Към текста

Метаданни

Данни

Серия
И заживели щастливо (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Kiss at Midnight, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 191 гласа)

Информация

Форматиране
Xesiona (2012)

Редактори: mariet, kristy_34, hrUssI

Корица: Ralna

История

  1. — Добавяне

Глава 8

След четири часа в каретата с лорд Димсдейл, Кейт реши, че най-интересното нещо у Алджернон бе, че носеше корсет. Не бе и сънувала, че мъжете носят подобни неща.

— Стягат ми — довери й Алджернон. — Но елегантността си струва, така казва камериера ми.

Тъй като Кейт не обичаше да страда, беше изключително доволна, че шивачките нямаха време да преработят един от пътническите костюми на Виктория, така че да е елегантно пристегнат. Този, който носеше сега, се диплеше удобно около талията й.

— Подплънките не помагат — каза Алджернон раздразнено.

— Къде сте ги сложили? — попита Кейт докато го оглеждаше. Гръдният му кош беше издут, а талията тясна, така че имаше доста добро предположение.

— Всички носят костюми с подплънки в днешни дни — отвърна той и избегна подробностите. — Както и да е, не искам да мислите, че обикновено бих обсъждал подобно нещо с вас, ако не бяхте част от семейството. Е, почти от семейството. Имате ли нещо против, ако веднага започна да ви наричам Виктория? Не съм много добър с имената и не искам да се объркам пред непознати.

— Съвсем не — увери го Кейт. — Как се обръща сестра ми към вас?

— О, нарича ме Алджи — отвърна той развеселен. — Вие също трябва да го сторите. Това е едно от нещата, които обичам във Виктория. Тя никога не се церемони… започна да ме нарича Алджернон веднага след като се запозна с мен, а после го съкрати на Алджи. Така разбрах — добави той, някак мистериозно.

— Разбрахте какво?

— Разбрах, че тя е идеалната за мен. Беше предопределено, наистина. Между нас се появи прекрасна близост, и двамата го почувствахме.

Беше предопределено заради липсата на гувернантка, ако питаха Кейт. Очарователната фамилиарност на Виктория — при това не само словесна — бе резултат от неправилно възпитание. Дори предполагаше, че Мариана бе окуражавала многобройните непристойни прояви.

Кейт по-скоро щеше да си пререже гърлото, отколкото да се омъжи за Алджи, но разбираше защо Виктория го обожава. Той създаваше чувство на уют, имаше някаква приветливост в чертите му, която бе успокояваща противоположност на горчивината на Мариана.

— Само ми се иска да бяхме пристигнали в замъка — каза той нервно.

Кейт забеляза, че яката му бе толкова висока, че му жулеше ушите. Самата тя се облягаше на меката седалка на каретата, толкова удобна, че едва можеше да помръдне. Обикновено по това време на деня вече щеше да е от часове на седлото.

— Тревожите ли се от срещата с чичо си? — попита тя.

— Защо да го правя? Идва от някакво затънтено място, там го наричат княжество, но в Англия не би било нещо повече от малко графство. Едва ли може да мине за кралство. Не мога да си представя защо има титла. Абсурдно е.

— Мисля, че на континента има много малки княжества — отвърна тя с известно съмнение. Мариана не поощряваше купуването на вестници и образованието на Кейт, доколкото го имаше, се дължеше на отмъкнати книги от библиотеката на баща й. Не че мащехата й някога забеляза липсата им.

— Просто щях да ви представя и на следващата сутрин да си тръгнем, но принцът настоя да присъствате на бала. Писмото му беше съвсем категорично. Сигурно се тревожи, че няма да успее да напълни балната зала — той я изгледа. — Майка ми подозира, че може да се опита да ви съблазни.

— Не мен — поправи го Кейт. — А моята полусестра.

— И ако това не е неочакван обрат — каза Алджи унило. — Трябва да отбележа, че вярвах в съществуването на полковника. Не можах да повярвам, когато госпожа Далтри ми каза истината миналата нощ. Като я гледа човек никога не би могъл да предположи, нали? Ако майка ми някога разбере, ще експлодира.

Кейт си помисли, че човек би предположил, само като погледнеше мащехата й, но кимна в съгласие от някакво бегло чувство на семейна лоялност.

— Няма причина майка ви някога да разбира истината. Аз определено няма да кажа на никого.

— Както и да е, аз обичам Виктория и трябва да се оженя за нея, а майка ми иска да получа одобрението на принца, така че това е положението.

Кейт одобрително потупа Алджи по коляното. Сигурно му беше трудно да произнесе толкова много изречения в логическа последователност и тя определено не искаше да омаловажава постижението му. Интересно бе да се види какъв здравословен страх имаше от майка си. Това обясняваше защо толкова бързо се бе съгласил с Мариана, че трябва да се ожени за Виктория.

— Би трябвало сега да навлизаме в земите му — изрече Алджи. — Човекът притежава ужасно голяма част от Ланкъшир, нали знаете. Чичо ми мисли, че е светотатство да се дава добрата английска земя на чужденец. Макар да е учил в Оксфорд и така нататък, принцът все пак има чужда кръв.

