Джоан Хол
Дългоочакван празник (6)

Шеста глава

Трейс сигурно вече е излетял. Кейт откъсна очи от екрана на компютъра й погледна часовника си. Беше девет и седемнадесет. Трейс и Кати имаха резервация за полета в девет и пет.

Без да обръща внимание на приказките на колегите си, тя се усмихна на себе си и се опита да прикрие една прозявка. Това беше вследствие на безсънната нощ. Съсредоточи вниманието си отново към компютъра и информацията, изписана на зеления екран. Но мисълта й бе заета със спомени. Някъде дълбоко в себе си продължаваше да чува гласа на Трейс. „Предупреждавам те, в случай че хвърчиш много на високо. Не очаквай нищо от мене.“

Дали наистина си правеше илюзии, свързани с не го, чудеше се Кейт в най-потайното кътче на сърце то си?

Данните на екрана се смениха и тя се намръщи.

— Кейт?

За един миг си помисли, че чува гласа на Трейс. Дали не бе изтървал самолета! Обзе я тайна надежда, но щом се обърна, веднага осъзна грешката си.

— Добре ли се чувствате, Кейт? — шефът, господин Денунцио стоеше зад нея с озадачен вид. — Много сте бледа и имате сенки под очите.

— Добре съм — опита се да скрие разочарованието в гласа си тя. Той винаги бе имал бащинско отношение към нея. — Просто не спах добре тази нощ.

— Празнували сте повечко, така ли?

— Ами да… — тя се усмихна при мисълта, че бе прекарала целия уикенд с Трейс Синклеър.

— Тогава не се преуморявайте и си легнете по-рано довечера — посъветва я той. — Не искам да хванете развилнелия се напоследък грип.

— Ще се помъча, обещавам. Благодаря.

Господин Денунцио я потупа по рамото и се за пъти към своята канцелария.

Тя се задълбочи в работа, но спомените за отминалия ден не я оставяха на мира.

Например онова, което се случи след предупреждението му…

Тогава Кейт го загледа безмълвно, опитвайки се да възприеме не само казаното, но и недоизказаното. Беше сигурна, че остана много.

— Разбра ли, Кейт?

— Да.

— Имаш ли въпроси?

— Само един… — всъщност цялата кипеше от въпроси, но бе сигурна, че той не иска да ги чуе и затова ги преглътна.

— Да, слушам те.

— Ще ме закараш ли там, където се срещнахме вчера?

Молбата й го изненада. Загледа я объркан.

— Нима искаш да пазаруваш днес, в неделя? В този дъжд?

Направо щеше да прихне при вида му, ако очите й не пареха от напиращите сълзи.

— Не, няма да пазарувам. Искам да си прибера колата. Остана там.

Веждите му литнаха нагоре.

— Колата, ти бе паркирана там, когато тръгна с Кати и мен?

— Да.

— Почивка, Кейт! — върна я към действителността гласът на Лайза и Кейт стреснато се обърна към нея. — Боже мой, какво ти става днес? Дума не си обелила от сутринта.

— Опитвам се да работя и да се държа будна — усмихна се в отговор Кейт. — Направо съм гроги след тези празници.

Двете се запътиха към барчето.

— Всичко зависи от това, как си ги прекарала — засмя се Лайза, когато седнаха на една маса с кафетата. — Аз ги прекарах скучно, само ядене и пиене. А ти защо си толкова изморена?

Кейт отпи голяма глътка, което й даде време да измисли някакъв отговор.

— Пазарувах за Коледа. Нали знаеш колко обичам да го правя!

— Да. Знаеш ли, понякога ми се струва, че не си истинска жена — без да се засяга, Кейт зачака продължението. — Ами, мисля, че не приличаш много на останалите момичета.

— Наистина ли? И кое ми е различното?

— Нали няма да се разсърдиш? Не искам да те обидя. Аз много те харесвам и всички тук те харесват, но…

— Но какво? — тя бе изненадана от чувствата на колегите си.

— Е, добре. Макар че винаги си облечена в крак с модата, като че ли не обръщаш особено внимание на това.

— Вярно е. Друго?

— Ами, работата… — Лайза направи изразителен жест. — За всички нас това е само работа. А ти като че ли наистина я обичаш.

— И това е вярно — помисли си, че ще извика, ако Лайза още веднъж каже „ами“.

— Не се интересуваш от мъжете… — Кейт премига изненадано, но приятелката й продължи. — В смисъл, като другите момичета. Знам, знам, че излизаш от време на време, но сякаш това не те засяга, а и не се забавляваш като другите…

Кейт не знаеше дали се чувства поласкана или обидена. Всичко казано от Лайза беше вярно. Дрехите наистина не я вълнуваха, макар че искаше да изглежда добре. Харесваше работата си, беше интересна и добре платена. И изобщо не се притесняваше, ако в седмицата нямаше среща с мъж. Знаеше какво има предвид Лайза под думата „забавления“. И това беше вярно. Кейт никога не пиеше повече от две чаши вино, не вземаше наркотици и съвсем не се интересуваше от секс!

