Джоан Хол
Дългоочакван празник (8)

Осма глава

Трейс затвори вратата на Катината стая с усмивка. Вече втора вечер той се връщаше навреме в къщи не само за вечеря, но и да сложи дъщеря си в леглото.

Влезе в кабинета си. Кати спа неспокойно през последните нощи, може би обхваната от предпразнична треска. Но когато я питаха какво иска, отговаряше неизменното „дядо Мраз знае“. Трейс си наля уиски с две бучки лед. Отпивайки от чашата, седна до бюрото пред прозореца. Кръстоса крака върху него и се облегна назад. Ще бъде мудна седмица, помисли си той, защото никой не се оперира преди Коледа, освен в изключителни случаи.

И друг път бе изпадал в подобно състояние на безтегловност поради многото свободно време, с което не знаеше какво да прави. Усещаше, че бе от типа „вечно отсъстващият татко“. Затова от една страна бе щастлив, че ще прекара по-дълго време с Кати, а от друга не обичаше часовете, след като тя си легнеше и той оставаше сам. Тишината го подтикваше към размисли, които упорито го връщаха на изток — при жената с бляскава черна коса и сиви очи, а споменът за устните й го караше да си налива нещо за пиене.

Трейс загледа чашата и си каза, че не бива да пие повече от едно. Въпреки че утре нямаше операции, винаги съществуваше опасност от неочаквана хирургическа намеса. Още само един ден и ще бъде свободен — през празниците щяха да дежурят колегите от другия екип.

— Нещо друго да желаете, докторе?

Икономката му от шест години, Инес Перанса, стоеше на вратата.

— Не, благодаря. Има ли нещо по телевизията?

— Си — поклати посребрената си глава Инес. — Ще повтарят „Завръщането на Валдес“.

— О, ще го гледам. Този филм ми харесва.

— Зная — усмихна се Инес. — Лека нощ, докторе.

— Лека нощ, Инес.

След като вратата се затвори, Трейс погледна телефона. Днес като се върна, го очакваха две съобщения. Едното от майка му, другото от тъща му. Обади се първо на майка си на Хаваите. Когато тя вдигна телефона, той прескочи обикновените поздрави и запита направо:

Добре ли е татко? — макар че гласът му звучеше естествено и спокойно, в стомаха му запълзя страх. Баща му, Майкъл Т. Синклеър, беше изтъкнат специалист по сърдечни болести до преди две години, когато прекара тежък инфаркт. След като се оправи, той избра живота пред кариерата. Оттегли се, продаде скъпия си дом в Хюстън и замина със съпругата си на Хаваите. Те възнамеряваха да дойдат в Сан Антонио за празниците при единствения си син и внучка. Преди майка му да отговори, Трейс разбра, че нещо бе осуетило тези планове.

— Татко ти получи лека сърдечна атака тази сутрин — Катрин Синклеър говореше направо, разчитайки на интелигентността на сина си като лекар и мъж. — Доктор Касиди ни увери, че няма опасност. Но не ни препоръчва да предприемаме дълго пътуване точно сега.

— Разбира се, мамо — той въздъхна облекчено. — Ще ни липсвате, но здравето на татко е по-важно от всички празници.

Трейс побъбри с майка си няколко минути, после извика Кати на телефона. Знаеше отношението на родителите си към Анет и изобщо не спомена за очертаващата се предстояща битка с нея.

Вторият разговор проведе, след като Кати си легна. Най-малко от всичко искаше да разстройва детето, а интуитивно знаеше, че онова, което ще му каже Рут, няма да е много радостно.

Набра телефонния номер.

Интуицията му не го излъга. Със същия прям подход като майка му и Рут направо хвана бика за рогата.

— Трейс, може ли Кати да прекара Коледа с нас?

— Какво? — зачуди се дали бе чул добре.

— Трейс, моля те, само ме изслушай, преди да откажеш. Както знаеш, братът на Анет, Карл, работи в Япония вече четири години. Неговите синове — близнаците, никога не са празнували Коледа тук, в Америка.

— Знам, Рут. Но не виждам защо…

— Карл си дойде вчера със семейството си. Е, искаме да се съберем за Коледа — Рут замълча за миг и продължи. — Трейс, ти никога не си крил отвращението си към празниците.

— Това не значи, че не искам да ги прекарвам заедно с дъщеря си!

— Знам, извинявай. Сигурно звучи много егоистично, но моля те, разбери ме. Само веднъж искам всичките ми внуци да са около мен за Коледа…

Десет минути след като затвори, той още гледаше телефона. Въздъхна и отиде в кухнята. Жалко, че бе толкова привързан към Рут. Ако я харесваше по-малко, щеше да има сили да й откаже. А сега трябваше да вземат самолета за Филаделфия точно на Бъдни вечер!

