Минмей Ип
Павилионът „Прасковен цвят“ (4)

Елегантно празненство

След времето, прекарано в тъмната стая, осъзнах, че животът в павилиона „Прасковен цвят“ не е толкова хубав, колкото изглежда. Освен това, макар и неохотно, бях станала жена. Ала дните минаваха и аз бях твърде заета с усвояването на изкуствата — и твърде уплашена — да размишлявам за бъдещето си. Всяка седмица трябваше да взимам уроци по пеене, свирене на пипа, рисуване и калиграфия и всеки ден трябваше да се упражнявам пет-шест часа без прекъсване.

Веднъж бях толкова изтощена, че помолих мама за почивка. На тлъстото й лице разцъфна широка усмивка.

— Ай-я! Сян Сян — тя се потупа по гърдите, — да не мислиш, че аз ще спечеля от всички тези уроци? — сетне заби дундестия си пръст в челото ми и го натисна. — Ти ще спечелиш, глупаво момиче, ти! — тя млъкна да си поеме дъх. — Само почакай да станеш известна, може би тогава ще покажеш малко благодарност към твоята мама, която те е карала да взимаш всички тези уроци!

От всички изкуства най-много харесвах свиренето на пипа — четириструнната лютня. Отчасти защото ми допадаше приятният звук на инструмента, отчасти защото харесвах Перла, моята учителка. Доставяше ми безкрайно удоволствие да наблюдавам вирнатата й брадичка, издадените й устни и тънките й пръсти, които кръжаха над инструмента като пеперуди, танцуващи от цвете на цвете. Освен това стаята й не беше като моята. Копринените й завеси, бродираните чаршафи, тоалетката с мраморна повърхност, позлатеното огледало, пищно украсеният западен часовник и картините на красиви жени ме запленяваха. Когато ходех там, очите ми бяха заети да изучават красивите предмети, докато вдъхвах смесицата от ухания на цветя, благовония и парфюмираното й тяло.

Бях заинтригувана и от вълшебната сила на Перла — мъжете огладняваха и ставаха палави, когато попаднеха в радиус от петдесет ярда от нея. Когато я забележеха, те подобно на котки, протягащи лапи към риба, нетърпеливо посягаха към буза, ръка, крак, бедро, гърда.

Поради натоварената си програма в „Прасковения цвят“ нямах много време да мисля за „леля“ си, нито за „чукането“, описано от Малка червена.

Но от онзи ден прислужницата беше толкова погълната от задачите си, че когато се засичахме в коридора или на двора, все не успявахме да довършим разговора си. Що се отнася до Фан Жун, макар да бе обещала, че скоро ще ме просвети за чукането, тя беше по-заета да се кара на сестрите, да се кланя на важни гости или да се радва на счетоводната си книга, докато отмята дебелите мъниста на сметалото с пръстите си като наденички.

Въпреки това тук-там в „Прасковения цвят“ аз все пак успявах да доловя някоя и друга пикантерия за тази загадка.

— Ах, небеса, как може да си мисли, че ще влезе в мен, когато леля ми е между нас!

— Вярно ли е, че малкият му брат е недохранен?

— Знаеш ли какво е усещането клечка за зъби да падне в кладенец?

 

 

Макар сега да не бях напълно невежа относно тази работа с чукането, тя все пак в много отношения ми изглеждаше непонятна. Но кого да попитам? Разбира се, вече бях пробвала с Перла в края на уроците ми по пипа, но тя или изглеждаше уморена, или бързаше да забавлява гост.

— Ах, Сян Сян — обясняваше ми тя извинително, — мама ми каза да те науча, но точно сега не съм в настроение.

Нямах представа дали действително е толкова изтощена и заета или няма желание да ми каже, но след като мама й бе възложила да е моя учителка, смятах, че е нейно задължение да задоволи любопитството ми за чукането.

