Минмей Ип
Павилионът „Прасковен цвят“ (6)

Щастлив ден

Бяха изминали десет месеца, откакто пристигнах в павилиона „Прасковен цвят“, а все още не бях получила нито едно писмо от мама. Първоначално й се ядосвах — как би могла да забрави единствената си дъщеря? После започнах да се тревожа — дали не й се беше случило нещо? Онези стари остригани монахини в манастира какво й бяха сторили? Болезнено беше да мисля за нея — с обръсната коса, тънкото й тяло, скрито под потискащо сиво расо, не прави нищо по цял ден, освен да мърмори текстове от пожълтели сутри, които и бездруго никой не разбира.

Исках си обратно и майката, и косата й!

Всяка вечер, след като свършех работа, изваждах медальона на Гуан Ин, който мама бе сложила на врата ми, държах го пред мен и молех богинята да я пази — където и да се намираше — и да й напомни да ми пише.

Сега единствената ми утеха беше Гуйгуй. Понеже хапваше от всички деликатеси, той не само ставаше все по-голям с всеки изминал ден, но и изглеждаше по-сладък. Започнах да го уча на различни номера — да носи предмети, да коленичи, да дава лапа, да се покланя. Беше толкова топчест с пухкавата си жълта козина, че понякога приличаше на луна, която се търкаля по земята. Когато изнесеше добро представление, го отвеждах в кухнята и му давах още лакомства. За да се отплати за щедростта ми (за сметка на клиентите), Гуйгуй вдигаше дебелата си главичка да ме изгледа с любопитство и облизваше цялото ми лице. Беше толкова сладък и любвеобилен, че дори когато правеше пакости, сърце не ми даваше да го накажа. Веднъж се изпишка точно под олтара, където се почита Беловеждият бог. Толкова се изплаших, че направо го изхвърлих от стаята с олтара и трескаво изчистих пода. Беловеждият бог беше най-таченото божество в павилиона „Прасковен цвят“ — за да привлича безкраен поток от пари и да държи богатите гости в плен на сестрите. Ако мама бе видяла кученцето да пикае точно под Бога на парите, щеше да го пребие — а може би и мен — жестоко.

Понечих да му се накарам, но той провеси нос и заскимтя, надничайки към мен с големи одухотворени очи. Така, вместо да го напляскам здравата по малкия задник, аз го грабнах и го подхвърлих във въздуха!

Двамата с Гуйгуй станахме неразделни. Когато се обръщах към Гуан Ин, включвах в молитвите си и него, освен майка ми и призовавах богинята да го закриля.

 

 

Един следобед с натежало от тревога за майка ми сърце аз се прокраднах в стаята на Перла. Тя беше полегнала на дивана и четеше списание. Наблюдавах я как взима червени динени семки и ги разтваря между зъбите си с чувствено пукване. Сетне малкият й език, подобно на гущер, улавящ жертвата си, изтегляше яйцевидната ядка в устата й.

Когато прекрачих прага, тя изплю люспа в светла сиво-зелена купа, погледна ме и се усмихна.

— Сян Сян, не трябва ли да упражняваш изкуствата в стаята си?

— Сестро Перла, можеш ли да ми направиш услуга?

— Ела да седнеш при мен — тя остави списанието си. — Какво искаш?

— Да те чуя как свириш „В памет на стар приятел“ на цин.

— Защо? Имаш някой, за когото да си спомниш?

— Майка ми. Липсва ми — отвърнах аз, почувствала как сълзите парят очите ми.

Перла ме огледа изпитателно в продължение на няколко секунди, сетне провери часовника на стената.

— Добре, имам малко време, преди да дойде гостът ми.

Тя се изправи и отиде да извади цина изпод леглото. Внимателно отстрани брокатената калъфка, положи инструмента на масата, запали благовония и настрои седемте струни. Накрая започна да свири. Отново бях омагьосана не само от музиката, но и от движенията на пръстите й, грациозни като облаци, носещи се по небето. Заслушана в мелодиите, които се изливаха от издължените й пръсти, като че ли всичките ми тревоги изчезнаха.

