Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Планетата на приключенията (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Pnume, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 10 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
Dani (2012.)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Джак Ванс. Дирдирите. Пнумите

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2008

Редактор: Мария Василева

ISBN: 978-954-585-943-4

История

  1. — Добавяне

5.

За Рейт спускането към долината под златисто кафявите лъчи на следобедното слънце бе еуфорично. Изпитваше опиянение, от доскорошната му апатия нямаше и следа, тялото му се изпълни с жизненост и сила, в душата му пламна нова надежда. Влечението му към Зап-210 се усили и придоби нови измерения. Какво странно и тъжно същество, мислеше си той, като я поглеждаше крадешком. Очевидно не се чувстваше никак добре под открито небе, очите й шареха във всички посоки и най-често се отправяха към далечния хоризонт на Първото море.

Скоро след това се спуснаха в долината. Кално поточе ромолеше между брегове, обрасли с червеникава тръстика. Наблизо растяха пътничета, чиито плодове представляваха неотменна част от диетата на всеки пътешественик на Тчай. Зап-210 изгледа скептично сиво-зеленикавите шушулки и не можа да разпознае в тях изсушените жълти таблетки, които се доставяха в Убежищата. Погълна ги с фаталистично примирение.

Рейт забеляза, че тя поглежда с копнеж назад към отвора, и я попита:

— Липсват ли ти Убежищата?

Зап-210 обмисли отговора си.

— Страхувам се. Тук могат да ни видят от всички посоки. Може би жужма кастчай ни гледат откъм отвора. Може да пратят нощни кучета по дирите ни.

Рейт също погледна към отвора — почти невидима сянка от мястото, където бяха приседнали. Не виждаше никакво движение, нито горе, нито където и да било в долината. Бяха съвсем сами. Всъщност нямаше как да го знае с абсолютна сигурност. Не беше изключено да ги следят от тайни скривалища, от тъмни сенки, с които се сливат черните наметала. Рейт сведе очи към Зап-210. Нямаше никакво съмнение, че ще откаже да се раздели с наметалото си. Той се надигна.

— Късно е вече, най-добре да потърсим някое селце на брега.

На две мили надолу по течението потокът прерасна в река, достатъчно широка, за да се обгради с мочурища. На отсрещния бряг имаше гъста гора от гигантски лиани, чиито стебла бяха наклонени под един и същи ъгъл. И друг път Рейт бе виждал такива горички, предполагаше, че това е някое свещено място на кхорайците — свирепо племе, обитаващо южните брегове на Първото море.

Всичко това го накара да се замисли. Една неочаквана среща с кхорайците щеше незабавно да потвърди опасенията на Зап-210 относно гаун и недружелюбните обичаи на обитателите на повърхността.

Поне засега наоколо не се виждаха никакви кхорайци. Двамата заобиколиха мочурището и се озоваха на равен и кален бряг, само на стотина метра от морето. Вдясно и вляво, но на голямо разстояние, скалисти носове навлизаха в морето. Някъде на югоизток, може би не много далече, бе разположен Карабас, където хората излизаха на лов за хризоспин, а дирдирите ловяха хора.

Рейт оглеждаше внимателно брега в отчаян опит да се ориентира за приблизителното им местонахождение. Зап-210 не сваляше мрачен поглед от морето и сигурно се питаше какво ли им готви бъдещето. На около половин миля южно от тях Рейт забеляза паянтов кей, който прехвърляше калния бряг и навлизаше във водата. В самия му край се поклащаха дузина малки рибарски лодки. Невисок хълм от другата страна на тресавището скриваше селцето, което вероятно бе разположено зад кея.

Кхорайците, макар и не необуздано враждебни, се придържаха към сложна система от ритуали и обичаи, чието нарушаване бе недопустимо. Невежеството на чужденците не беше достатъчно извинение, правилата важаха за всички без изключение. Ето защо срещата с тях или посещаването на селцето им щеше да е доста рисковано събитие.

— Не ми се ще да ходим при кхорайците — призна Рейт. Той се обърна и втренчи поглед в голите хълмове от другата страна. — Сивиш е доста далече на юг. Най-добре да тръгнем за нос Брейз. Стигнем ли там, бихме могли да се качим на някой кораб покрай западния бряг, макар че нямам представа откъде ще намерим пари.

Зап-210 го погледна изненадано.

— Искаш да дойда с теб?

Ето го обяснението за тъжния й вид, помисли си Рейт.

— Имаш ли други планове? — попита той.

Тя прехапа мрачно устни.

— Смятах, че ще предпочетеш да продължиш, сам от тук нататък.

— И да те оставя на произвола на съдбата? Едва ли ще се справиш.

Тя го разглеждаше насмешливо, питайки се за причината за тази негова загриженост.

— Има много поводи за „неприлично поведение“ на повърхността — обясни й Рейт. — Съмнявам се, че ще ги одобриш.

