъл, ще разберем след малко — въздъхна Рейт.

Приближиха се до канала за надбягвания, където вече неколцина зрители бяха насядали по пейките в очакване да обявят началото. Рейт ускори крачка — отправиха се към вратичката в стената, свърнаха по неприветливата сенчеста уличка от другата страна и спряха веднага щом съгледаха бараката под псилата. Тук се притаиха и зачакаха.

Изминаха десетина минути. Рейт започна да нервничи.

— Не мога да повярвам, че сме закъснели.

Шазар го побутна и посочи стената в далечния край на откритото пространство.

— Там има двама.

Мъжете се приближиха. Единият беше загърнат с широко бяло наметало, на главата му имаше квадратна, също бяла шапка, каквито носеха мъдреците от остров Ерзе.

— Това е съдържателят — прошепна Кауч.

Другият, млад мъж, бе издокаран с розова шапчица и бледорозова дълга туника. Двамата крачеха бавно, допрели глави, сякаш обсъждаха нещо важно, и се разделиха близо до бараката. Съдържателят продължи към вратичката в стената.

— Не е ли по-лесно — попита Удиш — да причакаме стария шарлатанин, да го ступаме лекичко и да го лишим от кесията му?

— За съжаление — охлади ентусиазма му Кауч — той не носи със себе си и един секвин и се е погрижил този факт да стане широко известен. Парите се донасят от четирима въоръжени роби под надзора на неговата първа жена.

Младият мъж с розовата туника стигна до бараката. Пъхна ключ в ключалката, завъртя го три пъти, отмести масивната врата и влезе. Тъкмо когато се обръщаше да затвори, установи с изненада, че Рейт и Шазар са се шмугнали зад него.

— Какво означава това? — попита младежът ядосано и изплашено.

— Ще ти го кажа само веднъж — отвърна Рейт. — Или ще ни съдействаш открито и докрай, или още сега ще увиснеш на онзи клон на псилата. Разбра ли ме?

— Разбрах — кимна разтреперан младежът.

— Да чуем как се върши тази работа.

Младежът се колебаеше. Рейт кимна на Шазар, който извади намотано въже.

— Всичко е съвсем просто — заговори младежът припряно. — Събличам се и влизам в резервоара — той посочи метален цилиндър, дълбок четири стъпки, в дъното на бараката. — Една тръба го свързва с канала за надпревари, равнището на водата в двата съда е еднакво. Гмурвам се през тръбата и излизам в странична ниша. Веднага щом се спусне преградата, хващам и премествам указаната змиорка в другия край на канала.

— И как разбираш кой цвят да бъде?

— Съдържателят ми сигнализира с тропане на пръсти по капака.

Рейт се обърна към Кауч.

— Тук всичко е под контрол. Време е да отидеш при масата за залагане — сетне отново заговори на младежа: — В тази ниша има ли място за двама?

— Да — кимна неохотно младежът. — Но ще ни е доста тесничко. Ала кажете ми — ако ви съдействам, как после ще се спася от гнева на съдържателя?

— Ще му кажеш истината — отвърна Рейт. — Че животът ти е по-мил от шепа секвини.

— А той ще отвърне, че от негова гледна точка е обратното.

— Съжалявам — сви рамене Рейт. — Всяка работа носи съответните рискове. Кога трябва да заемеш позиция?

— След една-две минути.

Рейт започна да се съблича.

— Какво пък… ако по някаква причина ни разкрият, чака ни сходна участ.

Помощникът на съдържателя изсумтя неуверено.

— Следвай ме — подкани и се спусна в резервоара. — В тръбата е тъмно, плувай направо.

Рейт се присъедини към него. Младежът си пое въздух и се потопи, Рейт направи същото. На дъното имаше отвор към хоризонтална тръба с ширина три стъпки, той се напъха вътре, следвайки младежа.

Скоро след това двамата изплуваха в подземната ниша, която бе дълга пет стъпки и висока две, озарена от тънки снопове светлина, които се процеждаха през малки отвори. През един от тях Рейт можеше да наблюдава какво става около масата за залагане, където Кауч и Удиш вече бяха заели места.

