Минмей Ип
Павилионът „Прасковен цвят“ (16)

Червен нефрит

По време на възхода на бизнеса в павилиона „Прасковен цвят“ само три сестри получаваха цветни табли всеки ден — Перла, аз и момиче на име Червен нефрит.

Никога не й бях обръщала особено внимание. Тя живееше в друго отделение, работеше под наставленията на друга сестра и не беше нито достатъчно хубава, нито достатъчно талантлива да привлече интереса ми. В рамките на година обаче тя чудотворно се преобрази от леко закръглено малко момиче в красавица с влажни очи, овално лице и светла кожа. Беше всеизвестно, че е овладяла из основи не само уменията на спалнята, но и безценното изкуство да ласкае Фан Жун и У Цян. Тя беше единствената сестра, която е живяла в павилиона четири години, но никога не е изпитала „специалните манипулации“ — пълната с плъхове тъмна стая, котката в панталона, пронизаните зърна на гърдите. Отличителната й дарба беше коу дзи — техника с устни. Не тази, с която се имитират птичи песни, цвърчене на цикади, мяукане на котки или ромолящи ручеи и виещ вятър. Всички в павилиона знаеха, че нейната техника с устни се прилагаше в стаите на гостите късно през нощта.

За разлика от Перла, която беше стройна, елегантна и горда, Червен нефрит беше пищна, сластна и дива. Големите й кръгли очи сякаш винаги светеха с ослепителен блясък. „Усмихнати очи“ беше коментарът на клиентите. Макар да беше млада обаче, когато се засмееше, тя вече имаше няколко бръчки, които се разпукваха от ъгълчетата на очите й.

— Изключително безнравствена физиономия — сподели ми веднъж Перла за нея.

Аз се изкикотих. Не беше ли това качество, което се предполага, че ние, проститутките, трябва да притежаваме, а ако нямаме — да се стараем да постигнем?

Като две тлъсти парчета зрели, сочни домати устните на Червен нефрит блестяха непрестанно, дори когато времето беше горещо и сухо. Щом ги зърнеш, казваха клиентите, трябва да отхапеш голяма хапка. Други ги описваха като червени люти чушлета. Когато ги всмучеш, не само езикът ти изгаря, но огънят се плъзва стремглаво надолу да възпламени нефритения ти стълб.

Но нито очите, нито устните бяха най-забележителният физически белег на Червен нефрит, а гърдите й. Големи и полюшващи се, те като че ли винаги хвърляха загадъчна сянка, където и да отидеше тя. Стърчаха толкова напред, че дори бях чула гост да се извинява: „Простете, госпожице“, когато просто мина покрай нея. Бяха ми казвали, че много гости ходят при нея само за да „вкусят месестите папаи“.

Въпреки че усмивката винаги цъфтеше на устните на Червен нефрит, никога не знаехме какво се върти в главата й. Тъй като почти не я познавах, аз нито я харесвах, нито я ненавиждах.

Но Перла я мразеше от дъното на душата си.

— Сян Сян — предупреждаваше ме тя, — внимавай с тази лукава лисица. Докато ти се усмихва, ще те прониже с нож.

Всеки път, когато споменаваше името на Червен нефрит, Перла скръцваше със зъби и започваше изречението с „онази курва“. От това винаги ме напушваше смях. Не бяхме ли всички ние курви? Но Перла беше на друго мнение.

— Ние сме почтени жени, принудени или подмамени да бъдат курви, но не сме родени такива. Тази мръсница има неизлечима „курвенщина“ до мозъка на костите си.

Като наблюдавах как Червен нефрит флиртува дори с де, аз се съгласявах. Наистина дълбоко в себе си нямах нищо против нея, но понеже бях на страната на Перла, трябваше да съм неин враг.

Тъй като ние трите сега бяхме най-престижните куртизанки в „Прасковения цвят“, дори в цял Шанхай, клиентите обожаваха да ни сравняват — с цветя, птици, животни. Перла, най-възрастната и най-безцеремонната, се превърна в розата, лебеда и котката. Аз, най-младата и най-невинната, бях маргаритката, авлигата и заекът. Червен нефрит, най-пресметливата и кокетната, беше божурът, паунът и лисицата.

