Минмей Ип
Павилионът „Прасковен цвят“ (10)

Бръчките на дълголетието

Четири дни по-късно, когато още страдах до болка, че горкият Гуйгуй е приключил живота си в стомаха ми, Малка червена дойде и ме отведе в стаята на Перла. Осъзнах, че мигът, от който се ужасявах толкова много, наближава. Сърцето ми помръкна, подметките на чехлите ми се влачеха и виеха по пода.

Малка червена почти ме тикаше.

— Сян Сян, моля те, побързай, днес е големият ти ден и мама вече губи търпение.

— Мамо — поздравих аз буцата месо, която ме чакаше на прага.

Фан Жун беше издокарана в розов жакет със сложно преплетени златни копчета с размера на гроздови зърна. Когато ме зърна, на лицето й се изписа широка усмивка. Тя ми направи знак да седна до голямата позлатена тоалетка на Перла.

— Сян Сян, днес ще те облека красиво като фея — заяви тя и ме огледа злорадо, сякаш внезапно съм се преобразила в златна колона.

Масата беше покрита с пособия на суетата: пудра, руж, червило, парфюм „Цветна роса“, крем „Снежно цвете“, гребени от черупка на костенурка, коралов фуркет, три свежи цветя и, за мое изумление, златна гривна и чифт нефритени обици със злато.

В огледалото мама ме изучава в продължение на няколко минути.

— Имаш късмет, че веждите ти са извити като полумесеци. Иначе трябваше да ги оскубя, сетне да ги очертая с мастило.

Мастило? Исках да попитам за какво иде реч, но реших да си държа езика зад зъбите.

Мама започна да изпълнява върху мен кай лиен или „отваряне на лицето“. Първо завърза червен конец на палците и средните си пръсти, после го сложи между зъбите си. След това започна да „стърже“ лицето ми с конеца, отстранявайки мръсотията и мъха.

Лицето на Фан Жун беше толкова близо до моето, че можех да преброя космите в широките й ноздри, да проуча златните зъби в устата й и да огледам грубоватата повърхност на голямата брадавица. Опитах се да сдържа дъха си, за да не бъде отровен от нейния.

— Сян Сян, отварянето на лицето ти ще те отвори за безкраен добър късмет. Знаеш това, нали?

Кимнах.

— Не мърдай главата!

Аз застинах, докато тя приключи с изстъргването на лицето ми с влажния червен конец. Сетне тя нанесе пудра по лицето ми и врата — пласт след пласт, докато не се сдържах да попитам:

— Мамо, това е достатъчно, защо трябва да слагаш толкова много пудра?

— Защото един нюанс на бялото може да покрие сто грозотии и всички мъже харесват това, ето защо — тя ми хвърли строг поглед в огледалото. — Мислиш ли, че щях да пилея пари за пудра, ако на мъжете не им харесваше? — после се изкиска, като опръска бузата ми със слюнка. — За щастие не аз платих грима ти.

— А кой?

— Големият господар Фун, разбира се, кой друг? Малка глупачка! — тя посочи към тоалетката. — Виждаш ли гривната и обиците? Това са все подаръци от него. Той иска да си най-красивата малка курва в „Прасковения цвят“ — сега тя ме изгледа заплашително. — Големият господар Фун вече похарчи няколкостотин сребърни монети като домакин на скъпи банкети и хазартни събирания тук, така че гледай да не го разочароваш.

След като мама и Малка червена приключиха с грима и прическата ми, те ми помогнаха да се облека в червен копринен жакет със зелени панталони, и двете с бродерия от цветни панделки. Мама взе свежите орхидеи и ги забучи в косата ми.

Нагиздих се пред огледалото. Наистина ли аз бях момичето, което гледаше любопитно външния свят от стъклото? Или… тя беше просто изтънчено ястие, което да бъде погълнато?

