Минмей Ип
Павилионът „Прасковен цвят“ (19)

Последно пътешествие в червената прах

Леля А Пин беше тази, която намери тялото на Перла, увиснало от греда в храма в градината на духовете. По-късно казаха, че жълта пеперуда е кръжала в полите на роклята й.

В момента, в който Фан Жун и У Цян узнаха за смъртта й, те отидоха да претърсят стаята й. Предложих им помощта си. Не само че изгарях от желание да направя нещо за моята кръвна сестра, но и исках да намеря цина й. Но за мой ужас, след като всичко беше преобърнато наопаки, нямаше и следа от инструмента.

Попитах Фан Жун:

— Мама, виждала ли си цина на сестра Перла?

Тя се замисли за момент.

— А, имаш предвид онова изгнило парче дърво, което Перла наричаше инструмент? Отдавна не съм го мяркала. Може би най-после се е отегчила от него и го е захвърлила. Чух я да свири на него веднъж-дваж пъти преди много време. Но знаеш ли как звучеше? Като мяукане на котка.

Мама продължи да ломоти, докато съзнанието ми не се изключи напълно. Сега, когато Перла беше поела пътешествието на безсмъртните, цинът щеше да е единственото нещо, което ме свързва с нея. Но дори и тази връзка беше прекъсната. Съкрушителна тъга се надигна в сърцето ми.

Веднага щом стаята бе изпразнена, У Цян запали няколко фойерверка да прогони злите духове. Докато експлозиите отекваха в ушите ми вместо риданията на духа на Перла, аз зяпах в празното пространство и осъзнах, че най-скъпата ми сестра си е отишла завинаги.

 

 

Не се изненадах, че от „Прасковения цвят“ бяха решили да не направят пълно погребение на Перла.

Когато попитах мама дали ще наеме будистки или даоистки свещеници да рецитират сутри за душата на дъщеря й, тя отвърна:

— Мислиш ли, че „Прасковеният цвят“ е благотворителна организация, която може да похарчи толкова пари с лекота? — тя ме зяпна, очите й бяха нещастни, дори брадавицата между веждите й изглеждаше разстроена. — Сян Сян, не си ли осъзнала, че всяка монета, която печелим тук, ще започне да кърви, ако я разтвориш?

Мама искаше да каже, че всички пари са трудно изкарани с пот, сълзи и кръв. Беше права. Само дето ние кървяхме, а тя получаваше парите.

Сетне за мое крайно изумление тя обяви, че няма да отиде на погребението на Перла. Каза с въздишка:

— Хай, Сян Сян, не че съм чак толкова коравосърдечна, че да не придружа скъпата си дъщеря на последното й пътуване в червената прах. Но просто нямам време. Погледни „Прасковения цвят“ — всяка вечер е претъпкан. Ако не държа под око и най-малките детайли дори за секунда, всичко ще се провали ей така! — палецът и средният й пръст се сблъскаха да създадат малък взрив. — Смяташ ли, че Перла би ми го простила? Така че, за да усмиря душата й, аз не мога да отида на погребението й.

— Но, мамо, погребението ще бъде сутринта, а не вечерта!

Тя ме стрелна с обвинителен поглед.

— Сян Сян, ако не се наспя достатъчно сутринта, как мога да се погрижа добре за бизнеса вечерта? — в гласа й се появиха хокащи нотки. — И не забравяй, че правя това изцяло заради теб и заради сестрите ти, иначе… — замълча, след което изстреля, — спомняш ли си онзи малък просяк, който открадна сладоледа ти и едва не беше блъснат от кола? Ако нещо се обърка в „Прасковения цвят“, всички вие ще завършите като него, схващаш ли? — тя се усмихна. — Но тъй като съм с щедро сърце, ще платя за ковчега и разноските по погребението.

Ако някой се самоубие, духът му ще витае близо до мястото, където е отнел живота си, и ще измъчва всички там. Исках да кажа на Фан Жун, че ако двамата с У Цян не дойдат да изкажат почитанията си на погребението на Перла и не наемат монаси, които да умилостивят душата й, тя щеше да излезе от ин света, за да тормози „Прасковения цвят“. Но в главата ми назряваше идея и не исках да правя нищо, с което да привлека вниманието към себе си.

 

 

Перла беше погребана във ветровита утрин два дни след самоубийството й. Мама беше наредила инцидентът да се пази в тайна.

— Не искам бившите й клиенти да идват, защото „Прасковеният цвят“ не желае богатите му гости да прихванат лош късмет.

