Елоиза Джеймс
Целувка в полунощ (23)

Глава 22

Жената, която се появи от спалнята на Кейт беше увита в черно от глава до пети.

Гейбриъл й предложи ръката си и почувства как през тялото му преминава нелепо удоволствие.

— Внимавай да не се препънеш — каза той, докато вървяха надолу по коридора.

Воалът се развя, щом Кейт поклати глава.

— Трудно ми е да вървя. Не виждам къде стъпвам. Как леля ти се справя с това?

— В траур е от доста време — отвърна Гейбриъл.

— Колко дълго?

— Четиридесет години, плюс-минус десет.

Последва мълчание.

— Мислиш си, че прекалява с траура.

— Никога не бих казала нещо лошо за една принцеса — промълви превзето Кейт, макар той дяволски добре да знаеше, че това е лъжа.

— Всъщност беше много умно от нейна страна — отвърна й. — Баща ми щеше да й намери друг съпруг, но тя изпадна в такъв силен пристъп на скръб, че никой не посмя да я поиска.

— Да разбирам ли, че скръбта й не е била такава, каквато е изглеждала?

— С братята ми обичахме да ходим в покоите й. Играехме на отгатване и се обзалагахме с костилки от череши. Тя първа ми даде да опитам коняк, както и много полезни съвети.

— Например?

— Обичаше да измисля невъзможни сценарии. Например, ами ако потопът от времето на Ной се случи отново? Как бихме оцелели?

— Добър въпрос — отвърна Кейт. — Тя имаше ли отговор на него?

— Решихме, че добър кораб с трюм пълен с ядки ще ни спаси. Когато бях малък, крадях лешници от масата, за да създам запас. Предполагам, че тя тайно ги е изяждала, но никога не ме лиши от илюзиите ми. Всеки път, когато валеше, аз щастливо мислех за огромните запаси, складирани под леглото й.

— Много мило от нейна страна — промълви Кейт. — Какво би казала тя за дъщерите на свинарите?

— Стой далеч от тях — веднага отвърна той.

— Баща ми без съмнение би казал същото за почти женените принцове — изрече тя.

Сега двамата слизаха по голямото стълбище.

— Една последна групичка от лакеи и сме свободни — прошепна Гейбриъл.

— Да накуцвам ли?

— Няма нужда. Уик не е тук, а той е единственият, който може да забележи измамата. Ще те настаня в двуколката и сам ще поема юздите. Ще ти кажа, когато не се виждаме от входната врата. Веднага ще излезем от пътя.

В момента, в който й даде знак, Кейт отметна воала и с мъка го свали от главата си.

— Толкова е топло — извика тя. Беше се зачервила и…

— Още една перука? — попита я разочарован. Предишната нощ бе толкова подгизнала, че не беше успял да види точно какъв цвят е косата й, но си мислеше, че е руса, като цвета на горчица или отлежало вино.

— Винаги нося перука — отвърна Кейт надменно. Но после го погледна и се разсмя.

Гейбриъл почувства как го прободе желание, толкова силно, че почти изтърва юздите.

— Косата е единственото ми преимущество, така че я пазя за времето, когато ще мога наистина да бъда себе си — Кейт, а не Виктория.

— Днес си Кейт — изтъкна той.

— Не, не съм. Единствената причина, поради която съм навън и се возя с теб, е, че Виктория е малко разпусната — отвърна тя с лукава малка усмивка. — Самата аз никога не бих направила подобно нещо.

— Какво правиш тогава, вместо да се държиш разпуснато? — попита Гейбриъл любопитно.

— Това-онова — небрежно изрече Кейт.

Последва кратко мълчание, докато той прекарваше двуколката извън пътя през малка пътечка, минаваща точно покрай стените на замъка.

— Какви неща по-точно? — попита я. — Грижиш се за прасета?

— Всъщност, не за прасета — каза му тя. — Това е ободряваща мисъл, нали? Ако се почувствам потъпкана, мога просто да поразмишлявам какво можеше да бъде — тоест, прасета.

— Чувстваш ли се потъпкана?