— Ах, така значи.

— Трябва да бъдем внимателни. И на първо време, да се отървем от тези наметала.

Зап-210 го погледна ужасено.

— Голи ли ще тръгнем по света?

— Не, но наметалата са излишни. Те привличат внимание и дори могат да предизвикат враждебност. С тях ще ни вземат за гжиндра — той си съблече наметалото. Момичето изпръхтя ядно, но последва примера му и остана само по сивата долна риза.

Рейт нави двете наметала на вързоп.

— Нощем става студено, ще ги вземем с нас. Дойде ред на синята папка. Тук, на повърхността, тя беше безполезна, но след като я повъртя в ръце, Рейт я прибра под жилетката си.

Отправиха се на северозапад, като се движеха покрай брега. Свещената горичка на кхорайците бавно се стопи в здрачината, каменистият нос бе забулен в мъгла. Карина 4269 се снижи в небето и сиянието й придоби златистия оттенък на късния следобед. На север обаче няколко виолетови облака заплашваха да предизвикат една от типичните за Тчай внезапни и силни бури. Облаците се придвижваха доста бързо на юг, като се обстрелваха с ярки светкавици. Морето се изравни и придоби графитен оттенък. Отпред, съвсем близо до брега, се появи нова горичка. Дали и тази бе свещена? Рейт огледа околностите, но не забеляза следи от местни обитатели.

И тези дръвчета бяха наклонени под ъгъл, с увиснали клони, опиращи почти до земята. Зад хълмовете вероятно се гушеше някое селце, но поне за момента двамата бяха единствените живи същества в цялата околност.

Рейт реши да спести на Зап-210 тревогите си. И без това момичето си имаше достатъчно свои. Непривикнало на слънчеви лъчи, лицето й вече се бе зачервило. Облечена само с тънка долна риза и с полепнали по челото черни къдрици, тя беше тъй различна от девойката, която Рейт бе срещнал в столовата. Или отново бе жертва на собственото си въображение? Наистина ли тялото й бе по-закръглено и оформено? Тя забеляза погледа му и го стрелна засрамено и намусено.

— Какво си ме зяпнал?

— Без конкретна причина. Само дето ми изглеждаш по-различна от първия път, когато те видях. Промяната е към по-добро.

— Не разбирам за какво говориш — тросна се тя. — Това са глупости.

— Може би си права… Знаеш ли, някой ден ще ти обясня как стоят нещата на повърхността. Обичаите тук са доста по-сложни — по-интимни и „неприлични“, отколкото в Убежищата.

— Хм — изсумтя Зап-210. — Защо свихме към гората? Нали каза, че тези горички били свещени?

— Не зная дали е вярно за тази — обясни Рейт и посочи облаците. — Виждаш ли черната завеса отзад? Това е дъжд. Под дърветата ще останем сухи. А наближава нощ и с нея излизат нощните кучета. Нямаме никакви оръжия. Ако се покатерим на някое дърво, ще бъдем в безопасност.

Зап-210 не отговори и те продължиха към горичката.

Лианите се извисяваха високо над тях. Веднага щом стигнаха дърветата, двамата спряха и се ослушаха, но чуваха само далечния тътен на бурята.

Навлязоха предпазливо в горичката. Слънчевите лъчи, които се процеждаха през облаците, оформяха издължени златисти снопове между сенките. Най-ниските клони бяха на стотина стъпки височина, нямаше никакъв начин да се покатерят на дърветата. В гората не беше по-сигурно, отколкото на открито. Зап-210 спря и се ослуша. Рейт не чуваше нищо.

— Какво има?

— Не зная — тя продължаваше да се озърта във всички посоки. Рейт я наблюдаваше с нарастващо безпокойство.

Продължиха бавно и предпазливо, безшумни като котки, криейки се в сенките. Пред тях се разкри малка поляна, затворена отгоре с покрив от гъсти листа. На поляната имаше четири колиби и невисока платформа в средата. Дънерите наоколо бяха резбовани с изображения на мъже и жени, по една двойка за всяко дърво. Мъжете имаха издължени и яки долни челюсти, тесни чела, изпъкнали очи и скули, жените — дълги носове и устни, разтворени в широки усмивки. Не приличаха на типичните кхорайци, но затова пък, както забеляза Рейт, всичките притежаваха сходни черти помежду си. Позите им говореха недвусмислено, че са изобразени в момент на съвкупление. Рейт погледна крадешком към Зап-210, която се озърташе смаяно. Още един повод, помисли си той, да заклейми хората от повърхността като неблагоприлични и извратени.

Слънцето се скри зад облаците. Гората потъна в мрак, Рейт усети по лицето си първите капки на дъжда. Той огледа колибите. Бяха построени в типичния кхорайски стил, от тъмнокафяви тухли, с конусообразни черни покриви, разположени на равни разстояния около платформата. Поне на пръв поглед изглеждаха необитаеми. Рейт се зачуди какво ли може да е предназначението им.