Веднъж Перла ме изгледа тревожно и заяви:

— Сян Сян, когато момиче като Червен нефрит може да стане популярно, опасявам се, че това е краят на нашата епоха.

— Каква епоха?

— На мин дзи — тя въздъхна. — Мъжете загубват вкуса си. Изпълненията на Червен нефрит на пипа са толкова нескопосани, че стомахът ми подскача. Но очевидно някои клиенти не ги е грижа, стига само гърдите й да се олюляват на музиката. Момичета като нея взимат превес. Прекарваме години в усъвършенстване на изкуствата и в това да се превърнем в ценители и познавачи на вкуса. Но Червен нефрит дори не чака десет секунди да си съблече дрехите и да разтвори крака!

— Но, сестро Перла, това не е вярно. Ти продължаваш да си най-почитана сестра тук и имаш много повече богати и влиятелни клиенти от Червен нефрит.

— Да. Но аз съм и няколко години по-възрастна от нея. И в това е голямата разлика. Тя има цялото време на света да навакса. Не говоря за изкуствата, понеже не смятам, че я е грижа за тях, а за това да се сдобие с моя статут.

При все че това не ме занимаваше до този момент, не знаех как да утеша Перла. Накрая казах:

— Сестро Перла, не смятам, че може да стане толкова почитана.

— Със сигурност се надявам да е така.

Сега започнах да чета вестниците. В съответствие с моето положение на мин дзи клиентите често публикуваха стихотворения, посветени на мен. Основните новини никога не ме интересуваха, но бях любопитна да прочета нещо за себе си. Ето някои, които наистина ме правеха щастлива:

Прегръщаща луната и играеща с вятъра.

Глас, извисяващ се до облаците и звучене

като щракането на мъниста на мала.

Особено харесвах едно, което остроумно използваше името ми:

Устни, издадени напред като череши, които се разтварят.

Три хиляди нишки красота трептят над чифт зелени нефритени обици.

Скъпоценно тяло, излъчващо уханието на орхидея,

безсмъртна, спуснала се върху червената прах.

Имаше още много в този дух. Всъщност аз ги четях с известна тревога, защото ако късметът на някоя сестра се обърнеше, стихотворенията преминаваха от тон на обожание в безмилостен сарказъм. Понякога се изумявах как процесът може да претърпи обрат буквално за една нощ. Но за щастие моят късмет явно не ми изневеряваше, както и този на Перла.

Веднъж тя ми каза:

— Защото сме Гуан Ин. Не само че сме неуязвими, но и даряваме състрадание на онези жалки, смрадливи мъже.

Така двете с Перла продължихме без капка срам да сме богините на сексуалното милосърдие.

 

 

Не всички стихотворения се появяваха във вестниците. Някои бяха изписани с елегантни замахвания с четка върху оризова хартия, напръскана със златни снежинки или обрамчена с шарени цветя. Усещах как страстта на тези клиенти разцъфва по целия път от върховете на пръстите им до четката и до оризовата хартия, но в сърцето ми се надигаше и вълна от тъга. Харесвах стихотворенията за мен, но за нещастие не харесвах никой от мъжете, които ги пишеха. Те бяха или млади, странни на вид книжни плъхове, или бизнесмени на средна възраст с издути кореми, или арогантни, безсърдечни контета.

Често питах лао тиенйе — Бога на небето — дали има някой красив и романтичен мъж, който се крие някъде и тайно съчинява поема, с която да спечели сърцето ми? Ако беше така, защо не излизаше от прикритието си? Ако стоеше там, вероятно беше твърде беден. Моля те, ела при мен, ще те обслужа безплатно — за любов.

