Минмей Ип
Павилионът „Прасковен цвят“ (32)

Обратно в Шанхай

Двете с майка бяхме заедно само от седмица, когато кармата отново ни запрати в различни посоки. Обясних й, че съм обещала на господин Оуян да се върна скоро и че не мога да рискувам да го засегна. Майка щеше да продължи да медитира в планината, докато реши, че е време да се завърне в „Чист лотос“. Сега, когато първата ми цел — да я намеря — беше постигната, трябваше да се заема с изпълнението на втората — да отмъстя за баща си. Когато й казах, че ще се прибера временно при Оуян, аз не я излъгах съвсем, защото рано или късно трябваше да се върна при моя почетен гост, ако не за да му предложа гърдите си като възглавници, а устните си като деликатеси, то поне да се сбогувам с него.

Вместо да каже: „Не можем да победим съдбата, но можем да играем с нея и да извлечем колкото се може повече. Опитай се да бъдеш щастлива“, както преди десет години, този път съветът на майка беше прост:

— Ако кармата ти не е да си монахиня, Сян Сян, тогава трябва да последваш пътя, по който те води. Надявам се, че ще е към щастието.

Озовах се обратно в Пекин след досадно пътуване с влак, но Оуян не дойде да ме посети в апартамента. Понеже в семейството ми имаше смъртен случай, или поне така смяташе той, щеше да си докара лош късмет, ако ме видеше толкова скоро, особено пък по време на Китайската нова година. Писах му, че ще се видим чак след първия лунен месец. Това ми даваше предостатъчно време за финалните приготовления за пътуването до Шанхай. Разбира се, взех четирите фу от Цин Джън, които ме бяха защитавали в планината. Но за „Прасковения цвят“ взех и друг фу — калиграфията на Оуян. Уших за него специална брокатена калъфка, за да пътува с величието, което заслужава. За мама и де името на могъщ държавен служител щеше да е далеч по-вълшебно от даоистка магия.

За да съм сигурна, че няма да ме безпокоят по време на дългото пътуване с влак, запазих самостоятелно купе. Когато най-сетне пристигнахме на Северната гара в Шанхай, слязох, бързо наех кола и накарах шофьора да ме закара в хотел „Кати“ в Международния квартал. Този елегантен и луксозен хотел беше популярно място, където богати гости водеха куртизанките си. Той идеално отговаряше на престижа ми и щеше да впечатли всеки от „Прасковения цвят“, на когото се натъкнех. Сега, когато имах пари в джоба и излъчвах елегантност и богатство, бях убедена, че вятърът ще духа в моя посока.

През първите няколко дни след като се настаних, не правех нищо друго, освен да се храня и да почивам. Облечена в скъпи традиционни тоалети или сексапилни западни рокли, аз се плъзгах надолу по стълбището от черен мрамор, разхождах се из фоайето на хотела, наслаждавайки се на блестящите му колони и махагоновите мебели, след което взимах асансьора до ухаещия на зюмбюли ресторант на покрива, където пиех следобеден чай. Чувствено намествах задника си в позлатения стол и си представях, че съм принцеса, която очаква своя принц — младия и изтънчен сервитьор с фрак и бели ръкавици — да дойде и да вземе поръчката ми. Отпивах от чая, сгъстен с мляко и подсладен със захар, и зяпах просветващите полилеи и маслените платна по стените. Съзнанието ми, замаяно от загадъчните образи, дръзките замахвания на четката и пищните, ярки цветове, отлиташе към екзотични места, които бях виждала единствено в сънищата си.

Щом приключех с насладата от красивото, мислите ми се насочваха към грозното — отмъщението. Съзнанието ми се гърчеше и мяташе, докато обмислях различни планове. Дали да използвам нож или пистолет? Да се сдобия ли с отрова, или да се доверя на професионалист? Да наема ли кола, с която да го блъсна, и да избягам? Сетне оглеждах другите посетители в заведението и се питах: дали този побелял, достолепен чуждестранен господин на близката маса би могъл да си представи, че във финото съзнание на елегантната му съседка в момента плиска кръв? Дали внимателният сервитьор би отгатнал, че изящната му клиентка се кани да се впусне в бясна стрелба? Едва не се изхилвах на глас, а очите ми разпращаха палави погледи като въображаеми куршуми из великолепната зала.

