Включено в книгата
Оригинално заглавие
The White Horse Child, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)
Сканиране
Mandor (2010)
Разпознаване, корекция и форматиране
Alegria (2011)

Издание:

Магьоснически свят

Разкази и новели

Американска, първо издание

Библиотечно оформление: Софка Ташчиева

Художник: Маргарита Ташчиева

Редактор: Силвия Вълкова

Коректори: Нина Иванова, Зефира Иванчева

Компютърен дизайн: София Делчева

Печат „Абагар“ ЕООД — Велико Търново

Издателство „Дамян Яков“ София, 1998

Библиотека „Фантастика и фентъзи“, №1

A Magic Lover’s Treasury Of The Fantastic. Edited by Margaret Weis. Warner books

Copyright © 1998 by Margaret Weis and Tekno Books


Когато бях на седем години, край прашния път, по който всеки ден ходех на училище и се връщах във фермата, срещнах един старец. Късното следобедно слънце бе почнало да изстива, той бе приседнал на един камък със свалена шапка и протегнати към последните лъчи ръце и си свирукаше весела мелодийка. Когато минавах край него, ми кимна. Аз също му кимнах. Бях много любопитен, но същевременно знаех, че не бива да разговарям с непознати, защото злите сили обикновено се лепят по тях и понякога ги превръщат в лъвове, когато наоколо им се навъртат деца.

— Здравей, момченце — поздрави ме той.

Спрях и зарових с крак праха. Той приличаше повече на ястреб, отколкото на лъв. Дрехите му бяха сивкавокафяви, а ръцете — розови — като зайчета в ноктите на ястреб. Лицето му беше кафяво, с бели кръгове около очите, сякаш носеше очила, и така погледът му изглеждаше втренчен.

— Здравей — отвърнах аз.

— Ама че горещ ден. Сигурно в училище е било много топло — продължи той.

— Имаме климатична инсталация.

— А, така значи. На колко си години?

— На седем. Всъщност почти на осем.

— Мама сигурно ти е казвала никога да не разговаряш с непознати, нали?

— Татко също.

— Хубав съвет. Не сме ли се виждали вече?

Огледах го внимателно.

— Не.

— Ела по-близо. Виж дрехите ми. Какви са на цвят?

Ризата му бе сива като камъка, на който седеше. Маншетите, които надничаха изпод ръкавите на червеникавото сако, бяха бели. Не миришеше на лошо, но и не блестеше от чистота. Все пак бе гладко избръснат. Имаше бяла коса, а панталоните му се сливаха с цвета на пръстта.

— Различни са — отвърнах аз.

— Не ти ли напомнят за пейзажа наоколо, а?

— Мисля, че да — съгласих се аз.

— Това е, защото не съществувам. Аз съм във въображението ти — поне част от мен. Не ти ли приличам на някого, за когото си чувал?

— На кого например?

— Аз знам страшно много приказки, които разказвам на малките момчета и момичета, а дори и на големите, ако искат да ме слушат.

Понечих да си тръгна.

— Само ако искат, разбира се.

Побягнах. Когато се прибрах, разказах случилото се на по-голямата си сестра. Тя ме погледна разтревожено и ми каза да не разговарям с непознати. Послушах съвета й. Известно време след това, докато станах на осем години, не минавах по този път и не разговарях с непознати — освен ако не ми се налагаше.

 

 

Къщата, в която живееше шестчленното ни семейство заедно с още две кучета и една котка, беше бяла, квадратна и уютна. Широките дървени стълби бяха застлани с изтъркани пътеки. Стените — облицовани с потъмняла дъбова ламперия, а таванът — измазан с бял хоросан. Въздухът беше наситен с най-различни аромати — когато се събуждах, миришеше на бекон, когато се връщах от училище — на хляб, супа и готвено, а през почивните дни, когато помагахме в почистването — на прах.

Родителите ни понякога се караха за пари и за разни други работи, но в повечето време си живеехме щастливо. Понякога си говореха да продадат фермата и къщата и да се преместим да живеем в Мичъл, където татко щял да работи в автоматизиран фуражен завод, но това бяха само приказки.

В началото на следващото лято отново поех по прашния път. Бях забравил за стареца. Пак беше малко преди залез и във въздуха жужаха пчели, когато видях една старица. Жените са по-малко злонравни от мъжете и се срещат по-рядко. Беше седнала на сивия камък, облечена в дълга зелена пола и наметната с жълт шал над памучната блуза.

— Здравей, момченце — рече тя.

— И теб не те познавам — изтърсих аз, а тя се усмихна.

— Разбира се, че не. Щом не позна него, едва ли би познал и мен.

— А ти познаваш ли го? — попитах аз и тя кимна. — Кой е той? Коя си ти?

— И двамата знаем много приказки. Но ги разказваме по различни начини. Ти нали не се страхуваш от нас, а?

Страхувах се, но не исках да се издам.

— Не — отвърнах. — А ти какво правиш тук? И откъде знаеш…?

— Искаш ли да ти разкажа някоя приказка? Която никога не си чувал.

Очите й имаха цвета на печени кестени и понеже слънцето грееше в тях, беше примижала и не виждах бялото им. Но когато ги отвори широко и ме погледна, видях, че всъщност нямат бяло.

— Не искам да слушам приказки — казах тихо аз.

— Разбира се, че искаш.