Но нямаше как да разпитам отново Перла, защото сега всички в „Прасковения цвят“ трескаво се подготвяха за лунната Нова година. Мама беше наредила на слугите и прислужниците да измият прозорците, да излъскат подовете и да полират мебелите. Вратите бяха окичени с цветни фенери и облепени с червени свитъци за късмет. Слугите извадиха червената драперия, избродирана със сто плода (за дълголетие), да покрият големия луохан стол в гостната. Към страничните облегалки на стола вързаха по една бамбукова пръчка, символизираща честите повишения (тъй като бамбукът расте висок). Вечерта срещу Нова година всички ние седнахме и зачакахме да видим кой гост ще пристигне пръв и ще запали свещите на червения дракон и феникса.

В деня на Нова година слугите изстреляха фойерверки да отпратят старата година, да посрещнат новата и да прогонят злите духове. Смях, шеги и пожелания за късмет изпълваха гостната и банкетната зала на „Прасковения цвят“. След като мама и де ни заведоха да се помолим пред всички богове и богини, леля А Пин донесе четири големи сребърни подноса, пълни с дим сум. В духа на Новата година клиентите се впускаха в бясно харчене на пари — плащаха прескъпо за храната, раздаваха бакшиши на всеки, попаднал пред погледа им, и играеха хазарт с високи залози.

На десети януари преброих припечелените пари и с въодушевление установих, че съм изкарала почти десет сребърни монети — само за да бъдат отмъкнати от мама. За сметките, обяви тя. Разстроена, отидох в кухнята да потърся утеха при Гуйгуй. Кученцето беше толкова доволно, че ме вижда, че дори докато гълташе останките от храна, ме погледна и размаха опашка.

Вдигнах го и зарових лице в топлата му пухкава козина.

— Гуйгуй, беше ли добро бебе?

Той кимна и облиза лицето ми, като остави парченца полусдъвкано месо по бузите ми.

 

 

След няколко дни, когато суматохата около Нова година най-сетне бе замряла, отидох в стаята на Перла за поредния урок по пипа. Изненадах се, че не е подготвила инструмента както обикновено. Вместо това тя грижливо очертаваше с молив веждите си пред огледалото и си тананикаше. Защо се суетеше над две тънки линии, вместо да настройва четирите струни?

Докарах най-хубавата си усмивка.

— Сестро Перла, днес няма ли да имаме урок?

Тя вдигна вежди и ми хвърли изпълнен с любопитство поглед в позлатеното си, богато резбовано огледало.

— Забрави за урока по пипа. Тази вечер ще ти преподавам други уроци.

Преди да успея да попитам: „Ами уроците по чукане“, тя ме погледна косо с издължените си очи на феникс.

— Чух, че преди време си била заключена в тъмната стая?

Кимнах утвърдително.

— Значи си научила урока си за тъмната стая!

Не успях да измисля какво да кажа, затова кимнах повторно.

— Защо избяга?

— Да изпратя мама.

— Плати висока цена.

Запазих мълчание и тя попита:

— Къде замина майка ти?

— Да стане монахиня в будистки манастир в Пекин.

Перла избухна в смях, докато сълзи потекоха по страните й. Ръката й трепна и тя направи грешно движение, от което едната й вежда се изкриви. Когато най-сетне се успокои, извади копринена кърпичка от нефритената си гривна да попие очите си и да избърше веждата.

— Сестро Перла, какво му е смешното?

Тя почука с пръста си с червен нокът отражението ми в огледалото.

— Ха, не ти ли се струва смешно? Майка ти ще стане монахиня, а ти — курва?

— Но аз не съм…

— Сян Сан, да не би да мислиш, че тук те хранят, обличат и обучават в изкуствата току-така? Смяташ, че павилионът „Прасковен цвят“ е благотворителна организация ли? Или държавно училище по изкуствата? — тя ме тупна по главата. — Колкото по-рано се разделиш с илюзиите си, толкова по-добре, схващаш ли? — тя замълча, докато оправи веждата си. — Знаеш ли, понякога не е твърде зле да си проститутка. Особено ако станеш известна и срещнеш някой, който е толкова богат и те обича толкова много, че да те откупи и да те отведе у дома като пета или шеста наложница — тя се извърна да ме щипне по бузата с тънките си пръсти.