Като дете много харесвах легендата за краваря и предящото момиче. Те били толкова влюбени, че напълно занемарили работата си и така Богът на небето ги сложил на небосклона като съзвездия, разделени от Сребърната река на Небето — Млечния път. Веднъж годишно, в седмата вечер на седмия месец, ято врани, съжалило се над чезнещата от любов двойка, прелита до небето и образува мост, за да могат двамата да се срещнат. В тази нощ в цял Китай жените принасят дарове на тези звезди с надеждата за любов.

Затова написах следното стихотворение:

Аз, обитаваща седмата вечер на седмия месец.

Ти, преди хиляда години — или след хиляда години.

Времето ни принуждава да се катерим върху историята,

легендите и Пролетните и Летните анали.

Вик от бъдещ живот, оплакващ отсъствието ти в този.

Сега, минала през тунел от мечти, нека прошепна

на твоя дух погрешно отпечатана любовна история.

Ако времето все още се движи в неправилния влак,

тогава Скъпоценна орхидея, безнадеждно копнееща по теб

ще отнеме живота си в Сребърната река на Небето.

Въпреки че краварят и предачката се срещаха само веднъж годишно, те все пак се съединяваха в обятията си. Докато моите обятия, служили за възглавница на хиляда гости, никога не бяха имали късмета да държат мъжа, когото обичам.

С натежало сърце аз заставах до прозореца и рецитирах стихотворението си с надеждата, че юелао — старецът под луната — ще чуе молитвата на сърцето ми и ще завърже червена нишка, за да ме съедини с бъдещия ми любим, който и където и да е той. Девствеността ми вече беше погубена от вълка в човешка кожа У Цян, но още можех да се надявам на истинска любов. Любовта на някой, който би бил в състояние да оцени дарбите ми, чувствата ми, да се отнася благосклонно към съдбата ми, след което би взел ръката ми и би ме повел покрай всички безкрайни страдания на тези десет хиляди мили червена прах.

 

 

Сега, когато от мен се очакваше да забавлявам гости постоянно, редки бяха миговете, в които можех да посещавам Перла. Те бяха много ценни най-вече защото тя се съгласи да ме научи на всичките си любими пиеси за цин: „Пролетна утрин в нефритения павилион“, „Листа от чадърено дърво, танцуващи на есенния вятър“, „Воден безсмъртен“, „Диалог между рибаря и дърваря“, „Гъски, спускащи се на пясъчен бряг“.

Веднъж Перла рязко спря по време на изпълнението си и заяви с глас, изпълнен с емоция:

— Сян Сян, цинът е всичко, което имаме тук, в „Прасковения цвят“.

— Какво искаш да кажеш?

— Музиката му е пречистваща, така че когато свиря, тя ми дава сила да устоя на злините на света — тя замълча, след което продължи: — Сян Сян, помниш ли как ти казах да пазиш заниманията си с цин в тайна? Причината не е онова, което ти изтъкнах — че никой няма да оцени таланта ти. Нито пък е вярно, че докато овладееш инструмента, ще си загубила младостта и красотата си.

Тя се разпали още повече.

— Истинската причина е, че цинът е нашата чиста земя. Като не свиря на него, аз запазвам част от себе си, която клиентите не могат да купят. Когато се усъвършенствам, като свиря на цин, знам, че не съм пълна курва. Разбираш ли?

— Така ми се струва, сестро Перла — признах аз, докато все още осмислях думите й. — Искаш да свиря на цин само за себе си.

— Точно така. По този начин на него не свири проститутка — тя ме погледна, като почти избухна в сълзи. — Сян Сян, трябва да ми обещаеш, че никога няма да свириш на този инструмент, за да печелиш пари или да доставиш наслада на онези смърдящи мъже.

Кимнах и попитах нерешително:

— Ами ако мъжът не е смрадлив тип, а истински джентълмен?

Перла ме изгледа с любопитство.

— Да не би да искаш да кажеш, че имаш някой в сърцето си?

Поклатих глава в отрицание.

— Ще ми се да имах. Но, сестро Перла, аз… свирих на цин за клиент.

— Кой?