— Вече е късно и трябва да се прибирам.

— Познавах един човек, който се бе превърнал в къща. Това не му харесваше. Цели трийсет години наблюдаваше как децата растат и стават зли и нечестни като своите родители и оставят стените и таваните му да се изполющят, а тоалетните помещения — да потънат в мръсотия. Затова една сутрин ги изоставил, затворил вратите и ги заключил.

— Какво?

— Чу много добре. Зарязал ги. Бедната къща била тъй отвратена, че отново се превърнала в човек, но той вече бил много стар и болен от рак и от сърце заради оскърбленията, които понесъл. И скоро след това умрял.

Разсмях се — не защото човекът бил умрял, а защото знаех, че това са лъжи.

— Глупаво е — казах аз.

— Тогава ето още една. Имало една котка, която искала да яде пеперуди. Най-чудесното занимание на света за една котка — да се разхожда из тревата и да дебне пеперуди. Привежда глава към предните лапи, извива задницата си нагоре, забива задни лапи в пръстта и — скок. Но една котка не може да се нахрани с пеперуди. Това й било само така — за забава. Имало едно момиченце горе-долу на твоята възраст — може би сестричката ти, макар че тя няма да го признае, — което видяло котката и решило да й даде урок. Скрило се във високата трева с две стари хвърчила под мишниците и зачакало котката да се приближи. Когато приближила, то сложило тъмните очила на майка си, за да изглежда по-страшно, и скочило, размахвайки хвърчилата. Най-неочаквано наистина полетяло във въздуха и тъй като било много по-малко, отколкото до преди миг, котката скочила върху му. Замалко да го улови. Питай някой път сестра си, да видим дали ще отрече.

— А как е станала пак моя сестра?

— Уплашила се да полети. Кацнала на едно цвете и го счупила. Счупили се и очилата.

— Сестра ми наистина счупи веднъж очилата на мама.

Старицата се усмихна.

— Трябва да си вървя — казах аз.

— Утре ще ми донесеш приказка, нали?

Побягнах, без да й отговоря. Но във въображението ми вече надигаха глава най-страховитите чудовища. Почакай малко и ще видиш — такава приказка ще ти разкажа, че ще ти настръхне косата! Когато се прибрах, сестра ми Барбара приготвяше лимонада в кухнята. Беше само една година по-голяма от мен, но се държеше като възрастна. Беше по-висока от мен и можех да я победя само ако успеех да я издебна с някой неочакван удар — така че надмощието й бе безспорно. Но обикновено се разбирахме.

— Къде беше? — попита тя с гласа на мама.

— Казаха ми някои неща за теб.

Най-напред ококори уплашено очи, а после ги присви и попита:

— Какви ги бръщолевиш?

— Казаха ми какво си направила със слънчевите очила на мама.

— Вече ме биха за това — равнодушно отбеляза тя. — Нищо ново.

— Но аз знам още нещо.

— Не съм играла на „чичо доктор“.

Най-малката и най-коварната от сестрите ми, Сю-Ан, обичаше да донася на нашите, че този или онзи играел на „чичо доктор“. Тя не знаеше какво означава това — а и аз самият само смътно се досещах, — но то бе единственото й средство да ни държи в зависимост.

— Не си, но знам какво си правила. И няма да кажа на никого.

— Нищо не знаеш.

И без да иска, тя бутна каната и ме заля целия с лимонада. Започнах да крещя и да ругая като татко, когато оправяше колите. Заключиха ме в стаята, в която спяхме с по-малкия ми брат Майкъл. Вечерята ухаеше по-вкусно от всеки друг път, но аз изобщо не я опитах. Все пак това не ме разстрои особено. Имах достатъчно време, за да измисля една ужасяваща приказка за старицата на пътя.

 

 

След поредния мъчителен учебен ден отново поех по черния път сред памуковите ниви. Носех със себе си канчето за храна, кутията за моливи и една тетрадка за писане — толкова я мразех, че всяка нощ откъсвах по някой лист от нея, за да свърши по-бързо. Вървях бавно, за да доизмисля приказката си.

Стоеше облегната на едно дърво недалеч от камъка. Сега мога да преценя, че всъщност съвсем не бе толкова стара, колкото ми изглеждаше тогава. Беше енергична и грациозна, въпреки белите кичури в червеникавата си коса и бръчиците около очите и устата. За един осемгодишен хлапак тя, естествено, приличаше на дърта вещица, на която той се бе приготвил да разкаже такава страшна приказка, че направо щеше да я вкара в гроба.

— Здравей, момченце — поздрави тя.

— Здрасти — отвърнах аз и седнах на камъка.

— Виждам, че си измислил нещо.

— Откъде разбра? — присвих очи, за да я видя по-ясно под сянката на дървото.

— Гледаш като момченце, което се е замислило. Дошъл си да чуеш още някоя история ли?

— Този път и аз съм приготвил една.

— Кой е първи?

По-възпитано е да пуснеш една дама пред себе си, затова потиснах нетърпението си и й казах да започва. Направи ми знак да се приближа до дървото и да седна на един по-малък камък, скрит сред тревата. Докато щурците настройваха цигулките си, тя започна:

— Имало едно куче. Било съвсем обикновено куче, като тези, дето тичат подире ти, ако не те познават или предполагат, че би направил нещо, което не би се харесало на господарите им. Само че това куче живеело в гробище и негов господар бил пазачът. Виждал си гробище, нали?