Понякога обаче еуфорията ми спадаше. Ами ако не успеех да убия Фун и убиеха мен? Или ако все пак го убиех, но не успеех да избягам? Не си правех илюзии, че законът ще прояви милост към мен. Но бях твърдо решена: ако ме заловяха, щях да умра, изпълнила дълга си. Бях понесла да съм проститутка само за да открия майка си и да отмъстя за баща си. Затова когато постигнех тези си цели, кракът ми никога повече нямаше да стъпи в тюркоазен павилион. Но какво щеше да последва?

Започнах да завързвам разговори със сервитьора на всякакви теми — от времето до бизнеса и коментари за старите клиенти варвари. Освен това му давах четворно по-големи бакшиши. Резултатът беше точно това, което целях — отнасяше се с мен като с царска особа.

Освен да се храня и да спя, аз също така наемах кола да ме кара до оживения „Нандзин Роуд“, където се разхождах, зяпах витрините и наблюдавах хората, облечени по последната мода, да се поздравяват с пожелания за късмет и да пускат фойерверки, с които приветстваха Лунната нова година. Исках да се радвам на весели неща, преди да се впусна в грозно, кърваво убийство.

Веднъж по време на разходката си спрях да разгледам стоките на витрината на антикварен магазин. Очите ми обхождаха фините вази, черните камъни за мастило, резбованите рога от носорог и други ценни предмети, когато забелязах нещо, от което ченето ми увисна. В ъгъла на витрината, без да привличат погледа, лежаха пръстен с диамант и нефритена гривна. Моментално разпознах подаръците на Перла, които бях загубила с цина й! Зави ми се свят. Сигурно разбойници ги бяха намерили в цина и ги бяха продали — при все че загубих инструмента близо до Пекин, а не тук, в Шанхай.

Стиснах дръжката на вратата на магазина, опитах се да се окопитя за момент и влязох с решителна походка. Мъж на средна възраст с окапваща коса и червендалесто лице се втурна да ме посрещне.

— Госпожице, избрахте ли си нещо от витрината?

Посочих двете бижута.

Той ме покани да седна, после отиде до прозореца и извънредно внимателно извади бижутата и ги сложи на филцова подложка върху щанда.

— Мадам, имате отличен поглед, тези работи са с великолепно качество.

Той вдигна пръстена и го поднесе на слънчевата светлина, която нахлуваше косо през прозореца. Самотният диамант разпръскваше множество дъги, сякаш отчаяно се опитваше да ми разкаже за приключенията си в планината. След това продавачът взе гривната и я вдигна високо така, че да отрази слънцето и да видя безупречната бистрота на нефрита. Накрая надяна пръстена на ръката ми и закачи гривната на китката ми. Искрите на диаманта заслепяваха очите ми, а по кожата си усещах хладния допир на нефрита. Когато погалих чувствената му повърхност, почти усетих духа на Перла да потрепва в бездънното му зелено.

Очите ми се изпълниха със сълзи и примигнах да ги възпра. Вдигнах поглед към Червендалестото лице.

— Колко струват?

Мъжът затрака с дундестите си пръсти на сметалото, след което се обърна към мен.

— Мадам, понеже още е Китайската нова година и вие сте първият ни клиент за днес, ще ви направя специална отстъпка — трийсет златни банкноти.

— Взимам ги.

Знаех, че цената е убийствена, но не се пазарих, защото исках това да е жест на почитание към Перла.

Докато пишеше разписката, Червендалесто лице ми хвърли няколко одобрителни погледа.

Извадих парите и небрежно попитах:

— Случайно да познавате човека, който ви ги продаде?

Той погледна над очилата си за четене.

— Сдобиваме се с повечето от най-хубавите ни бижута от някои от най-престижните шанхайски фамилии. Но понякога има хора, които просто се отбиват и продават — както собственика на тези два екземпляра. Но, мадам, политиката ни е да не разкриваме самоличността на продавача. Извинявам се, че не мога да ви кажа кой е предишният им собственик.

Вероятно той чудесно знаеше, че ги е купил от разбойници, но със сигурност нямаше да си признае. Бандитите често продаваха откраднатото в някоя провинция далеч от местопрестъплението им, за да избегнат опасността от залавяне.

— Всичко е наред — усмихнах се аз. — Има ли други бижута с тях?

— Не. Но, мадам — заяви той със светнало лице, — ако се интересувате от други работи, имаме…

Махнах пренебрежително.