— Господин Андерсън, но не смятам, че той е чоу нанжън.

Разказах на Перла как и защо съм свирила за него. Накрая тя отбеляза:

— Чудя се как така варварин успява да оцени нашето трихилядолетно музикално наследство — сетне ме изгледа подозрително.

— Сян Сян, влюбена ли си в господин Андерсън?

— О, не, разбира се, че не! Той е достатъчно стар да ми бъде баща. Аз просто го уважавам, защото е истински джентълмен.

Перла въздъхна.

— Интересно ми е защо двамата с господин Хо престанаха да идват. Но, Сян Сян — тя ме изгледа със сериозно изражение, — ако той някога се върне и предложи да изплати дълговете ти или дори ти предложи брак, приеми на секундата, дори да не изпитваш любов към него.

Не знаех как да отговоря на тези думи.

Тя продължи:

— Подобен шанс се появява тук само веднъж в живота. Разбираш ли?

Надявах се, че в живота има повече от един шанс. Но въпреки това кимнах.

— Горкото момиче — Перла се пресегна да разроши косата ми. — Сигурна съм, че един ден ще срещнеш някой, когото да обичаш.

— Но как?

— Хай, тук не мога да ти помогна.

— Но ти ми каза, че в тюркоазните павилиони винаги има решение на всеки проблем.

Очите й се натъжиха.

— Да. Но да срещнеш човек, когато да обичаш, не е проблем за разрешаване, а карма.

— Тогава какво да правя, ако моята карма не е да бъда обичана?

— Не се притеснявай, Сян Сян. Просто бъди търпелива, сигурна съм, че скоро ще срещнеш млад, красив, талантлив мъж, ще напуснеш „Прасковения цвят“, ще се омъжиш и ще имаш много синове.

— Защо синове?

— Защото синовете никога няма да повторят съдбата ти.

Перла се загледа в цина си дълги минути, преди да вдигне пръсти и да започне да дърпа копринените струни. Помоли ме да пея „Отвъд прохода Ян“, докато тя свири.

Моля те, изпий още една чаша вино.

Щом веднъж преминеш отвъд прохода Ян,

няма да има нито една чаша за теб.

Хиляда завъртания на питиета

в крайна сметка ще стигнат до завършек,

но половин инч тъга никога няма да изчезне.

Небето Чу и реката Сян са толкова раздалечени.

По-добре помоли пратеник да ми донесе вестта.

След днешното сбогуване ние можем да изразим копнежа си само насън.

Може би гъските ще ми донесат писмата ти…

Нямаше как да пея тези думи, без да мисля за майка ми. Неизразима тъга изду сърцето ми до предела на разбиване. Тогава, спомнила си обещанието си към Перла, че няма да позволя да бъде разбито, прехапах език и втвърдих духа си.

 

 

Един следобед, докато се подготвях да отида на тържество по покана на клиент, на вратата ми се почука и за моя изненада, влезе Перла. Тези дни рядко идваше в стаята ми.

Настани се елегантно на табуретка до мен.

— Сян Сян, надявам се, че се упражняваш извънредно усърдно в пеенето и свиренето на пипа.

— Но, сестро Перла, аз никога не пропускам урок.

— Сян Сян, следващата седмица двете с теб сме поканени от „Флауър Муун Нюз“ на вечеря в ресторант „Форчън Гардън“ на „Нандзин Роуд“. Освен нас ще има и много сестри от другите тюркоазни павилиони. Всички те ще участват в Надпреварата на цветята.

Разбира се, бях чувала за цветните състезания — грандиозни събития, организирани от клиенти, главно учени и поети, в които се избират трите най-красиви „цветя“. Макар че само изключително красива куртизанка би могла да спечели, тя също така би следвало да докаже вещината си в изкуствата.