— Дето откараха дядо ли?

— Точно така. Красиви полянки с големи бели и сиви камъни, на които са издялани разни имена и години, с цветя. Осеяни тук-там с дръвчета, с издигнат от тухли дом на покойниците, с гараж, пълен с черни коли, и с едно място отзад, където човек се чуди какво правят. Това куче си живеело много добре. Работата му била да пази нощем гробището от животни. Когато пазачът заключел вечер вратите, пускал го да обикаля свободно. То било бяло и всеки, който попадал там без работа, го мислел за призрак и бягал.

Но кучето имало проблем. Там гъмжало от плъхове, които изобщо не се плашели от него. Цяла банда плъхове.

Главатарят им бил огромен — почти един метър от носа до опашката. Плъховете живеели в дупки в старата част на гробището.

Това беше вече прекалено. Повече не желаех да слушам. Стана съвсем студено и исках да се прибера навреме за вечерята. Но нещо ме задържаше.

— Кучето така и не знаело с какво се занимават плъховете, а и това не го интересувало особено. Но негово задължение било да ги държи под око. Така че един ден сключило примирие с две котки, които постоянно тормозело, и им разказало за плъховете. Това били два стари котарака разбойника, които не позволявали на друга котка да припари наоколо, но самите те били приятели. Кучето им направило предложение. Казало им, че ще им разреши да използват гробището по всяко време за разходки и за лов, и изобщо за каквото си искат, ако успеят да наплашат плъховете. „Ще правим, каквото си искаме — казали те, — когато си искаме, без да ни притесняваш.“ Кучето се съгласило.

Вечерта зачакало да чуе шума на битката. Но не чуло нищо. Нито един писък — погледна ме многозначително старицата. — Нито едно проскърцване. Дори нито едно трепване на опашка в тишината.

Тя пое дълбоко дъх и аз неволно направих същото.

— Около полунощ кучето тръгнало из гробището. Било много тъмно и нито полъхът на вятъра, нито крясъкът на птица или блещукането на звезда не нарушавало зловещото черно спокойствие. То душело наоколо си по пътя към старата част на гробището и срещнало главатаря плъх, който седял на един сведен, пропукан дървен кръст. Само очите и крайчето на опашката му се виждали в мрака, но кучето го надушило. „Какво стана с котките?“ — попитало то. „Не съм виждал никакви котки — отвърнал плъхът. — Ти да не си мислеше, че ще ни уплашиш с две котки? Ха! Виж какво, ако тук имаше някакви котки, досега да сме ги изкормили и да сме нахранили с тях малките си…“

— Не-е-е! — изкрещях аз и побягнах с всички сили от старицата и от дървото, за да не слушам повече.

— Какво ти стана? — викна след мене тя. — Нали щеше да ми разкажеш своята приказка?

Гласът й ме преследваше по целия път.

Странно, но цялата нощ исках да разбера какво се бе случило с котките. Може и нищо да не се бе случило, но понеже не знаех, въображението ми рисуваше още по-страшни гледки и не можех да заспя. Мозъкът ми работеше както никога досега.

 

 

На следващия ден — беше събота — успях да измисля край на историята и макар да не беше кой знае колко хубав, така уплаших Майкъл, че той се закани да ме издаде на мама.

— Защо трябва да го правиш? — попитах го аз. — Ако й кажеш, никога повече няма да ти разказвам нищо!

Майкъл беше с една година по-малък от мен и бъдещето не го занимаваше особено.

— Досега също не си ми разказвал — отвърна той — и всичко си беше наред. Не ми трябват твоите приказки.

И побягна надолу по стълбите към всекидневната. Татко си пушеше лулата и четеше вестника, почиваше си, преди да провери как върви напояването. Майкъл се спря на последното стъпало и се поколеба. Щях да го сграбча и да го издърпам нагоре, но той най-после взе решение и тръгна към кухнята. Със сигурност знаех какво си е помислил — че татко ще му се присмее и ще го нарече „страхливо коте“. Но мама щеше да се ядоса и хубавичко да ме нареди.

Тя тъкмо постилаше покривка на масата. Майкъл се спусна към нея и обгърна краката й, а аз останах на вратата и го измерих с поглед, който обещаваше вечни мъки, ако посмее да се разписка. Но той наистина изобщо не се замисляше за бъдещето.

— Мамо — рече той.

— Ще съжаляваш! — изкрещях аз.

Единственото ми убежище сега беше гаражът за трактора. Обикновено се криехме там. Мама не знаеше това, но татко знаеше и щеше да се досети къде съм.

След около половин час ме откри. Седях в тъмното зад един тезгях и тренирах различни виновни физиономии. Той стоеше сред снопа светлина, който падаше от една цепнатина в покрива. Прашинките танцуваха около краката му.

— Синко, мама иска да знае откъде си научил тази история.

Въпросът бе неочакван. Предполагах, че ще ме попита „Защо плашиш Майкъл?“, или „Откъде ти хрумна подобно нещо?“, но само не това. Мама бе усетила някак си, че работата е по-сериозна, и бе успяла да му го внуши.

— Измислих я — отвърнах аз.

— Никога досега не си измислял подобни истории.

— Тази е първата.