— Както и вие — изтъкна Кейт. — Свързан сте с него чрез майка си, нали?

— Е, майка ми… — отвърна Алджи и гласът му заглъхна. Очевидно не се бе замислял до сега, че в кръвта на майка му има чуждестранна жилка. — Знаете какво имам предвид.

— Някога срещали ли сте се с принца?

— Веднъж или два пъти, когато бях малък. Това, че ми е чичо са пълни глупости. Не е много по-възрастен от мен — може би с около десет години или малко повече. Така че защо трябва да бъда принуждаван да му представям невестата си? Сякаш е някакъв крал. Та той е просто един от множество принцове.

— Всичко ще свърши бързо — отвърна Кейт.

— Отчаяно му трябват средства, разбира се — съобщи Алджи. — Чух, че е сгоден за…

Но какъвто и слух да възнамеряваше да й сподели, бе загубен в последвалия шум. Кочияшът внезапно изрева и издърпа каретата надясно. Колелата изскърцаха щом се наклониха по пътя. Кучетата заджафкаха шумно. За щастие каретата успя да спре, без да се преобърне, а втората, която превозваше пътническите сандъци, Розали и камериерът на Алджи, успя да ги избегне.

Алджи подръпна жилетката си, която се бе намачкала в бъркотията.

— По-добре да видя какво е станало. Ще имат нужда от мъжка ръка — каза той. Не изглеждаше нито ден по-стар от своите осемнадесет години. — Вие стойте тук, на безопасно място. Не се съмнявам, че е нещо маловажно като проблем с полуос или нещо подобно.

Кейт изчака една минута, докато той излезе от каретата, а после оправи пътническото си боне и го последва.

Навън откри лакеите, които успокояваха конете, докато самият Алджи правеше толкова нисък поклон, че тя очакваше ушите му да докоснат коленете.

Един мъж, който трябваше да бъде принца, стоеше на прекрасен дорест жребец и за миг Кейт можеше да види само тъмния му силует срещу слънцето. Получи неясно впечатление за движение и сила, държани под контрол с лекота, за енергично тяло, с широки рамене и мускулести бедра.

Кейт повдигна ръка над очите си, за да закрие слънцето, точно когато той скочи от седлото. Около раменете му се развя тъмна коса, като на някой от актьорите, които идваха в селото, за да играят крал Ричард или Макбет.

Очите й се нагодиха към светлината и тя промени представата си. Никакъв Макбет не беше той… по-скоро кралят на феите, самият Оберон, с леко скосени лукави очи, намекващи за екзотика. Неговата „чуждестранна кръв“, както се изразяваше Алджи.

Говореше с възхитителен едва доловим акцент, който подхождаше на очите и гъстата му коса. Имаше и още нещо в него, нещо по-живо, силно и арогантно, отколкото в бледите англичани, които срещаше всеки ден.

Тя осъзна, че устата й беше отворена и рязко я затвори. Негово Височество кимаше на Алджи. Свитата му бе слязла от седлата и стоеше около него. Мъжът отляво бе точно такъв, каквито си бе представяла Кейт, че са царедворците — накъдрен и шарен като паун. Имаше дори момче във великолепна червена ливрея. Очевидно бяха излязли на лов, същинска кралска ловна дружина.

Тогава той я забеляза.

Огледа я студено, сякаш бе доячка, която е срещнал на пътя. Нямаше дори искрица интерес в очите на този мъж, само надменна преценка, все едно предлагаше да му продаде мляко, а той беше открил, че е пресечено. Сякаш мислено събличаше твърде големия й пътнически костюм и се взираше в чорапите, навити вътре в корсета й.

Тя наклони глава съвсем леко. Проклета да е ако се втурне напред и направи реверанс, тук в прахта и насред пътя, пред принц, чието самомнение значително превъзхождаше маниерите му.

Той не реагира. Не кимна, не се усмихна, само извърна поглед и се обърна отново към коня си, метна се на седлото и препусна. Гърбът му беше дори по-широк, отколкото бе мислила първоначално, по-широк от този на селския ковач, по-широк от…

Никога досега не бе срещала такъв грубиян, а това включваше и ковача, който често беше пиян и си имаше извинение.

Алджи се караше на лакея, като му нареди да отвори вратата на каретата и то бързо.

— Разбира се, че принца няма вина, че конете ни се уплашиха от свитата му — каза той. — Сега ни изведете обратно на пътя и по-бързо.

— Цезар! — извика Кейт. Малкото куче беше заето да джафка подир кон, който можеше да му разбие главата с едно неспокойно движение. — Ела!

Алджи махна към един лакей, но Кейт го спря.

— Цезар трябва да се научи да се подчинява — каза тя и извади торбата си със сирене.

Фреди и Коко се притиснаха към полите й, държаха се като лакоми прасенца, каквито бяха. Тя даде на всеки по едно парче сирене и ги потупа. Изведнъж Цезар осъзна какво става.

— Ела! — извика тя отново.

Той дойде и Кейт му даде едно парче.

