Елоиза Джеймс
Целувка в полунощ (12)

Глава 11

— Ще вечеряме със семейството — каза Алджи нервно. — In family, така го наричат.

— En famille — поправи го Кейт.

— Предлагам, че на такъв език говорят в Марбург. Вероятно няма да разбера и една дума.

— Всъщност, това е френски — отвърна тя.

— Френски? Учих го в Итън — последва пауза. — Повече или по-малко… Мислите ли, че така ще говорят на масата?

— Ще превеждам, ако се наложи — каза му Кейт, с мисълта колко е добре, че бе дошла тя, а не Виктория, която не знаеше и дума на френски. За щастие, самата Кейт бе учила езика преди баща й да почине. — Познавате ли някой от антуража на принца?

Но Алджи не познаваше никой от семейството на майка си и изглежда никога не си бе правил труд да попита.

Вечерята беше сервирана в очарователна стая, която, макар Беруик да бе описал като „малката сутрешна стая“, беше по-голяма от която и да е в Яроу хаус.

Самият принц седеше начело на масата, разбира се. Носеше тъмно като нощта синьо вечерно сако върху виолетова жилетка със златни копчета. Всъщност, нейната перука и неговата жилетка биха се съчетали много добре.

Като цяло той изглеждаше великолепно и възмутително наконтен. И отегчен.

Не би имала нищо против да го гледа отдалеч, но в действителност Кейт с ужас откри, че е настанена от дясната му страна. Тя седна смутено, ясно усещайки диамантената си огърлица и инкрустирания с диаманти гребен. Беше нагиздена като дъщеря на богат гражданин, промъкнала се в нечия компания с надеждата да си намери заможен съпруг.

Каквато, напомни си тя, не беше. Баща й бе по-малкия син на граф. Граф. И дори без да се има предвид факта, че баща й бе починал, без да й остави зестра, или че се беше оженил за жена с лоша репутация, или че…

Или за всички други неща, с които баща й я бе разочаровал. Кръвта си е кръв. Аз съм внучка на граф, припомни си тя.

С тези мисли Кейт вирна брадичка и изправи рамене. Принцът говореше с една солидна дама от лявата си страна, която обсъждаше с голяма настойчивост… нещо. Кейт слушаше напрегнато, само за да осъзнае, че дамата говори на немски, а той й отговаря на френски. Джентълменът от дясната й страна бе зает, така че тя отхапа от рибата си и се заслуша в отговорите на принца.

Дамата каза нещо. Принцът определи коментара й като бегло предположение. Дамата отговори. Принцът премина на немски, така че Кейт само го наблюдаваше изпод мигли, след като не можеше да разбере достатъчно, за да подслушва.

Първото нещо, което човек забелязваше в него, бе, че е принц. Това бе изписано на лицето му. Не можеше да го нарече просто арогантност, макар той определено да изглеждаше достатъчно арогантен, като се има предвид суровата линия на челюстта му.

Помисли си, че по-скоро бе заради вродената му властност. Той сякаш никога не беше виждал нещо в света, което да не може да притежава, стига да поиска. Обмисли това за миг. Един принц никога не би направил някое от нещата, които самата тя осъзнаваше, че е правила през изминалите години. В ума й се появи спомена за времето, което бе прекарала да помага в раждането на теленце, пример за особено миризлива и неприятна задача.

Един принц не би имал три малки кучета, които да държи заключени в стаята си, както бе направила тя.

Един принц…

Тя отхапа отново от рибата.

— За какво мислите?

Гласът му беше като кадифе, дълбок и с акцент.

— Размишлявам върху рибата — излъга Кейт.

И той го знаеше. В очите му проблесна лукавство, което показваше, че е забелязал лъжата й.

— Бих предположил — каза той, — че си мислите за мен.

Всичко английско в нея въстана срещу неговата арогантност, срещу дързостта му да изрече подобно нещо.