— Ясно ли ти е, малка курво?

Тъкмо се канех да възразя, когато внезапно си спомних думите на майка ми: „Направи всичко възможно да се разбираш с всички, в противен случай няма да имаш покрив над главата си, нито дори рядка оризова каша да стоплиш стомаха си.“

Освен това, когато ти подхвърлят истината като буца пръст в лицето, как да реагираш, освен да я преглътнеш?

Затова преглътнах с усилие и процедих усмивка.

— Да, сестро Перла.

Тя се извърна да огледа напудреното си лице. Красива и неподвижна, приличаше на изящно изваяна статуя на Гуан Ин — богинята на милосърдието, — която винаги се вслушва във виковете за помощ.

Аз изтърсих отдавна сдържания си въпрос:

— Сестро Перла, какво е чукане!

— Сян Сян! — тя ми хвърли сърдит поглед в огледалото. — Тази дума е изключително вулгарна.

— Но нея използват мама и Малка червена.

— Да, аз също я използвам, но тя е за възрастни, не за малко момиче като теб.

— Но, сестро Перла, аз вече не съм малко момиче. Аз съм жена!

— О, нима? — тя повдигна вежди. — Това означава, че си била чукана, така ли?

Думите й ме ужилиха като пчела.

Изкрещях:

— Не, разбира се, че не!

Тя се засмя и разкри равна редица перлени зъби.

— Добре, не си била чукана, не още, нали? — сетне ме погледна обвинително. — Сян Сян, вместо да казваш чукане, защо не казваш чифтосване на небето и земята, уравновесяване на ин и ян или раздвижване на облаците и дъжда?

Тя ме погледна косо.

— А и защо толкова бързаш да научиш всичко това, не можеш ли да почакаш да станеш шибана курва?

Този път сдържах езика си зад зъбите.

Перла се усмихна закачливо.

— Малка червена не ти ли каза вече какво означава чукане?

Преди да успея да отговоря, изражението й стана сериозно.

— Както и да е, скоро мама ще ти даде книги за тайните игри. По-добре да ги изучиш из основи, ако после имаш въпроси, ела и ме питай.

— Имаш ли тези книги?

— Вече не са ми нужни — тя потупа главата си, — всичките са тук.

Обърна се към огледалото и продължи да се занимава с грима си, докато веждите й заприличаха на две тънки листа. Схванах, че това беше знак да преустановим разговора на тема чукане.

Перла положи довършителните щрихи на веждите си и се обърна да ме погледне в очите.

— Сян Сян, довечера ще развличам гости на голямо празненство и — щипна ме тя по брадичката — ти идваш с мен, малка вещице с късмет.

Изненадах се, като чух това. Не бях очаквала да ме поканят навън толкова скоро.

— Сестро Перла, кой ме е поканил?

Внезапно сърдечността в тона й изчезна. Тя присви очи.

— Много богат бизнесмен. Но не си мисли, че вече си толкова неустоима да те покани навън. Той покани мен, ясно ли е? Ти просто ще се домъкнеш с мен.

Кимнах. Сълзи изпълниха очите ми, но не ги оставих да се стекат.

Когато видя, че съм на ръба да заплача, Перла отново смекчи тона си.

— Сян Сян, най-добре да започнеш да осъзнаваш собствената си стойност. Не знаеш ли, че вече си доста известна? Хората разпитват за теб: „Кое е това хубаво момиче с две очарователни трапчинки?“ Един дори каза: „Толкова е красива, че със сигурност някой ден ще стане мин дзи!“

Мин дзи — престижна проститутка. Какво ли би било това?

Перла вдигна ръка и втри парфюм под мишницата си.

— Никога не е твърде рано да бъдеш забелязана, глупаче. Животът тук е кратък и никоя няма цяла вечност да блести с младостта си.