— Почакай ме тук — прошепна той на Зап-210 и се затича приведен към най-близката колиба. Спря до стената и се ослуша: никакъв звук. Натисна леко вратата и тя се отвори без съпротива. Отвътре го лъхна тежка, неприятна миризма на влажна, необработена кожа, смола и мускус. Върху рафтове бяха подредени няколко десетки маски от резбовано дърво, идентични с мъжките лица на дънерите отвън. В центъра на помещението имаше две дървени койки, никакви оръжия, дрехи или други ценни предмети не се виждаха наоколо. Рейт се върна при Зап-210 и я намери да разглежда отблизо една от резбованите фигури. На лицето й се четеше погнуса.

Ярка светкавица раздра небето, последвана след миг от оглушителен тътен. Пороят започна внезапно. Рейт улови девойката за ръка и я задърпа тичешком към колибата. Двамата влязоха задъхани в помещението, огласяно от тропота на капките по покрива.

— Кхорайците са непредсказуеми — рече Рейт, — но се съмнявам да дойдат в гората в нощ като тази.

— Защо изобщо ще идват? — попита ядосано Зап-210. — Тук няма нищо, освен тези грозни фигури. Кхорайците харесват ли такива неща?

Рейт се досети, че става въпрос за резбованите фигури върху дънерите.

— Ни най-малко — увери я той. — Те са жълтокожи хорица, спретнати и добросъвестни. Мъжете и жените си приличат много — помъчи се да си спомни какво му бе разказвал Анахо: — Странни хора с още по-странни нрави. Различни денем и нощем — поне така се говори. Всеки от тях притежава две души, които идват и си отиват с изгрева и залеза и във всеки живеят две личности — но по-късно Анахо го бе предупредил: — Кхорайците са обидчиви хора. Избягвай да разговаряш с тях, не им обръщай внимание, освен ако не е крайно наложително, и дори тогава бъди немногословен. Те смятат бъбривостта за противоестествена и оскърбителна… Не заставай от наветрената им страна, нито — ако е възможно — от подветрената, подобни действия са проява на враждебност. Никога не давай да се разбере, че си забелязал жените им, не поглеждай към техните деца — ще заподозрат, че им отправиш проклятие. И най-важното — избягвай свещената горичка. Оръжието им е желязна стреличка, която мятат с изненадваща точност — те са опасни хора.

Зап-210 го изслуша внимателно, сетне се отпусна на един от наровете.

— Опитай се да поспиш — посъветва я Рейт.

— С този грохот отвън и миризмите, вътре? Такива ли са всички къщи на гаун?

— Не всички — промърмори Рейт. Приближи се до вратата и надзърна навън. Нощта се озаряваше от ярки светкавици, на чиято кратка светлина се виждаха приведените от бурята и дъжда дървета. Зап-210 скоро щеше да започне да задава въпроси, на които той не знаеше какво да отговори.

Ала още докато се озърташе, дъждът внезапно спря и бурята утихна. Рейт се върна в стаята.

— Сега вече можеш да поспиш — обърна се той към девойката. — Навън е тихо.

Тя издаде тих звук, чието значение Рейт не успя да разбере, и изтича до вратата.

— Някой идва! — прошепна изплашено.

Рейт застана до нея и надзърна през процепа. На поляната отвън стоеше фигура с кхорайски дрехи. Рейт не можеше да различи дали е мъж или жена. Фигурата се отправи към колибата, която се намираше точно срещу тяхната. Рейт се надвеси над Зап-210:

— Ще почакаме малко, преди да се измъкнем.

Тя го улови за ръката.

— Не, не! Идва още един.

Втори кхораец се появи на отритото и погледна към небето. Първият излезе от колибата с окачен на прът светилник, а вторият се затича право към къщурката, в която се криеха Рейт и девойката. Първият не му обърна внимание. В мига, в който кхораецът влезе в колибата, Рейт го удари, пренебрегвайки всякакви правила за галантност — в този случай мъжете и жените представляваха еднаква опасност. Кхораецът се строполи на пода и остана да лежи там безчувствен. Рейт се наведе към него — беше мъж. Рейт му свали наметалото, завърза му ръцете и краката с връзките на сандалите и му запуши устата с ръкава на наметката. После двамата със Зап-210 издърпаха тялото до рафта с дървени маски. Тук Рейт претършува завързания кхораец и откри чифт железни стрелички, кинжал и мека кожена кесия, в която имаше малко секвини. Рейт прибра парите с известни угризения в джоба си.

Зап-210 стоеше до вратата и гледаше като омагьосана навън. На светлината на фенера се виждаше, че първият кхораец е жена. Тя носеше резбована маска и бяла рокля. Жената забоде пръта с фенера в един жлеб до платформата. Дори да бе изненадана от изчезването на мъжа, не го показа с нищо.

