Серия
Легенди за Руническия жезъл (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Jewel in the Skull, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 18 гласа)

Източник: http://sfbg.us

Издание:

Перла в черепа. Амулетът на лудия бог. 1995. Изд. Бард, София. Биб. Фентъзи клуб, No.7.). Романи. Превод: [от англ.] Юлиян СТОЙНОВ [The Jewel in the Skull / The Mad God’s Amulet, by Michael MOORCOCK]. Формат: 20 см. Страници: 288. Цена: 95.00 лв.


КНИГА ПЪРВА

А после Земята остаряла, повяхнали и загубили своята сочност пейзажите й, а нравите й станали причудливи и странни като тези на човек, в последните години от живота му.

Из „Преданието за Руническия жезъл“

Първа глава
Граф Медни

В една сутрин Граф Медни, Господар и Пазител на Камарг излезе на своя рогат кон за да огледа земите си. Яздеше без да спира докато изкачи невисок хълм, на върха на който бяха разположени останали от дълбока древност руини. Това бяха останки от готическа църква — полуразрушен, каменен зид отдавна загладен от ветровете и дъждовете. По-голямата част от руините бяха скрити от бръшлян, чийто разцъфнали кехлибарени и виолетови цветове изпълваха тъмните прозорци, великолепно замествайки изрисуваните стъкла, които някога бяха красели фасадата.

Когато излизаше да поязди, граф Медни неизменно спираше край тези останки. Имаше нещо, което го свързваше с руините, може би защото беше стар като тях, също като тях бе преживял бурни времена и също така не беше се пречупил, а бе излязъл с удесеторени сили от изпитанията на времето. Хълмът, на който се издигаха руините, бе като море от високи, жилави треви, полюшвани от полъха на вятъра. Заобиколен бе от тучните, на пръв поглед безкрайни мочуриливи земи на Камарг — окаян край, където обитаваха дивите бели бикове, срещаха се стада от рогати коне или прелитаха гигантски алени фламинга, толкова големи, че с лекота можеха да вдигнат човек.

Небето беше посивяло, миришеше на дъжд, а през облаците проникна един самотен слънчев лъч, докосна бронята на графа от закалена мед и я озари в сияние, като пламък. Графът беше препасал огромен меч, а на главата си носеше шлем, също излят от мед. Цялото му тяло бе обковано в дебели медни пластини, дори ръкавиците и кожените му ботуши бяха обшити с мед. Графът бе едър на ръст, със силно и енергично тяло, държеше главата си гордо изправена, а лицето му бе с бронзов загар, сякаш също беше изваяно от мед. Очите му бяха златисто-кафяви и гледаха със спокойна увереност. Имаше гъсти, червеникави мустаци, също като косата му. Не само в Камарг, но и далеч отвъд пределите на страната се носеше легендата, че графът всъщност не бил обикновен човек, а жива статуя от мед, истински титан, невидим, неуязвим и безсмъртен.

Но онези, които познаваха графа отблизо знаеха добре, че той е човек от плът и кръв — верен приятел, страшен противник, способен както да се смее чистосърдечно, така и да избухва в страховит гняв; ненадминат виночерпец, почитател на вкусните ястия, духовит събеседник, несравним майстор на меча и ездата, мъдър познавач на хората и историята, нежен и непреклонен ухажор. Като прибавим към всичко това и неговия дълбок, топъл глас, не остава нищо друго, освен да заявим, че граф Медни бе живо превъплъщение на легендите, защото ако един човек е изключителен, такива са и делата му.

Граф Медни прокара ръка по гривата на коня, докосвайки с ръкавица заострените, спираловидни рога а сетне вдигна поглед на север, където се срещаха морето и небето. Конят изпръхтя доволно, граф Медни се усмихна, отпусна се назад в седлото и помръдна юздите, давайки знак на животното да се се спусне по склона на хълма и да се насочи към тайната пътека в тресавището, която извеждаше към северните кули отвъд хоризонта.

Небето притъмня, докато стигнаха първата кула и зърнаха пазача й — тъмен, облечен в доспехи силует на фона на хоризонта. Макар Камарг да не беше заплашван отвън, откакто граф Медни бе заменил предишния, корумпиран Господар и Пазител, съществуваше известна опасност скитащите наоколо дружини, останки от разбитите от войнството на Тъмната империя по на запад армии, да навлязат и в територията на Камарг, търсейки лесна плячка, храна и убежище. Часовоят, също като събратята си, бе въоръжен с огнестрелна пика, изваяна в бароков стил; в пояса си бе затъкнал дълга четири стъпки сабя, до кулата имаше привързано опитомено ездачно фламинго, а на парапета бе монтиран хелиографски уред, който служеше да сигнализира на другите кули. Вътре в кулата бяха складирани и други оръжия, повечето изобретени и монтирани от самия граф, но стражите нито знаеха как се борави с тях, нито пък ги бяха виждали в действие. Ала граф Медни бе вселил във всички вярата, че са по-могъщи от което и да било оръжие, с които разполага Черната империя, въпреки странния им външен вид.

