Джак Ванс
Пнумите (11)

11.

Рейт и Зап-210 прекосиха моста, смесени с обичайната тълпа сиви, които се връщаха от работа в хейските заводи.

Сивиш се стори на Рейт болезнено познат — сцена на толкова много надежди и разочарования, та сърцето му неволно се разтуптя. Ако, по някаква невероятна прищявка на съдбата, някога се завърне на Земята, ще може ли да забрави преживяното в този град?

— Ела — подвикна той на девойката. — Ще вземем пътнически фургон.

Фургонът поскърцваше и стенеше, но скоро опушените, неприветливи квартали на Сивиш останаха зад тях и те стигнаха най-южната спирка, откъдето маршрутът продължаваше за Айзанския бряг. Зад спирката се простираха солниците и пътят описваше завой покрай складовете на Айла Гмуреца.

Всичко изглеждаше както преди — купчините от камънаци, пясък и сол, стари тухли и чакъл. От едната страна, зад складовете, се издигаше ексцентричната канцелария на Гмуреца. Не се виждаше никакво движение, нямаше хора, нито коли. Вратите на навеса бяха затворени, стените — полегнали повече от преди. Рейт ускори крачка, почти се затича по пътя и Зап-210 бе принудена да стори същото.

Рейт стигна навеса и се огледа. Пусто. Никакви звуци, нито гласове. Тишина. Навесът изглеждаше сякаш всеки миг ще падне, като че ли бе пострадал от силна експлозия. Рейт доближи страничния вход и надзърна вътре. Скелето беше празно. Космическият кораб бе изчезнал. Покривът бе полуразрушен, през зейналите отвори прозираше небето. Работилницата и шкафовете с инструменти бяха напълно опустошени.

Рейт се обърна и пое бавно към солниците. Какво ще прави сега?

Нямаше никаква представа. Умът му бе съвсем празен. Той се отдалечаваше бавно от навеса. Над главния вход някой бе написал „Онмале“. Името на емблемата, носена от Траз, когато Рейт го бе срещнал за първи път в котанските степи. Тази дума прониза парализираното му съзнание. Къде ли бяха Траз и Анахо?

Той приближи канцеларията и надзърна през прозореца. Тук, докато спеше, го бяха упоили с газ, след което гжиндра го бяха напъхали в чувал и отнесли в тунелите. Някой друг лежеше сега на кушетката — дълбоко заспал старец. Рейт потропа на стената. Старецът се пробуди и отвори първо едното си подпухнало око, сетне и другото. Загърна се зиморничаво с парцаливото си сиво наметало и се надигна.

— Кой е там? — провикна се дрезгаво.

Рейт реши да забрави предпазливостта, към която обикновено прибягваше.

— Къде са хората, които работеха тук?

Вратата се разтвори широко, старецът спря на прага и огледа Рейт от горе до долу.

— Разпръснаха се насам и нататък. Някои ги взеха ей там — той посочи с пръст Стъкления блок.

— Кои по-точно?

Отново същият внимателен поглед.

— Кой си ти, дето не знаеш новините в Сивиш?

— Пътник — отвърна Рейт, като се опитваше да говори спокойно. — Какво се е случило тук?

— Приличаш ми на един човек на име Адам Рейт — произнесе неочаквано пазачът. — Поне така го описват. Но Адам Рейт щеше да ми каже имената на локхаря и танга, които са известни само на него.

— Локхаря трябва да е Зарфо Детуайлер, а тангът няма да е друг, освен Исам.

Пазачът се надигна и надзърна над рамото му.

— А тази коя е? — попита, сочейки Зап-210.

— Приятелка. Тя знае, че съм Адам Рейт, и може да й се има доверие.

— Инструктираха ме да не се доверявам никому, освен на Адам Рейт.

— Аз съм Адам Рейт. Казвай каквото имаш да ми казваш.

— Приближи се. Остава да ти задам един последен въпрос — старецът се наведе и прошепна в ухото на Адам: — В Коуд Адам Рейт се запозна с един яоски благородник.

— Името му е Дордолио. А сега, какво е посланието за мен?

— Нямам послание.