— Синко, наистина се разбираме добре с тебе, стига да не се опитваш да ме лъжеш — въздъхна дълбоко той. — Кой ти разказа тази история?

Този път наистина нямаше как да заобиколя истината.

— Една старица — признах аз.

Татко въздъхна още по-дълбоко.

— Как беше облечена?

— В зелени дрехи.

— А старец имаше ли?

Кимнах.

— О, Господи! — измърмори тихо баща ми, обърна се и излезе от гаража.

Отвън ми извика да се прибирам вкъщи. Изтупах дрехите си от праха и го последвах. Майкъл ми се хилеше подигравателно.

— „И ги заключили в ковчези, пълни с мъртъвци“ — изимитира ме той. — Сега ще си получиш заслуженото.

Нашите затвориха трикрилата врата на кухнята и ни оставиха отвън. Това притесни Майкъл, който очакваше незабавно възмездие. Аз пък бях прекалено любопитен и озадачен, за да му отмъщавам, и той подгони котката из двора с вика:

— Ще те заключа в ковчег!

— Ето, чуваш ли го? — разнесе се гласът на майка ми иззад вратата. — Нещастното дете ще сънува кошмари. Това направо ще го разболее.

— Не преувеличавай — чух гласа на баща ми.

— Какво преувеличавам? Че тези отвратителни старци пак са се върнали? Бен, те би трябвало да са на стотици години! И се опитват да направят със сина ти същото, което направиха с твоя брат… Да живее в грях и да пише за разни гадни списания с момичета.

— Той не живее в грях, а живее сам в апартамент в Ню Йорк. И пише за най-различни издания.

— Те и с теб се опитаха да направят същото! Добре че беше леля ти да те спаси.

— Марги, надявам се, нямаш намерение…

— Разбира се, че имам. Тя знае всичко по въпроса. Веднъж успя да ги прогони, значи пак може да го направи!

Не успях да разбера почти нищо, но си спомних за пралеля Сибил Дансър. Сякаш чух тракащия й глас и пред очите ми изникна чантата й, натъпкана с брошури в яркосини корици.

Колкото и да се напрягах, не можах да чуя всичко, което си говореха родителите ми. Сега те мълчаха и това ми подсказа, че баща ми е недоволен, а майка ми е взела окончателно решение. Умирах от яд, че не ме обвиняват в нищо, сякаш бях някое дете идиотче, което не носи отговорност за собствените си бели. Бях бесен и на Майкъл, задето бе забъркал цялата тази каша.

Умирах и от любопитство. Те наистина ли бяха на стотици години? Защо не бях ги виждал преди, нито пък бях чувал нещичко за тях от другите деца? Не бе възможно аз да съм единственият, когото бяха срещали и на когото бяха разказвали приказки. Реших да отида при извора. Приближих до вратата и опрях буза до дървото.

— Може ли да отида да си поиграя с Джордж?

— Да — каза мама. — Не закъснявай за вечеря.

Джордж живееше в съседната ферма, която се намираше на два — три километра източно от нашата. Взех си колелото и завъртях педалите по черния път на юг.

 

 

И двамата седяха под дървото и обядваха от една плетена кошница. Подпрях колелото на сивия камък и сложих длан над очите си, за да ги видя по-ясно.

— Здравей, момченце — каза старецът. — Отдавна не сме те виждали.

Не знаех какво да отговоря. Старицата ми предложи курабийка.

— Благодаря, не искам, госпожо — измънках аз.

— В такъв случай може би ще ни разкажеш приказката си.

— Не, госпожо.

— Няма да ни разкажеш някоя приказка? Колко неприятно. Мег беше сигурна, че си скрил някъде поне една. Може би наднича сега иззад ушите ти и иска да си покаже носа.

— Чай? — усмихна се подкупващо старицата.

— Очакват ви неприятности — казах аз.

— Вече?

Старицата приглади полата си и постави чиния с орехов хляб в скута си.

— Неприятностите никога не закъсняват, но този път доста подраниха. Ти какво ще кажеш?

— И аз имам неприятности, без да съм направил кой знае какво — отвърнах. — Нищо не разбирам.

— Сядай тогава — каза старецът. — Чуй първо една приказка и след това ще ни кажеш какво се е случило.

Седнах. Не че толкова ми се слушаше, а по-скоро от учтивост. Отчупих си парче от ореховия хляб, а старицата отпи от чая и се изкашля.

— Имало един град на брега на голямо синьо море. В този град живеели петстотин деца и никой друг, защото вятърът, който духал откъм морето, не давал на никой да остарее. А тъй като децата нямат свои деца, градът не ставал по-голям.

— А възрастните къде били? — не се стърпях аз.

Старецът постави пръст на устните си и поклати глава.