Затова само леля А Пин, Пролетна луна и аз отидохме да се сбогуваме с Перла.

Изпитото й тяло беше положено в също толкова тесен ковчег, след което двама пазачи го отнесоха в градината на духовете. Ние трите ги последвахме мълчаливо. Пролетна луна тайно бършеше сълзите си. Леля А Пин както обикновено изглеждаше така, сякаш умът й е някъде другаде, докато аз все още бях твърде зашеметена от цялата история, за да знам какво чувствам.

Денем градината не изглеждаше обитавана от духове, а тъжна като изоставена жена, която оплаква лошата си карма зад дългата, дебела порта. Въпреки че беше ранна пролет, докато си проправяхме път по калната почва, не попаднахме на нито един участък зеленина, който да пропъди безрадостното усещане. Черните ни роби, потрепващи от вятъра, само прибавяха още един оттенък мрачност.

По-потискащите гледки тепърва предстояха. Пазачите, вече готови да спуснат ковчега в ямата, която се простираше пред нас като зиналата паст на гладен дух, ни изгледаха недвусмислено, сякаш искаха да кажат: „Хайде да приключваме с това!“

В този момент леля А Пин им махна с ръка да спрат, след което обърна чантата си и изсипа съдържанието й. Тя запали кибритена клечка и започна да гори даровете — пари, златни и сребърни кюлчета, дрехи, и, за мое недоумение, дори хартиена детска кукла. Тя продължи да мърмори непонятни молитви, докато пазачите напълно изгубиха търпение и подхвърлиха ковчега в черната дупка. Двамата мускулести мъже взеха да трупат големи лопати пръст върху „четирите и половина парчета дърво“ и той постепенно изчезна от погледа ни. Чак тогава сълзите ми, подобно на вода, преливаща от разрушен язовир, рукнаха по бузите ми.

Щом като пазачите метнаха последната лопата кал, и двамата извадиха мръсни парцали да избършат лицата и ръцете си, след което се отдалечиха без нито дума или следа от емоция. Ние трите стояхме неподвижни пред малкото небелязано парче земя, където отдолу лежеше любимата ни Перла, чието тяло, представях си аз, все още беше топло. Сега бях съвсем сама на света. Кръвната ми сестра дори не ми бе оставила прощална бележка. Как бе могла да ме изостави така?

Оставях сълзите си да текат само денем. Вечер насилвах устните си да се надигнат в усмивка с трапчинки, а очите си — да танцуват като пеперуди, докато сърцето ми мълчаливо кърви.

Внезапното издигане и слава на Червен нефрит донесоха още повече работа и престиж на „Прасковения цвят“. Огромни табели, издялани с нейното име и обсипани със свежи цветя и шарени фенери, висяха денонощно над входа на павилиона. Всеки ден тя получаваше купища покани за събитията и се появяваше навсякъде — скъпи ресторанти, модерни чайни, нощни клубове, елегантни празненства, опери.

Популярността на Червен нефрит обаче като че ли не се отразяваше на моята работа. Поканите също се трупаха във високи купчини върху масата ми и стихотворения в моя възхвала се предаваха от уста на уста. Преданите ми редовни клиенти казваха, че притежавам нещо, което фатално липсва у Червен нефрит — артистично излъчване. Докато аз имах истинското поведение на рафиниран музикант и чувствителен поет, Червен нефрит просто изглеждаше като проститутка, която се преструва на човек на изкуството. Учителят ми по рисуване господин У веднъж ми беше споделил, че тя дори не умее да държи четката изправена, ето защо линиите й са винаги накривени. Той заяви:

— Ние, художниците, казваме: „Само ако сърцето е искрено, четката ще бъде права.“

Колкото и да е странно, Червен нефрит никога не играеше срещу мен. Когато се засичахме в павилиона или улавяхме погледите си в ресторант или в операта, тя дори ми кимваше и ми се усмихваше сладко. В такива моменти, когато сърцето ми се размекваше, думите на Перла иззвънтяваха шумно в ушите ми: Внимавай с тази лукава лисица. Докато ти се усмихва, ще те прободе с нож.

Колко погрешно, сестро Перла. Дори не се наложи да те прободе с нож и ти въпреки това умря.

Всеки път, когато видех Червен нефрит, тайно се заклевах пред себе си, че ще бъда брутална и пресметлива като нея, за да успея да избягам от „Прасковения цвят“, да открия майка си и да намеря неизвестния военачалник, убил баща ми.

 

 

На седмата вечер от смъртта на Перла, след като обслужих последния си клиент, аз се измъкнах крадешком от „Прасковения цвят“ и се запътих право към градината на духовете. Имаше две неща, които трябваше да направя: да принеса дарения за Перла и да се помоля на Гуан Ин.