Рейт взе бързо решение:

— Сега, докато навън е само жената…

— Не! Идват и други!

Трима души се появиха от различни посоки на откритото и всеки се отправи към една от останалите колиби. Първа от колибата се показа втора жена с маска и бяла рокля, малко след това излязоха и другите двама, чиито маски бяха мъжки. Те се върнаха при централната платформа, където първата жена стоеше неподвижно.

Рейт започна да се досеща за предназначението на свещената горичка. Зап-210 продължаваше да гледа като хипнотизирана.

Рейт бе завладян от нарастваща тревога. Ако събитията се развиеха според предположенията му, спътницата му я чакаше неприятна изненада.

Междувременно се появиха нови трима кхорайци. Един от тях се насочи към колибата, където се спотайваха Рейт и Зап-210. Рейт се помъчи да се справи с него, както бе постъпил с предишния, но този път ръката му се плъзна и мъжът падна на пода със сподавено стенание. Рейт се хвърли мигом върху него и му запуши устата, докато мъжът изгуби съзнание. Използвайки връзките на сандалите, той го овърза, запуши му устата, след което го претърси.

— Съжалявам, че постъпвам като крадец — извини се, докато прибираше оскъдните секвини, — но нуждата ми е по-голяма от твоята.

Изправена до вратата, Зап-210 ахна слисано. Рейт се приближи и погледна навън. Жените — сега вече три на брой — си бяха свалили роклите и стояха съвсем голи. Те подхванаха странна песен, по-скоро мелодия, лишена от думи, тиха, примамлива и настойчива. Тримата кхорайци с мъжки маски започнаха бавно да обикалят платформата.

— Но какво правят те? — попита задъхано Зап-210. — Защо се разголват така? Не съм виждала подобно нещо!

— Така повелява религията им — опита се да обясни Рейт. — Не гледай. Иди си легни. Трябва да поспиш — сигурно си уморена.

Тя го погледна изпитателно, сякаш го подозираше, че таи някакви други намерения.

— Не ми отговори на въпроса. Чувствам се ужасно засрамена. Никога досега не бях виждала гол човек. Такива ли са всички хора на гаун — толкова неблагоприлични? Това е отвратително. И песните им — те също ме разстроиха. Какво смятат да правят?

Рейт се опита да застане между нея и вратата.

— Не е ли по-добре да поспиш? Ритуалите им само ще засилят объркването ти.

— О, не, струва ми се, че са интересни. Изумена съм обаче от дръзкото поведение на тези хора. И погледни! Мъжете!

Рейт въздъхна и взе отчаяно решение.

— Ела тук — подаде й една женска маска. — Сложи си я.

Тя се дръпна ужасено назад.

— Защо?

Рейт избра една мъжка маска и си я постави.

— Тръгваме си.

— Но… — извърна тя запленен поглед към платформата.

Рейт я дръпна рязко, нахлузи на главата й една кхорайска шапка и си сложи другата.

— Но те ще ни видят — запърха изплашено Зап-210. — Ще ни подгонят… ще ни убият…

— Възможно е — кимна Рейт. — Въпреки това е най-добре да си вървим — той огледа поляната. — Ти излез първа. Заобиколи колибата отзад. Аз идвам след теб.

Зап-210 се измъкна навън. Жените от платформата пееха все по-примамливо, голите мъже бавно ги доближаваха.

Рейт застигна Зап-210 зад колибата. Дали ги бяха забелязали? Песента продължаваше, като ту се извисяваше, ту притихваше.

— Върви право към гората и не се обръщай!

— Толкова е смешно — поглеждаше през рамо Зап-210. — Защо не ми даваш да гледам? — тя закрачи към гората, следвана на двайсетина крачки от Рейт. Внезапно откъм колибата долетя яростен вик. Песента секна. Настъпи мъртвешка тишина.

— Бягай! — извика Рейт. Понесоха се през свещената горичка, захвърляйки маските и наметалата. Далеч отзад отекнаха гневни викове, но възпрени от голотата си, кхорайците се отказаха от преследване[1].

Рейт и Зап-210 стигнаха покрайнините на гората и спряха да си поемат дъх. Самотна синя луна надзърташе между разкъсаните облаци, но в по-голямата си част небето бе чисто.

— Какви са тези малки светлинки? — попита Зап-210, вдигнала глава нагоре.

— Това са звездите. Далечни слънца. Край повечето има планети. Хората са дошли от една такава планета на име Земя — не само твоите предци, но дори тези на кхорайците. Земята е люлката на човечеството.

— Откъде знаеш всичко това? — попита Зап-210.

— Някой път ще ти разкажа. Но не сега.