Тя се накипри пред огледалото — вирна брадичка, сведе очи, навлажни устни, вдигна рамене така, че халатът й се плъзна и разкри гладката й бяла кожа, сетне погали гърдата си с лакираните си в червено пръста. После зарецитира стихотворение:

Когато цветето разцъфне, откъсни го.

Не чакай, докато остане само гола клонка

След това се обърна към мен, а гласът й бе пропит със сантименталност.

— Разбираш стихотворението, нали, Сян Сян?

Кимнах, твърде тъжна да кажа каквото и да било.

Перла най-накрая приключи с гримирането. Отиде до гардероба и изхлузи халата си. Нададох лек вик — тялото й беше чисто голо!

Тя ме погледна изпод вежди и се изкикоти.

— Никога ли преди не си виждала гола жена?

Поклатих глава, докато оглеждах вирнатите й гърди, леко издутия корем и избуялата тъмна област между белите бедра, напомняща за плътното мастило, което учителят ми по рисуване господин У мацваше по оризовата хартия.

Моят оглед явно изобщо не смущаваше Перла. Тя каза:

— Свиквай с това. Сян Сян. Защото, повярвай ми, съвсем скоро ще виждаш много голи тела. Но имай предвид — тя изсумтя, — телата, които ще виждаш и ще се научиш да задоволяваш, са доста различни от нашите. Те принадлежат на чоу нанжън!

Смрадливи мъже.

Мина секунда, преди да избухнем в неконтролируем смях. В този кратък, мимолетен миг си помислих, че я харесвам страшно много.

Тази вечер Перла изглеждаше особено привлекателна. Червената копринена рокля с бродиран златист феникс прилепваше по тялото й толкова плътно, сякаш птицата бе нарисувана върху кожата й. Високата яка на жакета обвиваше врата й като венчелистчета около пъпка — нейното бленувано лице с формата на гъше яйце. Дългата й коса бе защипана с фиба на хлабав кок в основата на врата й и ароматизирана с олио от османтус. Беше украсила своите три хиляди нишки проблеми със свежи сливови цветове и златна филигранна пеперуда. Устните й, начервени в пурпурно и леко нацупени, изглеждаха така, сякаш умират за сладката роса на някой екзотичен еликсир. Две нефритени обици — като две зелени очи — просветваха загадъчно.

— Сестро Перла, великолепна си! — възкликнах аз и подуших парфюма й.

Тя ме ощипа по бузата сърдечно.

— Благодаря ти, Сян Сян — сетне очите й се натъжиха. — Красотата е всичко, което имаме — въздъхна тя, — така де, като изключим чара.

Последва дълго мълчание, преди настроението й да се смени отново и да ме огледа игриво.

— Сян Сян, ти самата си много хубава малка мръсница. А сега се обличай.

Извади от шкафа си копринена блуза и панталон и ми ги подаде. Облякох ги и Перла заяви:

— Добре, сега нека ти помогна да се гримираш.

Когато най-сетне бяхме готови да излезем, огледахме отраженията си в огледалото. За моя изненада аз изглеждах напълно различно — поне с пет години по-възрастна. Блузата и панталонът в зелено с розови сливови цветове, макар и малко широки, ми стояха много добре — сякаш пролетта бе разцъфнала по торса и крайниците ми. Подчертани от розовите сенки и черния контур, очите ми излъчваха сияйни искрици, които не бях забелязвала по-рано. Канелената помада на косата ми като че ли превръщаше моите три хиляди нишки проблеми в тайнствено черно огледало.

— Красиви сме, нали? — измърка Перла.

Бях едновременно твърде срамежлива и твърде развълнувана да отговоря.

Тя грабна кожено палто и вълнен шал от канапето си.

— Сега да вървим да упражняваме чара си! — възкликна тя, сетне уви шала около рамената ми и ме измъкна от стаята.