Мама погледна отражението ми и се ухили толкова, че устата й почти изхвръкна от лицето й. Дори брадавицата изглеждаше доволна.

— Виж каква красива принцеса стана, Сян Сян. Обзалагам се, че никой няма да повярва, че си просто курва, ха, ха, ха! — изхили се тя и вдигна ръце да разтвори дундестите си пръсти. — Ето, моите стари ръце, болни от артрит, все още могат да правят чудеса! — след това ме изправи и ме бутна силно по рамото. — А сега към залата за посрещане на гости!

Това беше първият път, когато ме допускаха на въпросното място и за момент останах зашеметена. Никога не бях виждала толкова помпозна и богато украсена стая. Гладко полираните мебели блестяха като бронзови огледала. Върху ниска кафява ракла стоеше висока емайлирана ваза, пълна с розови орхидеи. Техните венчелистчета сякаш ми кимаха, докато клонките им се извиваха елегантно като бързописната калиграфия, която демонстрираше господин У. До едната стена имаше огромно легло с балдахин, чиито колони светеха като златни решетки. Червените възглавнички бяха с бродерии на мандарински патици, лудуващи във вода. Върху тъмночервения чаршаф се преплитаха интимно опашките на дракон и феникс. Зад леглото имаше дълъг сгъваем параван с резбовани сцени от известния роман „Разказ за западната спалня“ — включително и една с учен, който свири на цин! До леглото имаше позлатено огледало, а на стените висяха картини, някои на млади красавици, други на далечни планини. Струи благовония се разнасяха от бронзова поставка за пръчици.

В средата на стаята беше масата на осемте безсмъртни; на кръглия й плот бяха наредени скъпоценни предмети: сиво-зелена купа във формата на разтварящ се лотос, чайник и чаши, изрисувани със златни божури, лакирани в черно подноси, преливащи от бонбони и сушени плодове. До масата на пода имаше две кутии с множество отделения, украсени с цветя и червени панделки.

О, как ми се щеше баба да е още жив и майка ми да е в Шанхай, за да можехме всички заедно да живеем щастливо в тази красива стая! Но, уви! Погледът ми попадна върху купчина бръчки, която помрачи красотата и разби на пух и прах мечтата ми. На висока маса до Старите бръчки имаше две червени свещи с дракон и феникс. Разтопеният восък капеше като кървави сълзи, а високите, ярки пламъци сякаш пръскаха из стаята купчини бръчки като влечуги.

Инстинктивно се отдръпнах назад, но мама ме избута напред.

— Големи господарю Фун, ето я вашата красива Сян Сян.

Заровените в гънки очи на Фун се разшириха, претърсвайки ме като чифт факли, дирещи злато. Внезапно той плесна бедрото си и изкрещя:

— Добре, много добре!

Мама се изкикоти закачливо.

— Добре? Шегувате ли се, големи господарю Фун? Сян Сян е най-добрата!

Фун поглади наболата си брада.

— Най-добрата? Това все още ми предстои да разбера, така че сега…

— Да, да, разбира се, големи господарю Фун, ще ви оставя насаме. Насладете се на вашата нощ на дракона и феникса, гарантирам ви, че парите си струват.

— Дано да е така — той млъкна и ме огледа. — А къде е платът?

Аз изчуруликах:

— Какъв плат?

И лоената буца, и купчината бръчки избухнаха в смях.

За мое учудване мама издърпа бяла носна кърпа изпод ръкава на жакета ми. Нямах представа, че я е скрила там. Тя се усмихна палаво и размаха плата.

— Големи господарю Фун, това е джуан юан, печатът на Сян Сян.

Сега се сетих, че Перла ми беше казала за плата. Джуан юан беше Учен номер едно в имперските изпити и печатът, доказващ това звание, беше червен. Така джуан юан удостоверяваше имперското признание на бележития, станал Учен номер едно. Или в моя случай бележитата ми девственост.