— Тогава защо ми зададе всички тези въпроси? — избухна Рейт, чието търпение се бе изчерпало.

— Защото Адам Рейт има приятел, който би искал да го види. Аз трябва да отведа Адам Рейт при този приятел, без никой да разбере.

— И кой е този приятел?

Старецът размаха пръст.

— Шшшт! Не отговарям на никакви въпроси. От мен се иска да се подчинявам на дадените ми инструкции, точно затова ми плащат.

— Хубаво де, какви ха тези инструкции?

— Да заведа Адам Рейт на едно място. С това се изчерпват задълженията ми.

— Много добре. Да тръгваме.

— Веднага щом си готов.

— Готов съм.

— Да вървим — старецът се отправи към пътя и Рейт и Зап-210 го последваха.

Пазачът внезапно спря.

— Без нея. Само ти.

— Тя може да дойде.

— В такъв случай никъде няма да вървим и аз не знам нищо.

Рейт продължи да упорства ида спори, но безрезултатно.

— И колко далеч е това място? — попита накрая.

— Не е далече.

— Една миля? Две?

— Не е далече. Скоро ще се върнем. Защо се дърпаш? Жената няма да избяга. И да хукне нанякъде, друга ще си намериш. Аз така правех на твоите години.

Рейт огледа околността — пътя, порутените къщурки из солниците, полето наоколо. Не се виждаше жива душа, ала това не му вдъхваше особено спокойствие. Той погледна към Зап-210. На устните й трепкаше неуверена усмивка. Някаква отдалечена част от съзнанието му отчете факта, че това бе първата искрена усмивка на иначе сериозното й, навъсено лице. Рейт й заговори с настойчив глас:

— Иди в канцеларията и залости вратата. На никого няма да отваряш. Ще се върна веднага щом мога.

Зап-210 влезе в канцеларията. Вратата се хлопна и Рейт чу хлъзгането на резето. Той се обърна към стареца:

— Да побързаме! Води ме при този мой приятел.

— Последвай ме.

Старецът закуцука мълчаливо по пътя и свърна напряко през солниците към покрайнините на Сивиш. Рейт го следваше, изпълнен с неувереност и подозрение.

— Къде всъщност отиваме? — провикна се той.

Старецът махна неопределено с ръка.

— Кой е този човек, с когото трябва да се срещна? — продължи да упорства Рейт.

— Приятел на Адам Рейт.

— Да не е Айла Гмуреца?

— Не ми е позволено да му разкривам името. Нищо не мога да кажа.

— Дано по-скоро приключим с тази история — въздъхна Рейт.

Старецът се насочи към една от последните къщички, която стърчеше встрани от останалите. Беше доста стара, ако се съдеше по покритата с плесен, сива и напукана стена. Той доближи вратата, почука и се отдръпна встрани.

Отвътре се чу шум. Нещо помръдна зад единствения прозорец. Вратата се отвори. На прага застана Анке ди афрам Анахо. Рейт въздъхна облекчено.

— Това ли е човекът? — попита с вреслив гласец старецът.

— Да — кимна Анахо. — Това е Адам Рейт.

— Дай ми парите тогава, търпение нямам да свърша с тази работа.

Анахо влезе вътре и се върна с кесия секвини.

— Ето ти уговореното. Ела пак след месец. Ще има още за теб, ако междувременно си държиш езика зад зъбите.

Старецът взе кесията и си тръгна.

— Къде е Траз? — попита изгубил търпение Рейт. — Къде е корабът?

Анахо само поклати глава.

— Не зная.

— Какво?

— Ето какво се случи. Ти беше отвлечен от гжиндра. Айла Гмуреца бе ранен тежко, но не умря. Три дни след събитията неколцина дирдирхора дойдоха за Айла и го отведоха в Стъкления блок. Той хленчеше, дърпаше се, ругаеше и заплашваше, но нищо не помогна. По-късно узнах, че направил страхотно представление по време на лова, държал се като побъркан, тичал презглава, крещял с пълно гърло… Дирдирхората видяха кораба, когато идваха за Айла, уплашихме се, че пак ще се върнат. И тъй като машината бе готова за полет, решихме да я махнем от Сивиш. Аз останах да те чакам. Посред нощ Траз и неколцина техници вдигнаха кораба и отлетяха към едно място… Траз каза, че знаеш кое.