— Доволна съм от това, което взех.

Платих, благодарих му и тъкмо се канех да тръгвам, когато стомахът ми бе връхлетян от внезапни болки. Обърнах се да попитам Червендалесто лице:

— Имате ли нещо против да използвам банята ви?

— Разбира се, че не, мадам — отвърна той и ме заведе в задната част на магазина.

Оказа се, че това не беше спешен позив на природата. Просто бях залята от огромна вълна емоции. Огледах шокираната си физиономия в огледалото и няколко пъти си поех дълбоко въздух да се успокоя. Сапунът и хавлиените кърпи бяха поставени на дъска зад широката мивка. Когато се пресегнах за сапуна, забелязах нещо неочаквано — лъскав лак. Сърцето ми заби учестено. Избутах настрани сапуна, купчината кърпи и ролка тоалетна хартия, след което вдигнах „тоалетната поставка“.

По страните ми рукнаха сълзи.

Пред мен бяха останките от моя цин, намерен по чудо. Сигурно бе попаднал тук с двете бижута.

Противно на очакванията, Червендалесто лице, търговец на антики, беше твърде невеж да разпознае антикварен предмет от династията Мин. Погалих все така гладката повърхност на инструмента, потънала в спомени за уроците на Перла и за съвместния ни живот.

Тогава чух разтревожения глас на собственика да нахлува през вратата:

— Госпожице, добре ли сте?

Избърсах сълзите си с опакото на ръката.

— Да, добре съм — отвърнах аз, след което отворих вратата и излязох.

Заговорих, преди да успее да ме пита каквото и да било.

— Можете ли да ми продадете това?

Той се изсмя искрено.

— Но за какво ви е този боклук? — когато видя, че съм разстроена, докара ласкателна усмивка. — Госпожице, ако ви харесва, ваш е. Нашият новогодишен подарък.

— Много сте мил.

— Мъжът, който ни продаде бижутата, остави това в магазина и така и не се върна за него. Затова реших да го сложа в банята. Вижте — той посочи резонатора на цина, — идеален е за съхраняване на сапун и други дреболии — мъжът ме изгледа с любопитство. — Но защо ви е притрябвало?

— О, просто обичам да събирам старо дърво.

 

 

Когато се прибрах в хотелската си стая, внимателно почистих инструмента, намерих струните, които все още бяха забутани дълбоко в резонатора — бях ги сложила там, преди да избягам, — и ги опънах върху мембраната. Тъй като цинът беше поел твърде много влага, звукът му беше приглушен. Независимо от това нямах търпение да изсвиря „В памет на стар приятел“, „Ридание зад дългата порта“, „Три вариации върху сливовия цвят“…

 

 

Случката в бижутерийния магазин забави графика ми с три дни, през които не правих нищо друго, освен да свиря на цин, окичена с диамантения пръстен и нефритената гривна на Перла. Чак на четвъртия ден успях отново да насоча вниманието си към причината за идването ми в Шанхай. Онзи следобед дълго киснах във ваната, сетне се гримирах грижливо, облякох копринена рокля и отидох да пия следобед чай в ресторанта на покрива. Младият сервитьор беше толкова радостен да ме види отново, че вдигна ръката ми в ръкавица и я поднесе към устните си!

Докато изпълнявах ритуала си по отливане от чая, стрелкане на флиртуващи погледи и планиране на убийството, забелязах позната фигура, устремена към изхода. Беше прислужницата на мама Малка червена! Помолих моя сервитьор да я доведе на масата ми.

Когато Малка червена ме видя, устата й зина, сякаш се бе натъкнала на дух посред бял ден.

— Госпожице Скъпоценна орхидея! Къде бяхте? Какво правите тук?!

Сервитьорът ми й дръпна стол и я настани. Малка червена, която никога не бе получавала такова царско уважение, непохватно тупна задника си на стола и събори малката кристална захарница.

Понечи да се наведе да я вдигне, но аз положих ръка върху рамото й.

— Малка червена, моля те, остави сервитьора да се погрижи за това.

Тя обаче продължи да се върти на стола и аз я изгледах строго.

— Престани, Малка червена — наредих й.

След като сервитьорът разчисти пода и масата, поръчах още чай и сладкиши.

Малка червена още се задъхваше от вълнение или от страх.

— Госпожице Скъпоценна орхидея, не мога да остана дълго. Дойдох да предам писмо на един от гостите на „Прасковения цвят“.