— От време на време — отвърна Кейт нехайно. — Имам толкова свиреп нрав, че хората си позволяват да ме тъпчат на собствен риск. Освен това, кръстницата ми ме е взела под крилото си и следващия път, когато ме видиш, ще живея в Лондон с Хенри.

Лейди Рот сигурно й даваше зестра, помисли си Гейбриъл, което бе почтено от нейна страна. Макар да ненавиждаше идеята Кейт да флиртува с идиотските лондончани. Всъщност, това го караше да поиска да я грабне и…

И да се държи като лошия принц в някоя приказка.

Исусе.

— Изглеждаш малко сгорещен — каза Кейт. — Къде е този женски манастир, между другото?

— Всъщност не отиваме в женския манастир. Заобикаляме замъка и ще влезем в една от градините, в тайната.

— Тайна градина… как, за бога, я откри? Не ми казвай, че някоя фея ти е показала пътя.

— Беше ми даден ключ. Тайна е само защото портата се отваря единствено откъм земите на замъка, а не от външния двор, така че никой няма да ни безпокои там. Дори Уик не я е проучвал.

За няколко минути заобиколиха замъка. После Гейбриъл дръпна юздите и скочи, хвърляйки ги върху един малък храст. Грабна кошницата от двуколката и се обърна, за да подаде ръка на Кейт, но тя вече бе слязла.

Той искаше… Това, което искаше, беше нелепо. Искаше да се държи крайно собственически, да я грабне от каретата и да я пренесе до портата. Искаше да я хвърли върху одеялото и да издърпа нагоре полите й, точно там на открито, където всеки можеше да ги види.

Искаше да…

Беше си загубил ума.

Това бе обяснението, помисли си той, крачейки след Кейт, която подскачаше и береше цветя като петгодишно дете. Уик беше прав. Цялата работа с брака, с предстоящото пристигане на принцеса Татяна, бе разбъркала ума му.

Щеше да се жени. Да се жени. Което правеше още по-злощастен факта, че… той спря и нагласи бричовете си… че не искаше да бъде с никоя друга, освен с незаконната дъщеря на свинар, която береше маргаритки на няколко стъпки от него.

Точно като във вълшебна приказка, с изключение на това, че животът не беше като в приказките и принцовете не се събираха с дъщерите на свинари, не и освен ако не нарушаха всяка социална норма, която бяха научили в живота си.

А той нямаше да го стори.

Нямаше значение, че да гледа тялото на Кейт — наведено, за да откъсне още едно цвете — будеше такъв глад и собственическо чувство, че караше пръстите му треперят. Гейбриъл остави кошницата на земята и си позволи поредица от мълчаливи проклятия, любимият му начин да си възвърне самоконтрола.

Беше проработило в двора на брат му, проработи и сега.

— Да влезем вътре, какво ще кажеш? — извика той, отправи се към вратата и я отключи. Тухлената стена беше висока и много стара, толкова стара, че можеше да види как на места се рони, там, където бръшлянът я рушеше.

Гейбриъл отвори вратата, разкриваща бъркотия от бял равнец, лечебна овчарка и пурпурно зарасличе. Тук-там бяха разпръснати кимащите глави на божури, а венчелистчета бяха разхвърляни по земята сякаш младо момиче бе разпиляло храна за птички.

— О! — възкликна Кейт. — Прекрасно е! — тя затича напред, повдигнала полите си. — Наистина е тайна градина. Има и тайни статуи. Виж, ето една, почти скрита в този шипков храст.

— Вероятно е на богиня — каза Гейбриъл, докато Кейт дърпаше бръшляна, увит около бледите каменни рамене. Двамата издърпаха няколко заплетени клонки, висящи над лицето на статуята.

— О — промълви Кейт. Гласът й беше приглушен. — Красива е.

— Тя плаче — отвърна Гейбриъл изненадан.

Кейт се пресегна и дръпна още една заплетена клонка.

— Тя е ангел.

Крилете на младия ангел бяха прибрани. Тя гледаше надолу, лицето й бе бяло като сняг и по-тъжно от зимата.