Съвсем наблизо отекна гласът на съдържателя:

— Добре дошли в поредния ден на вълнуващи надпревари. Кой ли ще спечели днес? Кой ще загуби? Никой не знае. Може да съм аз, а може и да сте вие. Но забавлението е гарантирано за всички ни. Тези, които идват за първи път, нека обърнат внимание, че масата е разделена на единайсет цвята. Можете да залагате, на който желаете от тези цветове. Ако цветът ви спечели, ще получите десетократно повече, отколкото сте заложили. А сега погледнете змиорките и техните цветове: бяла, сива, бежова, небесносиня, кафява, тъмночервена, алена, синя, зелена, виолетова и черна. Има ли някакви въпроси?

— Да — обади се Кауч. — Съществува ли ограничение за залозите?

— Сандъкът, който току-що ми донесоха, съдържа десет хиляди секвина. Това е моето ограничение — повече не мога да платя. Ако обичате, залагайте на избраните от вас цветове.

Съдържателят огледа масата с опитно око. Повдигна капака и пусна змиорките в средата на аквариума.

— Край на залозите, ако обичате — пръстите му изтропаха върху капака: чук-чук, чук-чук.

— Две-две — прошепна младежът. — Това е зелено — той отмести плъзгащата се преграда, бръкна в аквариума, улови зелената змиорка и я напъха през друг отвор в крайния аквариум.

— Зелено печели! — провикна се съдържателят. — Който спечелил — спечелил. Двайсет секвина за смелия моряк… Нови залози, ако обичате.

Чук, чук-чук-чук — изтрополиха пръстите върху капака.

— Алено — изтълкува помощникът и повтори процедурата отпреди малко.

— Алено печели! — провикна се съдържателят.

Рейт надзърна през отвора. При предишните залагания Кауч и Удиш бяха изгубили по няколко секвина. На третото и двамата поставиха по трийсет секвина на бяло.

— Край на залозите — отекна гласът на съдържателя. Капакът се спусна. Чук-чук — подадоха сигнал отвън.

— Кафяво — обяви тихо помощникът.

— Бяло — отвърна Рейт. — Бялата змиорка печели.

Младежът изстена уплашено. Той улови бялата змиорка и я премести.

— Ето и поредното състезание на тези удивителни, малки същества — провикна се съдържателят — този път печелившият цвят е кафяв… Кафяв? Бял! Да, змиорката е бяла! Ха! На стари години взех да бъркам цветовете. Какво да се прави, дан на възрастта!… Имаме двама щастливци. Триста секвина за единия и триста за другия… Прибирайте печалбата си, господа. Какво? И двамата залагате цялата сума?

— Да, изглежда днес късметът е на наша страна.

— И двамата на тъмночервено?

— Да, обърнете внимание на онова ято птици с ръждиви пера. И това ако не е верен знак.

Съдържателят вдигна засмяно лице към небето.

— Кой може да разгадае тайните на природата? Надявам се да грешите. И така, приключиха ли залозите? Ето че пускам змиорките, поставям обратно капака и нека най-чевръстата от тях посочи победителя — той положи за миг ръка върху капака и тропна само веднъж. — Те се гмуркат, търсят светлината, която ги мами, скоро ще открием кой е победителят… Ето, вече идва най-бързата. Това синьо ли е? — последва мъчително стенание. — Тъмночервено — съдържателят втренчи поглед в двамата зафатранци. — Предсказанията ви се оказаха верни.

— Така е — кимна Кауч. — Нали ти казвахме? Е, хайде да си оправим сметките.

Съдържателят отброи бавно по три хиляди секвина на всеки от тях.

— Невероятно — промърмори той и погледна замислено към резервоара. — Виждате ли други предзнаменования?

— О, нищо определено — отвърна Кауч. — Но въпреки това ще заложа отново. Сто секвина на черно.

— И аз на същото — обяви Удиш.

Съдържателят се колебаеше. Потърка се замислено по брадичката и огледа канала.

— Невероятно — чуха го да мърмори, докато изсипваше змиорките в първия аквариум. — Приключихте ли със залозите? — опря ръце на капака и сякаш в изблик на нервност тропна два пъти отгоре. — Добре тогава, отварям вратичката — той дръпна ръчката и се премести в другия край на канала. — Ето и победителят. Той е… черен?!