— Всичко е наред. Ако закъснееш, просто кажи на мама, че си се натъкнала на мен.

Очите й се разшириха до размера на две пъдпъдъчи яйца.

— О, не, тогава здравата ще загазите! Търсиха ви навсякъде! Мама непрекъснато повтаря, че ако ви намери, ще… — тя спря насред изречението и ме огледа изучаващо.

— Какво ще направи?

Вместо да отговори на въпроса ми, тя отбеляза:

— Госпожице Скъпоценна орхидея, изглеждате толкова красива и богата.

— Благодаря. Сега довърши, мама каза, че ще направи какво?

— Ще ви бичува, докато кожата ви се свлече!

В този момент сервитьорът се върна и остави сребърен поднос. След като нареди храната и напитките на масата и си тръгна, казах на Малка червена:

— Успокой се. Сега хапни и си изпий чая.

Когато най-сетне подобно на порив на вятъра тя омете последната троха от храната и гаврътна последната капка чай, аз подзех:

— Малка червена, сега слушай много внимателно какво ще ти кажа.

Тя кимна, а в синхрон с главата й трепна и парче стафида, полепнало на устата й. Пресегнах се да го махна.

— Искам да предадеш съобщение от мен. Когато се върнеш в „Прасковения цвят“, кажи на мама, че си ме видяла, и й предай да дойде на среща с мен в този ресторант утре следобед в три часа…

— Но, госпожице Скъпоценна орхидея, ще ви затворят в тъмната стая!

Изгледах я свирепо, за да престане да крещи.

— Не, няма.

— Напротив! Госпожице Скъпоценна орхидея, моля ви, напуснете Шанхай възможно най-бързо! Винаги сте била добра с мен, затова, моля ви, не ме карайте да казвам на мама, че съм ви видяла.

— Малка червена, довери ми се. Знам какво правя и няма да загазя.

— Сигурна ли сте?

— Малка червена, не помниш ли, че аз съм мин дзи и имам много влиятелни клиенти?

Тя изглеждаше твърде разстроена да отговори.

Продължих:

— Когато се върнеш в „Прасковения цвят“, просто кажи на мама и де, че имам да им покажа извънредно важни документи. И те трябва да дойдат тук, защото не искам да рискувам да загубя документите. Освен ако те не желаят да поемат отговорността за изчезването им.

Тя кимна разбиращо. Смених темата и я попитах за Пролетна луна и за леля А Пин.

— А Пин е все така, само дето след изчезването ви съвсем престана да говори. Искам да кажа, че дори не издава звукове. Но храната й е по-вкусна от всякога — тя млъкна, взе троха хляб от масата и я пъхна в устата си. — Но Пролетна луна… за нея новините са лоши.

Усетих, че вътрешно се разтърсвам.

— Какво се е случило?

— Тя съсипа лицето си, като го наръга с гореща пръчица за хранене.

— О, небеса, защо го е направила?

— Не знаете ли, че винаги ви е завиждала за трапчинките? Затова, когато двете с Червен нефрит се махнахте, тя реши, че е неин ред да стане мин дзи. Особено много искаше да заприлича на вас, ето как се обезобрази.

— Още ли е в „Прасковения цвят“?

— Не, мама и де я продадоха в друг публичен дом.

— Знаеш ли кой?

Тя поклати глава отрицателно.

— Знам само, че е в „Цинхъ Лейн“.

Това беше най-долният от всички квартали на удоволствията.

— Както и да е, освен това чух, че е лепнала болест на върбите.

Въздъхнах. Колко тъжно, че моята невинна приятелка в крайна сметка се бе оказала с обезобразено лице и полова болест. Тогава се сетих за папагала си.

— Какво се случи със Сливов цвят, някой погрижи ли се за нея?

— Веднъж, когато Червен нефрит дойде на гости в „Прасковения цвят“, мама й го подари.

Бях ужасена, че обичният ми домашен любимец се бе оказал собственост на най-злия враг на Перла. Дали Червен нефрит щеше да се грижи с нежност за папагала като мен? Или щеше да го остави да чезне, докато тя се къпе в аплодисментите на обожателите си?

Гласът на Малка червена ме изтръгна от кошмара ми:

— Госпожице Скъпоценна орхидея, много ви благодаря за добрината, но наистина трябва да тръгвам.