Поне докато Трейс Синклеър не нахлу така неочаквано в живота й…

Почувства се неудобно, бутна стола назад и стана.

— Хайде, почивката свърши!

— Ето на, знаех си, че ще се засегнеш!

Все още заета с мисълта си за Трейс, тя не разбра какво точно искаше да каже Лайза. Загледа я недоумяващо.

— Да се засегна ли? Не съм. Всичко е истина — усмихна се малко тъжно Кейт. — И аз си мисля, че съм грешка на природата.

— Но аз не съм казала такова нещо!

Кейт се разсмя искрено на протеста й.

— Зная. Само те дразнех…

Седна пак пред компютъра. Наистина ли беше грешка на природата? Този въпрос започна да я измъчва заедно със спомените за Трейс и вчерашната вечер.

Той я закара до колата й, след това я изпрати до тях. Понеже продължаваше да вали много силно, тя нерешително го покани да се качи с нея. Ако желае.

— Ти луда ли си? На ден една смъртоносна опасност е достатъчна, благодаря.

Кейт се чувстваше като на тръни и едва ли не отговорна за всичко. Чупеше пръстите си нервно и безпомощно. А той протегна ръка и се опита да я успокои.

— Скъпа моя, това наистина беше опасност. Но грешката бе изцяло моя — пусна ръцете й и повдигна с пръст брадичката й. — Погледни ме, Кейт — тя отвори очи и замря под струящата от очите му нежност. — Желая те ужасно силно. Ако продължим, може да те нараня! — погали с пръст устните й. От това сякаш го заболя и той потръпна. — А не искам това да става! Разбираш ли?

Кейт кимна. Беше неопитна, но не и толкова неука! От онова, което бе чела и чувала от приятелките си, знаеше, че първият път може да бъде болезнено. Знаеше, че трябва да е благодарна на Трейс, а вместо това се чувстваше отхвърлена и пренебрегната. Той се усмихна тъжно, сякаш прочел мислите й.

— Ще се успокоиш, след като размислиш. Засега ще направим някои промени в програмата. Какво ще кажеш за едно кино?

— Чудя се. Следобед винаги е пълно с деца и няма да чуем нищо от техните викове.

— Това може да се избегне. Ще отидем на филм, който не представлява интерес за деца.

Всеки миг в киното беше прекрасен. Не защото филмът бе нещо особено. Всъщност беше доста слаб. Но салонът бе почти празен, а Трейс през цялото време държа ръката й и непрекъснато я целуваше нежно по пръстите, по дланите. Целувките му си струваха цената на билета.

По време на обяда Кейт с мъка изгони образа му от съзнанието си, разсеяна от бъбренето на четирите млади жени на масата. Разговорът се въртеше около отминалите празници, но тя почти не взе участие.

Когато се върна на работното си място, направо се шокира. Май наистина беше грешка на природата. Всички говореха без свян и притеснение за интимни приключения и подвизи.

Като си помисли за хвалбите на сътрапезничките си на същата тема, тя реши, че е просто един боклук. А като си спомни за държането си към Трейс, направо се отчая — сигурно и той мислеше същото.

След киното те отидоха в близкия ресторант. Въпреки първоначалния си отказ, Кейт с изненада откри, че е гладна. Обратно, Трейс сякаш нямаше апетит, яде малко и през цялото време рови из чинията, докато накрая я побутна встрани.

След това я закара направо в къщи и отново отклони поканата й да влезе.

— Не, скъпа. Нека не изкушаваме съдбата… или пък дяволчето в мен — усмихна се намръщен. — Трябва да взема Кати рано сутринта. Самолетът ни е в девет и пет.

— Целуни Кати от мен… — Кейт едва се пребори с буцата в гърлото си. — Кажи й да ми пише.

— А аз може ли да ти пиша? — наведе се към нея той.

Сърцето й подскочи. Сериозно ли говореше? Дано…

— Ако искаш.

— Искам… — устните му докоснаха нейните. — И ще го направя. А сега по-добре си върви. Докато невинността ти все още е в безопасност.

Тя погледна с въздишка часовника си. Само час и половина бе минал от обедната почивка. Времето вървеше толкова бавно днес!

