Минмей Ип
Павилионът „Прасковен цвят“ (35)

Обратно в Пекин

След като напуснах павилиона „Прасковен цвят“, спрях рикша и поръчах да ме откарат право в хотела. Там се съблякох, накиснах се във ваната с надеждата, че горещата вода ще отстрани чувството за мръсотия, останало от последния ми сексуален акт с все още живия Фун, както и че ще прочисти кръвта, която още плискаше в съзнанието ми. Сега едно бе сигурно — никога повече нямаше да се върна към проституцията.

В онази нощ не успях да мигна. В главата ми се въртяха сцени от неосъщественото убийство. Защо бях пропуснала сърцето на Фун? Не спирах да се питам, но не се появи никакъв отговор, само собственото ми хлипане. Лежах свита като ранено животно в очакване на изгрева да прогони мрака.

Не можех да остана в Шанхай, затова Пекин щеше да е моето убежище. Поне майка ми — или майката игуменка Великолепна добрина — беше там. Или щях да намеря малка странноприемница, или с нейно съгласие щях да отседна в храма „Чист лотос“. След това щях да планирам следващия си ход, въпреки че нямах никаква представа какъв ще е.

На идната сутрин станах още по тъмно и наех кола до Северната гара. Небето беше с цвета на разредено мастило, студена и усойна мъгла тъжно висеше във въздуха. Макар че беше едва пет и половина сутринта, пред внушителната фасада вече се струпваше тълпа.

Улични продавачи вардеха кошниците си и крещяха с пълно гърло:

— Пресни понички и оризова каша!

— Свински крачета! Глави от пушена риба!

Деца стискаха майките си за полите; мъже влачеха багаж с решителни изражения. Млада жена решеше косата на дъщеря си. До тях стояха два високи кафяви куфара — като огромни кучета, които пазят господарката си. Млада двойка изскочи от рикша. Мъжът пусна няколко медни монети в мазолестата ръка на носача и забута жената към входа на гарата. Носачът изсумтя, клекна на бордюра, извади дългата си лула и зачака следващия клиент. Забелязах голям белег с цвят на зурла на мъртва свиня да се подава от дупка в мръсния му кърпен панталон. Стъпалата му бяха два големи шлепа, закотвени в прашното асфалтово море.

Кои бяха тези хора и накъде се бяха запътили? Чудех се колко от тях имат цел в живота. Но една цел може да се превърне в кошмар. Като моя, в който треперех сега пред гарата, като се опитвах да избягам от безрадостната си карма. Втурнах се в сградата и купих билет за трета класа с надеждата да се слея с тълпата като капка вода, падаща в морето. Тъй като се опитвах да приличам колкото се може по-малко на мин дзи, не се бях гримирала и бях облечена в износено палто и в грубоватите дрехи, които Цин Джън ми беше купил с изпросените си пари.

Намерих перона, качих се на влака и се запровирах през тълпата, докато най-сетне намерих свободна седалка — за щастие до прозореца. Третокласният вагон вонеше на човешка пот, на прасенца, пилета и патици, които се блъскаха в малки клетки, на детска урина. Забелязах хора, които си чоплеха носовете и плюеха на пода, и изпитах такова отвращение, че трябваше да напрегна цялата си воля да потисна надигащата се погнуса.

Накрая влакът пое и студеният ветрец от прозореца съвсем леко разпръсна неприятните миризми. Тогава слънцето се появи нежно, освети и затопли въздуха. Дремнах за кратко и когато се събудих, влакът беше спрял на малка гара. Навън видях вълни от хора, които се вливаха, сякаш привлечени от неустоими сили.

Когато влакът тръгна, с крайчеца на окото си забелязах приятен на вид мъж на средна възраст да скача във вагона. Големите му очи и квадратната челюст ми се сториха познати, но не можех да се сетя откъде.

След няколко секунди мъжът се появи в моето купе. Тъй като по време на краткия престой бяха слезли много хора, сега имаше доста празни места. Той се огледа и за моя изненада дойде и седна точно срещу мен. Може би ме беше разпознал от предишна среща. Или пък беше бивш еднократен клиент, когото не успявах да си спомня. Тогава ми хрумна злокобна мисъл — дали не беше някой от хората на Фун, пратен да ми навреди? Сърцето ми затупа бясно, а междувременно мъжът ми хвърли няколко любопитни погледа, след което извади книга и започна да пише.

Ритъмът на сърцето ми се ускори. Дали пишеше доклад за мен? Помъчих се да се успокоя, че този мъж с интелигентен вид не прилича на човек, който би работил за Фун. Поглеждах го често-често крадешком и реших, че може би е писател.

Когато най-сетне уловихме погледите си, той ми се усмихна извинително и се върна към тефтера си. Дланите ми се изпотиха и реших да се преместя в друго купе. Но когато взех багажа си и цина и понечих да се изправя, видях, че мъжът не пише, а скицира мен.

Внезапно една тревожна светлинка изгасна в съзнанието ми и ме обля облекчение. Оставих вещите си и седнах обратно на мястото си.

— Вие ли сте, господин Дзян Моу?