— Децата си играели по цели дни, но пак не им стигало. Нощем обаче се страхували и сънували лоши сънища. Нямало кой да ги успокои, защото само големите могат да прогонват кошмарите надалеч. Понякога тези кошмари били бели коне[1], които изплували нощем от морето, затова те разположили стражи по брега и ги прогонили с дървени мечове обратно. Но имало и черни коне, които изскачали от земята и от тях не можели да се предпазят. Един ден всички деца се събрали на едно място и решили да си разкажат всички страховити приказки, които знаели, за да са готови за всевъзможни кошмари. Никак не им било трудно да измислят страшни приказки и всяко дете разказало по една-две. Цяла нощ си говорили за призраци и мъртъвци. За смърт и за чудовища, които смучели кръв, за същества, които живеели дълбоко под земята или можели да се промъкват и през най-тесния процеп във вратата, да се излягат в чужди легла и да говорят на езици, които никой не разбира. За очи без глави и обратното, за малки сини обувчици, които прекосяват студена, празна бяла стая сами, за скърцащо легло, в което няма никой, за печатарска преса, която печата вестници в несъществуващ град. До сутринта успели да си разкажат всички страшни приказки. Когато на следващата нощ черните коне излезли изпод земята и белите коне изплували от морето, те ги посрещнали със сладкиши и газирани напитки и вдигнали голямо празненство. Поканили и сенките на облаците и всички яли и пили до насита и си прекарали чудесно. Един бял кон разрешил на едно малко момченце да го яхне и да го язди навсякъде, където пожелае. И така децата в този морски град престанали да сънуват лоши сънища.

Доядох коматчето и избърсах ръце в кръстосаните си крака.

— Затова ли се опитахте да ме уплашите? — запитах аз.

— Не — поклати глава тя, — никога не съм разказвала приказки с някаква цел, а и ти не би трябвало да го правиш.

— Аз няма вече да разказвам приказки. Нашите много се притесняват.

— Еснафи — каза старецът, зареял поглед над нивите.

— Чуй ме, млади човече. На този свят няма нищо по-приятно от разказването на приказки. Разбивай атоми, щом искаш, но далеч по-благородно е да размърдаш нечие въображение. Ако искаш, пукай циреи, но да спукаш нечии празни претенции, е по-хигиенично и по-забавно.

— В такъв случай защо мама и татко са толкова ядосани?

— Вечна загадка — поклати глава старецът.

— Да, но аз изплаших по-малкия си брат, а това не е хубаво.

— Да си уплашен, не е толкова лошо — каза старицата. — Но да ти е скучно или пък да си невежа — това е истинско престъпление.

— Все пак нещо не ми е съвсем ясно. Моите родители казват, че сте поне на сто години. И сте направили нещо лошо на чичо ми преди много време. Що за хора сте в края на краищата?

— Вярно е, че сме стари — усмихна се старецът. — Но не сме чак на сто години.

— Дойдох само да ви предупредя. Мама и татко решиха да извикат моята пралеля, а тя никак не се шегува. По-добре е да си вървите.

След това се метнах на колелото и завъртях педалите колкото сили имах. Чувствах се ужасно. Обичах родителите си, но същевременно изгарях от желание да чуя още приказки. Защо е толкова трудно да вземеш решение?

През нощта спах неспокойно. Не сънувах никакви сънища, но непрекъснато се събуждах и нещо почукваше по главата ми, сякаш искаше да го пусна вътре в нея.

По време на неделната закуска мама ме погледна и ми се усмихна мило.

— Следобед отиваме да посрещнем леля Дансър на летището — каза тя.

Лицето ми пламна.

— Нали ще дойдеш с нас? — попита ме тя. — Винаги ти е харесвало на летището.

— И тя ще дойде от толкова далеч? — запитах аз.

— От Омаха — отговори татко.

Не исках да отида, но това беше по-скоро заповед, отколкото молба. Кимнах и баща ми се усмихна иззад дима на лулата си.

— Не яж толкова много бисквити — направи му забележка мама. — Пак си надебелял.

— Като дойде жътва, ще отслабна.

— Леля Дансър ще сложи всичко на мястото му — добави мама, заета със своите си мисли.

Стори ми се, че за миг видях някаква гримаса на лицето на баща си и той захапа силно лулата.

Летището беше като измъкнато от космически фантастичен филм. Сякаш нямаше край с безбройните си елеватори, които отвеждаха към ресторанти, с огромните си матови стъкла, през които се виждаха ревящи самолети, тълпи от заминаващи пътници и една-единствена подобна на круша фигурка в шарена памучна рокля, с дебели глезени и очила като лупи. Познах я от стотина метра.

Тя разтърси ръката на мама, прегърна татко с нежелание, надвеси се над мен и се усмихна. Зъбите й бяха жълти и равни като на кон. Не бях виждал по-грозна жена. Миришеше на люляк. До ден днешен ми се повдига от тази миризма. Носеше чанта, в която имаше плетка, книги и брошури. Винаги съм се чудел защо не носеше Библия. Само Били Греъм и Зондерван. Една брошура падна на земята и татко се наведе, за да я вдигне.

— Задръж я и я прочети — нареди му леля Дансър. — Няма да ти навреди.

След това се обърна към мама и я огледа подробно от глава до пети.

— Добре изглеждаш. Май се държи добре с теб. Излязохме през автоматичните врати в сухата жега навън. Единственият й куфар бе лек като перце и ми се стори абсолютно празен, докато го носех, без изобщо да се изпотя. Най-важното за нея явно не бяха тоалетите, а пластмасовата чанта с плетивото.

Върнахме се във фермата с големия бял камион за овце. Облегнал глава на прозореца на задната седалка, внимавах да не повърна. Леля Дансър, мислех си аз, е като доза рициново масло. Или като посещение при зъболекар. Дори нищо страшно да не се случи, ароматът, който тя излъчваше, вече предвещаваше бедствие и като кон, който надушва приближаващата се буря, моите вътрешности се бунтуваха.