Когато Перла свърши, отново й се примолих да ме научи да свиря на цин. Тя отново отказа.

— Моля те, сестро Перла — чувах настойчивостта в гласа си аз, — искам само да науча „В памет на стар приятел“, за да мога да я свиря и да мисля за майка ми.

Тя не отговори, а сведе очи да огледа цветните мотиви на полата си.

— Моля те, сестро Перла, само една мелодия.

Сега тя вдигна очи да огледа мен.

— Само една — аз вдигнах пръст и започнах да я умолявах неспирно, докато лицето й разцъфна в усмивка като цъфналите хризантеми на жакета й.

— Добре, малка вещице. Но, Сян Сян, обещай ми, че това ще остане наша тайна. Можеш ли?

Закимах с глава като гладен кълвач.

— Добре, сега отиди в стаята си и се измий цялата.

— Сестро Перла, но ти току-що обеща да ме научиш да свиря на цин.

— Да се изкъпеш е част от ритуала на свирене. След това ще трябва да запалиш благовония, за да се прочисти въздухът, и да медитираш, за да се пречисти съзнанието ти, преди дори да можеш да докоснеш инструмента. Никога не забравяй, че когато свириш на цин, не само правиш музика, но общуваш с най-дълбоките загадки на небето.

Бях твърде изненадана да отговоря, а тя продължи:

— Казах ти, че е трудно. Още ли искаш да се учиш?

— Да, сестро Перла!

— Добре, харесвам решимостта ти — тя ме изгледа изпитателно. — В миналото ученикът е трябвало да живее с учителя си и да чака две години — да прави чай, да готви, да чисти къщата, да масажира възпалените му мускули, — преди изобщо да стане дума за уроци. Имаш късмет, че те освобождавам от всичко това. Сега върви да се измиеш!

— Благодаря ти, сестро Перла! — изкрещях аз и хукнах към вратата.

Тя се провикна зад мен:

— Помни, този инструмент е свещен. И не забравяй за пипата.

Обърнах се и казах:

— Няма, сестро Перла.

— Като се върнеш, ще те науча как да настройваш цина, както и съзнанието си.

 

 

От този ден нататък тайно се учех да свиря на този почитан инструмент. В началото на всеки урок педантично настройвах седемте копринени струни, като крадешком поглеждах към Перла с мечтата да изглеждам също толкова красива и да свиря също толкова елегантно като нея. Упражнявах се, докато пръстите ми започнеха да кървят и им излезеха мазоли, а раменете ми станеха втвърдени и възпалени. Но колкото и да е странно, сърцето ми бе изпълнено с радост от тъжните звуци на цина.

Не е нужно да казвам, че не си и помислях да пренебрегвам пеенето, рисуването, нито свиренето на пипа. Перла непрестанно ме предупреждаваше, че ако не изучавам съвестно другите изкуства, тя ще спре да ми преподава цин. Но безпокойството й беше напразно, защото се справях добре с всички уроци! Господин У, учителят по рисуване, беше толкова доволен от таланта ми, че ме обсипваше с подаръци — четки с всякакъв размер, мастилени камъни, гравирани със сцени от четирите сезона, оризова хартия, напръскана с имитация на златни снежинки. Той хвалеше и стихотворенията ми, казваше, че са толкова добри, че могат да се използват като текстове за опера. Предсказваше, че съвсем скоро ще стана известна. Господин Ма, учителят по опера, казваше, че имам глас на чучулига, която владее магията да примамва слънцето да изгрее и да го приласкае да залезе. Но той ме ласкаеше и като продължаваше уж неволно да ме докосва с ръка по цялото тяло.

Мълвата за дарбите ми започна да се носи. Някои клиенти искаха да видят картините ми. Други спираха пред вратата ми да ме слушат как пея. Трети въздишаха от удоволствие, когато имаха шанса да зърнат пръстите ми да изпълняват акробатични номера на пипата. Стихотворенията ми се предаваха от ръка на ръка и се обсъждаха, сякаш бяха творби на Ли Бай или Ду Фу.