Загаси лампите и заключи вратата. Като се качваше нагоре, спря и погледна голямата ела под прозореца. Дървото бе украсено и чакаше само подаръците, които щяха да сложат под него. Трейс изгаси и последната лампа.

— Ами… Весела Коледа и на теб, Трейс Синклеър…

 

 

Кейт държеше кадифения си костюм и го оглеждаше критично. Дали разлятото уиски го бе повредило или щеше да се оправи с химическо чистене? Като разгледа отблизо голямото засъхнало петно, тя тихичко изруга. Трябваше да послуша вътрешния си глас и да не го облича. Много добре знаеше как протичат празниците у родителите й.

Остави костюма на стола в спалнята и отвори гардероба. Взе една копринена риза с мъжки фасон и я набута в джинсите си. Днес нямаше значение с какво ще отиде при майка си и баща си.

Докато слагаше туш на миглите си, направи бърз анализ на снощното парти. Както винаги, домът на родителите й беше препълнен с така наречените „добри“ приятели за момента — половината от тях никога не бе виждала… или не би искала да вижда. И както обикновено, напитките се лееха като река.

Когато Кейт пристигна, някои от гостите вече бяха си пийнали здравата. Тя се чувстваше чужденка в собствения си дом, но кога ли не беше се чувствала така! От стереоуредбата се носеха коледни песнички, всички викаха и половин дузина деца тичаха и пищяха наоколо. Изобщо, пълна бъркотия. Върхът бе, когато някакъв мъж на възрастта на баща й изля чашата си върху нея.

Е, не беше толкова голяма катастрофа, реши Кейт, като се погледна в огледалото. Още повече, че след кръщението с уиски и вода имаше идеален повод да си отиде.

А сега трябваше да се върне пак там. Отлично знаеше какво я очакваше. Къщата щеше да бъде в ред, но родителите й щяха да бъдат изморени, полузаспали и мрачни, а баща й напразно щеше да се опитва да поддържа коледното настроение.

Тя сви рамене. Какво да се прави! Беше вече десет и половина. Взе палтото си, облече го и излезе от спалнята. Стигна до вратата, когато телефонът иззвъня. Зарадва се на това, макар и кратко, отлагане и вдигна слушалката.

— Ало, Весела Коледа… — Но не беше съвсем сигурна, че й е много весело.

— Здравей, Кейт.

— Трейс? — за миг остана безмълвна. След това сърцето й заби по-бързо, а умът й се замъгли. — Къде си?

— На ъгъла, в телефонната кабина. Не искам да ти нарушавам програмата, но ще имаш ли малко време за едно кафе?

— Време ли? Разбира се, че имам! — а ако нямам, ще намеря, добави на ум тя.

— Добре. Ще те взема след няколко минути.

— Чакам те — като затвори телефона, Кейт взе малкото опаковано пакетче от масата. Без да мисли го пъхна в чантата си.

Трейс спря взетия под наем форд и отвори вратата. Тя му хвърли бърз погледни видя, че бе уморен, отслабнал и някак си разочарован… но въпреки това толкова хубав!

— Здравей!

— Здравей… — бръчиците около очите му се очертаха от изгрялата усмивка. — Изглеждаш като най-хубавия коледен подарък, за който всеки мъж си мечтае…

— А ти изглеждаш, като че си копал цяла нощ!

Те се разсмяха едновременно.

— Е, след като си разменихме комплиментите, дали ще намерим някое отворено местенце днес?

— Знам едно на магистралата.

Трейс превключи на скорост и потегли.

— Само ми кажи къде да завия.

След по-малко от пет минути той паркира пред голям магазин.

— Права беше! — Трейс посочи табелата, на която пишеше, че магазинът ще работи на Коледа от девет до шест. Отвори вратата си и бързо я погледна. — Не излизай, скъпа. Ще се върна след минута с коледната ни закуска.

Минаваше десет и половина. Кейт се зачуди дали изобщо беше яла нещо. И къде беше Кати? След всичките им разговори за празниците бе готова да се обзаложи на една месечна заплата, че той едва ли бе приел да играе ролята на весела компания заради Кати. Зачака го силно притеснена. Той се върна с голям плик, пълен догоре с покупки. Още не седнал, и Кейт му зададе въпроса.

— Къде е Кати?

— С баба си и дядо си. Но това с дълга история. Ще ти я разкажа, докато закусваме.

Остави кесията помежду им. Извади две кифлички, после две пластмасови чаши. Когато ги разпечата, колата се изпълни с уханието на кафе.

— М-м-м, хубаво мирише! — вдъхна дълбоко тя.

— Да, първото ми за деня. Слава Богу, че ги има денонощните магазини! — вдигна тост Трейс.