По едно време мама ме погледна и попита:

— Добре ли си? Да не са ти дали да ядеш нещо? Нещо особено?

Казах, че ми бяха дали парче орехов хляб.

— О, Господи — изстена тя.

— Марги, те не действат по този начин. Имат други средства — извърна се от предната седалка леля Дансър и втренчено ме загледа с изпъкналите си очи. — Момчето е малко притеснено. Знам всичко по въпроса. Имала съм си вече вземане-даване с тях.

Наблюдаваше ме през тъмните си очила като през рентген. Не ми бе приятно да знаят всичко за мен. Помислих си колко еднообразен и предсказуем е нейният живот и най-неочаквано направих своя избор. Старецът и старицата ми харесваха. Създаваха главоболия наистина, но бяха пълна противоположност на пралелята. Почувствах се по-добре и й се ухилих в знак на съгласие.

— Момчето ще се оправи — каза уверено тя. — Това са колики от притеснението.

Майкъл и Барбара ни очакваха на верандата. Посещението на леля Дансър не им беше чак толкова неприятно, както на мен. Не че й обръщаха особено внимание, но пък и не им бе кой знае колко противно, че известно време ще живее у нас. Това ме накара да се замисля. Не ги заобичах по-малко, но и не можех да им се доверя. Светът се бе разделил на две и засега бях сам. Не слагах в сметката двамата старци, защото не бях сигурен дали съществуват — но ги чувствах по-близки от членовете на моето семейство.

След вечеря леля Дансър поиска да ни прочете от книгите на Били Греъм, но татко ни отмъкна, преди мама да успее да ни събере, и само Барбара остана да слуша. От тавана на стария плевник гледахме как слънцето залязва, след това се опитвахме да хванем птичките, които живееха по гредите. Когато се стъмни, усетих, че съм гладен, но не за храна. Помолих татко да ми разкаже някоя история преди лягане.

— Знаеш, че майка ти не одобрява да ти разказваме приказки — отвърна той.

— Тогава да не е приказка. Просто някаква история.

— Отвикнал съм — довери ми се той и ме погледна много тъжно. — Майка ти казва, че трябва да мислим само за реалните неща и да не си губим времето с измишльотини. Животът е труден. Може би ще се наложи да продам фермата и да започна работа в онази фабрика в Мичъл.

Легнах си и ми се доплака. Тази нощ голяма част от семейството ми умря за мен. Не можех да разбера как и защо, но се чувствах много зле.

 

 

На следващия ден не отидох на училище. През нощта сънувах сън, който бе толкова истински и подробен, че трябваше на всяка цена да го разкажа на старците. Взех си кутията за сандвичи и забързах по пътя.

Нямаше ги. Бяха ми оставили бележка на къс избеляла кафява хартия, закачена с тел на най-голямото дърво. По всяка вероятност беше написана с гъше перо и гласеше следното: „Ние сме в старата ферма на Хаускопф. Ела, щом се налага.“

Не „ела, ако можеш“. Изтръпнах, фермата беше изоставена преди петнайсет години и не беше продадена. Намираше се на пет километра надолу по черния път и след това наляво по едно утъпкано разклонение. Отне ми един час, докато стигна дотам.

Къщата изглеждаше все така изоставена. Бялата боя се бе олющила и отдолу се виждаха изсъхналите сиви гради. Прозорците сякаш ме гледаха втренчено. Изкачих се по стъпалата на входа и почуках на масивната дъбова врата. В първия момент си помислих, че никой няма да ми отговори. След това отвътре се чу някакъв шум като порив на вятър и старицата отвори вратата.

— Здравей, момченце — каза тя. — Още истории ли си дошъл да чуеш?

Покани ме да вляза. Покрай дървения перваз растяха диви цветя, а изпод къпинака, който покриваше стените, надничаха малки рози. Една яребица се измъкна с пиленцата си изпод стълбите и ги поведе към всекидневната. Подът бе застлан с килим, но цветята по него изглеждаха съвсем като истински. Не можех да откъсна очи от тях.

— Насам, момче — каза старицата и ме хвана с гладката си и топла ръка, която ми се стори корава като дърво.

От пода на всекидневната се издигаше голямо дърво, което подпираше с клоните си тавана. Измежду корените му ме гледаха зайци, яребици и една котка на тъмни и светли ивици, която се бе излегнала мързеливо. Кръгла дървена пейка опасваше ствола на дървото. Дочух нечие дишане. Старецът надникна иззад ствола и ми се усмихна, вдигнал ръка с лула за поздрав.

— Здравей, момченце — каза той.

— Изглежда, този път ни е приготвил някоя история — рече старицата.

— Разбира се, Мег. Сядай, момче. Искаш ли сайдер? Или чай? Или бисквитка?

— Сайдер, ако може — отвърнах аз.

Старецът стана и отиде в кухнята. След малко се върна с дървен поднос в ръце, върху който димяха три чаши сайдер. Миризмата на канела погъделичка носа ми, когато отпих глътка от него.

— Е, каква е историята?

— За два ястреба — казах аз и млъкнах.

— Давай.

— Били братя. Но никак не се обичали. Непрекъснато водели битки за едно парче земя — кой да ловува там.

— И?