— Разбира се, само един последен въпрос — как върви бизнесът в „Прасковения цвят“?

Тя се намръщи.

— Не много добре.

— Защо така?

— Не сте ли чула? Правителството се опитва да заличи всички публични домове в Международния квартал! — тя продължи разпалено: — Само благодарение на опеката на полицейския началник Чъ и някои други влиятелни клиенти „Прасковеният цвят“, „Храмът на върховното щастие“, „Спящото цвете“ и няколко други още оцеляват.

Въздъхнах. Никога не бях допускала, че един ден тези елегантни павилиони ще западнат или дори ще изчезнат.

— Малка червена, сега най-добре тръгвай. Но не забравяй съобщението ми за мама и де.

Тя кимна и се втурна към изхода, дебелата й плитка подскачаше като уплашена пепелянка, която се бори във въздуха.

Отпивах от чая си и размишлявах за странните дела на кармата. Моята, както и на останалите хора, беше смесица от добро и лошо. Дали сега щеше да ми позволи да постигна крайната си цел, като отмъстя за баба? И ако да, дали това щеше да е резултат от благодеяние в минал живот, или от злодеяние? Дали щеше да ми остане добра карма да избягам или дори да получа щастие в бъдеще? Но животът ме беше научил, че няма смисъл да се опитваш да отгатнеш какво ти предстои.

 

 

Следващия следобед прекарах няколко часа в подготовка за срещата си с някогашните ми потисници. Реших да облека западна рокля. Ако носех китайски тоалет, колкото и да е сложно избродиран и безупречно скроен, само щеше да напомни на Фан Жун и на У Цян, че съм била или още съм проститутка. Но западната рокля, екзотична и аристократична, щеше да ги смути. Щяха да се побъркат да отгатнат настоящото ми положение — дали бях натрупала огромно състояние, дали бях станала държанка на неимоверно богат военачалник или дали подобно на легендарната мин дзи Златно цвете се бях превърнала в съпруга на посланик и любовница на главнокомандващ. Колкото по-озадачени бяха мама и де за статута ми, толкова по-уплашени щяха да са.

Първата стъпка бе да смачкам самочувствието им и да раздуя своето.

Огледах отражението си в огледалото. Розовата рокля беше обточена с дантела по врата и ръкавите и силно вталена, за да подчертае тънката ми фигура. Гърдите ми, подобно на девственици близначки, бяха повдигнати и надникваха през дантелата към забранения свят навън. Върху надигнатите възвишения лежаха три наниза перли. Дискретното им блещукане беше като отглас на проблясването на двете големи перлени топки, висящи от ушите ми. Напомадих косата си и я вдигнах на кок. Свежа розова роза, закичена зад ухото, ми придаваше елегантен, но и необуздан вид. Взех кристалната стъкленица, която Оуян ми беше подарил, и щедро втрих парфюма под мишниците си, между гърдите и зад ушите. Разбира се, сложих също пръстена и гривната на Перла, за да може духът й да кръжи застрашително над бившите ми господари.

Изчаках да минат петнайсет минути след три часа и чак тогава отидох в ресторанта. Когато пристъпих в салона, веднага забелязах Фан Жун и У Цян седнали на маса с двама пазачи. Бавно се отправих към малката група злодеи, като въртях задника си. Очите ми хвърляха погледи насам-натам, главата ми леко кимаше на някои познати гости на хотела, а ъгълчетата на устните ми бяха увиснали в половинчата усмивка. От масите се лееха разгорещени шепоти, а погледите бяха прилепени към мен като старец, сграбчил млада девица.

В очите на мама пукаха тихи гръмотевици. Щампата с монети върху сакото на У Цян напомняше за очи на мъртъвци, зяпнали от гробовете си. Издокарана в пурпурночервена традиционна рокля, Фан Жун приличаше на купчина накълцано телешко, покрито с кръв. Макар да усещах леко изтръпване в темето, запазих усмивката си загадъчна като ритането на живот в подут стомах.

Точно в този момент, сякаш тъкмо навреме да засили драматичността, красивият сервитьор се завтече към мен.

— Оуян фужън — той се обърна към мен с най-уважителното „мадам“, обикновено запазено за съпруга на високопоставен държавен служител. — Днес същата маса ли ще желаете?

Усмихнах се кокетно.

— Не, днес имам гости.