Примигнах, за да сдържа сълзите. Да, скоро щях да получа престижен печат! Но не защото се бях класирала първа в имперските изпити, а защото щях да съм девственицата, чукана за пръв път от старец.

Сега Старите бръчки ми хвърли похотлив поглед.

— Сян Сян, петната от кръвта ти по белия плат ще докажат, че аз съм първият мъж, който разрязва пъпеша ти. Иначе мислиш ли, че бих платил цяло състояние за тринайсетгодишна? Ха! — той посочи масата и двете лакирани кутии. — Всички дрехи, пари, бижута, храна, вино са за теб.

Ъгълчетата на устните на мама се вдигнаха до ушите й, а очите й ме изгледаха строго.

— Сян Сян, поклони се на големия господар Фун и му благодари, бързо!

Направих дълбок поклон и изрекох „благодаря“. В този момент всички уроци на Перла проблеснаха в съзнанието ми. Със силата на волята си принудих ъгълчетата на устните ми да се вдигнат, докато се опитвах с омагьосан поглед да уловя погледа на Фун. Но очите ми направиха погрешен ход и вместо това се озоваха върху бръчките на лицето му.

Фун разтърка брадата си.

— Ела, моя малка красавице — подкани ме той и протегна другата си ръка да докосне лицето ми.

Мама намигна на Фун, после и на мен.

— Погледнете моята малка Сян Сян, толкова е красива, че всеки ще се съгласи, че струва повече от хиляда девственици, взети заедно, нали, големи господарю Фун?

Той избухна в смях. Изненадах се, че макар да беше стар и съсухрен, имаше дълбок, звънлив глас. Дали това беше ефектът от всички девственици?

Мама се изкиска и хвърли многозначителен поглед към свещите на олтара. Чак тогава проумях присъствието на свещите с дракон и феникс — символ на съпружеското единение! Почувствах, че ми се повдига. И тогава осъзнах, че мама вече е излязла и ме е оставила в стаята с тази купчина мърдащи бръчки.

Сега всички те се насочиха към мен като приливни вълни.

— Малка сладурано, какво ще направиш, за да ми доставиш наслада?

Отместих се от смрадливия му дъх на опиум.

— Какво желаете?

— Какво ще кажеш да започнеш с масаж?

Той сграбчи ръката ми и я отърка в неговата. Представих си, че скоро ще свали дрехите си и ще разкрие още черни петна и сбръчкана плът, та дори и нефритения си стълб (който вероятно нямаше нищо общо с нефрита, а повече приличаше на изгнил банан), и усетих още една вълна на погнуса да се надига в стомаха ми. О, Гуан Ин, моля те, помогни ми да се измъкна от тази стая колкото се може по-бързо!

Докато се молех наум на богинята на милосърдието, чийто медальон висеше на врата ми, в главата ми избликна мисъл.

— Големи господарю Фун — подзех аз, като докарах най-хубавата си усмивка. — Какво ще кажете първо да ви забавлявам, а после да ви масажирам?

Множеството бръчки на Фун сякаш се опънаха.

— Забавление? Какво?

— Например пеене?

— Ако имаш хубав глас — той взе наргилето със златна инкрустация и започна да вдишва с гъргорещи звуци. — Добре, давай.

Поех си дълбоко въздух и запях откъс от пекинска опера.

Знамената се веят пред градските порти.

Водя лъвските воини, които се кълнат да бранят родината ми!

Избрах именно това, а не нещо по… по-романтично. Дори в тази красива стая не изпитвах никакво влечение към романтиката.

Когато свърших, Фун запляска ентусиазирано.

Казах си: „О, небеса, а сега какво? Бързо измисли нещо друго!“

Гуан Ин сигурно отново беше чула молитвата ми, защото внезапно ми хрумна нова идея. Процедих поредна усмивка с трапчинки.

— Големи господарю Фун, имам още нещо, с което мога да ви забавлявам.