Те поеха между дюните под обсипания със звезди небосвод и цялата тази картина породи у Рейт странни чувства и усещания. Сякаш отново се бе върнал в младостта и вървеше под звездното земно небе с малко, стройно момиче, в което бе влюбен безумно. Толкова силно бе това видение, внушение или халюцинация, че той неволно посегна назад и улови Зап-210 за ръката. Тя го погледна смръщено, понечи да възрази, но замълча — навярно сметна, че това е поредният неразбираем ритуал на гаун.

Известно време двамата вървяха ръка за ръка. Постепенно Рейт започна да се съвзема. Намираше се на Тчай, а не на Земята, и девойката до него… тази мисъл той реши да остави недовършена, по ред причини. Сякаш доловила промяната в настроението му, Зап-210 ядосано си дръпна ръката — вероятно за известно време тя също бе под въздействие на странни видения и мисли.

Двамата продължиха да вървят мълчаливо. Най-сетне, когато синята луна увисна високо в небето, те стигнаха един пясъчен хълм и откриха подходяща ниша в подножието му. Загърнаха се в наметалата и се притаиха в ниското. Рейт не можеше да заспи. Лежеше по гръб, загледан в небето и заслушан в дишането на момичето. И тя като него беше будна. Защо я бе накарал да побегнат от кхорайците, с риск да ги преследват и заловят? За да запази невинността на девойката? Това беше нелепо. Рейт извърна глава и откри, че лицето й, от което се виждаше само смътно бяло петно, е обърнато към него.

— Не мога да заспя — прошепна тя. — Прекалено съм изморена. Животът на повърхността ме плаши.

— Понякога плаши и мен — призна Рейт. — Но нима предпочиташ да се върнеш в Убежищата?

Както винаги тя отвърна уклончиво:

— Не разбирам това, което виждам, не разбирам и себе си… Никога досега не бях чувала подобни песни.

— Тези песни съществуват от хилядолетия и не са се променили. Може би са песни от старата Земя.

— Но те бяха съвсем голи! Така ли постъпват всички хора на повърхността?

— Не съвсем всички — отвърна Рейт.

— Но защо се държат по този начин?

Рано или късно, помисли си Рейт, тя трябва да узнае тайните на човешката биология. Но не точно тази вечер, не тази вечер!

— Голотата не значи нищо — смотолеви той. — Всеки от нас има тяло, което е като на останалите.

— Но защо тогава искат да се разголват? В Убежищата винаги ходим облечени, за да не бъдем обвинени в „неприлично поведение“.

— Какво по-точно разбираш под „неприлично поведение“?

— Вулгарна интимност. Те се галят, допират, вършат разни неща. Толкова е нелепо.

Рейт подбра внимателно думите си.

— Знаеш ли, всъщност това е съвсем нормално човешко поведение — като да огладнееш, нещо от този род. Ти никога ли не си се държала „неприлично“?

— Разбира се, че не!

— И не ти е хрумвала подобна мисъл?

— Човек не може да бъде господар на мислите си.

— Не е ли имало някой младеж, с когото ти се е искало да се сприятелиш?

— Никога! — тросна се отново Зап-210 сякаш самата мисъл за това бе скандална.

— Е, какво пък, тук, на повърхността, нещата стоят малко по-различно. А сега е най-добре да поспиш. Кой знае, утре може да ни подгони цял отряд разгневени кхорайци.

Рейт най-сетне се унесе и заспа. Когато се събуди, синята луна бе изчезнала и небето бе тъмно, ако се изключеха съзвездията. Откъм дюните долетя самотният вой на нощно куче. Докато се загръщаше в наметалото, чу Зап-210 да шепне сънено:

— Страх ме е от небето.

Рейт се надвеси над нея и неволно посегна да я погали по главата. Тя въздъхна и се отпусна, събуждайки у него желанието да я пази и закриля.

Нощта отмина. На изток се показа червеникавокафяво сияние, което скоро придоби бронзов оттенък. Рейт се зае да преглежда съдържанието на кесиите, които бе взел от кхорайците. Беше приятно изненадан, че секвините са деветдесет и пет — повече, отколкото се бе надявал. Той захвърли стреличките — остри като игли метални пръчици с дължина петнайсет сантиметра и переста опашка. Кинжалът затъкна в пояса.

Двамата прекосиха песъчливите хълмове пред тях и скоро се озоваха на скалист рид. Карина 4269 се издигна зад гърбовете им и огря брега, осветявайки поредица от плитки заливи и мочурливи низини, чак до следващата издатина в далечината. Кхорайският град заемаше един хълм на около миля вляво. Почти в краката им дървено мостче криволичеше из тресавището и достигаше морето — паянтова конструкция от тънки подпори, въжета и дъски, която се тресеше при всеки удар на вълната. Пет-шест лодки бяха привързани към подпорите в морето — имаха извити корпуси, вирнати носове и кърми и тънки мачти. Рейт извърна очи към града. Струйки дим се издигаха над черните метални покриви и това бе единственият признак за живот долу. Рейт насочи вниманието си към покривите.