Приближих се към някогашните си господари. Сервитьорът бързо ми издърпа стола и ме настани, поръчах му чай за четирима. Преди да се отдалечи, добавих:

— О, и не забравяйте да запишете сметката на стаята ми.

Сега четиримата изглеждаха извънредно озадачени, като междувременно ме оглеждаха подобно на детективи, които се опитват да разрешат труден случай.

Мама нареди на пазачите да се прехвърлят на съседна маса. След това ме изгледа заплашително.

— И така, Сян Сян…

— Бих искала да се обръщате към мен с госпожа Оуян.

Де се намеси с подигравателно изхилване:

— Значи си успяла да излъжеш някой да се омъжи за теб, а? Мога ли да знам дали си седма или осма наложница на този мъж?

Двамата се изсмяха зловещо.

Насочих усмивка с трапчинки към двете злобни лица.

— Дали съм съпруга или наложница не ви влиза в курвенската работа. Но се омъжих за добър съпруг.

Двамата си размениха погледи, след което Фан Жун попита саркастично:

— Добре, госпожо Оуян, тогава защо искаш да се видиш с нас? Да не би защото твоят добър съпруг не може да те задоволи и искаш да утолиш похотливия си огън, като отново станеш курва?

— Точно така.

Челюстите им увиснаха. Мама ме огледа подозрително, преди лицето й да се разтегли в широка усмивка.

— Добре дошла си. Твоят почетен гост големият господар Фун още пита за теб.

Усетих вътрешно раздрусване, но направих всичко възможно да изглеждам спокойна като статуя.

— О, искате да кажете, че той продължава да посещава „Прасковения цвят“?

— Да — отвърнаха двамата в един глас. Сетне мама добави: — Но след като ти изчезна, никога не е бил щастлив с коя да е от другите сестри.

— Много ми липсва. Беше наистина мил с мен — направих пауза да огледам огромния диамант на пръста си, сетне вдигнах очи да огледам двете лица. — И така, мамо и де, можете ли да ни уредите среща?

Тримата се зяпахме и чакахме в мълчание.

Накрая мама изстреля:

— Сян Сян, какво искаш от нас? — тя хвърли бърз поглед към двамата пазачи и сниши глас. — Не ми играй номера. В противен случай внимавай за кожата си!

— Но — намеси се де, като оголи равните си бели зъби, — ако си се върнала да ни изплатиш дълговете си като курва, си добре дошла.

Прехапах език, като си напомних да не избухвам.

— Почакай малко, де, преди десет години мама не каза ли, че не съм била продадена, а съм ви била подарена? Така че откъде накъде все още съм ви задължена?

— Ха, ха. Права си.

Докато мама се хилеше, дори брадавицата между веждите й сякаш се кикотеше.

Преборих се с порива да я изтръгна от това омразно лице.

Тя продължи:

— Ами уроците по изкуства, питателната храна, елегантната ти стая и шитите по поръчка рокли? Ако си мислиш, че са безплатни, значи или си твърде наивна, или си чисто и просто глупава. Тези сметки възлизат на хиляди! И дори не включвам лихвата.

Вгледах се в двете изкривени от злоба лица пред мен, като се опитвах да потисна погнусата, надигаща се в гърлото ми. Хрумна ми идея: след като пръснех мозъка на големия господар Фун, дали да не застрелям и тези отрепки?

— Мамо и де — подзех аз и се помъчих да запазя самообладание, — мога ли да ви поканя в апартамента си? Искам да оцените много красив образец на калиграфия, с който наскоро се обогати колекцията ми — махнах към пазачите. — Можете да ги вземете, ако искате.

Когато се озовахме в стаята, бандата на четиримата първо огледа елегантното западно обзавеждане, след което се настани. Обадих се по телефона и наредих на моя сервитьор да донесе чай и закуски.

Де ми се усмихна с любопитство.

— Хмм, Сян Сян, не само си се омъжила за добър съпруг, но се обзалагам, че е и много богат.

— Изобщо не ме е грижа за парите му, само за връзките му.

Продължително, многозначително мълчание. Звънецът звънна, беше моят сервитьор, който носеше чая. Дадох му обичайния щедър бакшиш, той се поклони и изсипа куп благодарствени излияния, преди да излезе от стаята. Мама и де наблюдаваха сцената с напрегнато любопитство.