— Още нещо? Хммм… ти, малка вещице, знаеш много номера, а? Какво е?

— Кунг-фу.

Той се пресегна да ме ощипе по бузата.

— Ха, кунг-фу? Ах ти, кльощав дребосък, знаеш кунг-фу?

— Само позите, не мога да се бия.

Той ме огледа от глава до пети и от петите до главата.

— Къде си се научила? Предполагам, че не тук?

— Не, големи господарю Фун, от баща ми. Той беше актьор по бойни изкуства.

Хвърлих на Фун героичен поглед — нещо, което Перла не ме беше учила, — сетне изпълних достигащ небето ритник — изпънах крака си прав като прът до главата си.

— Ха, никак не е зле — очите му се присвиха през бръчките, за да ме изгледа невярващо.

След това аз разчистих масата на осемте безсмъртни, скочих върху нея и направих осем салта.

— Хао! — извика Фун и изпляска. — Наистина си добра, Сян Сян.

Скочих от масата и вдигнах ръце в жест на уважение.

— Големи господарю Фун, твърде много ме хвалите. Това умение е нищо в сравнение с вещината на баща ми, той можеше да направи сто и осем салта върху масата на осемте безсмъртни. Никой не е в състояние да подобри този рекорд, не и откакто… — спрях се точно навреме, преди да разкрия повече за баба.

Фун ми хвърли любопитен поглед.

— Кой е баща ти?

— Най-известният — бързо смених сценичния псевдоним на баба от Тътнещ гръм на Един тътен от гръм.

Фун се засмя.

— Ха! Разбира се, макар да не съм почитател на операта, аз съм чувал за баща ти. Само дето никога не съм предполагал, че един ден ще събирам ци от скъпоценната порта на скъпоценната му малка дъщеря. Ха, какъв неочакван бонус!

Внезапно си спомних, че наистина имаше актьор на име Един тътен от гръм. Но той беше умрял преди известно време. Заля ме вълна на облекчение.

Фун продължи да се смее толкова силно, че си помислих, че може да се задави до смърт.

Но не го направи. За нещастие.

Вместо това очите му сияеха като двете брачни свещи, а устните му засмукваха лулата на наргилето като бебе, търсещо набъбнало зърно на гърда, докато ме оглеждаше похотливо.

Продължих да размахвам юмруци във всички посоки, сетне направих вихрушка с ритници и извивания на краката.

Развратният старец на път към гроба като че ли вече бе забравил за какво е платил. Беше зает да ръкопляска и да подвиква:

— Хао! Хао!

Окуражена от одобрението му, аз изпълних още номера. Първо имитирах свирепия главорез генерал Гуан. После се превърнах в палавия Крал на маймуните, като мигах и драсках безспир. Сетне станах На Джа, малкия безсмъртен. Затичах из стаята със ситни, енергични стъпки (не като онези накъсани стъпки на златния лотос, които Перла ме бе учила), направих салто и се завъртях на един крак. Накрая скочих във въздуха и тупнах на пода, разтваряйки краката си като китайския йероглиф „едно“.

— Хао! Хао! — крещеше големият господар Фун с гласа си като камбана. — Добре, стига кунг-фу, време е за масаж.

О, милостива Гуан Ин, моля те, не ме карай да докосвам тези бръчки, изглеждат така, сякаш ще се смачкат като мека глина под пръстите ми!

Докарах усмивка с дълбоки трапчинки, опитвайки се да забавя досега си с гниещата плът колкото се може повече.

— Големи господарю Фун, има още един номер, който не съм изпълнила за вас.

— Още? Но, Сян Сян — той се намръщи, като се престори на разстроен, — всички мускули ме болят!

— Големи господарю Фун, само още един, наистина трябва да видите това. Моля ви — аз се ухилих широко да покажа белите си зъби, — това е ненадминатото ми умение.

— Добре тогава, давай.

