Елоиза Джеймс
Целувка в полунощ (20)

Глава 19

Беруик обяви вечерната програма — демонстрация на военноморските сили в езерото, проектирана от принц Фердинанд.

— В градините по тъмно? — попита лейди Старк и отново подсмръкна. — Дъщеря ми определено няма да участва. Ние ще се оттеглим.

— Когато човек е по-стар, просто трябва да си почива — отвърна Хенри. — Ако желаете, ще придружа дъщеря ви вместо вас.

Лейди Старк си пое дълбоко дъх и злощастно изду и без това твърде пищния си бюст.

— Скъпа — мило каза Хенри, — опасявам се, че имате проблем с роклята си.

Лейди Старк хвърли поглед към дясното си зърно, подаващо се като око на риба над рюша, опасващ корсажа й. Тя рязко покри с носната си кърпичка гърдите си и се изправи.

— Ефи, ела! — изрече с авторитетен тон, какъвто Кейт опитваше да използва спрямо Цезар.

Нейна светлост имаше полза от него почти толкова, колкото и Кейт.

— Мамо, много бих искала да видя представлението — отвърна Ефи. Тонът й бе нежен, но настоятелен. — Ще бъда в пълна безопасност под наблюдението на лейди Рот.

— Ще пазим вашето съкровище много внимателно — увери я лорд Хатауей. Той стоеше прав, разбира се. Веднага щом зърното на лейди Старк изскочи, всички джентълмени се изправиха на крака, макар Кейт да осъзнаваше, че това само мнимо се дължеше на оттеглянето на дамата.

— Съмнявам се, че представлението ще трае дълго — включи се Хенри. — Ще се върнем вътре след няколко минути.

— Много добре — каза лейди Старк, все още притиснала носна кърпичка до гърдите си. — Ефи, очаквам да дойдеш в стаята ми в момента, в който възстановката приключи.

— Да, мамо — отвърна дъщеря й. Звучеше много жизнерадостна.

— Не мисля, че си разбрала онази история правилно — прошепна Кейт на Хенри, докато прекосяваха гостната. — Ефи не би могла да сграбчи лорд Бекам под масата. Не е такава жена.

— Не би знаела какво ще сграбчи, нали така? — каза Хенри. — Трябва да е бил някой друг. Но съм права, че Данте е готов да бъде превзет и че вие двамата доста си подхождате. Не виждаш ли какво ще стане, ако той се ожени за нея?

— Ще бъде щастлив — промълви Кейт. — Тя е много сладка по един сериозен начин.

— Никога не се смее, освен ако някой друг не й подскаже — отвърна Хенри, искрено отчаяна. — А аз харесвам Данте. Той е станал много добър човек. Когато беше само на пет години, се облягаше на коляното ми и ме молеше да му разкажа още една приказка — тя присви очи. — Разбира се, самата аз бях много малка. Ако някога кажеш на някого, че съм достатъчно стара, за да съм разказвала приказки на Данте, ще бъда принудена да прибегна до насилие.

— Какво точно насилие? — попита Кейт запленена.

— Преценила съм те — каза Хенри. — Ти не обичаш кучета, но правиш всичко по силите си за тези малки псета на сестра ти. Не те е грижа за лъвовете, но настояваш за по-голяма клетка. Дори няма да позволиш на гадните косове да станат на пай в името на възстановеното достойнство на пастора. Би било лесно да те въртя на пръста си. Всичко, което трябва да направя, е да заплаша, че ще изхвърля Коко на улицата.

— Бих спасила Коко само защото зестрата ми е залепена върху врата й — каза Кейт. Обезпокоителното бе, че Хенри беше права, разбира се. По този начин Мариана я въртеше на пръста си през всичките тези години — като заплашваше да уволни някой лакей, или икономката, или дори скъпия Черидери.

Те излязоха през задната част на замъка. Пред тях се простираха бледите мраморни стъпала, водещи надолу към езерото. Те блестяха като перлени под светлината на факлите, обграждащи стълбите.

— Какво, за бога, си направила с Коко, между другото? Тя така и не се върна в стаята ми.

— Ето тук е — отвърна със задоволство Хенри. — И какво добро момиче ми е тя, никой не чу и звук от нея по време на вечерята — кръстницата й се обърна и изгука: — Хайде, скъпа — Коко заподскача пред тях и размаха опашка.