— Кое? — попита Рейт.

— Не ми го каза, за да не мога да го издам, в случай че ме заловят. Само написа „Онмале“ на навеса. Каза, че ще се сетиш къде трябва да идеш.

— Да вървим при склада. Оставих там един приятел.

— Знаеш ли какво означава „Онмале“? — попита Анахо.

— Мисля, че се досещам. Но не съм сигурен.

Върнаха се по същия път.

— Онзи въздухолет все още ли е на наше разположение? — попита Рейт.

— Да, дистанционното е у мен. Не виждам защо да не можем да го използваме.

— Значи положението не е чак толкова лошо… Междувременно, преживях доста интересни неща — той разказа на Анахо част от приключенията си. — Избягах от Убежищата. По някое време започнаха да ме преследват двама гжиндра. Може би бяха наети от кхорайците или пнумите са ги пратили подире ни. Видяхме други гжиндра в Урманк, които се качиха с нас на борда на „Ниахар“. Предполагам, все още са на Сасчанските острови, но не съм сигурен. Оттогава никой не ни е преследвал, но въпреки това ми се ще да напуснем Сивиш час по-скоро.

— Готов съм да тръгна веднага — увери го Анахо. — Всеки миг късметът може да ни изневери.

Най-сетне стигнаха складовете на Гмуреца. Рейт спря. Изглежда, се бе случило това, от което се бе опасявал подсъзнателно. Вратата на канцеларията зееше. Рейт хукна нататък, следван от Анахо.

Нямаше и следа от Зап-210 — нито в канцеларията, нито из складовете.

Точно пред вратата на канцеларията почвата бе съвсем мека и там се виждаха отпечатъци от боси крака.

— Гжиндра — поклати глава Анахо. — Или пнумеци. Не може да са други.

Рейт плъзна поглед над застиналите в мълчание солници. Какво да правят? Накъде да вървят, за да я търсят? Ами Траз, космическият кораб, завръщането на Земята? Рейт се отпусна уморено върху един празен сандък. Анахо го наблюдаваше с тъжно, издължено лице, като застаряващ, изгубил славата клоун. Накрая произнесе с мрачен глас:

— Най-добре да тръгваме.

Рейт разтърка чело.

— Почакай малко. Трябва да помисля.

— Какво толкова има да мислиш? Щом е в ръцете на гжиндра, значи е изчезнала безследно.

— Това ми е ясно.

— Не можеш да направиш нищо.

Рейт погледна към хълмовете.

— Сигурно ще я отведат под земята. А след това ще я хвърлят в бездната. Безсилен си да я спасиш, така че по-добре я забрави. Траз ни чака при кораба.

— Все още мога да направя нещо — възрази Рейт. — Да сляза след нея.

— Под земята? Това е безумие! Никога няма да се върнеш!

— Веднъж вече се върнах.

— Прищявка на съдбата.

Рейт се изправи. Анахо продължаваше да го убеждава отчаяно:

— Разбери, няма шанс да се върнеш. Помисли за Траз. Нима ще го оставиш да те чака до края на дните си? Дори не мога да му кажа, че си пожертвал всичко, след като не знам къде е.

— Не възнамерявам да пожертвам всичко — отвърна Рейт. — Защото ще се върна.

— Ами! — изпръхтя презрително Анахо. — Този път пнумите няма да допуснат грешка. Ще те провесят над бездната заедно с момичето.

— Не — поклати глава Рейт. — Няма да го направят. Трябвам им за Музея на Вечността.

Анахо размаха в почуда ръце.

— Така и не се научих да те разбирам! Добре, върви под земята! Забрави верните си другари! Прави каквото знаеш! Кога ще слезеш? Сега ли?

— Утре — отвърна Рейт.

— Утре. И защо е това забавяне? Защо ще лишаваш пнумите от своето сияйно присъствие чак до утре?

— Защото днес ще направя някои приготовления. Ела, трябва да идем до града.