 

 

Един следобед, докато упражнявах „Пролетна лунна светлина над реката“ на пипата, Фан Жун връхлетя в стаята ми. Стовари се на стола запъхтяна и ме огледа доволно. Тя ме изучаваше толкова усърдно и дълго, че почувствах как руменината избива на страните ми.

— Какво има, мамо? — попитах аз, оставяйки инструмента.

Тя се изстреля от стола и отиде при огледалото, като ми направи знак да я последвам.

Отраженията ни зяпаха към нас от полираната повърхност. Мама се усмихна дяволито и ми смигна.

— Сян Сян, минало е по-малко от година, откакто живееш в „Прасковения цвят“, а виж какво хубаво момиче направих от теб.

Огледах се в продължение на няколко минути и за пръв път се съгласих с нея. Но ми стана неудобно да кажа „да“, затова замълчах.

Тя вдигна и разроши косата ми.

— Но знаеш ли какво? Днес ще изглеждаш дори по-красива, защото ще те заведа да ти направят прическа!

Обърнах се да я погледна.

— Прическа?

— Да, повечето момичета никога не са чували за това, камо ли да имат парите да си го позволят. Такава късметлийка си!

Но аз бях чувала за това.

— Искаш да кажеш като… онези звезди от филмите?

Разбира се, никога не бях виждала „онези звезди“ в истински филм, само във вестниците и списанията, които баба носеше вкъщи от дома на военачалника.

— Точно така! Искаш ли да приличаш на филмова звезда?

Извърнах се да се погледна в огледалото и видях главата ми да кима като на бездетна жена, кланяща се на Гуан Ин за момче.

Беше горещ, слънчев петъчен следобед. Освен мен Фан Жун бе взела и две други момичета да им се направят прически. Едната, чувствена и с глупаво държание, се наричаше Нефритена ваза, а другата, за моя изненада, беше Пролетна луна. Бях доволна, че мама ме е разпределила в една рикша с Пролетна луна, докато тя сподели другата с Нефритена ваза. Пролетна луна явно се бе възстановила след онази ужасяваща нощ и белегът на ръката й се бе оказал доста малък. Сега най-после имах възможност да обсъдя с нея подробно силната смрад и преточващите плъхове в тъмната стая — и може би дори чукането. Но в крайна сметка просто се заплеснахме по рядко съзирания градски живот извън стените на тюркоазния павилион. Погледите ни не можеха да се откъснат от оживения булевард „Нандзин“ с неговите прочути червено-златисти табели. Пръстите ни непрестанно сочеха насам-натам към познати гледки.

Пролетна луна посочи грандиозна сграда и гордо заяви с пронизителния си глас:

— Виж, това е универсалният магазин „Син Син“, където пазарувах с родителите си.

Проточих врат и видях три тай тай в западни дрехи да оглеждат стоките с огромен интерес. Зад тях се тътреха дойки, натоварени с преливащи пазарски чанти.

Докато очите ми се възхищаваха на натруфения грим и брокатените рокли на високопоставените дами, пръстът на Пролетна луна вече се бе насочил към дори по-грандиозна сграда съседно на „Син Син“, а гласът й се извиси високо, високо във въздуха:

— Виж, това е универсалният магазин „Синсиър“. Баща ми веднъж ми купи златна огърлица от щанда за бижута на третия етаж!

Тя продължи развълнувано:

— Баща ми ме водеше и в откритото кафене на павилиона „Небесна мелодия“ на последния етаж на универсалния магазин „Уинг Он“. Оттам виждах целия град, включително „Чайна Пийс Къмпани“, хотел „Интернешънъл“ и хиподрума!

Когато прелитащата рикша остави зад гърба ни двата магазина и трите тай тай помежду ни се спусна мълчание.

За да я оставя на мислите й, аз се извърнах да поема гледките от улицата.