— Какво има около врата си? — попита Кейт. — И върху каишката?

— Панделки и цветя, които да отиват на роклята ми, разбира се — каза Хенри. — Бижутата й са си много хубави, но една дама се нуждае от нов тоалет всяка вечер. Така че прислужницата ми махна скъпоценните камъни и ги замени с някакво цвете, наречено лупина^[1], което звучи като полупобъркан вълк, но всъщност е красиво и отива идеално на костюма ми.

— Изглежда сякаш е подала глава от погребален венец — изтъкна Кейт.

— Казано от жена, която носи перука с цвят на цариградско грозде, не значи много — отговори Хенри.

— Трябва да нося перука — изрече твърдо Кейт. — Аз съм инкогнито.

— Звучиш така, сякаш работиш за Външното министерство — каза Хенри. — Сега какво ще направиш, за да изместиш Искрящата Ефи от ръката на Данте? Залепила се е като мида.

Кейт сви рамене.

— Нищо чудно, че си неомъжена на зрялата възраст от двадесет и три — възкликна Хенри. — Лем, ела тук!

Съпругът й, който се шляеше зад тях с вид на леко подпийнал, пристъпи напред до Кейт.

— Да, любима? — каза той.

На Кейт това й хареса. Можеше да понесе съпруг, който пие прекалено много, ако я наричаше любима и я гледаше по начина, по който Лем гледаше Хенри. Сякаш винаги щеше да бъде до нея.

— Можеш ли да влееш малко разум на кръщелницата ми? Тя на практика е на възраст колкото мен и все още не прави нищо, за да се омъжи.

Лем смигна на Кейт.

— Хенри обича брака — отвърна той, поемайки ръката й. — Затова се е омъжвала толкова много пъти.

— Не би ми се налагало, ако мъжете живееха по-дълго — изтъкна съпругата му.

— Има ли някой определен, за когото би искала да се омъжиш? — попита Лем Кейт.

Принцът, помисли си тя, и прогони мисълта с ужас. Какво, за бога, си мислеше? Просто тази целувка… тази целувка…

— Никой определен — каза твърдо.

— Ами Тулуз? Той е свестен младеж — промълви Лем. — Бил е в моята къща в Оксфорд и така нататък. Някой ден ще бъде виконт.

— Вие също ли сте учил в Оксфорд? — попита Кейт.

— Първенец по философия и история — намеси се Хенри. — Никога не се омъжвай за някой с по-малко мозък от теб, скъпа. Винаги свършва зле.

— Ако съпругата ми беше учила в Оксфорд, щеше да се наложи да въведат и трета дисциплина — отвърна Лем.

— Какво каза? — попита Хенри.

— Съблазняване — прошепна той.

Кейт се изкиска и лорд Хатауей се обърна, поглеждайки назад към тях. Може би си въобразяваше, но той имаше вид сякаш копнее да узнае шегата.

— Кейт не може да се омъжи за Тулуз — каза Хенри. — За бога, Лем. На този мъж му шарят очите. Мога да те уверя в това.

— Всички очи шарят по посока на съпругата ми — изпя Лем.

Хенри се пресегна през Кейт и го смушка.

— Но не и в леглото на съпругата ти, така че бъди щастлив от това. Сега аз мисля, че Кейт трябва да се омъжи за… — тя кимна към гърба на лорд Хатауей.

— Наистина? — попита Лем с леко съмнение.

— Защо не?

— Слушах разговора на масата — каза той — и ми изглеждаше, че госпожица Кейт има ум като бръснач, както би казала баба ми. Напомня ми на теб, скъпа.

— Е, аз наистина я подържах по време на кръщенето й — отвърна Хенри. — Може би съм й го предала.

— А ти не би била щастлива в такъв брак — продължи Лем. — Въпросният мъж е смел и с нежна душа, без съмнение. Но след десет години ще заспива в стола си пред камината, след като е прекарал вечерята, оплаквайки се от ботушите си.

— Не е много мило — каза Хенри. — Изобщо не е мило — но се смееше.

— Би ми било приятно — изрече Кейт твърдо. — Имам много малко амбиции и ако знам, че съпругът ми е заспал в стола си срещу мен, самата аз с радост ще задремя. Това, което не искам, е съпруг, който е навън и предлага захаросани сливи на друга жена, докато съм сама у дома.