— Заповядайте — поканих ги аз и започнахме да се храним. След като четиримата гладни призраци погълнаха последното парче кекс и пресушиха последната капка чай, аз заявих:

— А сега нека се насладим на произведението на изкуството, с което се сдобих наскоро. Сигурна съм, че ще ви хареса също толкова, колкото ви харесва да мамите сестрите.

Фан Жун и У Цян си размениха подозрителни и същевременно объркани погледи. Отведох ги в спалнята, където бях окачила свитъка на господин Оуян.

Когато двамата се зачетоха, израженията им преминаха от съмнение в изненада, а накрая в страх — както и бях очаквала. В мига, в който зърнаха подписа и печата на Оуян, ченетата им увиснаха. Обърнаха се да ме зяпнат с пребледнели лица и зеници, които се стрелкаха като мишки в капан.

— Мамо и де, не смятате ли, че тази калиграфия е повече от достатъчна да плати дълговете ми?

Последва дълго, призрачно мълчание, докато накрая върху двете физиономии се разтеглиха раболепни усмивки.

Мама се обади с глас, който внезапно бе станал много тънък и нежен:

— О, Сян… не, госпожо… не, Оуян фужън, какво… какво можем да направим да ви услужим?

Де дори не беше в състояние да вдигне глава и да ме погледне в очите, а гласът му преливаше от страх:

— Да. Оуян фужън, какво могат да направят за вас скромните ви слуги?

Не отговорих веднага, а извадих копринена носна кърпичка и започнах да си играя с нея с изящните движения на танцьорка. Доставяше ми неописуемо удоволствие да наблюдавам леките промени в цвета на лицата на мама и де. Чак в този момент разбрах насладата и пристрастяването към властта!

Продължих да си играя с кърпичката още известно време, сетне я оставих и напъхах лицето си в жалките им физиономии.

— Мамо и де — подхванах аз и замълчах, за да създам напрежение.

— Да, какво можем да направим за вас? — изджавкаха двамата в един глас.

— Искам да ми уредите среща с големия господар Фун в „Прасковения цвят“ по време на Празника на фенерите.

Мама изглеждаше притеснена.

— Но ако големият господар Фун не може в този ден?

Изгледах я остро.

— Искаш да кажеш, че няма време дори за мен?

— О, толкова съжалявам, Оуян фужън, нямах предвид това…

— Не ме е грижа какво си имала предвид, искам само щателно да почистиш стаята за посрещане на гости, да я украсиш със сто цветя и да я ароматизираш със скъп парфюм. Също така купи нова червена покривка за леглото, чаршафи и възглавници. И не забравяй да приготвиш няколко от любимите ястия на Фун, бутилка уиски и шампанско.

— Имате думата ни — изджавка дуетът отново.

— Освен това искам хубаво да си побъбря със стария си почетен гост, затова не желая никой да ни безпокои. Никакви сестри, прислужници, няни, слуги, пазачи — никой да не се доближава до стаята. Схванахте ли всичко?

Двете глави отскочиха във въздуха като подскачащи бобчета.

Мама заяви:

— Няма проблем. Понеже тогава е Празникът на фенерите, повечето от нас така или иначе ще са навън да се забавляват. Обещавам, че двамата ще имате целия павилион на ваше разположение.

— Добре.

Отново продължително мълчание. Накрая мама процеди лукава усмивка.

— Но, Оуян фужън, мислех, че сте омъжена…

— Фан Жун.

Вместо да я нарека мамо, аз съзнателно се обърнах с нея на цяло име, за да покажа промяната, настъпила помежду ни. Сега не само че вече не бях под неин контрол, но и стоях по-високо от нея (тъй като имах безочието да я наричам с цяло име).

— Правя го заради едно време. А и — изгледах я пронизващо, — това не ти влиза в курвенската работа. Просто направи каквото наредих и не задавай прекалено много въпроси, това няма да донесе нищо добро и на двама ви. Ясно ли е?

— Да, Оуян фужън — отговори мама с безсилен глас като на безгръбначно куче.

— И последно — не казвайте на никого, че сте ме видели, нито за калиграфията.

Те излаяха като изгубени кучета при вида на господаря си. Отидох да се обадя по телефона на сервитьора си и да му кажа да се качи.

Когато младежът с черен фрак и бели ръкавици придружи бандата до вратата, аз вдигнах палеца и показалеца си да се прицеля в четирите гърбове, сетне пуснах четири въображаеми изстрела само за да предвкуся предстоящата кървава забава.