Продавач с две кошници пред себе си изкрещя с все сила:

— Прясно и ароматно печено пиле! Ще ви върна парите, ако не е ароматно!

До него една възрастна жена просеше коленичила, като шумно удряше глава в земята.

Продавач на нудъли^[1] с оголени гърди и обветрено лице удряше меден гонг да привлече внимание.

Под парещото слънце полицай индиец с червен тюрбан и черна брада бясно размахваше палка, насочвайки трафика. По тъмното му лице се стичаше пот като сос от черен фасул.

Тогава забелязах две малки деца, следвани от изцяло отдадени на тях родители, да се втурват в магазин за бонбони. Когато видях широките усмивки на лицата на родителите, сърцето ми бе завладяно от скръб, примесена с горчивина. От първия ден, в който се озовах в „Прасковения цвят“, въпреки че имах майка, плюс още една двойка „родители“, неочаквано пуснати в скута ми, аз се чувствах сираче. Подадох главата си от рикшата, за да не види Пролетна луна сълзите, стичащи се по бузите ми.

В този момент гласът й се извиси до ухото ми и ме стресна.

— Виж, Сян Сян, това е Мали Пиг Фор!

Избърсах сълзите си и проточих врат.

— Кой?

— Прословутата холивудска кинозвезда! Ето там, на табелата на театър „Пекин“!

Сега видях снимката, показваща голямата глава на чужденка с къдрава коса и замечтан поглед. До нея бяха изписани няколко английски думи, които се опитах, но не успях да разчета. Обърнах се към Пролетна луна.

— Можеш ли да прочетеш онези пилешки вътрешности?

Тя се усмихна гордо.

— Естествено — сетне, с издадени устни като кокоше дупе, тя зачете: — Горкото малко богато момиче.

— Брей! Къде научи английски?

— Баща ми беше наел частен възпитател да ни преподава — последва пауза, сетне ме попита царствено: — Сян Сян, някога гледала ли си филм?

Трагично поклатих глава.

На лицето й разцъфна усмивка.

— Баща ми ме водеше във всички кина: „Пекин“, „Ембаси“ и „Лайсиъм“. Ако успееш да влезеш в тези места, бас ловя, че ще се впечатлиш. Те са като дворци!

Очите на Пролетна луна се зачервиха. Погледнах настрани в далечината над пристанището отвъд мъглявия хоризонт. Един кораб свиреше, докато се разминаваше с друг. Като чифт ножици трети се плъзна безшумно през сапфирените вълни, американският му флаг плющеше на бриза като ярка рокля.

„Америка!“, прошепнах на себе си. Надявах се някой ден да успея да напусна Шанхай и да видя света, места като Америка, където можех да се запозная с тази прочута, загадъчна жена Мали Пиг Фор.

Две рикши профучаха покрай нашата, босите крака на кулитата вдигнаха облаци прах.

Всичко извън „Прасковения цвят“ беше толкова реално, толкова оживено… и въпреки това илюзорно. Животът приличаше на дълбок, объркан сън.

Тъкмо се канех да се обърна към Пролетна луна и да поговоря с нея, когато рикшата внезапно спря и ние се друснахме назад. Фан Жун плати на двамата запъхтени носачи и с високомерен вид ни поведе към фризьорския салон.

Стените му бяха покрити с огледала, които му придаваха просторен, загадъчен изглед. По огледалата бяха залепени снимки на китайски кинозвезди, всички те имаха лъскави коси с прически като черни вълни, проблясващи под луната.

В мига, в който ни видяха, няколко мъже с бели хавлии, преметнати през ръцете им, се втурнаха да посрещнат Фан Жун. Те се усмихваха раболепно на нея, но нас оглеждаха като вълци. След като седнахме, мама им каза да направят на всяка от нас различна прическа.

Първо посочи с дундестия си показалец към Нефритена ваза.