— Захаросани сливи — повтори кръстницата й. — Човек почти може да си помисли, че го казваш метафорично, скъпа Кейт.

— Кейт? — обади се внезапно Ефи, хвърляйки поглед през рамо. — Да не би да наричате госпожица Далтри Кейт? Колко сладко. Това семейно име ли е?

— Точно така — потвърди Хенри. И се усмихна заканително, показвайки всичките си зъби. — Аз съм нейна кръстница, все пак. Имам галени имена за всичките си близки.

— Тя ме нарича нейната захаросана слива — включи се Лем.

Ефи отново се препъна по стълбите, така че той добави:

— Но я накарах да спре. Твърде деликатно и меко е за, хм, някой като мен.

Кейт не можа да сдържи смеха си.

— Също и твърде дребно — добави с гордост Хенри.

Те бяха стигнали подножието на стълбището и Беруик ги поздрави.

— Имате късмета да пристигнете на време. Няма нужда да гледате от брега, всъщност, можете да се присъедините към представлението — съобщи той. — Ако обичате, последвайте ме.

И ги преведе по кратък път около езерото, спирайки пред позлатена лодка, пищно украсена, с резбован нос, издигнат високо във въздуха. Седалките бяха подплатени разточително и поставени под ъгъл, така че вероятно всички щяха да се облегнат.

— Това прилича на много, много малък викингски кораб — каза Лем.

— Убедена съм, че викингите са били работлива дружина — отвърна Кейт, позовавайки се на книгата, която бе прочела от библиотеката на баща си. — Това ми напомня повече на римско разточителство.

— Викингите? — попита Хенри. — Кои, за бога, са били те?

— Твоите предци — отвърна Лем. И прошепна нещо в ухото й, а тя леко го плесна.

— Какво каза той? — поинтересува се Кейт, следвайки Хенри в лодката.

— Нещо за изнасилвания и плячкосване — отвърна й тя. — Сякаш на някой от партньорите ми някога му е липсвал необходимия ентусиазъм — тя седна на гравираната седалка, която представляваше кърмата на лодката и притисна Коко в скута си.

— Ако не те познавах по-добре — каза Кейт, — бих си помислила, че си влюбена в това куче.

— Двете се разбираме една друга — отвърна надменно Хенри. — Освен това… — тя почеса Коко зад едното ухо. — Много е любвеобилна, нали?

— Не и с мен — каза Кейт. — Фреди започва да ми липсва. Той ме гледа по същия начин.

— Много обичам сляпото обожание — обясни кръстницата й. — Човек не може да получи твърде много от него, от кучета или от мъже.

Лорд Хатауей се покачи в лодката и седна до Кейт в единия край. Алджи ги последва и се настани до Ефи от другата страна. Лем би харесал живота на римски държавник — отпусна се до Хенри и опъна крака.

— Обичам подобни военни забавления. Толкова са различни от това, което човек очаква, насилие и най-общо казано трудности, да не споменаваме за сухарите.

— Какво правим на тази лодка? — попита Ефи, седнала изправена като бастун, вместо да се облегне на подплатената облегалка. — Не би ли било по-добре да гледаме от брега? Езерото е толкова черно вечер.

В този момент един лакей се наклони напред и запали факла на брега пред лодката им, а след това и факлата, прикрепена към носа на корабчето. И двете избухнаха в пламъци — сини пламъци. Ефи изпищя.

— Не се тревожете, госпожице Старк — каза Алджи. — Не може да ви нарани.

— Защо е синьо? — простена тя.

Това затрудни Алджи и Лем обясни провлачено:

— Сложили са малко барут в маслото. Виждате ли, някои лодки са с червен пламък, а други със син. Изглежда има четири от всеки вид.

Алджи беше зает да потупва ръката на госпожица Старк.

— Годеницата ми е същата като вас — каза той. — Дамите са деликатни и лесно се плашат.

— Вашата годеница ни най-малко не изглежда уплашена — изтъкна Ефи и присви очи към Кейт.

Кейт осъзна, че това е знак за нея да си даде вид на боязлива, но не успя съвсем.

— Вярвам, че сме част от морска флотилия — каза тя. — Вижте! Ние сме сините.

— Това, което не мога да разбера — започна лорд Хатауей, — е как ще заемем местата си в езерото. Освен ако не трябва да…

Но в този миг лодката се наклони съвсем слабо и започна да се отдръпва от брега, сякаш теглена от невидима ръка. Естествено, Ефи отново изпищя. Алджи сега бе поел дланта й и постоянно я потупваше.