Кейт изненадано го погледна. В гласа му имаше изтощение, макар че се опитваше да го скрие. Беше ясно, че е зле и неочаквано тя също се почувства зле. Импулсивно направи опит да му помогне.

— Какво има, Трейс?

В отговор дойде една пресилена усмивка.

— Цялата тази празнична врява! И суматоха! — погледна я и сви рамене. — Никога не съм вярвал, че ще се чувствам самотен на връх Коледа. Да, тази сутрин почувствах, че съм самотен. Имах нужда от компания, Кейт.

Остра болка прониза гърдите й. Трейс отново тресна вратата под носа й… С последни усилия на гордостта си тя успя да се усмихне.

— Нима ме приемаш като пристанище в тази празнична буря? Много съм ти благодарна.

— По дяволите! Не е това!

— А какво е, Трейс? — вдигна глава Кейт. — Какво точно очакваш от мен? Защо ме покани? Да седя кротко и да ти правя компания ли?

— Кейт… — подзе той.

— Или се надяваше, че ще се качим горе и направо в леглото? — едва задържаше напиращите сълзи. — Трябва да призная, че това наистина е един от начините да се пребориш със самотата.

— Кейт! Ще ме изслушаш ли?

— Какво да слушам? Ти не казваш нищо!

— Ще кажа, ако млъкнеш. Какво става с теб?

Тя премига и впери поглед навън.

— Страхувам се. Много се страхувам…

— Страхуваш ли се? — повтори Трейс. — От какво? Кейт! Нима мислиш, че ти се обадих, за да те насиля?

— Не. Разбира се, че не!

Той въздъхна облекчено.

— Тогава от какво се страхуваш? — хвана я за брадичката и обърна главата й към себе си. — Кажи ми, скъпа…

— Няма да ти хареса — усмихна се Кейт на учуденото му изражение. После каза бавно и ясно: — Страхувам се, че съм влюбена в теб.

С привидно външно спокойствие, маскиращо несигурността и надеждата й, тя наблюдаваше как Трейс ще приеме това признание. Знаеше, че бе преминал през въглените на любовта и не желаеше отново да стъпи в тази жарава. Циничната усмивка, която се появи на устните му, потвърди подозренията й.

— А знаеш ли какво е любов, Кейт? Била ли си някога влюбена?

— Не.

— Подозирах го. Ако имаме време, ще ти разкажа за любовта — промърмори той и смачка пластмасовата си чаша.

— Аз имам време. Цял ден! — без да се замисли, Кейт му подаде полупълната си чаша и побърза да отговори на въпросителния му поглед. — Изпий го.

— Пих тази сутрин.

— Нямах предвид кафето. Какво значи, че имаш цял ден? Нямаше ли да излизаш, когато ти позвъних.

— Да, щях да ходя у нашите. Но няма да има проблеми, ако се обадя и кажа, че не мога да отида. Зная, че те предпочитат да поспят след снощните изпълнения, вместо да прекарат деня с мен.

— Емоционална бедност… — гласът му бе като ехо на думите й от преди няколко седмици.

— В изобилие.

Трейс замълча за миг, след това попита, без да я погледне.

— Ще дойдеш ли с мен в хотела, Кейт? Ще прекараш ли деня е мен?

Буцата в гърлото й натежа. Докато боледуваше, тя бе решила, че най-много от всичко на света иска точно това — да прекара един ден с него. Знаеше, че той очаква нейното „не“. Знаеше, че трябва да го каже. Но беше изморена да прави винаги онова, което трябваше.

— Да — отговори решително Кейт.

Трейс остана неподвижен за миг, после я погледна смаяно.

— Ти непрекъснато ме изненадваш. Ще те заболи, нали знаеш?

— Да, Трейс, знам — усмихна се бодро тя.

Той отвърна на усмивката й, което разведри лицето му, а и нейното настроение.

— Ще вечеряме в стаята ми… — очите му заблестяха с нескрито желание. Взе остатъка от закуската и го хвърли в близкия кош. — Няма да си разваляме апетита с този боклук — глътна на един дъх кафето. Посегна към ключа, спря и присви очи. — Дявол го взел, ти също ще празнуваш Коледа! — отвори неочаквано вратата и излезе. — Стой тук!

Кейт дори не успя да реагира. Защо се връщаше в магазина? След пет минути, когато Трейс бутна тежката стъклена врата, тя се разсмя на глас. Той внимателно носеше една оскъдно украсена елхичка, висока около половин метър. Мършавото дръвче беше най-жалкото подобие на коледна елха, което някога бе виждала.

— Трейс, какво…

— Не питай — прекъсна я той със смях. Седна и постави елхичката в скута й. — Не можеш да си представиш как ме оскуба управителят на магазина за тази красота!

— Не знаех, че продават елхи и тук!