В този момент Фан Жун се завтече към нас по коридора. Огромните й гърди се полюшваха като океански приливни вълни под бродирания й червен жакет.

— Побързай, Перла, господин Чан е още на среща, но колата вече чака долу. Двамата с де ще ви последваме в друга кола — като гадател, хванал нов клиент, мама ме огледа продължително, накрая промърмори: — Ах, колко красиво, това доказва, че моите стари очи все още са остри като сатър.

Пред „Прасковения цвят“ ни очакваше голяма, лъскава черна кола. Когато ни видя, шофьорът с униформа и шапка дойде от нашата страна и отвори вратата.

Докато се опитвах да пропълзя вътре, Перла ме издърпа рязко.

— Сян Сян, спри! Това е изключително вулгарно. Виж мен.

Тя се приведе на седалката, след което бавно завъртя краката си в колата. Отрязък от бедро проблесна от цепката на роклята й.

— Но, сестро Перла — казах аз с разпален шепот така, че да не ни чуе шофьорът, — видях цялото ти бедро, дори бельото!

След като се качих, Перла се втренчи в огледалото за обратно виждане, приглаждайки косата си. Все така загледана в отражението си, тя каза:

— Това е целта, глупаче.

Колата потегли. Бях толкова въодушевена, задето съм излязла, че през целия път не пророних нито дума, като непрекъснато въртях очи да поема минаващия пейзаж.

След множество завои колата най-сетне спря пред древна сграда с червени покриви и бели стени. Двете с Перла слязохме и се отправихме към портата. Четири големи йероглифа в бързописна калиграфия, изписани над трегера, гласяха:

Обърнах се към Перла с въпрос:

— Какво е зала на безсмъртните?

— Даоистки храм.

Какво общо имаха проститутките с даоистите и храмовете? Докато престъпвахме през пурпурната порта, аз най-сетне попитах:

— Сестро Перла, защо някой ще прави празненство в храм?

— Ах, Сян Сян — Перла ме изгледа укорително, — тържеството, на което ще гостуваме, е специално, ядзи — елегантно празненство. Довечера ще срещнеш много прочути хора — художници, учени, поети, актьори, високопоставени държавници. Както и да е, имаш късмет, че си поканена, така че можеш да започнеш да попиваш вкуса на изкуствата — тя млъкна и ме изгледа многозначително. — Тоест ако искаш да си мин дзи. Искаш ли?

Не знаех дали да отвърна с „да“ или „не“. Може би и двете. „Да“, защото би ми харесало да съм престижна, „не“, защото, не е нужно да казвам, мразех дори мисълта да съм проститутка. Независимо от това знаех, че двете думи заедно означават нещо доста различно. В „Прасковения цвят“ бях чела изящни стихотворения и бях виждала изтънчени картини от жени — включително и Перла, — носещи тази титла. Сред образованите хора, вместо да бъдат презирани, те бяха високо ценени — разбира се, заради красотата им, но още повече заради многобройните таланти и освободеното артистично излъчване.

Продължавах да се чудя дали да кажа „да“ или „не“, когато с изненада установих, че главата ми, противно на волята, вече кима като чукало, което се удря в хаван.

Сега Перла прошепна в ухото ми:

— Естествено, ще има и груби бизнесмени, и лоши хора като полицаи, политици и дори членове на тун.

Когато стъпихме в двора, където се провеждаше празненството, във въздуха се възцари тишина.

Нададох кратък вик.

Това беше най-красивото място, което някога бях виждала. Вдъхнах уханията на храната и сладникавия аромат на благовонията. Пъстроцветни фенери във всевъзможни форми и размери висяха от сливови дървета, полюшваха се и трептяха от бриза. Ярки праскови бяха пораснали с големината на бебешки глави; шаран просветваше в оранжево; кон подтичваше на вятъра; пламтящ дракон протягаше лапите си и се извисяваше във въздуха.