— О, боже — каза Гейбриъл, отстъпвайки назад. — Това не е тайна градина, а гробище. Можеха да ми кажат за това.

— Тогава къде са гробовете? — попита Кейт. — Виж, под краката й няма нищо, освен пиедестал. Семейството нямаше ли да е заровено в параклиса?

— Да — отвърна с облекчение, мислейки за гробовете на лордовете и дамите Помрой, подредени спретнато в параклиса на замъка. — Но защо, за бога, иначе ще е тук?

Кейт се навеждаше и дърпаше още бръшлян от пиедестала. Внезапно започна да се кикоти.

— Какво?

— Това наистина е гробище — отвърна му и се разсмя дори по-силно.

— Напомни ми никога да не те придружавам на свещена земя — каза Гейбриъл и се наведе. Започна да чете на глас: — На светлата памет на… кого? Не мога да го прочета.

— Скъпият ми Пакостник — довърши Кейт. Издърпа настрани шипката и заобиколи пиедестала. — И не е само на Пакостника. Тук са Денди и… — тя отново заобиколи — Фреди! О, боже, трябва да доведа моя Фреди тук. Ще е като посещение на гробовете на предците в Уестминстърското абатство.

— Изглежда, че имам свое собствено гробище за кучета — заяви Гейбриъл. — Ако имах глутница като теб, можех да измеря малките им гробове, докато са все още живи. Щях да започна с Фреди, след като е най-вероятно той да умре от страх всеки момент. Ще покажа това място на чичо ми, може би ще се почувства по-добре, ако поставим статуя тук за ядящото маринована храна куче.

Тя го смушка.

— Държиш се абсурдно.

Гейбриъл се пресегна и издърпа перуката й. Тя се отдели от главата й сред разпилени фиби и Кейт изписка. Той я стовари върху многострадалния ангел.

— Хубаво — каза й със задоволство и нямаше предвид ангела, който сега имаше вид на подпийнала повлекана с розова перука.

Слънцето падаше върху старите розови тухли и галеше косата на Кейт — всеки маслен, гневен кичур от нея.

Тя му крещеше, разбира се. Никой никога не му крещеше. Никой, освен Кейт… и това беше, защото тя бе от друга класа, защото… явно не знаеше, че никога не можеш да се караш на принц.

Гейбриъл дори не беше наказван като малък. Дойката му и тези на братята му си знаеха местата. Той ги предизвикваше, когато беше младеж и се опитваше да разгневи прислугата. Никой не го смъмри, дори когато подпали килимчето в детската стая. А когато Рупърт направи дете на една от прислужниците, баща му просто се разсмя.

Само Уик го бе погледнал с отвращение, щом видя килимчето и му каза, че е пълен глупак. Гейбриъл го удари, разбира се, а той му отвърна, и двамата свършиха търкалящи се по пода, а след това се почувства по-добре. Защото едно дете знае кога заслужава да му се скарат и ако никой не го направи…

Е… Ако някой беше хокал брат му Огъстъс от време на време, помисли си Гейбриъл, той нямаше да е толкова уязвим към този дяволски монах, който се бе появил с обещанията си за позлатени ореоли. Огъстъс вътрешно знаеше — както знаеха всички — че не заслужава това, което притежава.

Тази истина караше човек да не се доверява на хората, защото те лъжеха… В случая на Огъстъс, това го караше да се страхува какво ще стане след смъртта му.

Кейт не лъжеше. Беше забележително да чуе истински гняв в гласа й. И този гняв, по някакъв перверзен начин, накара бричовете му да се издуят. Или може би беше косата й. Сияеше като ягоди, потопени в злато.

— Само исках да видя най-голямата ти гордост — обясни той, прекъсвайки тирадата й. — Права беше. Красива е.

— Казах ти — отвърна Кейт, но Гейбриъл отново я прекъсна, докато тя си поемаше дъх.

— Зная. Пазеше я за момента, в който ще срещнеш самия принц Чаровен. Глупости — бе опряла длани на хълбоците си и го гледаше втренчено като същинска продавачка на риба. Гейбриъл почувства прилив на щастие.