— Страхотно — подскочи от радост Кауч. — Върнахме си с лихвите всичко, което сме изгубили през изминалите години заради тези своенравни животинки! Ако обичаш — да си получим дължимото!

— Разбира се — изграка отчаяно съдържателят. — Но днес не мога да работя повече. Коленете ме присвиха ужасно, ще трябва да приключим по-рано.

Рейт и младежът побързаха да се върнат в бараката. Младежът нахлузи розовата туника и шапката и си плю на петите.

Рейт и Шазар прекосиха Стария град и стигнаха при вратичката тъкмо когато там се показа съдържателят, който крачеше забързано, с развети поли на бялото си наметало. Доскоро сънливото му лице сега бе мораво, той размахваше заканително къса сопа.

Кауч и Удиш ги очакваха на крайбрежната. Кауч подаде на Рейт добре натъпкана кесия.

— Твоят дял от печалбата — четири хиляди секвина. Какъв прекрасен ден.

— Да, чудесно се справихме — кимна Рейт. — Помогнахме си взаимно и от това спечелихме всички — нещо, което се случва рядко на Тчай.

— Всъщност ние смятаме незабавно да се отправим към Зафатра — рече Кауч. — А вие?

— Неотложна работа ме зове на друго място. Също като вас и ние с моята спътница ще потеглим колкото се може по-скоро.

— Ами, в такъв случай, желая ви успех.

Тримата зафатранци се сбогуваха и се отдалечиха. Рейт продължи към пазара, където направи някои покупки. След това се прибра в хотела и потропа с разтуптяно сърце на вратата на Зап-210.

— Кой е? — чу с облекчение изплашения й глас.

— Аз съм — Адам Рейт.

— Един момент — вратата се отвори. Зап-210 стоеше пред него със зачервено лице. Беше разчорлена, изглежда току-що си бе облякла сивия комбинезон.

Рейт остави няколко вързопа на кушетката.

— Това е за теб.

— За мен ли? Какво има вътре?

— Погледни сама.

Тя плъзна поглед по лицето на Рейт, наведе се над кушетката и заизважда покупките от вързопите.

— Харесват ли ти? — попита Рейт.

Момичето го изгледа намръщено.

— Така ли искаш да изглеждам — като другите?

Рейт я зяпна слисано. Не такава реакция очакваше. Той заговори бавно.

— Тръгваме на път. Най-добре е да не привличаме внимание. Нали не си забравила онези гжиндра? Трябва да сме облечени като останалите пътници.

— Разбирам.

— Кое ти хареса най-много?

Зап-210 вдигна една тъмнозелена рокля, разстла я на кушетката, сетне подреди до нея оранжевата риза, белия панталон, тънкия кафяв костюм, черната жилетка и късото черно наметало.

— Не зная дали нещо изобщо ми харесва.

— Пробвай поне едно.

— Сега ли?

— Естествено.

Зап-210 продължаваше да се колебае между тоалетите. Тя стрелна с поглед Рейт и се засмя.

— Добре, ще опитам.

Рейт се прибра в стаята си и се преоблече с дрехите, който си бе купил — сив брич и тъмносиня жилетка. Реши да хвърли овехтелия сив комбинезон. Докато го сгъваше, напипа вътре синята папка и след кратко колебание я напъха под хастара на жилетката. Плановете в папката едва ли щяха да му потрябват, но със сигурност представляваха известна ценност, ако не заради друго, поне заради уникалността си. После слезе в гостната. Малко след това се появи Зап-210. Беше облякла тъмнозелената рокля.

— Защо ме гледаш така? — попита тя.

Рейт не посмя да й каже истината: че си бе припомнил първия път, когато я бе видял — изплашено девойче с черно наметало и мършаво телце. Погледът й бе все така унесен, но сега кожата й имаше здрав бакърен загар, а черната й коса се спускаше на игриви къдрици над очите.

— Мислех си — отвърна Рейт, — че тази рокля ужасно ти отива.

Тя изкриви лице в гримаса, която леко наподобяваше усмивка.

Двамата излязоха на крайбрежната улида и се отправиха към кога „Ниахар“. Откриха необщителния капитан в каюткомпанията, където си преглеждаше сметките.

— Искате да плавате до Казаин? Остана само голямата каюта за седемстотин секвина, но мога да ви предложа две койки в общата спалня за двеста.