 

 

„Този път се държа направо като глупак, Синклеър!“ Трейс се размърда неудобно на стола и опита без желание закуската си. Апетитът му тази сутрин беше под нулата. Днес и гъвкавата му походка бе непохватна. Чувстваше напрежение в цялото си тяло. Отпи от кафето и се изненада, че му доставя удоволствие. В мисълта му изпърха мимолетен спомен, когато остави чашката в чинийката. Стори му се, че вижда Кейт.

— Още кафе, господине? — усмихваше се стюардът до него.

— Да, моля — самолетът се разклати, но ръката на младия мъж не трепна, докато наливаше кафето. — Благодаря, достатъчно. Много сте стабилен!

— Свиква се с времето, господине.

Трейс се облегна назад и се усмихна. Добре разбираше стюарда. Имаше моменти, когато той самият се държеше по същия начин в операционната при неблагоприятни условия. Точно както каза стюардът — свиква се с времето!

Не един и двама от колегите му бяха на мнение, че Трейс е студенокръвен и запазва самообладание при всякакви ситуации. Устата му се изпълни с горчив вкус. Доктор Трейс Синклер помисли си той — хладнокръвният, спокойният, съчетаващ ловкостта на операционната маса и под баскетболния кош, се разтрепери като ученик пред копринената опалова кожа на едно двадесет и три годишно девствено момиче!

Той взе чашата и отпи от горещата уханна течност. Изгори езика и устните си.

— По дяволите!

Макар, че го промърмори през зъби, детето до него го чу.

— Не ги ли харесват яйцата, тате?

Веднага му мина и той погледна нежно смръщеното носле на дъщеря си.

— Яйцата се чудесни, сърчице мое! Просто не съм много гладен тази сутрин — усмихна се и посочи с глава нейната табла. — Сладкишът беше много вкусен, нали?

Кати погледна празната си табла, по която бяха останали само следи от сок.

— Ъхъ. И кренвиршите, и яйцата, и сокът — сините й очи сияеха.

Сърцето не му даде да й се скара за това „ъхъ“. Засмя се и извади носната си кърпа да избърше изцапаната й със сок брадичка.

— Искаш ли още?

— О, не! — поклати глава Кати. — Ако пия още, ще трябва да посетя тоалетната — устничките й се свиха недоволно. — А нали знаеш, че мразя да ходя там в самолет! Мисля да си подремна. Така времето ще мине по-бързо.

— Правилно. И аз ще направя същото.

Трейс последва примера на Кати, като отпусна седалката.

Макар че в очите му боцкаха иглички, той се надяваше да поспи. Не беше спал изобщо предната нощ, а защо не можеше и сега? Успя само да отпусне стегнатите си мускули и въпреки че тялото му почиваше, спомените препускаха в главата му.

Какво бе станало с него?

Този въпрос го мъчи през цялата безсънна и безкрайна нощ. Трейс почти свикна с него и с мисълта, че не може да намери отговор. Никога през всичките тези години, откакто си бе самоналожил абсолютно въздържание, не бе чувствал така болезнено изкушението. Усещането, че е бил на косъм от провала, го разтърси дълбоко.

Не беше глупак. Знаеше, винаги бе знаел, че неизбежно ще дойде денят, в който ще изостави наложената си забрана за физически удоволствия. Той беше силен мъж, телом и духом — но все пак беше мъж. Колко дълго един здрав мъж с естествени сетива и чувства може да потиска природните нужди на тялото си?

Като лекар знаеше отлично влиянието на физическото мъчение, което си налагаше. Затова поддържаше натоварена работна програма и постоянно бе на границата на изтощението. От това имаше два положителни резултата. Първо, затвърди се мнението за превъзходните му качества като хирург и второ, всички, дори най-слабите трепети на жадното му за ласки тяло, бяха потушавани от умората.

Подобни усещания се появяваха в редките случаи, когато Трейс попадаше в относително по-интимната компания на някоя жена.

Като протегна краката си и се намести удобно в оскъдното място пред себе си, той реши, че близостта на Кейт бе причината да загуби контрол миналия следобед. За проверка на теорията му трябваха точно тридесет секунди. Но теорията си е теория, а той май си търсеше извинение!

И така, какво, по дяволите, се случи между него и Кейт!

Не му харесваше отговора, който се въртеше подсъзнателно в главата му. Затова се мъчеше да го избегне, отричайки очевидното. Самолетът се бе приготвил за приземяване, когато този отговор се оформи в думи. Думи, които се забиха в мозъка му като нажежено желязо. Нямаше съмнение.

В живота му се бе появила Кейт Уорън.

 

 

А Кейт бе болна от грип. Прикована към леглото и ненавиждаща всеки миг в него, тази сутрин тя се събуди със смесени чувства. Беше понеделник — третият ден от болестта й и точно две седмици от заминаването на Трейс за Сан Антонио.

Трейс…

Въздъхна и се намести по-удобно. Цялото тяло я болеше.

