Леда Милева
Бу Ан-чоу

Донесе раздавачът днес

писмо на нашия адрес.

Писмото имаше печати

особени и непознати.

Но върху розовия плик

„град София“ прочетох в миг.

И улицата беше същата,

и точен — номера на къщата.

А после — сбърчила чело —

разчетох бавно: „Бу Ан-чоу“.

 

— За Бу Ан-чоу — повторих гласно. —

За Бу Ан-чоу… не ми е ясно.

Лице такова няма тук,

писмото, явно, е за друг.

 

И раздавачът се намръщи:

— В квартала зная всички къщи,

но де да търся аз, кажи ми,

човек с такова странно име!

* * *

Прибираше той вече плика,

когато моят син извика:

— Писмо ли носи бай Младен?

Не е ли от Китай, за мен? —

Спогледахме се. То се знай,

писмото беше от Китай!

 

И раздавачът вече час

се смее, смея се и аз.

Поемаме си дъх едва

и пак се смеем след това —

че Бу Ан-чоу не е китаец,

ни филипинец, ни малаец

и не живее в друга къща,

а тук и ето, че се връща —

с чип нос и с весело гласче —

Боянчо, моето момче!