Преглътнах силно, поех си дълбоко дъх и скочих високо, замахвайки с един крак. Тогава, изпълнена с гордост от звука, с който разкъсах въздуха около себе си, за мой ужас чух и остър вик от големия господар Фун!

Приземих се на пода с тежко тупване и погледнах. Уви, големият господар Фун стискаше лицето си и крещеше като крава на заколение. Когато отстрани ръката си, видях агонизиращо лице, покрито с голям червен кант. Все едно това не беше достатъчно лошо, ами и малка струйка кръв се стичаше от ъгълчето на устата му!

Бях загазила, при това здравата. Или големият господар Фун щеше да ме убие, или мама щеше да го стори веднага. Но не, нямаше да е толкова лесно, мама първо щеше да ме хвърли в тъмната стая да нахраня плъховете, сетне пред погледа на Фун щеше да ме съблече гола, да ме провеси надолу с главата и да ме бичува, докато кожата ми разцъфне и костите ми се натрошат. Преди да ме убият, щяха да обсъдят кой е най-добрият начин да ме обесят в храма на градината на духовете, да ме удавят в реката Хуанпу, да ме нарежат на парчета, да залеят тялото ми с бензин и да хвърлят запалена кибритена клечка… или пък за да не губят време, големият господар Фун щеше просто да ми пусне куршум в мозъка! Или за да не хаби куршум, щеше да заповяда на охранителя си да ме удуши с голи ръце!

Но, разбира се, той не направи нито едно от тези неща. Защото сега лежеше на пода почти в безсъзнание и пъшкаше.

Докато отчаяно мислех какво да направя, вратата се отвори със силен трясък и в стаята връхлетяха Фан Жун и У Цян.

— Милостива Гуан Ин! — изстреляха те едновременно. Сетне с едно синхронизирано движение се извърнаха да ме погледнат.

— Какво си направила на големия господар Фун?! — попита мама с убийствен тон.

— Аз… аз… не исках да го нараня. Беше злополука…

Де се тръсна на земята да провери смачканата плът.

— Не се притеснявай, още диша равномерно.

Мама изкрещя на де:

— Дай малко вино и медицинско олио, веднага!

Де сипа от виното на масата и започна да пои големия господар Фун с една ръка, докато с другата енергично разтриваше слепоочието му.

Фан Жун пристъпи към мен и ме попита с разгорещен шепот:

— Опита се да го убиеш ли?

— Не, аз… аз се опитах да… да го зарадвам.

Изненадах се, че лицето на мама моментално просветна.

— Искаш да кажеш, че обича да го измъчват? — тя се ухили палаво. — Накара ли те ти да играеш бичуващата, а той — бичувания — тя смигна, — нали се сещаш?

Не знаех какво точно имаше предвид, но предположих, съдейки по ведрото й изражение, че на мен самата ще ми се спести бичуването, ако кимна. Затова замахах глава като чук по наковалня.

Тя ме ощипа по лицето.

— Ах, ти, малка мръснице. Перла ли те научи на това?

Поклатих глава отрицателно.

Тя ме изгледа одобрително.

— Значи си научила всичко това сама, без да те учат, а?

Продължих да се усмихвам и да кимам като обезумяла. Внезапно де извика:

— Виж!

Обърнахме се и видяхме, че големият господар Фун отваря очи.

Де му помогна да седне.

Мама се обърна и се надвеси над него. На лицето й се появи широка усмивка.

— Ах, големи господарю Фун, прекарали сте си добре, нали? За наша обща изненада големия господар Фун й се нахвърли с пълна сила.

— Ти… ти… ти трябва да дисциплинираш момичетата си, преди да ги пуснеш да обслужват клиенти!

Мама възкликна, а усмивката й продължаваше да се разтяга по лицето й.

— Но Сян Сян ми каза, че ви харесва така!

— Харесва ми така, за какво говориш? Грозна стара кучко!