— По-лесно е да се плава, отколкото да се върви — подхвърли замислено той. — А и вятърът по крайбрежието, струва ми се, е в подходяща посока.

Зап-210 оглеждаше намръщено морето.

— Искаш да отидем в онази безкрайна пустош?

— В това, че е пустош, няма нищо лошо — засмя се Рейт. — Не ме плаши морето, а онези, които се скитат из него… Същото, естествено, важи за сушата — той се спусна надолу по склона и Зап-210 го последва. Стигнаха мостчето и поеха по клатушкащите се дъски. Някъде наблизо проехтя гневен вик. Когато се обърнаха, забелязаха малко момче да търчи с всички сили към градчето.

Рейт улови Зап-210 за ръката и я задърпа.

— Хайде, побързай! Нямаме много време!

Девойката го последва запъхтяна. Двамата стигнаха края на кея.

— Няма да им избягаме! — захленчи тя. — Ще ни преследват с лодките.

— Съмнявам се — озъби се Рейт. Огледа набързо поклащащите се лодки и избра най-солидната от тях. В отсамния край на градчето вече се бе струпала неголяма тълпа, десетина черни фигурки тичаха към кея. Скоро и други ги последваха.

— Скачай в лодката! — нареди Рейт. — И вдигай платното!

— Късно е — поклати глава Зап-210. — Никога няма да им избягаме.

— Не е късно. Вдигай платното!

— Не зная как.

— Дръпни въжето, което е прехвърлено през мачтата.

Зап-210 скочи в лодката и се зае да изпълнява инструкциите на Рейт. Междувременно той притичваше по кея и режеше въжетата на останалите лодки. Силното течение бързо ги отнесе навътре в морето.

Рейт се върна при девойката тъкмо когато тя се бореше отчаяно с напречната рейка. Изглежда, платното се бе заплело в скрипеца. Рейт хвърли един последен поглед към гневно крещящите рибари, скочи в лодката и я оттласна от кея.

Нямаха време да се занимават с платното, Рейт сграбчи греблата, нагласи ги в ключовете и загреба с отчаяна бързина. Разярени кхорайци вече трополяха по паянтовия кей. Някои от тях спряха, извадиха металните си стрелички и ги хвърлиха високо в небето. Миг по-късно около лодката заваля дъжд от стрели. Рейт задърпа греблата с обновени сили, сетне се зае с платното. Рейката се въртеше като бясна, корпусът скърцаше заплашително, цялата лодка се люшкаше на вълните. Кхорайците се бяха подредили на самия край на кея и гледаха мълчаливо отдалечаващата се в морето рибарска флотилия.

Рейт извърна носа на лодката към открито море. Зап-210 се бе свила в средата. По някое време тя се озърна изплашено и го попита:

— Не е ли опасно да се отдалечаваме от сушата?

— Напротив, това е най-умното нещо, което можем да направим. В противен случай кхорайците могат да ни проследят по брега и да ни нападнат и убият веднага щом слезем някъде.

— Никога досега не съм била на толкова открито място. Чувствам се ужасно беззащитна.

— Но все пак сме по-добре, отколкото вчера или онзи ден. Гладна ли си?

— Да.

— Виж какво има в онова сандъче там. Може да извадим късмет.

Зап-210 повдигна капака на оставения на Кърмата сандък и между въжетата, такъмите, резервните платна и фенера откри стомна с вода и торбичка с питки от изсушено пътниче.

Когато брегът се превърна в размазано зеленикаво петно, Рейт обърна лодката на северозапад и нагласи платното.

През целия ден духаше умерен вятър. Рейт се придържаше на разстояние десетина мили от брега, далеч отвъд полезрението на кхорайците. От време на време в далечината изникваха и потъваха високи планини.

Късно следобед вятърът се усили, пращайки пенливи зайчета да се гонят по черните вълни. Скрибуцането на лодката и такелажа се засили, платното се изду, корпусът се наклони на една страна, водата зад кърмата забълбука и Рейт се радваше на всяка миля, която така бързо оставяха зад себе си.

Карина 4269 се скри зад хълмовете на материка, вятърът утихна и лодката изгуби скорост. Спусна се мрак, Зап-210 продължаваше да се седи приведена в средата на лодката, измъчвана от небесния простор. Рейт едва се крепеше от умора. Той свали платното, завърза кормилото, настани се удобно на дъното и заспа.

Събуди го ранният утринен бриз. Препъвайки се в предизгревния сумрак, той успя да вдигне платното, след това се настани на кърмата, улови кормилото и потъна в полудрямка, докато слънцето изгрее.