Луната беше скрита зад облаци и оставяше небето тъмно и празно, сякаш то също скърбеше за Перла. Престъпих прага на храма с натежало сърце и също толкова тежка кошница, пълна с любимите храни на приятелката ми, благовония, кърпа, чинии, чаши и пръчици за ядене. От фенера в ръката ми петно жълтеникава светлина подскачаше по празния под, като ме подсещаше за живачна лампа, осветяваща изпълнители на сцена. Само дето тази вечер сцената беше празна, защото изпълнителят вече си бе отишъл.

— Перла — прошепнах аз, а сълзите зажилиха очите ми.

Наклоних фенера и погледнах нагоре, като се опитвах да определя местонахождението на гредата, от която Перла се бе обесила. Дали беше избрала същата като Рубин преди седем години? Докато зяпах различните греди, се чудех колко сестри волно или неволно са приключили живота си в танц насред въздуха. Образът скоро стана толкова ужасяващ, че се наложи да погледна встрани.

Устремих се към олтара, наредих храните и чая, които бях донесла, и клекнах да извадя статуята на Гуан Ин. Богинята изглеждаше изпълнена със състрадание както винаги, но също и напълно безразлична към участта на кръвната ми сестра, нейната вярна поклонничка.

— Защо не попречи на Перла да се самоубие? — попитах аз високо, докато ръцете ми внимателно избърсваха богинята с кърпа.

Тя ми отвърна с погледа на безжизнените си очи. Въздъхнах, сетне извадих снимките на Перла и Рубин и ги поставих на олтара до Гуан Ин. Тъй като нямах желание да се застоявам дълго, направих ритуала по-прост. Поднесох благовония, чай и храна на Богинята на милостта. После й се заклех, че ще се усъвършенствам да стана жена с хиляда интригантски сърца, за да успея да примамя хиляда богати и влиятелни мъже в обятията си. Първо щях да използвам влиянието им да отмъстя на Червен нефрит, после щях да измъкна от тях с ласкателство достатъчно пари, за да напусна „Прасковения цвят“ и да открия майка си. Също така настойчиво помолих Гуан Ин да ми помогне да намеря военачалника и когато това стане, да ми даде достатъчно хладнокръвие да пусна куршум в злата му глава.

Чувствах известна вина, че молитвите ми са изпълнени с гняв, горчивина и егоистични желания. Дали Богинята на състраданието щеше да изпълни всички тези злонамерени искания, носещи лоша карма? В пристъп на вина помолих богинята да ми прости отмъстителните намерения. След това изрекох кратка молитва към Рубин. Понеже никога не я бях виждала и не знаех много за нея, успях да кажа само нещо като „Как я караш? Надявам се, че водиш щастлив живот с Перла в ин света.“

Накрая дойде редът на Перла. Поднесох й с най-голямо уважение любимия й чай „Железен бодхисатва“ и ястията, които обичаше: печени динени семки, захаросан джинджифил, понички с рачешко на пара, пикантни нудъли дандан на супа.

Думите се засипаха от устните ми като фасулени зърна, падащи от кутия:

— Скъпа сестро Перла, днес е седмата вечер, откакто ти пое на пътешествието на безсмъртните. Сигурна съм, че сега пребиваваш щастливо в Западния дворец, изпълнен с ухайни цветя, благозвучни птици, животни, вещаещи добро, млади безсмъртни и всичките седем съкровища. Как е сестра Рубин? Вярвам, че сега вие двете най-после сте се събрали отново и сте щастливи. Моля те, не се тревожи за мен, животът в ян света и в „Прасковения цвят“ върви добре.

Сестро Перла, никога няма да забравя теб, нито прекрасните ни мигове заедно, нито всички безценни неща, на които ме научи, особено цина. Трябва да ти кажа обаче, че за нещастие в деня, след като потегли на безсмъртното си пътешествие, когато помагах на мама и де да разчистят стаята ти, никъде не го намерихме. Ти ми повтаряше многократно, че трябва да се погрижа добре за този свещен инструмент. Опасявам се, че сега, когато няма и помен от местонахождението му, аз съм те предала.

Сестро Перла, дори да не успея да го открия в бъдеще, вината ще съхранявам цина и твоите уроци в тайна обител в сърцето си.

Ти ми даде чиста земя, в която никой не може да нахлуе неканен. Сега, когато теб те няма, не знам колко време ще оцелея в „Прасковения цвят“. Трябва да избягам, макар че нямам никаква представа как да живея навън.

