Елоиза Джеймс
Целувка в полунощ (3)

Глава 2

Ланкъшир

Замъкът Помрой

— Ваше Височество.

Въпросният принц, чието рождено име беше Гейбриъл Албрехт-Фредерик Уилям фон Ашенберг от Варл-Марбург-Баалсфелд, вдигна поглед и видя майордома си Беруик, който държеше поднос.

— Тази амфора е на парчета, Уик. Говори бързо.

— Амфора — повтори Уик с отвращение. — Звучи като непристойна вещ, която човек може да си купи от Париж. От лошата част на Париж — добави той.

— Спести ми играта на думи — отвърна Гейбриъл. — Точно този съд е бил отреден за мъртвите, не за живите. Съхранявал е шест малки кости за игра на ашици^[1] и е бил открит в детски гроб.

Уик се наклони по-близо и се вгледа в парчетата глина, разпилени по бюрото.

— Къде са кокалчетата?

— Бигитстиф, който има кокали вместо мозък, ги изхвърли. Всъщност, изхвърли и този малък съд, защото детето било бедно, а той се интересува единствено от ограбването на кралски гробници. Опитвам се да разбера как е била закрепена горната част, която липсва. Мисля, че е имало бронзови нитове, прикрепени към тези парчета — той посочи. — А нитовете са били поставяни отново поне веднъж преди амфората да бъде положена в гроба, виждаш ли?

Уик разгледа парчетата.

— Трябва да се поправи още веднъж. Защо изобщо си правиш труда?

— Родителите на това дете са нямали нищо, което да му оставят за отвъдното, освен неговите ашици — отвърна Гейбриъл и вдигна лупата си. — Защо да не се отнесем към този дар с еднакво уважение, както към златните дрънкулки, които преследва Бигитстиф?

— Пристигна съобщение от делегацията на принцеса Татяна — информира го Уик, очевидно приел лекцията на Гейбриъл за ашиците. — Сега е в Белгия и ще пристигне навреме. Имаме двеста потвърдени покани за бала по случай годежа. Измежду тях е и тази на племенника ти Алджернон Бенет, лорд Димсдейл. Всъщност, виконтът ще пристигне преди бала, до колкото разбрах.

— И ще доведе Златното руно? — племенникът на Гейбриъл, когото той смътно си спомняше като момче с дебел задник, се бе сгодил за една от най-богатите наследници в Англия.

— Негова светлост ще бъде съпроводен от годеницата си, госпожица Виктория Далтри — отвърна Уик, след като хвърли поглед на бележките си.

— Трудно е за вярване, че Димсдейл би могъл да спечели такова съкровище. Може би е луничава или кривогледа — предположи Гейбриъл, докато внимателно съединяваше глинените парчета, за да определи къде са били поставени нитовете.

Уик поклати глава.

— По време на дебюта си тази пролет госпожица Далтри беше описана като една от най-красивите жени на брачния пазар — двамата бяха в Англия от няколко месеца, но Уик вече имаше добра представа за актуалните клюки сред аристокрацията. — Нейното обожание към годеника й също беше забелязано от всички — добави той.

— Не се е срещнала с мен — отвърна мързеливо Гейбриъл. — Може би трябва да я открадна преди собствената ми невеста да пристигне. Да заменя руското „Златно руно“ с английско. А и английският ми е много по-добър от руския.

Уик не каза нито дума, само бавно плъзна поглед от косата на Гейбриъл към стъпалата му. Гейбриъл осъзнаваше какво вижда — черна коса, пригладена назад над високо чело, вежди, извити по начин, който плашеше някои жени, сянката на брада, която изглежда, никога не изчезваше напълно. Нещо в изражението му плашеше нежните дами, онези, които обичаха да се сгушват в него и да си играят с косата му след секс.

— Разбира се, можеш да опиташ — беше коментарът на Уик. — Но очаквам да си прекалено зает с усилията да очароваш собствената си невеста.

Не беше най-духовитата му обида, но все пак бе доста добра.

— Звучиш така, сякаш Татяна ще си плюе на петите още щом ме види — Гейбриъл знаеше дяволски добре, че хищното пламъче в очите му плаши повечето дами, които бяха свикнали с хрисими погледи. Но все още не бе срещнал жена, която да не се ококори малко или да не се развесели, при възможността да се срещне с принц. Жените обичаха да имат принц сред познатите си.

Все пак това беше първият път, в който щеше да се опитва да очарова съпруга, а не любовница. Предполагаше се, че жените приемат това по-насериозно, отколкото някоя случайна връзка.

В ума му се оформи проклятие, но не успя да излезе от устните му. Той отново се обърна към малкия съд пред себе си.

— За щастие, вероятно, годеницата ми е имала по-голям избор по въпроса, отколкото самият аз.

Уик се поклони. И излезе толкова тихо, колкото бе влязъл.