— Досадна работа — отбеляза Алджи.

— Да — съгласи се тя с въздишка.

— Но изглежда вече не са толкова шумни. Опасявам се, че Виктория има прекалено меко сърце. Вижте какво стана с бедната й устна.

Щом се настаниха отново в каретата, Алджи поясни, сякаш имаше нужда:

— Това беше чичо ми. Принцът — тонът му бе благоговеен и приглушен.

— Изглежда като принц — съгласи се Кейт.

— Можете ли да си представите какво ще си помисли Негово Височество за миналото на Виктория? — звучеше ужасен при тази мисъл.

— Чудя се каква ли ще е невестата му — отвърна тя, представяйки си отново силуета на принца срещу слънцето. Той беше от типа мъже, които биха се оженили за блестяща принцеса от далечна страна, жена увита в нанизи от перли и диаманти, дълги колкото въжета.

— Жените от Русия са тъмнокоси — каза й Алджи, опитвайки се да звучи сякаш знаеше за какво говори. — Можех да ви представя, но си помислих, че е по-добре той да не ви забележи, докато… — размаха ръка. — Нали знаете, докато не се преобразите.

Доколкото можеше да прецени Кейт, Алджи нямаше нищо против, че тя не изглежда толкова хубава колкото Виктория — до този миг.

— Съжалявам — отговори му тя.

Той се вгледа в нея, примигвайки леко.

— За какво?

— Не съм толкова забавна компания, колкото Виктория. Принцът със сигурност би забелязал колко красива е тя.

Алджи беше твърде млад, за да лицемерничи.

— Наистина ми се иска да беше тук — отвърна той. — Но вероятно е по-добре така, защото какво щеше да стане, ако тя го видеше и решеше… — гласът му заглъхна.

— Виктория ви обожава — отвърна Кейт и се почувства много доволна от себе си, задето потисна импулса да добави „каквато е глупачка“. Те бяха идеалната двойка, Виктория и Алджи — и двамата къдрокоси и сладки, и възхищаващи се на всеки, който можеше да навърже две последователни мисли. — И си спомнете, че принцът никога, дори след милион години, не би се оженил за някоя като Виктория. Очаквам, че е прекалено високопоставен дори за дъщеря на херцог, какво остава за някоя като доведената ми сестра.

Цезар изръмжа към преминаващата покрай прозореца карета.

— На пода — каза тя сурово и той скочи долу. Но Фреди сложи предните си лапи на седалката и заскимтя тихо, така че Кейт му позволи да се качи горе и да седне до нея. Той наклони треперещото си телце срещу нея и после се просна с брадичка в скута й.

— Това не е честно — изтъкна Алджи.

— Животът не е честен — отвърна тя. — Награждавам Фреди, защото не лае.

— Той е брилянтен — каза спътникът й неочаквано.

Кейт примигна към Фреди, който определено не беше брилянтен.

— Имам предвид принца. Майка ми каза, че е получил научна степен в Оксфорд. Аз дори не си направих труда да отида в университета. Но той е придобил най-високата степен по древна история. Или нещо подобно.

Принцът притежаваше не само арогантност и кралска кръв, и наистина красив жакет за езда, но също и ум?

Не беше много вероятно. Не бяха ли всички онези принцове резултат от кръвосмесителни бракове?

— По-вероятно е да дават най-висока степен на всеки принц само защото е благоволил да удостои университета с присъствието си — изтъкна тя. — Все пак, какво друго могат да кажат? „Извиняваме се, Ваше Височество, но сте глупав като пън и не можем да ви дадем степен?“

Докато се тътреха по последните мили към замъка, тя внимателно подхранваше това неуважение към мъжа, чиято коса се къдреше необуздано около раменете. Мъжът, който прекарваше времето си в компанията на напарфюмирани царедворци и не си бе направил труда да я поздрави.

Смяташе я за недостойна за вниманието си, което беше унизително, но не и съвсем неочаквано. Тя беше недостойна за вниманието му.

Всъщност, като се замислеше за начина, по който я бе погледнал, й ставаше почти смешно. Просто трябваше да преживее следващите няколко дни. После можеше да вземе всичките си наскоро преправени дрехи, да отиде в Лондон и да открие точно типа мъж, който искаше.

Можеше да си го представи. Не искаше мъж като този принц. Това, което желаеше, бе някой като земевладелеца Мамлъкс, чиято земя беше в близост до Яроу хаус. Той беше сладък мъж и обожаваше жена си. Имаха девет деца. Това искаше тя. Някой праволинеен и верен, почтен и мил до мозъка на костите си.

Самата мисъл я накара да се усмихне, което привлече вниманието на Алджи.

— Видяхте ли сакото, което носеше господин Тулуз? Той беше онзи високият, с раирания костюм.

Очевидно Алджи изпитваше известна тревога.

— Вашето е много хубаво — увери го тя.

Той сведе поглед към подплънките на гръдния си кош.

— И аз така си мислех, искам да кажа, и аз мисля така. Но това сако…

Явно и двамата бяха открили нещо, за което да копнеят.