— Ще я насиниш — каза Кейт.

— Това е магия! — извика Ефи.

Хатауей извиваше врат към едната страна на лодката.

— Макар магията да звучи много хубаво, всъщност сме прикрепени към въже — съобщи той. — Трябва да има човек от другата страна на езерото, който ни тегли.

— И вижте — каза Кейт, — другите лодки също се движат.

Около тях, лодките искрящи в червено или синьо, бавно се движеха към центъра на езерото.

Ефи попита за очевидното:

— Ами ако всички се сблъскаме? Иска ми се да не гледахме назад. Не обичам да седя на обратно и в карета. Винаги карам прислужницата си да седи там.

— Мога да плувам — обяви Алджи.

— Очевидно няма да се сблъскаме — каза Хенри. — Обаче, Лем, запомни, че ако трябва да ме извлечеш до брега, по-добре не забравяй скъпата ми Коко или ще ти се прииска ти да си се удавил.

Беше хубаво, че Виктория очевидно не я бе грижа прекалено много за кучетата й. Вероятно Коко никога повече нямаше да затъмни с присъствието си входната врата на Мариана.

Една лодка се плъзна към тях, а червеният пламък затанцува по развълнуваните лица на хората в нея. Принцът не беше сред тях, макар Кейт да прояви слабост дори само като забеляза този факт.

— Разстоянието е едва един инч — обяви Лем спокойно.

— Режисирано е като по часовник — допълни лорд Хатауей. — Лодките се плъзгат една подир друга, трябва да изглежда удивително от брега.

След няколко минути всички лодки бяха пресекли езерото и се приближаваха до противоположния бряг.

Един ухилен лакей ги издърпа.

— Добра работа — каза лорд Хатауей. — Трябва да сте тренирали с дни, за да го изпълните толкова добре.

— Седмици — отвърна мъжът.

— Защо лодките не се сблъскаха? — попита Хатауей.

— Аз мога да отговоря на това — включи се Лем. — Въжетата вероятно са едва на повърхността на водата, така че лодките се плъзгат чрез приспособленията си за закачане. А и те не прекосяват направо езерото, защото в този случай една лодка може да се блъсне в тази, която идва от противоположната страна. Движат се по диагонал, а езерото е овално, така че се разминават на косъм.

Лакеят кимна.

— Сега ще бъдете издърпани до другия край, милорд, и този път ще можете да виждате къде отивате, така че ще бъде по-добре.

Наистина изглеждаше великолепно. Кейт свали дясната си ръкавица и прокара пръсти по водата. Упрекна се мълчаливо, че се чуди къде е Гейбриъл.

— Ръкавицата ли си свалихте? — попита Ефи. Звучеше доста възхитена.

— Да — каза Кейт. Тя вдигна пръсти и пръсна с вода към синята светлина, хвърляна от факлата. — Не е ли прекрасно?

Всички лодки се движеха бавно към брега, отново започвайки режисирания си воден балет.

Ефи погледна към своите ръкавици, но скръсти длани в скута си.

— Давай — промълви Хенри благо. — Няма да кажа на майка ти.

— Една дама… — започна Ефи, но спря. Очевидно току-що си спомни, че би било невъзпитано да предположи, че Кейт не се държи по достоен за една дама начин.

— Една дама никога не бива да се чувства притеснена от поведението си — обяви Хенри. — Статусът е в кръвта. Да покажеш притеснение е все едно да се принизиш. Притеснението е вулгарно.

Ефи обмисли това и най-накрая издърпа едната си ръкавица и я повери на грижите на Алджи. Първоначално изпищя от студената вода, но изглежда доби кураж, докато тихо се движеха по езерото. Когато първата лодка се плъзна покрай тях, тя изимитира Кейт и пръсна капки искряща синя вода към тях, кикотейки се лудо на изненаданите лица.

Нямаше и следа от принца, забеляза намусено Кейт. Вероятно бе на брега, настанен удобно до богата баронеса.

Втора лодка се плъзна покрай тях с леко клатушкане.

— Какво са намислили? — попита Хенри. Тя бе облегнала глава на рамото на Лем и щастливо гледаше небето.

— Взели са бутилка шампанско — каза Алджи неодобрително.