Ще продължа да идвам тук да ти поднасям любимата ти храна и чай. Сестро Перла, каквото и да искаш да направя за теб, моля те, кажи ми го в сънищата ми. Или от каквото друго имаш нужда — дрехи, книги, кола, къща, сребро, злато, — просто ми кажи и аз ще ги купя от хартия и ще ги изгоря за теб. Надявам се, че най-сетне си намерила покой и радост в красивия рай, в който си сега.

Когато свърших молитвата си, лицето ми беше залято със сълзи, а сърцето ми — горчиво като отвара, забъркана в стар лечителски казан.

Започнах да събирам нещата. Понечих да върна Гуан Ин обратно под олтара, когато за моя изненада малък пакет се изхлузи от долната част на статуята. Вдигнах го, развързах червената панделка и развих листа хартия.

Изумих се, като видях какво има пред очите ми. Беше изтънчената калиграфия на Перла върху оризова хартия!

С усилие се опитах да не позволя на сълзите ми да размажат мастилото.

Сян Сян,

Сигурна съм, че много ще се разстроиш, когато узнаеш, че ще се присъединя към Рубин и ще те оставя в червената прах. Навярно си се натъжила и защото дори не се сбогувах с теб. Но съм убедена, че някой ден ще намериш това писмо, защото знам, че си добра, предана сестра и ще дойдеш тук, за да поднесеш дарове на Гуан Ин за мен. Ако не го направиш, тогава не само никога няма да прочетеш това писмо, но и няма да видиш нещата, които съм ти оставила. Съжалявам, че те изоставям, но се налага да си вървя — без теб.

Животът ми, добър или лош, щастлив или тъжен, вече няма никакво значение; най-важното е, че го живях, при това престижно. Макар да съм напълно отвратена от злото в човешката природа, поне имах възможност да го прозра до самото му дъно. Затова не съжалявам, че напускам този свят, защото сега сърцето ми е свободно, а също и погледът ми.

След като си тръгна, няма да си сама в света. Имаш друга „роднина“ — леля А Пин. Не се разстройвай, когато узнаеш истината, която криех от теб. А Пин е моята майка.

Тя не се самоуби, както ти казах, само направи опит да се самоубие. Опита се да скочи от прозореца на апартамента ни, но двете с Рубин се хванахме здраво за краката й. Аз бях на осем години, а Рубин — на тринайсет. Умолявахме я да не го прави, призовавахме я да не ни превръща в сираци. Накрая казахме, че ако скочи, ние също ще паднем, защото се държим за нея.

Въпреки че майка ми не успя да се самоубие, тя изпи отрова, за да съсипе гласа си — страхуваше се, че с разклатеното си съзнание може да разкрие името на баща ни и така да изложи живота ни на опасност. Но за съжаление, след като изгуби гласа си, тя загуби още повече от мозъка си. Ще се натъжи, когато разбере, че съм мъртва, но също така ще го забрави много бързо. Това е една от причините да се чувствам свободна да си тръгна. Ако тя можеше да разсъждава като нормален човек, никога нямаше да имам сърце да разбия нейното.

Моля те, не ме вини, че те оставям. Трябва да си вървя, Сян Сян. Не само че не мога да живея с подобно унижение, както ти казах, но и съм напълно погнусена от вида, наречен човешко същество. Спомняш ли си портретиста Дзян Моу? Той така и не дойде да ме види след обявяването на резултатите от състезанието, нито ми прати някоя утешителна дума. Разбира се, знам каква е причината за отсъствието му — страх. Той не иска да се разбере за нашата връзка, понеже се опасява, че може да загази. Страхливец. Сигурна съм, че началник Чъ никога няма да го преследва, защото той не е достатъчно важен, че да си заслужава куршума!

Както и да е, в случай че някога се натъкнеш на него, кажи му, че продължавам да го обичам, защото той е единственият мъж, на когото съм подарила най-хубавите шибани години от живота си.