Тя ми хвърли убийствен поглед.

Големият господар Фун се помъчи да се изправи. След като се закрепи на крака, той зашлеви Фан Жун по лицето, после У Цян, а накрая и мен. Преди да успеем да измислим какво да направим, той се изплю и прекатури масата с ритник. След това натроши купите, чиниите, вазите. Всички храни, закуски и вино се разсипаха по пода в безброй посоки като бягащи мишки. Сграбчи свещта на феникса и я запрати към огледалото. Стъклото се напука и се срути на стотици парчета, блестящи на пода.

Де прошепна високо на мама:

— О, небеса. Той разбива пещерата.

Усетих как паяк изтъкава ледена мрежа по гръбнака ми.

Големият господар Фун пристъпи към поставката за благовония. Когато видяха, че се кани да я ритне и да подпали стаята, мама и де се свлякоха на пода и започнаха истерично да се кланят. Мама забеляза, че аз продължавам да стоя като статуя, дръпна ме надолу и започна да тупка главата ми по пода, сякаш счуква ориз в императорската кухня.

— О, милостиви и щедри големи господарю Фун — умоляваше тя с глас, преливащ от страх, — моля ви, не ни причинявайте това. Ще дадем добър урок на Сян Сян. Моля ви, изгасете гневното си лице!

Без за остава по-назад, де добави:

— Тя е просто дете и не разбира. Единственото, което е сторила, е да се опита да ви достави удоволствие.

Възползвайки се от изникналата възможност, аз додадох:

— Да, големи господарю Фун, моля ви, простете ми. Мислех, че ви харесва, крещяхте, че съм превъзходна, и се държахте все едно сте много щастлив. Беше просто злополука.

Мама се изкикоти несигурно.

— Можете ли да простите на малкото момиче и да забравите за този малък инцидент?

Забелязал, че големият господар Фун леко се е успокоил, де ме ощипа по хълбока и ми хвърли многозначителен поглед. Аз веднага задърпах панталона на големия господар Фун.

— Големи господарю Фун, моля ви, простете ми и не разбивайте пещерата! — казах аз, а по бузите ми започнаха да се стичат сълзи и засилих треперенето на рамената си.

Като по чудо сълзите и треперенето подействаха и гневът на Фун сякаш утихна. Той дори вдигна ъгълчетата на устните си да наподоби усмивка.

— Хмм… нека да помисля какво трябва да направя на тази малка непослушна вещица…

Де се примоли:

— Простете й, просто простете…

Мама се присъедини:

— И забравете, това е само малка грешка на малко момиче.

Направих серия от поклони, като главата ми шумно удряше пода.

— Да, големи господарю Фун, сигурна съм, че щедър мъж като вас има и щедро, великодушно сърце, затова простете ми, моля! Ако не го направите — поех дълбоко въздух аз и изстрелях с детинско, пискливо гласче, — малкият ми задник ще бъде бясно нашарен дори насред тази студена стая!

Като чу това, големият господар Фун най-накрая избухна в смях. Всички изпитахме облекчение. Де бързо се изправи да му налее чай — жест на уважение и извинение. Мама разтвори ветрилото си и задуха енергично — жест на доставяне на наслада и ласкателство. Тя ми смигна и аз моментално клекнах до него и започнах да масажирам краката му.

Големият господар Фун седеше и се усмихваше високомерно като император, обслужван от дебелата си прислужница, подмилкващ се евнух и флиртуваща наложница.

Това продължи дълго време, докато накрая гневът на Фун напълно се разпръсна.

Когато най-сетне си тръгна, той заяви:

— Днес съм твърде уморен и ми трябва балсам за раните. Но ще се върна — той се извърна да ни огледа. — И следващия път ще получа императорски почести. Ясно ли ви е?

Това беше първият път, в който и тримата отговорихме с едно сърце и в един глас:

— Да, големи господарю Фун!