Мъжът вдигна поглед и очите му потърсиха моите.

— Да, аз съм. Но откъде знаете името ми?

Историята беше толкова заплетена, че не знаех как да отговоря.

Той настоя:

— Срещали ли сме се някъде?

— Да.

Сега той ме огледа с жив интерес.

— Изглеждате ми позната, но не мога да се сетя къде бихме могли да се срещнем.

— Казвам се Ху Сян Сян. Запознахме се преди десет години на юансяо фестивал в Залата на безсмъртните „Белия жерав“.

Видях, че се напряга да се сети.

— Бях със сестра Перла. Тя ме представи. Каза ми още, че ако извадя късмет, някой ден може да се съгласите да ме нарисувате и да ме направите много известна. Спомняте ли си?

— Да, сега си спомням. Но толкова сте се променила…

— Естествено, господин Дзян, оттогава минаха много години!

Зяпахме се в мълчание, разравяхме стари спомени и рани. Подзех, като внимателно премервах думите си:

— В последното си писмо Перла ми заръча, в случай че някой ден се натъкна на вас, да ви предам, че…

Изведнъж изпитах такъв гняв към грубостта на този мъж, че се зачудих дали заслужава да му кажа за любовта на Перла.

Той се наведе леко напред. Видях, че очите му са се зачервили.

— Да ми предадете какво?

— Че вие продължавате да сте… мъжът, когото е обичала най-много.

Когато чу това, Дзян Моу изрече с дрезгав глас:

— Перла ми липсва… толкова много.

Подсмихнах се презрително.

— Къде бяхте, когато тя най-силно се нуждаеше от вас? Защо поне не й пратихте някоя и друга утешителна дума?

— Това ли си помисли Перла, че съм толкова безсърдечен?

Кимнах утвърдително.

— Когато се случи онова, бях в Пекин, рисувах по поръчка на богат покровител. Не знаех нищо до завръщането си в Шанхай. Чак месец след като тя… бе умряла. Сърцето ми бе разбито, когато узнах това. Но тогава нямаше какво да направя — той млъкна, сетне добави с по-ведро изражение: — Благодаря ви, че ми предадохте думите на Перла.

Почувствах как гневът ми се разпръсва. На сутрешната светлина, нахлуваща през прозореца, видях какво бе привлякло Перла към него: широко чело, квадратна мъжествена челюст и силно, артистично излъчване.

След като му разказах подробностите около смъртта и погребението на Перла, той потъна в мълчание, а върху лицето му се настани меланхолията. Накрая ме попита какво съм правила през годините, откакто сме се видели за последно. Разбира се, пропуснах някои факти, особено причината, поради която сега напусках Шанхай в третокласен вагон.

Щом свърших, той ме огледа многозначително.

— Сян Сян, искам да направя нещо да изкупя вината си пред Перла и да спазя обещанието си.

— Какво?

— Да те нарисувам.

— С маслени бои?

Думите картина с маслени бои рядко се чуваха в Китай. Сърцето ми затуптя ускорено. Щеше да е такова приключение да бъда нарисувана не с мастило, а с бои! Той кимна.

— В Пекин имам заможен благодетел, който ми нае студио. Мога да ви нарисувам там.

Обясни ми, че ще завърши портрета само за три дни, ако съм съгласна да позирам седем-осем часа всеки ден. Тъй като никой от нас не разполагаше със свободно време за пилеене (аз трябваше да намеря майка си, а той да изпълни поръчката си), уговорихме се да започнем възможно най-скоро.

 

 

На следващия ден, когато пристигнахме на Пекинската гара, взех адреса на студиото на Дзян Моу и набързо се сбогувах с него. Вместо да отида да потърся майка си в храма „Чист лотос“, първото, което сторих, бе да се отправя към евтина, но порядъчна странноприемница, която бях намерила близо до Уанфу Дзин при някогашните си скитания из града. След като се настаних, изкъпах и преоблякох, вечерях с голяма купа нудъли дан дан и наех рикша до студиото на Дзян Моу. Адресът, който ми беше дал, се оказа стара сграда в Уанфу Дзин, разделена на апартаменти. Изкачих се бързо до петия етаж и позвъних. Художникът ми отвори вратата и ме въведе в просторно помещение, почти празно, като се изключат платно, окачено на триножник, и маса, покрита с пособия за рисуване.

Той ме изгледа напрегнато.

— Да започнем ли веднага?

Кимнах в съгласие. Макар да не го бяхме обсъждали, и двамата знаехме, че ще позирам гола. Затова след като се настаних, започнах — без да го питам — да събличам дрехите си, сякаш все още бях в павилиона „Прасковен цвят“. За щастие стаята се отопляваше с два мангала. Извих тялото си, като се опитвах да намеря най-добрата поза. Дзян Моу леко премести крайниците и торса ми. За мое разочарование той погледна тялото ми, без да го удостои с признание. Това не значеше, че изглежда като да не ме вижда, а по-скоро, че сякаш тялото ми не събужда у него страст, не поражда желание. Чак такъв професионалист ли беше? Ала аз също бях професионалистка — в доставянето на наслада, съблазняването, възбуждането. Тогава защо тук, в студиото му, той бе успял в професията си, а аз се провалих в моята?