— Проклятие, на погрешната лодка съм — меко отвърна Лем.

Съпругата му се пресегна и го ощипа по носа.

Алджи гледаше оттеглянето на лодката с червената факла.

— Трябва нарочно да я клатят.

— Глупаво — каза Ефи, щастливо натопила длан чак до китката във водата. Човек би предположил, че това бе първият й досег със свободата.

Приближи ги още една лодка, клатеща се още по-силно.

— Всички са младежи на тази баржа — каза лорд Хатауей. — Нуждаят се от жени, за да ги държат спокойни. И трезвени.

— Не ми казвайте, че ние сме единствената лодка отдадена на трезвеността — отвърна Лем с подигравателна скръб.

— Те… да! — извика Алджи, втренчен напред. — Един човек е зад борда. Добре е, хвана се за въжето.

— Какви глупаци — изрече лорд Хатауей с отвращение.

— Мокри глупаци — допълни Лем. — Може да започне нова мода в забавленията из замъка. Вместо да се кипрят като пауни, да скачат във водите на езерото.

— Той плува към брега — обяви Алджи.

— Проблемът е във времето — каза Лем с по-различен тон, като се поизправи. — Тази вечер с диаманти ли си обкичена? — попита той съпругата си.

— Не — отвърна му тя. — Е, нося големия си изумруд и се опасявам, че обеците ми не са добре закрепени — махна ги делово. — По-добре ги вземи — Хенри предаде бижутата си и притисна Коко до гърдите си толкова силно, че обикновено мълчаливото куче тихо изджафка в протест. — Хатауей, ти отговаряш за кръщелницата ми. А Димсдейл, ти ще се погрижиш за Ефи.

— Защо? — попита разтревожена Ефи. — Какво имате предвид, лейди Рот?

— Лем много го бива в подобен сорт неща — обясни Хенри, — и ако той мисли, че…

Но в този момент една лодка ги приближи, само че не се плъзна покрай носа им. Вместо това се заби право в тях. За един миг изглеждаше сякаш всичко ще е наред. Лодката се наклони силно, но се изправи.

И тогава тяхната отново се стрелна напред, вероятно защото лакеят се опитваше да ги издърпа на брега, и се наклони на другата страна.

Ефи изкрещя. Кейт също, за част от секундата, преди водата да се втурне към нея и да падне в езерото.

Водата беше студена, но не ледена. Тя преживя един ужасен миг, мислейки, че лодката е върху й, но тогава осъзна, че се взира в дъното на езерото и успя да заплува нагоре.

Изплува на повърхността и си пое въздух, закашля се и диво се огледа за лодката. Завъртя се в кръг, ритайки силно, за да остане на повърхността, но не можа да ги види. Езерото бе изпълнено с блестящи факли, които сякаш подскачаха нагоре-надолу, но тяхната лодка… Ето я. Отдалечаваше се с всяка секунда.

— Знаех си, че не си дама — каза един развеселен глас в ухото й. — Никоя дама дори не е чувала за тази дума.

Тя изкрещя и щеше да го сграбчи, но Гейбриъл бе зад нея, плъзнал силна ръка около кръста й. Дръпна я срещу гърдите си, така че Кейт на практика лежеше по гръб върху водата.

— Не бъди толкова шумна — прошепна той в ухото й. — Не искаш всички тези останали спасители да те открият вместо мен, нали?

— Какви спасители? — попита го тя, докато плюеше езерна вода. — Кръстницата ми нареди на Хатауей да ме спаси, а той очевидно се провали в това.

— С удоволствие бих ти казал, че е потънал като камък — отвърна Гейбриъл, ритайки с крака, за да се придвижат през водата, — но не е вероятно. Цялата ми лодка също се преобърна и очаквам Хатауей да е спасил погрешната изпаднала в беда девица.

— Това не ми харесва — каза Кейт мрачно. — Можех да се удавя. Надявам се Хенри да е добре.

— Лейди Рот успя да остане в лодката — съобщи Гейбриъл. — Съпругът й се хвърли към противоположната част в точния момент и възвърна равновесието. Мисля, че госпожица Старк може също да е избегнала водата.

— Хенри сигурно се тревожи за мен — изрече Кейт. — Можеш ли да плуваш малко по-бързо?