— Може за теб да са глупости — каза яростно Кейт. — Но ти обясних причините си, а ти — ти просто ги стъпка, защото си мислиш, че всичко, което правиш, е приемливо.

Той примигна, щом осъзна думите й.

— Не е ли така? — настоя тя. — В ограничения ти арогантен малък свят можеш да грабнеш перуката на някоя жена просто защото искаш, можеш и да късаш крилата на пеперуди, без съмнение, и да правиш деца на доячки, и…

— За бога — възкликна Гейбриъл. — Как стигнахме от перуките до доячките и пеперудите?

— Всичко се върти около теб — отвърна тя, гледайки го втренчено.

Нелепото беше, че макар да изричаше ужасни неща за него — всичките верни, с изключение на пеперудите и незаконните деца — той само се възбуждаше повече, искаше да открадне още една от онези целувки и да не спира до там, а да я повали в тревата.

— Не си мисли, че разбирам погрешно този поглед — каза тя и собствените й очи станаха дори по-остри.

— Какво си мисля? — и проклет да бъде, ако гласът му не излезе от дълбините на гърдите му с дрезгавия звук, който един мъж издаваше, когато…

— Мислиш, че ще нарушиш собственото си обещание — каза тя и скръсти ръце пред гърдите си. — Ще се самоубедиш, че аз наистина искам да ме целунеш, макар да обеща, че няма да го правиш. Защото в твоя свят…

— Чух тази част — отвърна той. — За ограничения ми свят. Искаш ли да те целуна?

Почувства се сякаш целия свят затаи дъх в тази секунда, сякаш безгрижните врабци замлъкнаха, а пчелите се спряха и се заслушаха.

— За бога — каза тя с отвращение и се обърна. — Никога няма да разбереш, нали?

Той разбираше, че извивката на врата й бе някак си по-сладка от тази на всяка жена, която бе виждал от години. Докато тя беше извърната с гръб към него, той отново бързо нагласи бричовете си.

— Мислиш ме за магаре — каза той услужливо. — Вероятно си и права. Защото обещах, че няма да те целувам. От друга страна, никога не съм обещавал да не махам перуката ти. Що се отнася до нея, ти само ме инструктира, което за мен е нещо доста различно от това да дам думата си.

— Издребняваш.

Тя продължи упорито да стои с гръб към него. И все пак някак си деликатната линия на гърба й бе дори по-съблазнителна, отколкото извивката на бюста. Прииска му се да падне на колене и да проследи всяка изпъкналост на гръбнака й с език.

Не биваше да мисли за това, осъзна замаяно Гейбриъл. Тя не беше за него. Не за него… не за него. Кейт се наведе, за да разгледа по-отблизо нещо, скрито в тревата и умът му възпроизведе картина как целува талията й, а после се плъзга по-надолу, надолу…

— Ще обядваме ли? — попита той, изръмжавайки думите.

— Има още един мраморен блок там — каза Кейт, докато издърпваше плетеницата от бръшлян и бурени.

Той изсумтя и пристъпи до нея. Дръпна ги толкова силно, че голям наръч от бръшляна се откъсна заедно с корена, запращайки почва и листа във въздуха.

— Този път е статуя на дете — продължи Кейт и се отпусна на колене.

Безотговорната, сластолюбива част от тялото на Гейбриъл одобри действието. Да… на колене…

Той се обърна и се завъртя към изхода на градината, за да донесе кошницата за пикник, проклинайки похотта си.

Уик беше прав. Преследваше Кейт само защото не можеше да се ожени за нея, както и защото не можеше да спи с нея. Накратко, защото беше идиот.

И вероятно тя имаше право. Той бе самомнителен задник, който смъкна перуката й, просто за да си угоди. Ставаше също като Огъстъс. Като Рупърт. Уик го държеше в правия път през по-голямата част от живота им, озаптяваше го, когато започнеше да вярва, че титлата му означаваше всичко…

Но беше ли се превърнал въпреки това в задник, докато Уик не внимаваше? Вероятно да.