Какво ли правеше сега той? Дали приемаше болни за преглед? Или бе в операционната?

Почувства се нещастна, изоставена и обхваната от самосъжаление. Стана й мъчно за самата нея. От очите й потекоха горещи сълзи. Трейс каза, че ще й пише. А не го направи. Дали изобщо се бе сетил за нея през изминалите две седмици? Най-вероятно не, помисли си Кейт и подсмръкна високо.

Кой знае защо й дойде на ум, че господин Денунцио бе виновен за болестта й. Само защото бе споменал да се пази от грипа. Всъщност сама си беше виновна. Миналата събота съвсем безгрижно бе обикаляла в дъжда по магазините за коледни подаръци.

Ох, Коледа!

Мисълта за приближаващия празник предизвика гримаса на отвращение по лицето й и нов изблик на сълзи.

В деня, преди да се разболее, Кейт бе приела поканата на майка си за вечеря. Щяха да обсъждат заедно плановете за празниците.

Седеше с всички от семейството на масата в трапезарията, но вече усещаше първите признаци на грипа.

— Какво, няма да бъдете тук за Коледа? — Шокираният глас бе на Арлин, майката на Кейт. А въпросът бе отправен към Скот, брат й.

— Мамо, ще бъдем тук на Бъдни вечер, нали това е по-важно.

— Но аз все пак не мога да разбера…

Няма нищо за разбиране — прекъсна свекърва си Джина Уорън. Джина не позволяваше на Арлин да я командва. — Скот и аз решихме да заведем децата в Дисниленд. Ще пътуваме с организирана екскурзия и тръгваме на Коледа сутринта. Много е просто — тя бе готова да продължи спора, но Арлин атакува в друга посока — лоялността към роднините.

— Но, Скот! — тонът й бе смесица от тъга и укор. — Ще отсъствате точно на рождения ден на сестра си!

Господи, братко! Прекалено отпаднала, за да се учуди, Кейт се обърна и погледна майка си с невярващи очи. Откога пък някой се бе загрижил толкова за рождения й ден? Той винаги е бил само една добавка към Коледа.

Мислите на Скот изглежда течаха в същата посока.

— Скъпа мамо, винаги сме празнували рождения ден на Кейт на Бъдни вечер. Защо тази година да правим изключение? Наистина не разбирам целия този шум. Коледата винаги е била за оправяне на махмурлука от Бъдни вечер.

— Възразяваш ли, Кейт? — тонът на Пол Уорън, привидният глава на семейството, подсказваше, че му беше все едно какво мисли дъщеря му.

Да възразява ли? Кейт се опита да събере трескавите си мисли. Всъщност какъв беше въпросът? Имаше ли изобщо въпрос? Снаха й я спаси от необходимостта да измисли подходящ отказ.

— Възраженията на Кейт са без значение. Нищо не може да се промени, Пол — Джина от самото начало бе отказала да ги нарича „мамо“ и „татко“. Също така никога не си оставяше магарето в калта и не се отказваше от своите желания заради другите. Кейт й се възхищаваше за това. — Резервациите са направени. Билетите са платени. Заминаваме на Коледа сутринта.

Въпреки че чуваше всичко, Кейт не им обръщаше много внимание. В момента разглеждаше лицата на шестгодишния си племенник и четиригодишната си племенница. Личеше им, че вече предвкусват удоволствието от света на Уолт Дисни.

— О, мисля, че идеята ви е чудесна! — усмивката й бе нормална, но гласът — не. — Обзалагам се, че Дисниленд е най-хубавият коледен подарък. Голяма веселба ще падне!

Тези нейни думи и въодушевлението на децата сложиха край на дебатите.

Накрая, обхваната от вълните на треската, Кейт изпъшка при последната размяна на реплики между майка й и Джина на външната врата. Скот и семейството му бързаха да се приберат у тях, а тя — в леглото си.

— Колко… близки приятели ще поканиш на Бъдни вечер, Арлин? — в тона на Джина се прокрадваше лека ирония.

— Между двадесет и тридесет — отвърна ледено Арлин.

— О, чудесно! — с тези думи Джина излезе, а след нея и останалите.

„Чудесно!“ — отекна в главата на Кейт. Между двадесет и тридесет човека, луди в желанието да покажат новите си тоалети, които щяха да се смеят твърде високо, да ядат и да пият твърде много.

Кейт потръпна под завивките си. Какъв беше духът на този празник всъщност? Не трябваше ли да бъде мирен и топъл, изпълнен с обич и внимание?

В този момент, болна и отслабнала, тя бе готова да се съгласи с думите на Трейс, които чу от Кати и които толкова я възмутиха. Не й трябваше никаква Коледа! Нуждаеше се от нея, колкото и от този грип!