— Не, не мога — отвърна той. — Това е най-бързото ми темпо, когато плувам по гръб и едновременно с това те влача. Не мисля, че лейди Рот е разтревожена, защото ме видя във водата и с един рязък жест ме инструктира да тръгна след теб. Така че го сторих.

— Аз също мога да ритам с крака — предложи Кейт.

— Полите ти ми създават достатъчно проблеми — беше отговорът му.

Последва миг мълчание.

— Близо ли сме до брега? — попита тя. Светлините на лодката, която бе помислила за нейната бързо се отдалечаваха.

— Бихме могли да бъдем, но трябва да съм се обърнал в другата посока — каза Гейбриъл. — Отправяме се към далечния бряг.

— Там няма лодки — изтъкна Кейт, надничайки над рамото му.

— Не се оплаквай — отвърна й. — Не тежиш колкото перце, макар да си загубила дванадесет килограма.

— Просто се радвай, че не спасяваш Виктория — каза Кейт.

— Радвам се — после изсумтя, защото както се оказа, плуваше право към мраморния ръб на езерото.

— Мога да го направя аз — каза Кейт, изви се в хватката му и улови мрамора.

Той се изтегли на брега и после се протегна, сграбчи китката й и я издърпа толкова лесно, сякаш беше пъстърва.

— О — промълви Кейт, треперейки неконтролируемо. — Толкова е студено. Ти беше брилянтен, благодаря — тя обгърна с ръце тялото си и погледна към езерото. — Проклятие, излязохме на далечния бряг.

Гейбриъл се отдалечаваше от нея покрай брега, така че тя се запрепъва след него, с мисълта, че принцовете не бяха толкова големи джентълмени, както се оказваше. Най-малкото можеше да й предложи ръката си. Но в същия миг той се наведе и започна да дърпа въжето.

Кейт стоеше до него и тръпки лазеха от раменете до стъпалата й.

— Ти… лодката ли ще докараш? — попита тя, чувствайки се така сякаш студената вода е замразила мозъка й.

Той теглеше въжето толкова бързо, че то се намотаваше само зад него.

— Не позволявай на въжето да те удари — каза й със стон и тя внезапно осъзна колко усилия полага. И ето, лодката пореше водата в тяхна посока. Беше една от червените, сега факлата й гореше слабо.

Кейт щеше да се разплаче от радост при тази гледка.

— Ще ни издърпат ли обратно? — попита тя. — Не ми отговаряй! Пести си дъха — на светлината на приближаващата факла можеше да види как мускулестите му ръце дърпат, отново и отново, толкова бързо, че въжето се стрелкаше зад рамото му.

Беше… интересно. Много приличаше на отруден фермер, но никой не би го объркал с такъв.

Лодката шумно се блъсна в мраморния ръб.

— Хайде — каза Гейбриъл, дишайки тежко. Скочи вътре и протегна ръка. Тя се покачи и почти загуби равновесие заради мокрите си пантофки.

— Седни. Ще ни издърпат — нареди й.

— Аз… — започна тя с тракащи зъби, но той я дръпна в скута си и това беше краят на каквото бе възнамерявала да каже.

Тялото му бе огромно и топло, а на нея й бе толкова студено, че се сгуши в него и издаде напълно неподходящ за дама звук. Той обви ръце около нея и тя почти простена отново от удоволствие.

— Топъл си — каза му след един миг, чувствайки, че трябва да проведат някакъв разговор. — Лодката движи ли се?

— Да — Гейбриъл я притисна по-здраво към топлината на гърдите си. — Все още ли ти е студено?

— Не толкова много.

— Мога да реша проблема със студа — каза той и гласът му стана неясен и груб.

Тя извърна лице към неговото толкова естествено, като дете, търсещо целувка за лека нощ и устните му разтвориха нейните.

Третата им целувка, помисли си тя замаяно, и вече бе различна от останалите. Сега се целуваха сякаш се познаваха един друг, сякаш и двамата скачаха в огъня, за който са копнели. Изгаряща топлина се плъзна по гръбнака й и тя се откъсна от него с неясно мърморене, почти уплашена от тази сила.

Но ръцете му затегнаха хватката си и Гейбриъл нямаше да я пусне, докато устата му докосваше нейната. Почувства езика му да гали долната й устна, докато не простена от сладката топлина. Той прие стона й като покана и леко я ухапа, захапвайки устната й по начин, който някак си накара Кейт да се притисне в гърдите му сякаш искаше да се приближи още и още.