— Веднъж единият ястреб срещнал стар куц рис, който живеел в една пещера. Старият рис изучавал магьосничество, така че не му се налагало да ловува, което в момента би било ужасно мъчително за него. Ястребът кацнал близо до риса и му разказал за своя жесток брат. Накрая рисът казал: „Защо не му отстъпиш земята през деня? Ще ти кажа какво да направиш.“ И рисът му казал, че може да се превърне в заек, но в много силен заек, така че никакъв ястреб да не може да му стори нищо.

— Хитър рис — усмихна се старецът.

— „И брат ми няма да може да ме хване, така ли?“ — попитал ястребът. „Разбира се, че няма да може — казал рисът. — А ти ще му дадеш да се разбере. Ще се сбиеш с него и той ще се уплаши, като види какви опасни животни има на мястото, което той толкова иска да притежава. Тогава ще се махне и ще отиде да ловува някъде другаде.“

Идеята се харесала на ястреба и рисът го превърнал в заек. После заекът се скрил в тревата и зачакал. Не след дълго се появил и брат му, който се спуснал с острите си нокти върху него. А нашият събрал кураж, подскочил нагоре и почти откъснал перата от опашката на брат си. Той изпляскал с криле, тупнал на земята и запримигвал с отборен клюн от изумление. „Това не е нормално за един заек — казал той. — Зайците не постъпват така.“

„Тук постъпват — отвърнал заекът-ястреб. — Тази земя е много древна и всички животни, които живеят на нея, знаят как да се пазят от лоши птици като теб.“ Това подплашило брат му и той отлетял колкото могъл по-надалеч, и повече никога не се върнал. Заекът отишъл в пещерата и казал на риса: „Всичко беше чудесно. Благодаря ти. Сега ме превърни отново в ястреб, за да ловувам на своята земя.“ Но рисът само се усмихнал, замахнал с лапа и строшил врата на заека. След това го изял и си рекъл: „Сега земята е моя и никакви ястреби няма да ми се пречкат.“ Така благодарение на алчността на двамата братя той си присвоил земята им.

Старицата ме погледна с големите си очи с цвят на печени кестени и ми се усмихна.

— Ти успя — каза тя. — Също като чичо си. Той се справи, нали, Джак?

Старецът кимна и извади лулата от устата си.

— Справи се чудесно. Ще се прослави.

— Кажи ми сега, момче, защо съчини тази история?

Помислих малко и поклатих глава.

— Не знам. Сама ми хрумна.

— И какво смяташ да правиш с нея?

Нямах отговор и на този въпрос.

— Имаш ли и други истории?

Помислих малко и отвърнах:

— Май че да.

Някаква кола спря отвън и чух мама да ме вика. Старицата се надигна и оправи роклята си.

— Последвай ме — каза тя. — Излез през задния вход и заобиколи къщата. Върни се вкъщи с тях. Утре ще отидеш на училище, както правят всички деца. Другата събота ела и пак ще си поговорим.

— Сине! Вътре ли си?

Излязох през задния вход и обиколих къщата. Мама и леля Дансър ме очакваха в камиона за овце.

— Кой ти разреши да идваш тук? Беше ли вътре? — попита ме мама и аз поклатих отрицателно глава.

Пралеля ми ме изгледа през очилата и лекичко повдигна ъгълчетата на устните си.

— Марги, надникни през прозорците.

Мама слезе от колата и се изкачи по стъпалата, за да надникне през прашните стъкла.

— Празно е, Сибил.

— Наистина ли е празно, момче?

— Не знам — отвърнах. — Не съм влизал.

— Снощи те чух, момче — продължи леля ми. — Говореше насън. И ти, и аз знаем много добре, че зайците и ястребите не се държат по този начин. Затова не е хубаво да си измисляш такива работи, нали?

— Не си спомням какво съм говорил насън.

— Марги, да се прибираме вкъщи. Налага се да прочета няколко брошури на това момче.

Мама се качи в камиона и ме погледна, преди да завърти стартера.

— Ако още веднъж избягаш от училище, ще те нашибам с ремъка. Да ми се обаждат учителите ти и аз да не знам къде си. Чуваш ли какво ти казвам?

Кимнах.

 

 

Следващата седмица мина спокойно. Ходех на училище и се стараех да не сънувам нощем. Правех всичко, каквото трябва да правят момчетата на моята възраст. Но вече не бях малко момче. Чувствах нещо да набъбва в мен и колкото и да ми четяха Били Греъм и Зондерван, това чувство не се променяше.

Все пак допуснах една грешка. Попитах леля Дансър защо никога не чете Библията. Бяхме седнали във всекидневната след вечеря.

— Защо питаш, момчето ми? — попита на свой ред тя.

— Ами знам, че Библията е пълна с всякакви истории, но ти никога не я носиш със себе си. Просто се чудех защо.

— Библията е хубава книга — отвърна тя. — Единствената добродетелна книга. Но е много трудна. В нея има много завоалирани неща. Понякога… — Тя млъкна и след малко ме попита: — Кой те накара да ми зададеш този въпрос?

— Никой — казах аз.

— Чувала съм го и преди. Не ми го задават за първи път. И друг вече ми го е задавал.

Седях на стола си, без да помръдна.

— Братът на баща ти веднъж ме попита същото. Но няма да говорим за него, нали?

Кимнах, за да й покажа, че съм съгласен.