— Ами, те не продават. Това беше част от украсата им… — Трейс посочи с глава към магазина. — Този момък вървеше през цялото време пред мен и ми се кланяше. Не само защото му дадох сума ти пари, ами сега дори няма да чисти след празниците.

Като влязоха в хотела, той премина спокойно през хола с елхата в ръце, без да обръща внимание на усмивките, които предизвика у персонала и гостите.

— Е, Кейт, това е твоята елха. Къде искаш да я поставя?

Кейт огледа стаята.

— Ами, ако вечеряме тук, не можем да я сложим на масата. Значи, на шкафа.

— Добре — Трейс остави елхичката на края на дългия шкаф и запали лампите. — Хм, трябва още нещо — огледа я критично. — Имам го! — и тръгна към килера.

Кейт извади малкото пакетче от чантата си и го постави под елхата. След това отиде до прозореца и загледа навън. Чувстваше се несигурна и напрегната. Трябваше да се обърне почти насила, когато я повика.

— Ела тук, Кейт…

Въпреки мекия му тон, тя бе сигурна, че беше сърдит заради подаръка.

— Погледни… — той погали с ръка лицето й и се засмя нежно, когато Кейт вдигна глава. — Сега е съвсем истинско.

Тя погледна към шкафа и замря. До нейното малко пакетче стоеше още едно, красиво опаковано и с огромна панделка. Трейс й го подаде.

— Весела Коледа, Кейт.

Като пое подаръка с една ръка, Кейт му подаде своето пакетче.

— Весела Коледа, Трейс.

Застанали един до друг, до най-грозната и най-красивата елха на света, те отвориха едновременно подаръците си.

— О, Трейс! — извика тя, като видя малката сребърна игла за ревер във вид на щит, върху който беше гравирано едно стилно и сложно „К“. — Колко е красива! Благодаря ти!

— Кейт! Чудесна е! — извика и той, като разопакова своята камбанка. — Благодаря ти и аз!

Заговориха едновременно, замлъкнаха и се загледаха усмихнати.

— След като не успях да ти покажа забележителностите на моя град миналия път, ето сега имаш една от тях — бързо намери обяснение за своя избор Кейт.

— Великолепна е. Ще си я сложа на бюрото. Ти направи ли връзка между твоя подарък и себе си?

— Не.

— Ами това е почетната значка за защитниците на загубени момиченца. Дава се само за изключителни заслуги.

Тя преглътна мъчително.

— Кой определя заслугите? — прошепна едва чуто.

— Аз — наведе се и докосна устните й Трейс. — При това давам тази награда само веднъж в живота.

Размяната на подаръците сякаш скъси разстоянието между тях и ги сближи. Те говореха безспир, а времето неусетно летеше. В края на обяда, след двете чаши вино, които изпи, Кейт почувства, че може да зададе въпроса, който се въртеше от доста време в главата й.

— Ти каза, че ще ми обясниш какво е любов, когато имаме време. Сега имаме ли време?

— Наистина, това приятелство беше прекалено хубаво, за да продължава вечно — намръщи се той, но все пак отговори. — Любовта е една илюзия, капан. Помниш ли, преди време ти говореше за „емоционална бедност“. Е, любовта е емоционално робство. С думата любов могат да се извинят предателството на принципи, незачитането на разумни аргументи и дори загубата на гордост — в тъжния му смях имаше съвсем мъничко ирония. — Познавам тази илюзия, Кейт. Сега вече се придържам към реалността и те съветвам да направиш същото.

Готова да заплаче, тя успя да се усмихне едва-едва.

— Съветът ти закъсня, Трейс — безпомощно сви рамене Кейт. — Казах ти, че няма да ти е приятно да го чуеш.

— Но това е странно! — Трейс я прегърна и притегли към себе си. — Харесва ми да го чуя, само че не мога да ти отговоря, Кейт. Не искам да ме поробят още веднъж.

— Разбирам… — излъга храбро тя. Не разбираше, не искаше да разбере! Искаше само него!

— Струва ми се, че не всичко разбираш. Аз не мога да си позволя да имам нужда от теб духовно, но имам нужда от теб физически — той освободи прегръдката си, с което й даде възможност, ако иска, да се отмести. — Харесва ми твоята компания. Почивам си с теб — замълча и продължи. — Искам да те любя. Но не мога да ти предложа нищо повече.

Без да го гледа, Кейт се замисли върху думите му. Трейс беше честен. Предлагаше й това, което и тя искаше. През последните часове Кейт разбра абсолютно точно — обичаше го. Страхуваше се, че той никога няма да промени отношението си към любовта, но не искаше да го загуби завинаги. Затова вдигна глава и се обърна смело към него.

— И аз искам да ме любиш, Трейс. Приемам предложението ти.