Той само продължи да я дразни, докато тя не отмести длани от гърдите му и не ги обви около врата му, дърпайки главата му надолу към нейната в безмълвна покана.

Можеше да почувства как се смее, а след това Гейбриъл отново я целуваше и езиците им се преплетоха в някаква дива експлозия, която я накара да се почувства замаяна и бездиханна.

Този път той се отдръпна.

— Приближаваме се към брега. Скоро ще могат да ни виждат — звучеше леко пиян.

Кейт кимна и го погледна. Очите му бяха черни на светлината на факлите, скулите — хлътнали, а мократа коса бе пригладена назад по главата му. Приличаше на воин казак, който плячкосва села и краде девици.

Девици като нея — доячки, бедни родственици и жени с малко близки.

Тя прочисти гърлото си и бързо се премести от скута му на седалката до него.

— Благодаря, че ме предупреди — каза му и веднага започна да трепери.

По лицето му премина странно изражение и тя последва погледа му надолу. Роклята й бе напълно подгизнала, разбира се, и за съжаление восъчните й гърди не бяха оцелели от водата непокътнати. Една от тях все още бе на мястото си, жизнерадостно поддържайки оскъдните дадености на Кейт. Но другата отдясно, където ръката на Гейбриъл я бе придържала във водата, беше сплескана. Деформираните останки се бяха преместили надолу и се намираха точно над талията й.

Тя погледна натам, отчаяно мислейки какво да каже.

— Хенри ги нарича нейните „сърдечни приятели“ — избълва тя, изричайки първото, което й мина през главата. — Ако бъдеш така любезен да затвориш очи…

Той го стори.

— Един джентълмен не би се хилил така — скара му се Кейт, махайки ледената топка восък от съсипаната си рокля. Със смачканата й бе малко по-трудно, но тя успя да я издърпа от разваления корсаж достатъчно надолу, за да я извади през фустите.

По времето, когато върна гърдите си в естествения им вид, лодката бе близо до брега. За щастие двамата бяха скрити от поглед заради факта, че факлата им най-накрая бе загаснала, макар тя да можеше да различи любопитните лица, наредени до мраморния ръб.

— Добре — каза Кейт, докато вдигаше корсажа си почти до нормалното му състояние.

Той отвори очи.

— Махни това изражение от лицето си! — нареди му сприхаво.

— Или това, или ще те погледна по такъв начин, че всички ще узнаят точно за какво си мисля — отвърна Гейбриъл меко.

Тя хвърли поглед надолу и видя как зърната й стърчат през мократа коприна. Лицето й се сгорещи.

— По-добре ми дай останките — каза той. — Ако слугите ги намерят, никога няма да могат да го запазят в тайна.

Беше ги скрила до себе си, но с нежелание му предаде буците восък.

— Нямаш нужда от тези — промълви принцът. — Но са забележителни, все пак.

— Можеш да ги задържиш — изрече Кейт. Можеше да види Уик да стои на брега с нещо, което изглеждаше като одеяло в ръце.

— Сега — нареди тя, — отиди да ми донесеш това одеяло. Няма да стоя тук в мокра рокля.

— Не и без своите „сърдечни приятели“ — отвърна той.

Кейт го изгледа яростно и това даде резултат, както с френския фризьор. Гейбриъл стана, все още смеейки се и взе одеялото.

После се върна и го уви около нея.

— Перуката ти я няма — съобщи й, докато я гледаше. — Изглеждаш като удавен плъх.

А той изглеждаше зашеметяващо красив, но тя трябваше да му отвърне подобаващо заради доброто на душата му.

— Ти изглеждаш… — започна Кейт. Но имаше нещо в очите му, което й хареса, нещо страстно, може би, но все пак… — Благодаря — каза тя. — Можех да се удавя без помощта ти и съм много благодарна, че ме измъкна.

По лицето му премина странно изражение.

— Би трябвало да ме зашлевиш заради тази целувка и че се възползвах от факта колко ти беше студено.

Тя го заобиколи, отправяйки се към носа на лодката и протегната ръка на Уик. Точно преди да слезе на брега, спря и погледна през рамо.

— Може би аз се възползвах от теб — изрече Кейт достатъчно тихо, така че никой на брега да не може да я чуе.

Гейбриъл примигна и после отвърна:

— Мога само да се надявам.