Върху няколко маси бяха наредени листа оризова хартия, четки, мастилници, сервизи за чай, кани с вино, подноси със закуски и плата с дим сум. Двете с Перла се носехме насам-натам, наблюдавахме как някои сестри рисуват, други репетират декламиране на поезия или пеят арии от пекински и кун опери, докато трети флиртуват с охранителите и слугите. Капки роса се олюляваха по сливовите цветове, докато златните шарани в рибарника размахваха опашки.

Прииждаха все повече и повече гости. Мъжете изглеждаха важни и застрашителни в скъпите си роби или модерни костюми. Сестрите бяха в най-превъзходния си вид — върбови тела, пременени в коприна, лъскави коси, украсени с бижута, безукорен грим, а изящните им ръце пърхаха над наргилета, чукаха чаши, заглаждаха напомадени коси, потупваха дебели бузи, дори се пъхаха в претъпкани джобове.

Внезапно ме връхлетя прилив на вина. За жалките петнайсет минути, откакто бях в тази зала на безсмъртните, напълно бях забравила майка си. Сега тя сигурно седеше в аскетичен манастир, рецитираше сутри и удряше дървена риба да натрупа заслуги за мен.

— Красиво е, нали? — Перла ме ощипа по рамото, откъсвайки ме от мислите ми. — Още е рано, така че да отидем да разгледаме фенерите, преди да пристигне голямата ми риба господин Чан.

Тя ме поведе покрай прислужничките, които нареждаха храни и напитки под зорките погледи на Фан Жун и У Цян.

Накрая Перла спря пред голямо дърво. От фенерите се полюшваха ивици оризова хартия, надписани с калиграфия.

Тъкмо се канех да прочета йероглифите, когато звънливият й глас се извиси в ухото ми.

— Сян Сян, знаеш ли, че тази вечер е юансяо, Празникът на фенерите?

В мен се надигна тъга. Разбира се, че знаех за юансяо — фестивалът, с който се празнува туанюан, семейното събиране. Но баща ми вече беше мъртъв, а майка ми беше на хиляди мили от мен. Бяха изминали четири месеца и аз все още нямах никаква вест от нея, както ми бе обещала. Останала без семейство, как бих могла да празнувам семейното събиране? По същото време предишната година майка бе приготвила вкусна вечеря и баба бе окачил нашите фенери в любимите ми форми на паун и на лунната богиня Чан Ъ. След като изядохме сладките заоблени понички, символизиращи щастливото семейно събиране, родителите ми ме заведоха в градината Ю в стария град. Обиколихме множеството прочути живописни места и се насладихме на фенерите, фойерверките, акробатите, жонгльорите, лъвските танци. Когато се изтощихме от цялото това обикаляне и вълнение, баба ни заведе на улична сергия за по чаша жасминов чай.

След това отидохме да разчитаме гатанки. Баба, вещ в литературата и всички класики, почти винаги успяваше да разгадае трудните и печелеше куп награди. Ето защо аз самата станах много добра в решаването на гатанки. Наградата, която той спечели миналата година, беше ветрило със стихотворение:

Миналата година по време на юансяо

фенерите грееха ярко като дневна светлина.

Когато луната се покатери върху дърветата,

влюбените се срещнаха в здрача.

Тази година по време на юансяо

луната и фенерите са още тук,

но хората от миналата година ги няма.

Останали са само сълзи,

които навлажняват ръкавите

на пролетните ми одежди.

Това беше много известно стихотворение от Оуян Сиу, поет от династията Сун. Баба ми бе обяснил, че макар да изглежда тъжно, посланието му всъщност е положително.

— В миналото на жените и девойките не им е било позволено да се разхождат извън дома си сами. Тази забрана се е вдигала по време на фестивала юансяо и тогава омъжените жени излизали да се забавляват, а младите момичета се срещали с любимите си с оправданието, че се наслаждават на фенерите. Така стихотворението поощрява свободата да търсиш любовта.

Баба нежно ме бе потупал по главата.

— Сян Сян, когато пораснеш, няма да наема сватовник да ти избира съпруг. Ще си свободна да намериш човек, когото обичаш.