— Щом ще ви зарадва — сладко му отвърна, — наистина го правех.

— Сега звучите като майордома ми.

— А, Беруик е англичанин, така ли?

Това събуди интереса му.

— Всъщност, Беруик отрасна с мен, познавал съм го цял живот. Но какво значение би имало, ако беше англичанин?

Кейт сви рамене.

— Ние никога не питаме хората дали мислят за нас.

— Защо не? И след като ви е невъзможно да попитате, аз мислех за вас.

— Нима — Кейт вложи в думата цялата студенина, с която се бе обърнала към пекаря, когато надписа сметката й за хляба.

— Перуката ви — каза той с още една от онези лукави, криви усмивки. — Никога досега не съм виждал лилава перука.

— Сигурно не пътувате често до Лондон — отвърна му. — Или до Париж. Боядисаните перуки са на мода.

— Мисля, че бих предпочел да сте без перука.

Кейт се опита да запази мълчание, но не успя да се въздържи.

— Не мога да си представя защо мислите, че предпочитанията ви относно моята прическа ме интересуват. Това би било толкова странно, колкото и да предположите, че аз се интересувам от вашата коса.

— А интересувате ли се?

Наглостта на този мъж не знаеше граници! Кейт почувства цялото раздразнение на хората лишени от собственост. Само защото беше принц, очевидно мислеше, че всички са очаровани от него.

— Не — отвърна тя равно. — Косата ви е просто… коса — хвърли й един поглед. — Доста рошава и малко дълга, но човек трябва да прости волностите на мъж, който очевидно няма никакъв интерес към модата и не пътува до Лондон.

Той се разсмя и дори смехът му имаше екзотичен акцент, също като гласа му.

— Още на първата ни среща останах с впечатлението, че не я одобрявате. След като изчерпахме темата за нашата многоуважавана коса, госпожице Далтри, може ли да попитам как намирате Ланкъшир?

— Изглежда прекрасен — отговори Кейт. А после, преди да се възпре, попита: — С какво се различава от дома ви в Марбург?

Разбира се, той се усмихна. Тя беше сторила каквото се очакваше и бе насочила разговора към него. Кейт позволи сянка на презрение да се прокрадне в очите й, макар да се съмняваше, че принцът ще я долови. Мъже като него не разпознаваха присмеха, насочен към самите тях.

— Тук е много по-зелено — отвърна той. — Докато яздех, ми дойде наум, че английската провинция е напълно противоположна на англичаните.

— Как така? — някой бе отнесъл рибата й, докато не гледаше и я бе заменил с друго блюдо, което я накара да заподозре, че това бе една от онези вечери, за които само беше чела, с двадесет и четири ястия и петнадесет десерта за финал. Наистина кралско пиршество.

— Англичаните са толкова умерени в плодовитостта си — каза той, докато й се усмихваше. — Докато в същото време растенията избуяват с репродуктивен плам.

Устата на Кейт остана отворена.

— Вие… вие не бива да ми говорите такива неща.

— Колко много неща научавам от този разговор. Очевидно природата спада към същата категория като косата — не се обсъжда по време на хранене в Англия.

— Наистина ли обсъждате плодовитостта с младите дами в Марбург? — попита тя, запазвайки гласа си достатъчно нисък, за да не чуе едрата вдовица срещу нея въпроса й.

— О, обсъждам всякакъв вид плодовитост — отвърна й. — Един двор буквално клокочи от страст, нали знаете. Голяма част от нея е много краткотрайна, но точно заради това е по-интензивна в мимолетността си. Но не и в двора на брат ми, не и в момента.

Кейт бе очарована пряко волята си.

— Защо не, за бога? Великият Херцог да не би да е наложил забрани в двора си по някакъв начин? Изглеждате толкова… — тя се усети. Не бе нейна работа да преценява мъже от неговия ранг.