— Тя има грозна брадавица на челото, така че й направете бретон „плачеща върба“, за да я скриете — сетне махна към Пролетна луна. — Лицето й е твърде кръгло, а челото — прекалено ниско, затова й направете еднореден бретон да покрие всичко — накрая се обърна към мен с великодушна усмивка. — Тази е с късмет, тя ще получи бляскавата прическа „обсипано със звезди небе“.

„Леле!“, едва не избухнах в щастлив смях. Обсипано със звезди небе! Но нямах време да се насладя на тази чест, тъй като тримата фризьори с многозначителни усмивки на лицата вече бяха започнали да разрошват косите ни със сръчни пръсти.

На тримата мъже им беше нужен повече от час да подстрижат, измият и оформят косите ни. Спогледахме се в огледалото и установихме, че челото на Нефритена ваза е покрито от тясна ивица мека коса, увиснала ниско като клонки на плачеща върба. Лицето на Пролетна луна беше обрамчено от плътни бретони и права коса, спускаща се по страните й, което чудодейно правеше кръглата й физиономия да изглежда по-слаба. При мен самата със задоволство установих, че косата ми е дръпната назад, за да се разкрие високото чело, за което толкова ми завиждаха, и лицето ми като пъпешова семка. На всичкото отгоре моите три хиляди нишки проблеми бяха украсени със златна шнола с цветчета от перли! Лицето ми сякаш се бе променило. Изглеждаше бляскаво… все едно бях истинска кинозвезда, която ще танцува с въртяща се рокля на мечтателна музика в пищна бална зала с искрящи полилеи!

От унеса ми ме изтръгна изхлипване — обърнах се и улових погледа на Пролетна луна. Насълзените й очи се бяха спрели на лицето ми като котка, която жалко мачка с лапа рибена кост.

— Пролетна луна — поех си аз дълбоко дъх, — защо…

Дрезгавият глас на мама разтресе въздуха.

— Пролетна луна, престани! Не завиждай на другите! Трябва да си благодарна не само че още си жива, но и че си жива с прическа и със слабо лице, вместо да приличаш на кифла!

Пролетна луна млъкна на мига. След това мама плати набързо и ни изведе от салона. Този път не спря рикши. За мое учудване ни поведе по най-оживения участък на булевард „Нандзин“, откъдето рикшите ни бяха минали по-рано! Последваха още изненади, когато ни заведе в магазин за платове и обяви:

— Изберете каквото ви харесва и ще дам да ушият китайски тоалети и западни рокли и на трите ви!

Тези щедри думи, струящи от устата й, сега ми звучаха също толкова омагьосващи като музиката на цина. Допрях топове сатен с цветни щампи до кожата си и направо ми прималя от щастие. Нефритена ваза охкаше и ахкаше и надаваше възторжено шия, докато пръстите й пробягваха по рулата коприна, които се лееха пред нас като водопади в цветовете на дъгата. Дори тъжните, воднисти очи на Пролетна луна проблясваха.

Половин час по-късно, когато пазарната треска най-после бе приключила, мама попита развеселено:

— Добре, навън е горещо, момичета, искате ли сладолед да разпуснете от жегата, преди да поемем обратно?

Сладолед? Не вярвах на ушите си. Баба го беше опитвал само веднъж — в къщата на военачалника — и ми беше разказвал, че е нещо меко като коприна и сладко като захар. Топяло се толкова бързо в устата, че трябва да го ближеш усърдно като рана.

И на трите ни бяха нужни няколко секунди да поемем добрата новина, преди да изстреляме в един глас:

— Да, мамо!

Разхождах се по натоварения булевард с искрящото „обсипано със звезди небе“ на главата си, изпълнена с фантазии за нови рокли, а в устата ми нежно се топеше сладоледът и никога не се бях чувствала по-щастлива. Ъгълчетата на устните ми непрестанно се вдигаха въпреки усилията ми да ги потискам надолу — хората на улицата биха си помислили, че съм луда да се усмихвам на себе си!