Сега, припомнила си татко и това стихотворение, аз силно се натъжих. Може би то предаваше хубаво послание, както го бе разтълкувал баща ми, но той бе пропуснал и лошото предзнаменование, което съдържаше. Тази година фенерите бяха там, но и двамата ми родители ги нямаше, останали бяха само сълзи по зимните ми одежди.

Виждайки, че съм на път да заплача, на лицето на Перла грейна широката, сладка усмивка, която обикновено пазеше за клиентите си големци.

— По-бодро, Сян Сян! Хайде да разгледаме гатанките.

Подсуших ъгълчетата на очите си и започнах да чета в мълчание. Тъкмо щях да дам отговора, когато почувствах ръка на рамото си. Беше Перла, а до нея се извисяваше трийсетинагодишен мъж с големи и гладни очи, високо чело, квадратна челюст и дълга ръка, обвита около тънката талия на учителката ми.

Той наведе зачервеното си лице до нейното гримирано и проговори така, сякаш току-що бе преглътнал огнена топка:

— Малка Перла, знам, че тази вечер трябва да правиш компания на господин Чан, но преди това можеш ли да…

Тя извади ветрилото си, разтвори го и започна да го размахва бързо, като междувременно леко отблъсна мъжа с бедрото си.

— Йор! Откога нашият надарен художник на маслени платна обръща внимание на обикновена жена като мен?

— Не, Перла, ти си най-красивата жена, която някога съм виждал, дамата от сънищата ми.

Перла махна пренебрежително с ръка.

— Тогава по-добре сега иди да спиш и ще те видя по-късно в съня ти.

Мъжът изглеждаше като попаднал в капан. Перла ми смигна и привлече вниманието му с жест.

— Дзян Моу, нека ти представя малката си сестра Сян Сян — сетне тя се извърна към мен и ми заповяда: — Сян Сян, отдай почитанията си на господин Дзян, най-известният портретист с маслени бои в Шанхай. Ако извадиш късмет и се държиш подобаващо, може би някой ден той ще пожелае да те нарисува и да те направи много известна.

— Ще го направите ли, господин Дзян? — попитах аз, усетила как страните ми пламват.

— Щом сестра ти казва така — отвърна художникът, а погледът му шареше по тялото на Перла.

Тя продължи да си бъбри с господин Дзян, като му хвърляше палави погледи и докосваше тялото му с гладките си ръце и пръсти. Накрая прошепна нещо в ухото му и махна пренебрежително, при което прочутият портретист се отдалечи като покорно куче.

Перла се извърна към мен.

— Сян Сян, сега защо не започнем да четем отново?

Фенерът, който бях взела, беше във формата на петел, а гатанката му беше написана с бързописна калиграфия.

Тялото му може да разбие търбусите на злите духове.

Дъхът му реве като гръм.

Звукът му раздира небето и разкъсва земята.

Но когато погледнеш назад, вече е купчина пепел.

(предмет)

Изкрещях отговора на Перла:

— Фойерверк!

Тя ме погледна одобрително.

— Добре, Сян Сян, сега прочети тази — тя посочи към феникс.

Лице, красиво като лунен сърп, и уши, бдителни като на бухал.

Десет хиляди ръце се протягат за десет хиляди отчаяни гласове.

(персонаж)

Отново изстрелях отговора:

— Гуан Ин, богинята на милосърдието, която се вслушва в зова на нуждаещите се и се притичва на помощ!

Перла ме изгледа изпитателно.

— Много добре, наистина си умна, а? — сега тя посочи към лотос. — А какво ще кажеш за тази?

В този момент пронизителен взривен звук разцепи въздуха.

— О, небеса! — изпищя Перла. — Някой е прострелян!

— Как разбра?

— Не се случва за пръв път. Толкова е ужасно. Да вървим да видим кой е късметлията.

Перла ме сграбчи за ръката и забързахме към източника на звука.