По обяд приближиха поредния щръкнал дълбоко навътре в морето нос. Рейт насочи лодката към един песъчлив плаж. Веднага щом акостираха, той излезе на разузнаване. Откри малко поточе, храсталак с тъмночервени плодове и няколко изсъхнали пътничета. На дъното на поточето щъкаха дребни ракообразни същества, но сърце не му даваше да ги лови за ядене.

Следобед отново излязоха в открито море и когато заобиколиха носа, пейзажът значително се промени. Сивкавите хълмове и крайбрежните мочурища бяха заменени от чакълест бряг, отвъд който имаше само голи червеникави възвишения. Тази безжизнена картина само накара Рейт да насочи носа навътре в морето.

Около час преди залез-слънце на северозапад се показа нисък, издължен кораб, който се движеше успоредно на техния курс. Тъй като слънцето се спускаше бързо на запад, Рейт се надяваше да останат незабелязани от екипажа на кораба, напомнящ пиратската галера в Драскадския океан. За да се подсигури и да увеличи дистанцията, той изви на юг. Малко след това другият кораб също смени посоката, но Рейт не знаеше дали това е случайно, или преднамерено. Той обърна лодката право към брега и корабът направи същото. Нямаше никакво съмнение, че далеч по-бързият съд съвсем скоро ще ги застигне. Зап-210 наблюдаваше гонитбата с пребледняло лице, Рейт се питаше какво да прави, ако корабът ги застигне. Девойката не знаеше какво може да я очаква при подобна среща, а и сега не беше най-подходящият момент да й обяснява. Рейт реши да я убие, в случай че пленът им се окаже неизбежен. Малко след това му хрумна, че ще е по-добре, ако и двамата се хвърлят през борда и се оставят на милостта на вълните… Също толкова непрактично — докато са живи, все имаше надежда.

Слънцето опря хоризонта, вятърът, както и предните вечери, утихна. Със залеза настъпи мъртво спокойствие и двата съда замряха неподвижно върху едва поклащащата се морска повърхност.

Рейт се улови за греблата. Веднага щом се стъмни, той насочи лодката към брега. Греба през цялата нощ. Първо изгря розовата луна, сетне синята, и двете оставяха сияещи дири зад кърмата.

По някое време пред носа на лодката изникна тъмна неподвижна маса — морският бряг. Рейт остави греблата. Далеч на запад съгледа трепкаща светлинка. Той спусна тихо котвата и свали платното. Двамата похапнаха от питките, след това легнаха да спят върху платното на дъното.

 

 

Сутринта ги посрещна с източен бриз. Лодката се поклащаше на котва, на стотина метра от брега, на дълбочина малко повече от метър. Пиратската галера, ако такъв бе непознатият кораб, бе изчезнала. Рейт вдигна котва и разпъна платното, скоро след това вече пореха вълните.

Още по-предпазлив след събитията от предния ден, Рейт отдалечи лодката само на четвърт миля от брега. В ранния следобед вятърът отслабна. На север се издигна стена от облаци, възвестяваща приближаването на буря. Рейт вкара лодката в една лагуна в устието на ленива река. В близкия й край се носеше сал от тръстикови клони, на който две деца ловяха риба. Въпреки че очевидно ги забелязаха, момчетата не проявиха никакъв интерес към лодката.

Рейт спря да гребе, за да прецени положението. Безпокоеше го привидното безразличие на децата. На Тчай всяко неестествено събитие или поведение подсказваше опасност. Рейт внимателно приближи лодката на разстояние, от което да могат да разговарят. На стотина метра по-нататък на брега седяха трима мъже, които също ловяха риба. Изглежда, бяха от сивите: ниски и набити туземци със сурово изражение на лицата, редки, кестеняви коси и сивкава кожа. Поне не са кхорайци, въздъхна Рейт, и не реагират на всичко с враждебност. Той остави лодката да се носи по течението.

— Има ли град наоколо? — провикна се, щом се приближи достатъчно.

Едно от момчетата посочи към дърветата, подаващи се над крайбрежните тръстики.

— Ето там.

— Как се казва?

— Зафатра.

— А да има странноприемница или хан, където да се настаним?

— Питайте мъжете на брега.

Рейт насочи лодката към близкия бряг. Един от мъжете размаха ядосано ръце.

— Ей, я внимавайте, ще ни разгоните рибата!

— Прощавайте — отвърна Рейт. — Да знаете къде можем да се настаним във вашия град?

Мъжете го погледнаха с вял интерес.

— Какво търсите по тези места?

— Ние сме пътници от Кислован, връщаме се у дома.

— Доста път сте изминали с тази малка лодка — подсмихва се скептично един от мъжете.

— А и много прилича на кхорайските рибарски лодки — изтъкна друг.

— Така е, наистина прилича — съгласи се Рейт, без да дава повече обяснения. — Но да се върнем на въпроса с настаняването.

— Имаш ли секвини, всичко е възможно.

— Можем да платим, стига цената да е разумна.