Бавно и внимателно облизвах сладоледа си, като се стараех да продължа насладата от ласкаещата му прохлада и сладост колкото се може повече. Очите ми поглъщаха шарените стоки, изложени по витрините на магазините. Докато наблюдавах, забелязах, че ние също сме обект на наблюдение. Младите момичета ни зяпаха завистливо, като потискаха кикота си. Някои мъже ни хвърляха похотливи погледи. Работници ни подсвиркваха. Няколко тай тай насочиха лакирани в червено показалци към нас и прошепнаха нещо помежду си с презрителни подсмихвания.

Обърнах се към Фан Жун:

— Мамо, защо тези хора ни зяпат?

Тя се изпъчи като императрица Цъси Тайхоу.

— О, дъще моя, що за глупав въпрос. Защото ви завиждат, ето защо! — тя посочи кльощаво момиче в дрипи, което просеше на бордюра. — Мислиш ли, че хората ще я сметнат за красива? — сетне приведена дойка на средна възраст. — Или пък нея? — накрая плоско и безлично момиче, което продаваше палачинки на улична сергия. — Или тази бамбукова пръчка?

Мама избухна в смях.

— Ха, ха, ха, моите великолепни малки съкровища — тя млъкна да огледа и трите ни, след което се обърна и ме щипна по бузата, — особено ти. Сян Сян, скоро ти ще си кралица на вниманието, много скоро!

Докато го казваше, вече имах чувството, че всички погледи са приковани в мен. Замаяна и унесена, аз заблизах усърдно сладоледа, вкусвайки бързо топящата се сладост, като се убеждавах, че целият този добър късмет не се случва само насън. Докоснах медальона си на Гуан Ин и тайно се помолих този ден да продължи вечно.

Точно когато вкусвах с върховна наслада нежната мекота върху езика ми, внезапно усетих блъсване по ръката. Преди да осъзная какво става, около мен настана суматоха като олио, цвъртящо в нагорещен уок.

Гласът на мама иззвъня като счупен гонг и разтърси въздуха около нея.

— Хванете малкия крадец!

Чак тогава разбрах, че сладоледът ми е изчезнал. Сега беше здраво сграбчен в мръсната ръка на мършаво десетгодишно момче. Той отчаяно го ближеше, докато се опитваше да претича през улицата, гъмжаща от прелитащи коли.

— Внимавай! — извиках му аз.

Мама ме перна по обсипаното със звезди небе и ми хвърли убийствен поглед.

— Да не си откачила? Не смяташ ли, че този нехранимайко заслужава здрав бой?

Когато в натоварения трафик се появи пролука, момчето хукна, последвано от какофония от скърцане, клаксони, крясъци и ругатни.

— О, небеса! Ще го убият! — изкрещях отново аз.

Мама ми хвърли още един изпепеляващ поглед и ни повлече и трите да видим какво се е случило.

За мое огромно облекчение малкото момче не беше убито — дори не беше ударено. Но стъпалата му изглеждаха приковани към земята, а лицето му беше толкова бледо, че приличаше на човек, току-що излязъл от ин света с духове, които са се вкопчили в краката му и се опитват да го дръпнат обратно. Сладоледът се беше разплискал по земята и се процеждаше в канавката като кръв, побеляла от страх.

Шофьорът изскочи от колата и изстреля:

— Да го начукам на майка ти, шибано от кучета малко копеле! Следващия път гледай, преди да пресечеш!

След тези думи той изтика зашеметеното момче на тротоара. Преди да се качи в колата, той отново изрева:

— Разкарай се от пътя! Отивам да взема президента на Шанхайската търговска камара!

Затръшна вратата и излетя. Трафикът моментално се възобнови.

Пролетна луна плесна с ръце.

— Мамо, той е добре!

Сега нейната глава изхвърча от шамара на мама.

— Защо си толкова щастлива за това малко лайно? Трябваше да го смачкат като кюфте.

След това за моя изненада тя метна огромното си туловище към момчето и го сграбчи. Мама беше силна като бик. Момчето замаха с кльощави ръце и крака и закрещя като пиле на заколение. За нула време неколцина хулигани се насъбраха около нас и започнаха да ръкопляскат и подвикват.