Когато наближи кулата, пазачът се извърна към него. Лицето му бе скрито под черния метален шлем, който обгръщаше плътно скулите и носа му. Беше се загърнал в плътно кожено наметало. Той отдаде чест, като вдигна високо ръката си.

Граф Медни на свой ред вдигна ръка.

— Всичко наред ли е, часовой?

— Всичко е наред, милорд. — Пазачът прехвърли дръжката на огнестрела в другата ръка и се загърна в наметалото, защото междувременно паднаха първите едри капки дъжд. — Като изключим времето.

Мистралът беше пронизващ, леден вятър, който шибаше месеци наред камаргската земя, а воят му не стихваше чак до пролетта. Граф Медни обичаше да язди срещу вятъра, особено, когато духаше с пълна сила и тогава меднокожото му лице блестеше и се зачервяваше.

Дъждът блъсна яростно медната ризница на графа, той протегна назад ръка, измъкна свитото на вързоп наметало, загърна се в него и вдигна качулката. Притъмня съвсем, докъдето му стигаше погледа, той виждаше само превиваща се под дъжда тръстика и чуваше плясъка на вода във вода, а под ударите на тежките капки повърхността на лагуната се покри с концентрични кръгове. Облаците над главите им ставаха все по-черни, заплашвайки да стоварят нови неимоверни количества вода и граф Медни сметна, че ще е най-добре, ако отложи разходката си за следващия ден и се върне в замъка си в Еж-Мортес, който се намираше на близо четири часа езда по виещи се из тресавищата тесни пътечки.

Той подкара коня назад по пътя, който го бе извел до тук, уверен от опит, че животното ще се ориентира инстинктивно. Дъждът непрестанно се усилваше, наметалото на графа скоро съвсем подгизна, а нощта се спусна неусетно и бързо, та не след дълго той бе заобиколен от непрогледна черна стена, пронизвана от сребристите нишки на дъжда. Конят забави ход, но не спря. Граф Медни подушваше уханието на влажна пот, което се вдигаше от широкия гръб на животното и мислено му обеща специални грижи от конярите веднага щом се върнат в Еж-Мортес. Той избърса с ръкавица мократа грива на коня и напрегна поглед в мрака, но различаваше само полюшващата се тръстика наоколо, а до слуха му от време на време достигаше крясъкът на някоя подплашена от водни лисици блатна чайка. Имаше моменти, когато му се струваше, че над главата му се носи някаква едра птица, може би фламинго, спуснало се да търси гнездото си, а веднъж дори чу писъкът на водна кокошка, счепкала се в ожесточен бой с бухал. Не след дълго нещо се мярна в мрака и само на метри от него премина стадо бели бикове, поели на път към твърдата земя, а някъде зад тях ядно сумтеше блатна мечка. Всички тези звуци бяха добре познати на графа и не пробуждаха в него тревога.

Не се разтревожи дори когато чу пронизителното цвилене на подплашени коне и отдалеч се разнесе бесният им тропот, а неговият кон забави ход и продължи предпазливо напред. Конете се носеха право към тях, надолу по близкия склон и очевидно бяха завладени от паника. Малко след това граф Медни различи жребецът-водач, с блеснали, изцъклени от ужас очи и разширени, пръхтящи ноздри.

Графът извика и размаха ръце, надявайки се да отклони посоката, в която препускаше жребеца, но конят бе твърде подплашен, за да го забележи. Нищо не можеше да се направи. Граф Медни дръпна рязко юздите и насочи своя кон право в блатото, надявайки се, че почвата отдолу ще е достатъчно твърда, за да ги издържи, докато премине стадото. Конят му се препъна в крайбрежната тръстика, замята отчаяно крака, търсейки здрава опора и миг по-късно се стовари с плясък в студените води на лагуната, обливайки графа с фонтан от кална вода, а след това заплува напред, понесъл храбро своя окован в метал ездач.

Ето че стадото ги отмина. Графът се зачуди какво го е подплашило, защото знаеше добре, че не беше никак лесно да бъдат изплашени рогатите камаргски коне. Ала още докато насочваше коня си обратно към брега, отнякъде долетя звук, който не само му помогна да си обясни странната бъркотия, но и го накара да постави ръка на дръжката на меча си.

Това бе хлъзгащият, лигав звук, звукът на барагуна — блатният брътвежник. Колцина от тези чудовища бяха останали живи. Създадени бяха от предишния Пазител, който ги използвал тях за да тероризира населението на Камарг, преди да дойде граф Медни. Графът и хората му се бяха захванали с унищожаването на тази чудовищна раса, а малкото, останали живи екземпляри се принудиха да ловуват само нощем и да избягват големи групи от хора.