— Въпреки че няма да го обявят — намигна ми Перла, — ние също така ще бъдем оценявани и по техниката ни в спалнята — тя се изкиска. — Ха, Сян Сян, при все че тези чоу нанжън биха се засегнали, дори ако някой само спомене съпругите им, те си позволяват открито да ни обсъждат и да сравняват сексуалните ни умения. Ако бяхме почтени, омъжени жени и правехме секс с кой да е друг мъж, освен със съпруга си, щяха да ни съблекат голи и да ни пребият с камъни до смърт. Но като проститутки ние спим с колкото се може повече мъже. И те дори почитат това, което правим в спалнята, като публикуват стихотворения за нас във вестниците!

Перла продължи да се смее, макар че на мен това ни най-малко не ми се виждаше забавно.

Тя продължи:

— Сестрите, които победят, ще станат дори още по-престижни, докато тези, които се провалят, ще се превърнат в посмешища.

Колко жестоко, помислих си.

— Сестро Перла, искаш ли да участваш в състезанието?

— Разбира се. Това ще ме направи още по-търсена.

Въпреки че двете с Перла вече бяхме станали престижни, нашият статут беше неофициален — просто клиентите го бяха решили. Чак ако спечелехме конкурса, титлите ни щяха да станат официални. Разбирах пламенността на Перла — тя искаше едновременно и рибата, и мечешката лапа.

— Тогава защо не си се включвала в миналото?

— Защото след смъртта на Рубин ми се струваше нередно. Сега вече са минали седем години и е време траурът ми да приключи — тя се замисли за миг. — Някак си знам, че тя иска да участвам.

— Но, сестро Перла, тя е мъртва — беше ми неприятно да напомням на Перла за смъртта на сестра й, но ми беше мъчно, че е така болезнено привързана към дух.

Перла не обърна внимание на забележката ми.

— Миналата седмица сънувах жълта пеперуда, която кръжеше над вестник със стихотворение за мен като победителка — на устните й разцъфна замечтана усмивка. — Мисля, че това беше истинско предзнаменование. Рубин ми казва, че трябва да участвам — тя замълча, сетне добави: — И ще спечеля.

— Сестро Перла, аз не проявявам интерес.

Перла ме изгледа с любопитство.

— Защо не? Ти също имаш голям шанс, Сян Сян.

Именно по тази причина не исках да участвам. Щеше да е добре Перла да стане шампион — сигурно си беше наумила, че тя ще заеме първото място, а аз второто. Но какво щеше да стане, ако аз се класирах първа? Опасявах се, че това ще е краят на приятелството ни, както и на кръвното ни сестринство.

Просто не можех да си позволя да спечеля титлата и да загубя дружбата ни. Затова моят изход беше изобщо да не се замесвам. Освен това какво щеше да се случи, ако никоя от нас не спечелеше? Действително смятах, че Перла е най-красивата и талантлива куртизанка в Шанхай, по тя не беше най-склонната към флиртове. Въпреки отличното й умение да преподава изкуството на доставяне на наслада, в действителност Перла беше твърде горда да се принизява до ласкателство.

— Сестро Перла, това състезание не ме интересува.

— Сян Сян, струва ми се, че не можеш да откажеш поканата на „Флауър Муун Нюз“. Ако го направиш, здравата ще загазиш.

— Какво могат да ми сторят?

— Хората ги наричат „журналисти комари“, защото хапят. Могат да те съсипят, като те оплюят във вестника — тя ме изгледа многозначително. — Понякога това може да е също толкова лошо, колкото това да те застрелят, само дето няма кръвопролитие. Сян Сян, хайде да го направим заедно, заради Рубин.

 

 

Когато двете с Перла пристигнахме в ресторант „Форчън Гардън“, той беше претъпкан с тежко гримирани и пищно издокарани сестри. Зърнах Пролетна луна, Нефритена ваза, Брокатена мелодия и няколко други от нашия павилион, както и доста пазачи и слуги. Перла ми посочи други сестри от конкурентни домове: „Сребърният феникс“, „Павилионът на спящото цвете“, „Храм на върховното щастие“ и „Павилион на лунния сън“.

Сетне ме сръга с лакът.