Следващата събота изчаках да се стъмни и всички да си легнат. Нощта беше топла, но това не беше единствената причина за обилната пот, която шуртеше от всяка моя пора, докато въртях педалите на колелото си по черния път, осветен от мятащия се във всички посоки лъч светлина. Небето гъмжеше от звезди, които ме гледаха втренчено. Млечният път се сливаше с черния път, по който карах колелото си, и ако стигнех до края, можех да продължа по него.

Почуках на масивната врата. Прозорците бяха тъмни — по това време всички стари хора спяха, — но аз знаех, че тези двамата не са като другите. Освен това знаех, че именно защото къщата отвън изглежда пуста, значи вътре има някой. Духна вятър и потреперих от хлад. Най-после вратата се отвори. За момент не видях никого в мрака и дъхът ми спря. Два чифта очи се появиха в тъмното. Този път ме гледаха по-отвисоко.

— Влизай, момче — пошепна Джак.

Светулки блещукаха по дървото във всекидневната. Къпините и дивите цветя проблясваха като водорасли на морско дъно. Целият треперех и зъбите ми тракаха.

Виждах само сенките им на пейката пред мен.

— Седни — каза Мег. — Слушай внимателно. Ти пое огъня и той гори ярко. Още си само момче, но сега си като бременна жена. До края на живота ти ще те спохождат най-ужасни бедствия. Кожата ти ще настръхва нощем. Очите ти ще съзират най-различни неща в мрака. При теб ще идват всякакви зверове и ще те молят да ги яздиш. Никога няма да знаеш кое е истина и кое — измислица. Понякога ще умираш от глад, защото никой няма да иска да ти помогне. А дори и да успееш да направиш нещо добро, пак може да изгубиш дарбата си и след това напразно да я търсиш. Някои ще твърдят, че всъщност дарбата ти не е нищо особено. Пази се от тях. Други ще казват, че е много специална. Пази се и от тях. А трети…

Чу се драскане по вратата. Отначало помислих, че е някое животно. След това чух покашляне. Беше моята пралеля.

— Трети ще казват, че си прокълнат. И може би ще са прави. Защото ти наистина си се обрекъл на този огън. Пази го винаги.

— Слушайте, вие вътре. Аз съм Сибил Дансър. Познавате ме. Отваряйте.

— Застани в тъмното до стълбите, там няма да те види — каза Джак.

Направих, както ме посъветва. Един от двамата — не разбрах кой — отвори вратата. Светлинките по дървото угаснаха, а заедно с тях — и блещуканията на къпините и дивите цветя. Звездното сияние очерта силуета на леля Дансър с пластмасовата чанта за плетиво в правоъгълника на вратата.

— Момче — каза тя.

Спрях да дишам.

— И всички, които сте вътре.

Отговори й вятърът.

— Не съм закъсняла — продължи тя. — Проклинам ви и дано се провалите в пъкъла! Пристигате в нашите градове и ни заразявате с мисли, каквито нито един благопристоен човек не би искал да носи в главата си. Не става дума само за приказките, но и за описанията, как живеят хората и че не би трябвало да живеят по този начин! Дори дъхът ви е отровен! Чувате ли ме?

Тя пристъпи внимателно в празната стая, като на всяка крачка опипваше пода пред себе си.

— Карате ги да ни описват и другите да ни се смеят. Поставяте под въпрос начина ни на мислене. Осъждате всичко, с което се гордеем. Изваждате на показ грешките ни и ги преувеличавате неимоверно. Кой ви дава право да отвличате децата и да развращавате мозъчетата им?

Вятърът свистеше през цепнатините в стените. Огледах се да видя Джак или Мег, но наоколо имаше само сенки.

— Знам откъде пристигате, не забравяйте това! От пръстта! От кокалите на старите проклети индианци! От шаманските и езическите танци! Вие сте поклонници на порока и разврата! Чувала съм за вас от старите индианки в резервата. Те ви наричат Мраз и Пролет — знаците на променящите се сезони. Но сега аз ще ви дам други имена! Смърт и демони ви наричам аз, чувате ли ме?

Може би си мислите, че съм само една слаба жена, така ли? Но вие не знаете, че съм навсякъде! Аз съм тази, която смъква книгите от лавиците. Спомняте ли си? Това никак не ви хареса, защото ви попречих да наливате отрова в младите мозъци. Свалих ги от училищните лавици, извадих ги от списъците — и ги изгорих като мръсен боклук! Помните, нали? Това бях аз. Все още не съм мъртва! Къде си, момче?

— Омагьосайте я — прошепнах аз на въздуха. — Омагьосайте я. Накарайте я да се махне. Искам да живея тук с вас.

— Ти ли си, момче? Тръгвай със своята леля. Тръгвай, тръгвай веднага!

— Върви с нея — отвърна ми вятърът. — Изпрати децата си по този път след години. Но сега върви.

Измъкнах се през задния вход и заобиколих къщата. Нямаше никаква кола. Беше дошла пеша от фермата чак дотук. Прииска ми се да я оставя да крещи срещу напуканите греди в тази стара къща, но вместо това я извиках и зачаках.

Тя излезе навън. Плачеше. Беше разбрала всичко.

— Бедното ми грешно момче — каза тя.

И ме придърпа към ухаещата си на люляк гръд.

Бележки

[1] Игра на думи: кошмар (nightmare) означава в буквален превод „нощна кобила“. Б.пр.

Край
Читателите на „Синът на Белия кон“ са прочели и: