Джоан Хол
Дългоочакван празник (2)

Втора глава

— О, Господи, как се насадих!

Кейт се закашля насила, за да скрие смеха си. Хвърли му бърз поглед и се направи, че не е чула оплакването. Когато отново стана сериозна, огледа причината за неговото недоволство.

Опашката от деца, които чакаха да говорят с дядо Мраз, беше дълга и много шумна. И тъй като дойдоха само преди минути, Кати беше съвсем-съвсем в края.

— Надявам се, че нямате планове за следобеда, Кейт? — каза с леко подигравателен тон Трейс. — При скоростта, с която се движим, ще висим тук до довечера.

— Имах намерение да пазарувам. Но мога да го направя и друг път.

— Тате, може ли Кейт да вечеря с нас? — поглед на умолително баща си Кати. — Моля ти се!

Кейт пламна цялата, когато долови досадата и раздразнението в очите му.

— Сигурен съм, че тя е заета, мила — забеляза студено той. — Така ли е, Кейт? — вдигна глава и предизвикателно я заля с блестящия си зелен поглед.

Той нямаше търпение да се отърве от нея, това беше съвсем ясно. Всъщност и тя нямаше търпение. Но някакво отмъстително и заядливо дяволче проговори вместо нея.

— Свободна съм — усмихна се любезно и се наслади на червенината, която заля мъжественото му лице. Ваш ред е, господин Синклеър, помисли си кисело Кейт, леко стресната от неочакваното присвиване на очите му. Какъв ли щеше да бъде контраударът?

— Свободна ли сте да прекарате остатъка от следобеда и вечерта с нас? — Трейс постави клопката толкова естествено, че тя неусетно се оказа в нея.

— Да, точно така — усмихна се доволно и си помисли, че срещата й с Дейвид се отлага. Но задоволството й се стопи, когато Трейс странно се подсмихна. Предупредителна тръпка запълзя по гърба й.

— Ненавиждам пазаруването… — той бръкна в джоба си и извади смачкан лист хартия. — Жените сте толкова оправни в тези работи — подаде й листа. Объркана и начумерена, тя го взе машинално. — Това е списъкът за коледните подаръци — сега усмивката, която повдигаше крайчетата на устните му, беше направо нахална.

— Искате да напазарувам вместо вас? — запита смутено Кейт и пристъпи заедно с него напред, тъй като опашката се придвижи.

Той кимна утвърдително.

— Предлагам в замяна вечеря — в ресторант, по ваш избор.

Кейт с удоволствие щеше да го срита, толкова бе самодоволен! На езика й беше да го среже и да откаже. Тя подръпна нервно полата си, сви устни и погледна към детето. Гневът й мигом изчезна, когато видя умолително вторачените в нея големи и невинни сини очи.

— Моля ти се Кейт, ще бъде толкова хубаво!

Ругаейки се за глупостта, Кейт неохотно преглътна отказа си. Въздъхна примирено и се усмихна мило на детето, като повтори на ум възклицанието на Трейс отпреди малко: „Как се насадих!“

— Вероятно няма да мога да свърша всичко сама — клекна тя до Кати, като пренебрегна отвратителното самодоволно изражение на лицето на Трейс. — Искаш ли да ми помогнеш, а? — и размаха списъка с покупки пред нослето й.

— О, да! — ентусиазирано извика Кати. — Знам точно какво трябва да купим за всеки!

Аз пък се надявам, че всяка покупка ще бъде безумно скъпа, помисли си Кейт злорадо и вдигна очи към Трейс.

В зелените му очи играеше смях и беше съвсем ясно, че не беше нито стреснат, нито уплашен. Беше също така ясно, че бе прочел мислите й с невероятна точност.

— Струва ми се, че имате намерение да ми изпразните портфейла, така ли е? — упрекна я той, когато тя се изправи до него.

— И ще ми бъде много приятно — увери го мило Кейт.

Ако очакваше някакъв отговор, то изобщо не беше гръмкия смях, който последва и прониза сърцето й. Дишането й спря и тя се огледа бързо наоколо, като искаше да скрие реакцията си. За щастие в този миг опашката отново се размърда и Кейт с учудване видя как Кати уверено пристъпи към облечения с червена мантия мъж.

Кейт следеше нейния разговор с дядо Мраз. Забеляза как човекът се намръщи, после попита нещо детето. Каквото и да бе казал на Кати, сигурно точно това бе искала да чуе, защото очичките й заблестяха и личицето засия по-ярко и от пищно украсеното коледно дърво зад дядо Мраз. Кейт се почувства неловко от реакцията си и безсилието да я скрие. В гърлото й се надигна мъчително вълнение и очите й се навлажниха при вида на щастливото малко момиченце. Когато слезе от скута на дядо Мраз, Кати им махна весело с ръка.

— Кой, по дяволите, ни лиши от тази невинност! — промърмори до нея Трейс.

Удивена от мъката и горчивината в гласа му, тя го погледна бързо и съжали веднага. Лицето му изглеждаше затворено, безжизнено, направо страшно и безчувствено.

Този човек е бил силно наранен! По някаква неизвестна причина тя дори не се изкуши да изследва изражението му, толкова дълбоко бе развълнувана от неговата уязвимост.

— Трейс? — цялото й съчувствие се събра в тази единствена дума.

Но той го отхвърли.

— Запазете майчинските си чувства за Кати — изръмжа през зъби и протегна ръка, за да посрещне дъщеря си. — Не ги желая и нямам нужда от тях.

— Беше толкова хубаво! — възторженият глас на Кати се сля със стона, който се откъсна от устните на Кейт при нетърпящия възражения глас на Трейс.

Наистина ли бе почувствала симпатия към него, макар и за миг? Колко наивна беше! Та той бе уязвим и безпомощен толкова, колкото най-кръвожадния тигър!

— Е, даде ли на стареца списъка с желанията си? — подразни той Кати.

Но тя отговори съвсем сериозно.

— Помолих го само за едно-единствено нещо.

— Което сигурно ще ме разори?

— Не мисля. Но дори и да стане така, ще си струва.

— За кого ще си струва?

— За мен, лазбила се — гримасата на Кати беше копие на неговата гримаса.

Кейт местеше поглед от единия на другия, удивена от разговора им. Тя от самото начало бе разбрала, че момиченцето е много умно, но сега имаше натрапчивото усещане, че слуша един мъничък голям човек. С изключение на все още детското произношение, речникът на Кати бе много по-богат от речника на някои гимназистчета, а интелигентността й бе почти като на възрастен човек.

— Не се стряскайте, Кейт… — меко произнесеният съвет показваше, че Трейс отново бе отгатнал мислите й. — Всеки миг от своите четири години Кати бе заобиколена от възрастни хора. Но все пак познахте. Тя е изключително умно дете.

— Четири години! — Кейт погледна към Кати. — Мислех си, че е на три.

— Майка й е дребна — намръщи се той — и с деликатна конструкция.

— И с руса коса, като мен — намеси се Кати.

— О… това е чудесно, миличко! — Кейт гледаше смутено невинните сини очи. Те бяха като магнит, който я привличаше и тя не можеше да се откъсне. Притегляха я като мощно подводно течение. А ако беше съвсем честна пред себе си, трябваше да си признае, че мъжът зад нея я привличаше също толкова силно, колкото и това сладко малко създание.

— Е, ще ходим ли на пазар или ще продължаваме да пречим на движението?

Стресната от този дрезгав глас и раздразнена от истината за своите усещания, Кейт се съвзе и намигна на Кати.

— Отиваме да пазаруваме, нали бебчо?

— Да — енергично закима с глава детето.

— Кати не е бебе — категорично заяви Трейс, когато се отдалечиха от детската опашка и продължи с поучителен глас: — Никой никога не я е наричал „бебчо“, дори когато беше съвсем малка.

За втори път в рамките на един час лицето на Кейт пламна. Тя прегърна детето през раменца и се усмихна печално.

— Съжалявам, Кати! — но не беше сигурна дали съжалява за това, че нарече детето „бебчо“, или за това, че никой не бе го наричал така!

— Аз не съжалявам! Дори ми харесва!

Неспособна да скрие задоволството си, Кейт хвърли тържествуващ поглед на Трейс, преди да се усмихне на детето.

— Радвам се, защото и на мен ми харесва!

Единственото, което се чу в отговор, приличаше подозрително на сумтене. Като си размениха съзаклятнически погледи, двете се хванаха за ръка и влязоха в първия магазин.

След около три часа Трейс просто изкомандва „стоп“ на безумното пазаруване, в което се бяха впуснали. Сложил ръце на хълбоци, той нахока намръщено голямата и малката женичка.

— Стига! — тонът му не търпеше възражение. — Изморих се — от тълпите, от бутането, от блъскането. Почивка! — веждите му се вдигнаха с учудване, когато никой не му възрази. — Огладнях, а и искам да пийна едно. Всъщност, искам да пийна няколко — той посочи с пръст изхода. — Хайде, движение! — командата беше категорична.

— Тъй вярно, сър! — като се изпъна по войнишки и изправи рамене, Кейт се завъртя на токове и замарширува към вратата, а Кати я последва, заливаща се от смях.

Щом видя телефоните до вратата, Кейт се сети за срещата си с Дейвид. Направи движение с ръка, като регулировчик, който показва посоката на движение.

— Трябва да телефонирам! — бръкна в чантата си за монета, но преди да си намери портмонето, той й подаде една. — Благодаря.

— Ще отидем с Кати за колата и ще ви вземем след няколко минути.

Странен човек, помисли си Кейт, като го наблюдаваше в гръб. След грубостта и вероломния начин, по който я изработи да пазарува вместо него, последното нещо, което очакваше, бе подобно уважение към правото й да проведе разговора си сама.

Тя пусна монетата в апарата и набра номера на Дейвид. Нямаше да бъде лесно да отложи срещата си с него, особено след внезапното угризение на съвестта и чувството за вина, които я обзеха. Нищо с Дейвид не беше лесно!

— Какво? — разсърди се наистина той, след като му обясни, че няма да излезе с него. Като държеше слушалката далеч от ухото си, Кейт потрепери, а Дейвид продължи да вика. — Какво значи да отложим срещата си? И къде беше на обяд? — преди да успее да отговори, той продължи ядосано: — Чаках те час и половина!

— Извинявай, Дейвид — прекъсна го тя. — Но, нали разбираш, това момиченце се беше загубило. Не можех да го оставя само и уплашено!

— Добре де, защо не го заведе в бюрото за загубени вещи? Там щяха да го пазят докато се намерят родителите му!

— Заведох го — обясни спокойно Кейт. — Но нейният… — спря, преглътна думата „баща“ и започна отново. — Родителите й ги нямаше, тя беше гладна и отидохме на обяд. Мислех, че ще ме разбереш — завърши набързо обяснението си Кейт.

— Извинявай, но не мога да те разбера — отговори й троснато той. — Смятам, че не си бавачка на това хлапе.

Неочаквано чувството й за вина се смени с гняв. Не й харесваше начина, по който произнесе думата „хлапе“! Странно, никак не се ядоса, когато Трейс нарече дъщеря си така!

— Не можех да я оставя, Дейвид! — повтори настойчиво Кейт.

— Добре, добре, не си могла да я оставиш… — той усети раздразнението й и смекчи тона. — Но какво общо има това със срещата ни довечера?

— Ами… — внимателно, Кейт, предупреди себе си тя. — Поканена съм на вечеря, за благодарност — Кейт затвори очи и се помоли на ум да й повярва.

— О, стига, Кейт! — той явно беше на края на търпението си, което и без друго не бе много. — Защо просто не взе парите и не каза учтиво „довиждане“?

— Не мога да взема пари затова, че съм била с Кати! — протестира задъхано тя.

— Защо, нали всички правят така!

— Не и аз. Кати е едно възхитително малко създание, Дейвид. Прекарах целия следобед с нея и съм очарована — е, не през цялото време, поправи се тя мълчаливо, като се сети за сблъсъците с Трейс. — Затова се съгласих да вечерям с нея. Не съм сигурна, но ми се струва, че не е оттук и повече едва ли ще я видя.

— А мен можеш да ме видиш, когато си поискаш, така ли?

О, не, ако продължаваш да хленчиш като четиригодишно хлапе, повече изобщо не искам да те виждам. Много се лъжеш, помисли си Кейт. Изведнъж се сети за думите на Трейс по време на обяда и се усмихна.

— Добре го изигра, Дейвид, много добре — повтори ги тя. — Готов си за сцената.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

Тя не искаше да го обиди, но вече няколко седмици се чудеше как да прекъсне тази уморителна връзка. Сега, напълно отвратена от детинското му поведение, пое дълбоко въздух и отсече.

— Да, Дейвид, искам да ти кажа нещо. Опитах се да ти обясня, че не желая никакъв по-сериозен ангажимент с теб.

— Кейт, чуй ме…

— Не, Дейвид, не сега. Много си настоятелен и избързваш. Не съм подготвена за такава връзка. Извинявай, но сбогом.

Кейт окачи слушалката и бързо тръгна към колата. Предната врата беше отворена, Кати се бе сгушила на задната седалка, а Трейс я очакваше до багажника, за да прибере в него пълната с покупки чанта. Тя му я подаде мълчаливо.

— Проблеми ли имате? — потърси очите й той.

— Не! — Кейт усети грубостта на отговора си и направи неубедителен опит да се усмихне. — Изобщо не. Защо?

Той не отвърна на усмивката й.

— Защото имате същото непокорно изражение като Кати, когато не става нейното — очите му спряха на устните й. — Същата нацупена муцунка.

— Не се цупя, господин… — тя забрави какво искаше да каже, като видя зелените очи, вперени в устните й.

— Странно — неохотно ги отмести той и я погледна замислено. — Когато Кати има този израз, едва се преборвам с изкушението да я нахокам. А вашето цупене възбужда в мен съвсем друго желание.

— Какво? — тя едва си пое дъх, неспособна да продължи.

Чувствено изражение смекчи изсечените му черти. Устата и гърлото й съвсем пресъхнаха.

— Много добре знаете… какво — вдигна едната си вежда многозначително. Гласът му беше нисък и вълнуващо предизвикателен. — И още преди да свърши тази вечер, възнамерявам да задоволя това желание.

— Аз… аз мисля…

— Помислете си пак — повтори настойчиво той и затвори с трясък капака.

Кейт седна до него и закопча колана, а въображението й развихрено рисуваше вълнуващи картини. Кръвта й бушуваше във вените и блъскаше възбудено в слепоочията.

Той каза, че преди да свърши вечерта, ще я целуне. Е, това изобщо не беше причина да си загуби ума, нали? Точно така, увери сама себе си Кейт. И преди се беше целувала, колко пъти! Голяма работа! Но всъщност, може би той имаше нещо друго на ум? Тя му хвърли бегъл поглед и прехапа устни. Какво ли имаше предвид? Не се вдетинявай, Кейт, упрекна се отново. Изражението на лицето му и начинът, по който потъмняха очите му, определено говореха за по-далечни намерения. Заля я вълнение, което тя не искаше да допусне, нито да покаже. Боже господи! Нима полудя? Дори не познаваше този човек!

— Къде ще ядем, тате?

Кейт си отдъхна, когато Кати зададе този въпрос и разтовари напрежението, опънало нервите й. Обърна се да го погледне и веднага съжали. Сякаш в отговор на нейните мисли, устните му бяха чувствено полуотворени. Той също я погледна и това я хвърли в треска.

— Това ще реши Кейт. Нали казах, че тя ще избере ресторанта!

— Кейт? — побутна я леко детето.

Тя се обърна, доколкото й позволяваше коланът, и се усмихна.

— За мен няма значение, миличко. Ти имаш ли някакво специално желание?

— Не — поклати глава Кати. — Ние не познаваме добре тукашните ресторанти — това потвърди подозрението й, че не бяха местни. — Ходили сме само в един луксозен ресторант и в една пицария.

Кейт усети тъжна нотка в гласчето при последната дума. Забеляза и усмивката на Трейс, както и предупреждаващия поглед, който той хвърли на детето през огледалото. Явно искаше да й каже: „Кейт ще избира!“

— Пицария — чудесно! — засмя се тя, учудена от мълчаливата връзка, която съществуваше между баща и дъщеря. — Откъде сте всъщност? — Кейт успя да потисне удивлението си чак когато седнаха в пицарията.

— От Тексас — отговори детето гордо.

— Да, познах по произношението. Само не можах да определя от южната или от западната част — тя се обърна към Трейс: — Фермер ли сте?

Тихият му смях подейства успокояващо на вътрешното й равновесие.

— Защо всички, които живеете на изток, мислите, че тексасците могат да бъдат само фермери? Ами дори и те боледуват и имат нужда от лекарска помощ.

— Значи сте доктор?

— Не можете ли да повярвате?

Кейт се направи, че разглежда блещукащите пламъчета на свещите и избегна ироничния му поглед. Господи, доктор! Нямаше и най-малка представа защо това я шокира! Трейс Синклеър изглеждаше прекалено земен, за да бъде лекар!

— Татко е много добър доктор, Кейт — привлече вниманието й огорченото гласче на Кати.

— Сигурна съм, миличко — успокои я Кейт, преди да се обърне към Трейс. — И какъв лекар сте?

— Неврохирург — той наблюдаваше присмехулно как тя ще приеме новата информация. Не му се наложи да чака дълго.

— О! — устата и очите й се разтвориха едновременно, а гръмогласният му смях я стресна. — Извинявайте. Не исках да ви обидя. Просто — сви без помощно рамене — просто нямате вид на лекар, а още по-малко на неврохирург.

— Така ли? — усмихна се подигравателно той. — И как според вас изглеждат неврохирурзите?

— Ами… и аз не знам — тя потърси някакъв изход от положението. Вниманието й бе привлечено от ръцете му, когато вдигна бирата си. — Трябва да имате ръце на хирург.

Нов изблик на смях я заля и предизвика усмивката на Кати и на другите клиенти в ресторанта.

— О, Кейт! — едва поемайки си въздух, поклати глава той. — Вие сте чудесна! Не си спомням откога не съм се смял така! — в очите му все още танцуваха искри, а той наблюдаваше с учудване червенината, обагрила страните й. — Не искате ли да дойдете с мен в Тексас? Вие сте точно човекът, при когото бих искал да се връщам след дългите часове в хирургията.

Тя беше направо ядосана на себе си и отлично го осъзнаваше, защото едва преглътна автоматичното „да“, което за малко да се изплъзне от устните и. Зашеметена от спонтанния отговор, който бе на езика й, както и от удивителното му предложение, тя го загледа с очи, които издаваха желание. Беше обезпокоена, разсеяна, не искаше да проличат противоречивите й чувства, затова не забеляза пламъчето надежда, което светеше в зеления му поглед.

Те останаха така, с приковани очи, един безкрайно дълъг и безкрайно кратък миг. Не забелязаха, че други едни сини очи ги наблюдаваха напрегнато.

— Елате в Тексас, Кейт… — повтори Трейс и скъса невидимата нишка.

Тя премига и се завърна с мъка в действителността. Огледа се, сякаш се чудеше къде се намира и как бе попаднала тук. Никога досега не бе изпитвала подобно чувство — да се загуби, да потъне в нечии властни очи. А тези мъжки очи така примамваха в студената си зелена бездна, като море в горещ летен ден.

— О, да, моля ти се, Кейт! Ела с нас в Тексас! — вълнението в гласчето на Кати едва не предизвика сърцебиене у нея.

— Но това е невъзможно, бебчо! — лекият й смях съвсем не беше на място.

— Защо? — нацупиха се недоволно розовите устнички.

— Трябва да ме разбереш, миличко. Тук имам работа, задължения, семейство! Не мога да оставя всичко така изведнъж! Аз… — гласът й секна и тя млъкна. Кого се опитваше да убеди? Кого заблуждаваше? Кати и Трейс Синклеър или самата себе си!

— Какво правите, Кейт? — прозвуча безизразният му глас.

— Какво да правя? — съвсем се обърка тя.

Той се усмихна. Явно не бе изненадан от силата, с която въздействаше на жените.

— Казахте, че имате работа. Каква?

— О! — Кейт тръсна глава на собствената си смешна глупост. Какво й ставаше, все пак? — застрахователен агент съм — успя да му отговори накрая.

— Аха. Имах си работа с някои ваши колеги.

Тя се намръщи. Не й беше необходимо декодира що устройство, за да усети язвителността в гласа му. Знаеше чудовищните застрахователни вноски!

— Аз… съжалявам… — въздъхна и едновременно с това се ядоса на себе си. Но за кой път днес се извиняваше! И защо? Това беше още едно ново усещане!

— Няма нужда… — любезна усмивка разтегли устните му и я върна на земята. — Не мисля, че точно вие сте отговорна за размера на застрахователните вноски!

— Но за какво говорите? — Кати също искаше да участва в разговора.

— Нищо интересно, дечко — той се пресегна и погали русите къдрици. — Ама къде се бави вечерята ни? — учуди се със забавна гримаса, която предизвика звънлив смях у Кати. — Не искам дъщеря ми да изпосталее като сянка!

Кейт се заслуша във веселите закачки, които си разменяха баща и дъщеря, докато, вечеряха.

През цялото време мислеше за положението, в което бе попаднала, и за тях двамата. Тя плуваше в острото ухание на гъстия доматен сос с чесън, а чувствата й — във водовъртежа на събитията от обяд насам.

Внимателно навивайки спагетите на вилицата си, Кейт определено си помисли, че бе загубила ума си по това синеоко, русокосо същество, което щастливо ровеше в голямата пица пред себе си. Колкото до мъжа, тя беше раздвоена — състояние, което само по себе си я разстройваше. Като го наблюдаваше тайно, докато той отпиваше от виното си, Кейт се опита да подреди противоречивите си чувства.

Най-очевидни бяха тези страни от характера му, които бе забелязала на пръв поглед. Макар че явно имаше силна воля и бе малко високомерен, у него се усещаше дълбока чувствителност и уязвимост. Въпреки че притежаваше някакво особено чувство за самоконтрол, той имаше и мигове на слабост, колебание и несигурност. Така, както не можеше да я понася и ръмжеше срещу нея, в следващия миг я изненадваше с вниманието си, а също и с обожанието към дъщеря си.

Как може една жена да си въобрази, че представлява нещо за мъж с такъв характер, помисли си с въздишка Кейт.

— Не ви ли харесва? — попита я той, като изтълкува погрешно въздишката й.

— О, не — усмихна се приветливо тя. — Просто е прекалено много за мен — опита се да импровизира, — а сигурно ще трябва да дам добър пример на детето ни и да изям всичко.

На нашето дете? — той зададе въпроса тихо, така че само тя да го чуе, но Кейт онемя, осъзнала странното си изявление. Това, че той го подчерта, макар и шепнешком, я накара да пламне цялата.

— Нашето ли казах? Исках да кажа вашето — тя бе объркана. Усмивката, която се появи на лицето му, хич не й помогна.

Той се облегна на стола си и премести изпитателно погледа си от нея върху Кати и пак върху нея. Изведнъж кимна с глава, сякаш стигна до някакво важно решение.

— Кати е хубаво дете — каза с приглушен глас. — Но ние двамата също можем да имаме хубави деца.

Кейт горещо благодари на Бога, че бе седнала, за щото ако беше права, сигурно щеше да се срути от шока на това инак меко изречено предизвикателство. То отприщи цял водопад от умопомрачителни и вълнуващи фантазии… Преглътна мъчително, за да навлажни устата си.

— Тъй като шансовете ни за това са сведени до нула, никога няма да го узнаем, нали?

— Така ли мислите? — промърмори той и се обърна към Кати, която ги гледаше обезпокоено. — Какво има, Кати?

— Вие двамата шепнешком ли се карате? — запита го тя.

— Да се караме ли? Аз и Кейт? Глупости!

— Сигурен ли си?

Очите му светнаха дяволито и той погледна Кейт.

— Нима се караме, а Кейт? — гласът му бе пълен пресилено объркване и смут.

Прехвърли топката и отговорността върху нея, кучият му син, помисли си Кейт и призова на помощ всичката си воля, за да се усмихне мило. Трейс Синклеър си заслужаваше да го насоли здравата! Като продължи да се усмихва, тя се пресегна през масата и хвана ръчичката на Кати.

— Да, караме се… — хвърли част от усмивката си към него и пак се обърна към намръщеното личице. — Но ти не се притеснявай, миличко. Това е само война на думи — стисна ръчичката, за да я увери, че се шегуват. — Виждаш ли, сега, когато зная правилата на играта, може да завършим с баща ти наравно.

Кейт намигна на Кати съучастнически.

— Как ли пък не! — атакува я Трейс през смях.

— Ей, каква смешна игра! — детето издърпа ръката си от нейната и запляска радостно. — Да знаете колко ви обичам!