— Виж, онези в далечния ъгъл са от пилешките улички на Цинхъ. Възхищавам се на куража им да си покажат лицата, камо ли да се състезават с нас. Колко нелепо!

Проточих врат и видях лица, кръгли като легена ми, и устни, дебели като наденици.

Сега всички сестри преустановиха това, което правеха — бърборене, сърбане на чай, люпене на печени динени семки, — за да ни зяпнат. Перла спря на вратата и обходи с поглед стаята, докато присъствието ни предизвика разгорещен шепот и завистливи погледи.

Тя прошепна в ухото ми с кикот:

— Ние сме изящен, фин порцелан, а те са груба глина, не мислиш ли?

Кимнах леко.

— Освен може би онази курва.

Проследих погледа на Перла и видях Червен нефрит в ослепителна роба от златна сърма. За разлика от другите сестри тя сякаш нехаеше за появата ни. Лениво си вееше с ветрило и шумно люпеше боядисани в червено семки от диня, след което безгрижно изплюваше люспите. Забелязала втренчените ни погледи, тя дори леко ни кимна с разгулните си усмихнати очи.

— Пържена в уок кучка! — изруга Перла. — Но признавам хладнокръвието й и откровеното й лицемерие.

Имаше ли такова животно като откровено лицемерие?

В този момент около четирийсетгодишен мъж с рунтави вежди и плоско лице се устреми към нас. Той се ухили, сякаш се е натъкнал на два големи слитъка ходещо злато.

— Госпожице Перла, добре дошла!

Перла ни представи накратко. Господин Джу, главен редактор на „Флауър Муун Нюз“, ме огледа изпитателно и продължително, сетне заяви развълнувано:

— Няма нужда от представяне, отдавна слушам за цветното име на госпожица Скъпоценна орхидея. За мен е огромно удоволствие да ви посрещна тази вечер.

С пресилена церемониалност той ни поведе към местата ни на предната маса и обяви, че събитието започва.

Официалната част продължи около час, по време на който се сервираха закуски, храна, чай и наргилета, а господин Джу разясняваше правилата на състезанието.

Щеше да има победителки в изкуствата и цветни победителки. И едните, и другите, разбира се, трябваше да са красиви, но първите щяха да бъдат оценявани и по съвършенството им в изкуствата, а вторите — по съвършенството им в леглото. Победителките щяха да бъдат определени чрез гласуване и щяха да получат титлите президент, вицепрезидент и премиер. Стихотворенията в тяхна възхвала щяха да бъдат отпечатани във „Флауър Муун Нюз“.

— Тази година — добави господин Джу — ще въведем нещо ново — списък на бурените.

Разговорите заглъхнаха и сестрите наостриха уши.

Джу продължи:

— Не само ще изберем най-красивите и надарени сестри, но ще посочим и най-отвратителните.

Настъпи напрегната тишина, докато накрая нежен глас изчурулика:

— Как отвратителни?

Последва спорадичен смях тук-там, на места весел, на места нервен.

Обърнах се и видях, че Червен нефрит се усмихва зловещо.

Господин Джу вдигна ръце да въдвори тишина и се огледа в стаята.

— Най… мързеливите, глупави и — той спря за няколко секунди, преди да изстреля — грозни до смърт!

В стаята избухна всеобщ смях.

Перла ме сръга.

— Горките момичета. Но ние не трябва да се притесняваме за това, нали?

Джу продължи:

— Имената на отвратителните сестри ще бъдат публикувани в списък на плевелите, противоположен на цветния.

Червен нефрит се обади отново, гласът й прозвуча като накиснат в сироп:

— Господин Джу, ще има ли стихотворения и за тези, които са включени в списъка на плевелите?

— Разбира се, няма да има пристрастност.

Някои сестри се изкискаха, други въздъхнаха.

Перла се обърна към мен и ми смигна.

— Ще ми се да прочета някои от тези стихотворения, ще е забавно. Не смяташ ли?

Запазих мълчание, спомняйки си съня на Перла за жълтата пеперуда, кръжаща над вестник.