— С огромно удоволствие бих чул какъв изглежда, че съм. Но от страх, че ще ме прекъснете, само ще кажа, че миналата година брат ми посрещна един отчайващо благочестив проповедник в двора и в рамките на една-две седмици, човекът бе убедил повечето от придворните да се откажат от всякакви веселби, които църквата не одобрява.

— Предполагам, вие бяхте изключението — отвърна тя. А после осъзна, че отново му беше дала възможност да говори за себе си. Това сигурно бе някаква дарба на принцовете — да привличат всички разговори в собствената си орбита.

— Оказа се, че аз не съм податлив на красноречието на отец Пранс — отвърна той ухилен. — Беше доста злощастно обстоятелство, особено когато стана ясно, че брат ми Огъстъс мисли идеите на монаха за, как да се изразя, божествено вдъхновение.

— Какво точно е препоръчал отец Пранс, вместо веселбите?

— Беше особено обезпокоен от това, което наричаше „измяната на ризата“, което общо взето беше всичко, което жените и мъжете биха искали да правят заедно. И така той сложи в салона табло с някакъв вид точкова система. Наградата, естествено, беше вечен живот.

Кейт помисли върху това, докато ядеше от дивечовото месо.

— Чувала съм подобна реторика от амвона.

— Да, но свещениците обикновено са толкова неясни… Споменават тук-там за Райските порти и може би за облаци. Отец Пранс имаше дарбата да убеждава. Обещанията му бяха доста детайлни. Още повече, точковата му система позволяваше на човек да спечели малки награди заради това, че е запомнил цитати от Библията.

— И тези награди бяха?

— Правото да носиш одежди от везано сребро, вместо обикновените бели, бе особено любима сред дамите. Всъщност, частта с модата бе неустоимо изкушение за онези, които в противен случай не биха били склонни да повярват. В двора започна надпревара, която само се ожесточи, когато той се съгласи да даде допълнителни точки на онези, които изрецитират цитатите си публично.

— Тренирам кучетата си по доста подобна система — каза Кейт. — Разбира се, използвам сирене, вместо Рая като голяма награда, но за тях вероятно е същото.

— Е, сигурно затова аз бях такъв провал. Не обичам сирене.

Отново насочва темата към себе си, помисли си Кейт. Тя изяде още една хапка, вместо да се върне към любимия му обект за разговор.

— Не сте ли любопитна за провалите ми? — настоя той.

— Нямам на разположение цяла нощ — отвърна му, дарявайки го с усмивка. — Ако не възразявате, по-скоро бих искала да чуя повече за двора на брат ви. Всички ли се подчиниха с желание на системата?

— Опитаха, след като Огъстъс показа жив интерес. Такава е природата на двора.

— Звучи уморително.

— Новооткритата набожност на Огъстъс беше сензация, признавам. Но виждате колко добре се нареди всичко — той изхвърли от двора си всички, които не можеха да проявят необходимия ентусиазъм за проекта и така аз се озовах тук.

— Вашият двор по същия начин ли действа?

— Моят? Аз нямам двор.

Тя се огледа.

— Високи каменни стени и гоблени, които сигурно са от времето на самата кралица Елизабет. Прекрасна градина. Множество слуги. Е, наистина вярвам, че се намирам в замък! — като сметна, че гледната й точка е ясна, тя се усмихна на лакея, стоящ от дясната й страна. — Да, приключих с дивеча, благодаря ви.

— Един замък не е същото като кралски двор — отвърна принцът.

— Мили боже, Ваше Височество — каза му тя сладко. — Разбира се, прав сте, Ваше Височество — в действителност беше доста забавно да види как челюстта му се стяга леко. Бедният принц… очевидно толкова бе свикнал хората да му целуват краката, че не умееше дори да се шегува.

— Един двор има своята полезна цел — изтъкна той. — Кралят или Великият Херцог, както е в случая с брат ми, управлява земята. Аз никого не управлявам, госпожице Далтри. Следователно, това не е двор.