Най-възрастният от тримата се надигна.

— Ако не друго — рече той, — ние сме разумни хора — и махна на Рейт да се приближи. Веднага щом лодката заора в тръстиките, той скочи на борда. — Значи твърдите, че сте кхорайци?

— Напротив. Никога не сме твърдели подобно нещо.

— Ами лодката?

Рейт махна небрежно с ръка.

— Сигурно има и по-добри, но нали ни докара дотук.

Лицето на мъжа се изкриви в хладна усмивка.

— Продължете навътре по ей онзи канал. Придържайте се към дясната страна.

През следващия половин час Рейт греба навътре по канала, ориентирайки се по короните на ойнговите дръвчета, стърчащи в средата на острова. Започна да се съмнява, че зафатранецът или има странно чувство за хумор, или се опитва да го обърка. Веднага щом му хрумна тази мисъл, той остави греблата и въздъхна:

— Уморен съм. Погреби малко ти.

— Не, не — поклати глава мъжът. — Почти стигнахме, насочи се към онзи канал и гледай дърветата.

— Странно — промърмори Рейт. — Трябва да сме минали покрай него поне десетина пъти.

— Объркал си се, защото каналите си приличат. Ето че пристигнахме.

Лодката навлезе в спокойно езеро, заобиколено от къщурки с тръстикови стени, вдигнати върху колове от стебла на ойнги. В дъното на езерото се виждаше една по-масивна постройка. Подпорите бяха от същото червеникаво дърво, а покривът бе изплетен във формата на сложни черни и кафяви фигури.

— Това ни е общинският център — похвали се мъжът. — Не сме чак толкова изостанали, както може би си мислите. Тук идват танги с каруци и кервани, лодкари от Бихаеу или странници като вае. Всички тях настаняваме в общината.

— Танги? Значи сме съвсем близо до нос Врейа!

— Ако наричате триста мили „близо“. Тангите са досадни като пясъчни мухи, щъкат навсякъде и най-вече там, където не са желани. Недалеч оттук е големият тангски град Урманк… Не че ми е работа, но и двамата с жената сте от непозната за мен раса. Странно е да ви види човек заедно. Както и да е, мисля, че не рискувам нищо, като ви помагам.

— Истина е, че идваме от далечни земи — кимна Рейт. — Места, за които може никога да не си чувал.

Старецът изпръхтя презрително.

— Каквито и да сте, няма значение, стига да спазвате нашите обичаи и да си плащате.

— Два въпроса — прекъсна го Рейт. — Какви са тези „обичаи“ и колко очаквате да плащаме за дневен престой?

— Обичаите са прости — отвърна зафатранецът. — Нищо повече от размяна на любезности, ако ми позволите така да се изразя. Разходите ви едва ли ще надхвърлят четири-пет секвина на ден. Съветвам те да скриеш лодката си зад онзи пристан, в случай че наминат любопитни танги или бихасу.

Рейт реши да се възползва от съвета. Откара лодката на пристанището, доста примитивно съоръжение от ойнгови стълбове, лиани и тръстики. Зафатранецът скочи пръв на сушата и галантно подаде ръка на Зап-210, като не сваляше от нея сластен поглед.

Рейт слезе последен и подаде въжето на един момък, появил се междувременно. Зафатранецът му прошепна нещо и момъкът кимна. След това поведе Рейт и Зап-210 към голямата къща.

— Ето, заповядайте — покани ги, като стигнаха. — Онази стаичка там ще бъде на ваше разположение. Храна и вино ще получите, когато му дойде времето.

— Бихме искали да се изкъпем — заяви Рейт. — А също и да си сменим дрехите, ако е възможно.

— Банята е ето там. Нашенски дрехи можете да си купите на разумна цена.

— Която е?

— Всекидневен работен костюм от сиво сукно за оран или рязане на тръстика, струва десет секвина. Тъй като дрехите, които носите сега, по-скоро приличат на парцали, съветвам ви да не се стискате.

— А бельото включено ли е в цената?

— Само срещу два секвина ще получите чудесни долни ризи от мек плат, а ако желаете и сандали, ще ги имате срещу скромната сума от пет секвина.

— Чудесно — кимна Рейт. — Донесете всичко това. Ще си поживеем в първа класа, поне докато има секвини.

Бележки

[1] По-късно Рейт научи нови подробности за свещените горички и кхорайските ритуали на сближаване. В градовете и селата мъжете и жените носят еднакви дрехи и сексуалната активност се смята за противоестествена. Само в свещените горички, смъкнали дрехи и нахлузили дървени маски, кхорайците могат да се отдадат на страстта и желанието за интимност. Поставяйки си дървените маски, мъжете и жените приемат нова идентичност, децата им се разглеждат не като кръвно потомство на своите родители, а като краен продукт от връзката на някакви първообразни Мъж и Жена. — Б.а.