— Да, удуши този малък просяк!

— Брей! Жена пребива мъж до смърт!

— Хей, елате да гледате пекинска опера безплатно!

Те продължаваха да разпалват огъня на тази улична трагедия, когато сякаш от нищото се появи четирийсетгодишен мъж с руса коса и бял костюм. Пристъпи към двете петна от блъскаща се плът и ги разплете с едно движение на мускулестите си ръце.

Сред наблюдаващата тълпа моментално се възцари тишина. Погледите на всички бяха залепени за чужденеца в очакване да видят какъв обрат ще приеме трагедията. За моя изненада, вместо да избухне и да наругае янгуй дзъ — чуждестранния дух, — мама процеди широко ухилване и заговори английски с акцент:

— Съшалявам, съшалявам, господин. Не доразмение, не доразмение.

За мое още по-голямо изумление „варваринът“ отвърна на перфектен мандарин:

— Какво се е случило?

Мама отговори също на мандарин, усмивката й се разшири още повече, докато стигна почти до пределите на лицето й.

— Мейшъ, мейшъ. Нищо, нищо.

— Нищо?

В този момент се намеси Нефритена ваза, сочейки малкото момче.

— Той се опита да открадне сладоледа на сестра ми Сян Сян.

Мъжът се обърна да ме огледа. Очите му бяха две сини мъниста, странно хладни, но при все това ласкаещи — като изчезналия ми сладолед. Почувствах как руменината се надига към лицето ми, но той се обърна към момчето, което трепереше в дрипите си под жаркото слънце.

— Много ли си гладен?

Момчето закима, докато главата му почти се откачи от врата.

— Майка ми е болна и не сме яли от три дни.

За всеобща изненада дяволът чужденец извади коженото си портмоне, взе от него няколко медни монети и ги подаде на момчето.

— Купи храна за семейството си и се прибирай вкъщи.

Хлапето сграбчи парите, тупна на земята и се поклони, след което хукна като мишка през натоварения булевард.

Нефритена ваза внезапно пристъпи към чужденеца и му се усмихна.

— Господине, благодарим ви за добрината, моля, заповядайте да ни посетите в павилиона.

Той се намръщи и огледа и трите ни.

— Какъв павилион?

Мама, силно развълнувана, додаде:

— Павилионът „Прасковен цвят“ в Съ Малу.

Вместо да й отговори, дяволът чужденец се обърна да ме огледа продължително с искрящи от добрина очи и без да каже нито дума, си тръгна. Зяпачите избълваха няколко разочаровани ругатни и набързо се разпръснаха.

 

 

За да е сигурна, че новите ни прически ще се запазят, мама нае кола да ни откара обратно в павилиона. През целия път образът на малкото момче проблясваше в мислите ми — безкръвното му лице, измършавялото му тяло, едва покрито с дрипи, начинът, по който жалко се поклони, когато получи няколко монети. Помислих си каква късметлийка съм — в „Прасковения цвят“ ми даваха подслон, хранеха ме, обличаха ме, при това безплатно! Сигурно живеех в рая, без да го осъзнавам.

Обърнах се към Фан Жун и се опитах да повдигна ъгълчетата на устните си високо, колкото кафенето на покрива на „Небесна мелодия“.

— Мамо, много ти благодаря.

— Благодари ми, като се държиш като добро момиче — ухили се тя и ме потупа ласкаво по ръката.

Сетне се обърна и към трите ни.

— Ако се държите добре, ще имате най-хубавите дрехи, най-вкусната храна и най-красивите прически в света. Но ако не го правите, ще завършите като онзи малък гладен дух, който краде остатъци на улицата и накрая ще ви блъсне кола. Искате ли да сте като малкото копеле, което скоро ще бъде смачкано на кайма?

— Не! — извикахме дружно ние.

— Ще се държите ли добре?

— Да!

Силните ни гласове разсякоха въздуха, а мама се ухили загадъчно, лицето й бе закрито от сянката на рикшата.