— Тогава сте два пъти по-голям късметлия. Изобщо не изпитвате нужда да се тревожите дали сте полезен или не — отвърна тя.

— Предполагам, вие бихте казала, че не съм?

— Самият вие споменахте, че сте принц без поданици. Разбира се, не сте полезен, но това едва ли е по ваша вина. Това е въпрос на рождение, а вашето положение, Ваше Височество, означава, че изобщо не е необходимо да сте полезен. Или да питате за пазарната стойност на каквото и да било — бих сметнала това дори за по-добро наследство.

— Според вас, принцовете не знаят цената на каквото и да е било? — имаше нещо в усмивката му, нещо тъмно и сардонично, което накара Кейт внезапно да се зачуди дали не е преминала границата, дали не е била прекалено духовита.

— Очаквам — продължи тя по-внимателно, — че знаете стойността на много неща, дори да не знаете цената.

Той се втренчи в нея за миг и после се наклони малко по-близо.

— Чух някъде, че цената на една жена, скъпа моя госпожице Далтри, е по-висока от тази на рубините. Или беше цената на добродетелната жена^[1]? Колко жалко, че отец Пранс не е тук, за да разясни въпроса.

— Наистина ставаше дума за добродетелната жена — отвърна му тя.

Принцът й се усмихна — преднамерена, хищна усмивка, която вероятно използваше, за да съблазни вятърничавите дами.

— А вие добродетелна жена ли сте?

Тя му отвърна със същото — дари го с нежна усмивка, от вида, с която човек се обръща към заблудено пеленаче. И в случай, че не я бе разбрал напълно, го потупа по ръката:

— Ако нямате нищо против да ви дам един съвет — човек никога не иска от една дама да определи собствената си цена. Щом се налага да попитате, отговорът винаги ще бъде повече, отколкото можете да си позволите.

В този момент застаряващият мъж от дясната й страна обърна глава.

— Разкажете ми повече за вашия военен музей — заговори го Кейт. — Винаги съм мислела, че бутилките от мляко са забележително универсални. Не, не, нищо не прекъсвате. Негово Височество и аз се отегчавахме до смърт.

 

 

Гейбриъл изпита желание да се разсмее на глас, докато примигваше към тила на госпожица Далтри. Падаше му се, щом бързаше със заключението, че всички жени искат да са принцеси. Или че всяка англичанка би го харесала просто защото беше принц.

Тази англичанка бе решила за няколко секунди, че той представлява самомнителен задник. Беше го видял в очите й, в начина, по който го бе изгледала над правия си малък нос.

Може би носът й бе малко по-дълъг от необходимото. Не трябваше ли годеницата на Димсдейл да е забележителна красавица? Не я мислеше за такава. Например, под очите й имаше тъмни сенки. Красавиците би трябвало да имат сияеща кожа с цвета на прасковени цветчета.

Една придворна дама би оформила веждите си във високи, грациозни арки… нейните се спускаха над очите й и ги подчертаваха. Наистина необикновени очи, трябваше да отбележи. Отиваха на глупавата й лилава перука.

Още един въпрос: „Какъв цвят беше косата й под перуката?“. Веждите й предполагаха да е топло кафяв нюанс, може би кестенява. Вероятно имаше една от онези къси прически, които той мразеше, но много добре можеше да си я представи с такава. Би подчертала скулите й и…

Той осъзна, че леля му заплашително прочиства гърлото си. Какво, за бога, правеше? Вероятно Уик бе прав и се вманиачаваше по годеницата на племенника си просто защото се ужасяваше от своята.

Татяна вероятно имаше идеален къс нос. И нежни очи, които биха го гледали с одобрение.

Мисълта дойде неканена в главата му — госпожица Далтри беше олицетворение на привлекателността.

Но на покорността?

Той се обърна към леля си с широка усмивка.

Никога.