Накрая намерих идеалната поза — положих дясната си ръка зад главата си, а лявата отпуснах върху ин частта си, чиито косми се подаваха изпод тънките ми пръсти. Гърдите ми стърчаха напред, като че ли изгаряха от нетърпение да бъдат милвани, галени, целувани.

Дзян Моу ми хвърли няколко продължителни, непоколебими погледи, преди да започне да скицира върху платното. Вдигаше въглена да измерва, след което нападаше платното със стремителни движения, а въгленът издаваше резки, стържещи звуци. Първият ден беше само за скициране, чак на втория започна да рисува с бои. За да улови нужното му качество на светлината, нахлуваща през прозореца, Дзян Моу работеше бързо. Боята, сякаш влюбена в художника, прилепваше към робата му, към пръстите, лицето, косата. Не смеех да отроня нито звук от страх, че най-малкото разсейване ще предизвика грешен ход на четката.

От време на време спираше да нахвърля бележки — какъв цвят да използва, къде да има светлосенки, положението на ръцете и краката и прочие. Така можеше да работи, след като си тръгнех.

В следобеда на третия ден добави няколко детайла и поправи някои дребни грешки. Накрая, когато вече се мръкваше, той остави четките си, обърна статива към мен, за да погледна за пръв път готовата работа.

Бях омагьосана от видяното. Дзян Моу беше успял да добави палави искрици в очите ми. Повдигнатите ъгълчета на устните ми извикваха образа на разтварящ се лотос. Контрастът на тъмната ми коса върху бялата кожа сякаш изразяваше някакво дълбоко прозрение за личността ми. И богатите, ярки цветове на маслените бои!

След като остави четките си, художникът ме погледна със съвсем други очи — бях се върнала към живота като жена.

Докато се опитвах да облека робата си, той вдигна ръка да ме възпре.

— Сян Сян, остани така, моля те.

Погледнах го настойчиво и пуснах робата да се плъзне на пода като листа, падащи от есенния вятър. Сега стоях напълно гола пред мъж. Едва ли си струва да го споменавам, тъй като го бях правила почти всеки ден от живота си като зряла жена. Ала този път беше различно. В мен се гърчеше дракон, който се бореше да изхвърчи извън пределите на тялото ми. Спомних си разказа на Перла за увлечението й по Дзян Моу. Внезапно бях завладяна от силен импулс да преживея чувствата й. Исках да пресъздам онази нощ в храма в градината на духовете, когато за пръв път бях станала свидетел на уравновесяването на ин и ян, чифтосването на небето и земята — художник и проститутка, извършващи безкрайния акт на страстта.

Исках да живея през емоциите на Перла.

Исках да бъда Перла — поне за няколко мига.

Бавно се приближих до Дзян Моу, бившия й любовник, и се пресегнах да докосна лицето му. Той тутакси притисна устата си към дланта ми, сетне усетих езика му да я милва с дълги, влажни близвания. Нададе почти болезнено стенание и почувствах как нефритеният му стълб се втвърдява.

Пренесе ме обратно на дивана, където бях позирала допреди няколко минути, и нежно ме притисна върху него. Бързо съблече дрехите си и коленичи, засмука същите онези зърна на гърдите и заоблизва същия онзи пъп, които преди малко така изящно бе пресътворил на платното. В следващия момент скочи върху ми като пантера. Чух как простенвам, когато ръцете му се плъзнаха под бедрата ми и ме повдигнаха да се слея по-лесно с него. Сега твърде възбудени да уравновесим ин и ян, ние разбихме този баланс. Докато се опипвахме трескаво, двамата се строполихме от дивана, претърколихме се на пода и съборихме малка маса. Разхвърчаха се четки и тубички. Един буркан подскочи и разля маслена боя по телата ни, след което се прокрадна в ъгъла. Когато нефритеният стълб на Дзян Моу проникна дълбоко и твърдо в златната ми порта, аз нададох продължителен писък като животно на заколение. Той го напъха по-дълбоко, а аз забих нокти в гърба му, докато внезапно нададе нечовешки вик и се отпусна върху тялото, което толкова съвършено бе увековечил с четката си…

Лежах до Дзян Моу с празно съзнание като в полусън. Постепенно си възвърнах представата за място. Знаех, а бях убедена, че и той е наясно, че това загубване на душите се случва за пръв и последен път. Бях напълно сигурна, че докато бяхме правили любов, съзнанието му бе изпълнено с Перла, точно както моето бе изпълнено с единствената ми любов, Цин Джън. Не че художникът приличаше на моя даоистки монах, нито пък аз на Перла. Бяхме се използвали взаимно, за да разбудим отново тези безнадеждни страсти.

Въпреки всичко обаче може би това беше най-задоволителната ми връзка. Кратък следобед, непомрачен от безсмислени копнежи по трайност, и красива картина, която щеше да остане завинаги. Изправих се, облякох се, взех картината, която Дзян Моу ми бе опаковал, и се запътих към семплата си хотелска стая.

Никога повече не се видяхме.