На времето барагуните също са били хора, преди да бъдат заробени, заточени и трансформирани в лабораторията на предишния Пазител. Сега те бяха чудовища, високи осем фута, а на широчина достигащи пет, с жлъчен цвят на кожата, хлъзгащи се по корем през тресавището, като се изправяха само, когато трябваше да се хвърлят напред и да сграбчат жертвата със своите здрави като стомана нокти. Случеше ли се, макар и рядко, да срещнат някой самотен пътешественик, те се отдаваха на бавна и мъчителна мъст, откъсвайки и поглъщайки един по един крайниците на нещастника пред изцъкления му поглед.

Едва излязъл на твърдата пътека, графът зърна барагуна отпред и се закашля от лъхналата го отвратителна смрад. Ала в ръката си стискаше оголения масивен меч.

Барагунът го чу и спря.

Граф Медни слезе от коня и застана между него и чудовището. Стисна с две ръце дръжката на меча и закрачи бавно напред, подрънквайки с доспехите си.

Почти незабавно барагунът замърмори нечленоразделно със своя писклив, отвратителен глас и размаха нокти, опитвайки се да сплаши своя противник. Граф Медни дори не трепна, защото неведнъж през живота си бе виждал далеч по-страшни картини. Даваше си обаче сметка, че шансовете му за успех в предстоящия двубой бяха нищожни, защото барагунът виждаше чудесно в тъмното, а и блатото бе неговата естествена среда. Единственото, на което можеше да разчита графа, бе хитростта.

— Е, добре, смрадливи негоднико — заговори графът с почти шеговит тон, — аз съм граф Медни — заклетият враг на твоята раса. Именно аз се погрижих да бъдат изтребени до крак твоите породени от злото събратя, благодарение на мен, сега си лишен от най-близките си роднини. Липсват ли ти? Готов ли си да отидеш при тях?

В отговор барагунът издаде гневен вик, но в позата му се четеше несигурност. Той пристъпи колебливо, но не посмя да доближи графа.

Граф Медни се изсмя.

— Хайде, страхливо творение на магията, да чуя твоя отговор!

Чудовището отвори уста и се помъчи да оформи няколко думи с обезобразените си устни, но онова, което бликна от гърлото му твърде малко напомняше на човешка реч. Очите му избягваха да срещнат погледа на графа.

Като се стараеше да изглежда напълно спокоен, граф Медни забоде огромния меч в земята и отпусна своите облечени в ръкавици ръце върху предпазителите. — Виждам, че си се засрамил, задето подплаши конете, които защитавам и тъй като днес съм в добро настроение, ще ти простя. Върви си и ще те оставя да поживееш още няколко дни. Останеш ли и тоз час ще загинеш.

Гласът на графа звучеше толкова уверено, че чудовището се отпусна на земята, макар да не направи опит да отстъпи. Графът вдигна меча, сякаш обхванат от нетърпение и закрачи решително напред. Когато наближи, той сбърчи отвратено нос от вонята и махна с ръка.

— Влизай в блатото, марш в жабуняка, където ти е мястото! Тази нощ съм милостив.

Барагунът оголи зъби в ядна гримаса, но все още се колебаеше.

Графът свъси вежди и зае позиция за бой, защото знаеше, че барагунът няма лесно да се предаде. После бавно вдигна меча.

— Такава ли съдба си избра?

Барагунът понечи да се изправи на задните си крака, но графът бе предвидил този ход. Острието разпори въздуха и удари чудовището право в шията.

Зловещото създание посегна напред с две ръце, а неясният му брътвеж бе пропит с омраза и ужас. С металическо звънтене заострените му нокти се плъзнаха по ризницата на графа и от удара той полетя назад. Устата на чудовището се затвори на сантиметри от лицето на графа, а очите му го пронизваха с яростни светкавици. Графът се залюля, освободи заклещения си меч и нанесе повторен удар.

Черна кръв рукна от огромната рана и опръска доспехите на графа. Чудовището нададе ужасяващ писък, вдигна ръце и се помъчи да задържи главата си на мястото й. Ала само след секунда главата на барагуна увисна, с прерязана наполовина шия, бликна нов фонтан черна кръв и тялото му се строполи.

Граф Медни стоеше неподвижно, дишайки тежко, а на лицето му се четеше мрачно задоволство. Той отри черната кръв на чудовището от лицето си, засука лекичко разрошените си мустаци и се поздрави, задето не бе изгубил ни най-малко от предишната си пъргавина и бойна сръчност. От първия миг бе предвидил какво ще стане, давайки си сметка, че единственият изход е да убие чудовището. Нарочно бе отвличал вниманието му с приказки, докато настъпи подходящият момент за удар. Не виждаше нищо нередно в това, че го бе измамил. Ако се беше решил на честен двубой, по-скоро той, а не животното, щеше да лежи сега обезглавен в тинята.

Граф Медни пое с пълни гърди хладния въздух и продължи напред. Не без усилия успя да отмести тежкото тяло на барагуна от пътеката и да го катурне във водата на тресавището.

А след това граф Медни възседна коня си и продължи безпрепятствено към Еж-Мортес.