Моля те, погрижи се добре за леля А Пин заради мен и заради Рубин — другата ти сестра, която никога не си познавала. Винаги когато празнуваш, каквото и да е — фестивал, Нова година, рождения ти ден, моля те, не забравяй да оставиш места за нас. Също така се грижи добре за Сливов цвят и погали красивите й пера от мое име. Ти си много смело и силно момиче, затова съм убедена, че ще се справиш добре без мен. Не се тревожи твърде много, защото двете с Рубин ще натрупаме заслуги за теб в ин света, за да имаш хубав живот в ян света. Вярвам, че един ден ще срещнеш някой, когото ще обикнеш, ще напуснеш „Прасковения цвят“ и ще заживееш свободен, щастлив живот. Има още едно нещо, което бих искала да ми обещаеш — не се опитвай да отмъщаваш. Може и да не ми повярваш, но истината е, че вече не мразя Червен нефрит. След като най-сетне намерих покой, не желая в сърцето ми да остане каквато и да било следа от горчивина, докато напускам този прашен свят и се отправям към рая. Около нас вече има достатъчно лоша ци, затова, моля те, не пораждай още. Това е много лоша карма, защото в края на краищата ще се обърне срещу теб.

Сега се протегни колкото се може по-навътре под олтара, там ще намериш цина. Погледни в резонатора. Там има нещо за теб. Оставила съм други вещи за мама и де, така че да не заподозрат, че имам подаръци за теб. И накрая — грижи се добре за цина и за себе си.

Последното послание на сестра ти Перла

P.S. Още нещо. Току-що разбрах, че съм бременна, но бащата, убедена съм, е онзи, който няма да дойде да ме види.

Строполих се до стената и плаках, докато кладенците на сълзите ми се изпразниха. Чувствах се немощна от изтощение, но въпреки това пропълзях до олтара и надникнах под него. Далеч назад зърнах лекото блещукане на броката. С треперещи ръце аз се протегнах да извадя цина. След това грижовно и почтително го поставих на олтара, преобърнах го и протегнах пръсти в резонатора.

Извадих малка бродирана кесия. Отново протегнах пръсти и извадих още една. И още една.

Имаше общо три кесии. Отворих първата и видях малък свитък:

Сян Сян,

Надявам се, че сега имаш достатъчно пари да напуснеш „Прасковения цвят“ и да намериш щастието си.

Твоя сестра Перла

Изсипах съдържанието на кесиите и зяпнах невиждащо онова, което се разкри пред погледа ми — банкноти, златни монети, бижута. Там беше безукорната нефритена гривна на Перла, на която толкова се възхищавах. И голям диамантен пръстен, който никога не бях виждала. Това навярно е било най-голямото й съкровище, което благоразумно е крила от всички в „Прасковения цвят“. Надянах го и се загледах как проблясва на мъждукащата светлина от фенера.

Бях завладяна от неизразима тъга. Перла, с всичките тези пари можехме заедно да напуснем „Прасковения цвят“ и да намерим щастието си! Защо се самоуби заради онова глупаво състезание и онази курва?

Строполих се отново на пода и оставих сълзите си да валят по бузите ми като перли, разпръснати от скъсан наниз. Когато най-сетне се съвзех, пъхнах бижутата и парите обратно в резонатора, след което положих цина на коленете си и засвирих „В памет на стар приятел“ колкото се може по-тихо.

Спомени за мен и Перла непрестанно проблясваха в мислите ми, докато пръстите ми се плъзгаха печално по гладката повърхност на инструмента. Свирих, докато резонаторът толкова се намокри от сълзите, че пръстите ми вече не бяха в състояние да дърпат струните. Когато оставих инструмента, храмът стана толкова непоносимо тих, че запуших ушите си да прогоня тишината…

За да се успокоя, засвирих „Шнолата с феникс“ и запях. Преди няколкостотин години поетесата Тан Уан бе изразила тъгата си, когато била принудена да се раздели със съпруга си — както аз с Перла.

Докато венчелистчетата падат, дъждът се прощава с вечерта.

Моля те, не ми говори, иначе трябва да преглътна сълзите си

и да се престоря на щастлива…

Бях стигнала до средата на песента, когато се случи нещо странно. Красив глас, нежен, но въпреки това кристално ясен, запя с мен. Спрях да се ослушам, но не чух нищо. Когато отново засвирих, пеенето се поднови.

Гласът беше толкова чист и пронизващ, че за няколко минути се загубих в красотата му.

— Перла?

Не последва отговор, само по челото ми се образуваха големи мъниста пот.

Разбира се, че не беше Перла.

С разтуптяно сърце се приближих до прозореца и го отворих рязко. Погледнах навън, но не видях нищо, освен високата стена, над която светеше луната като огромна сълза.

 

 

Когато най-накрая се върнах в павилиона, минаваше четири часът сутринта. В коридора стаите на някои от сестрите бяха тъмни, докато от други струеше светлина изпод вратите. Този ин-ян контраст на светлина и тъмнина ми припомни фразата — ин ян юн гъ — ин и ян световете са вечно разделени, както бяхме Перла и аз.