Минмей Ип
Павилионът „Прасковен цвят“ (31)

Събирането

Когато се събудих, усетих, че съм увита като в пашкул в нещо меко и топло. Погледнах и видях очите на майка ми.

— Ма… — не знаех какво повече да кажа. Но сега, когато вече бях в обятията й, какво друго имах да кажа?

Майка ми отвърна:

— Почини си още, Сян Сян.

По страните ми рукнаха сълзи. Струваше ми се, че последният път, когато съм чула името си от нейната уста, е било в някакво далечно, предишно прераждане. Колко странно звучеше то сега, толкова сладко и въпреки това толкова горчиво. Само звукът му ме връщаше в детството ми, когато баща ми беше жив и красив, майка ми — щастлива съпруга и майка, а аз — задоволено дете.

Въпреки че косата й бе изчезнала, темето й бе обезобразено с белези, гладкото й лице бе заменено със ситно набръчкана физиономия, а името й бе сменено от Красиво ухание на Великолепна добрина, тя продължаваше да е моята майка.

Чувствах се странно удобно и отново прошепнах:

— Ма…

— Чух те. Сян Сян — заяви майка ми със спокойния глас на монахиня.

Когато докосна ръцете ми, аз се шокирах, като видях малки белези по китката й.

— Ма, какво се е случило?

— Прогорих ги.

— Но защо?

— Също като белезите на главата ми това са жертвоприношения на Буда.

Огледах лицето й.

— Сигурно те е боляло.

— Не и ако си просветлен.

Просветлен. Какво ли беше да си такъв?

Въздъхнах вътрешно и я погледнах, като примигнах с усилие — веднъж, два пъти, три пъти, надявах се, че след всяко мигване тя ще се преобрази в майката, която познавах — млада, красива, с гладко лице и без белези.

Но след безброй мигания онова, което виждах пред себе си, беше все същата слаба, гологлава, белязана монахиня, която бях срещнала в храма „Чист лотос“ преди няколко дни — или преди цяло прераждане.

Със замъглени очи и объркано съзнание аз отново заспах.

Когато се събудих, до слуха ми долетяха звуци от тракане на съдове и гласът на майка ми.

— Сян Сян, направих някои прости вегетариански ястия, ще са готови след минута.

Погледнах през прозореца. Небето бе притъмняло напълно. Снегът и вятърът продължаваха да вият като гладни духове, търсещи храна. Заслушана във водата, процеждаща се от корнизите, аз си помислих за живота, който изтича през пясъчен часовник, и изпитах неизразима тъга. Но скоро тя беше заменена от малка радост, когато чух вятърът да вика жизнерадостно името ми в дърветата: „Сян Сян! Сян Сян!“ Бързо се измъкнах от леглото, излязох от стаята и отидох в малкия хол. На практика беше празен, като се изключи един олтар с дървена статуя на Буда. Пред Просветления лежаха няколко малки купички с ориз и зеленчуци, от които още се надигаше пара. Две свещи, запалени високо върху олтара, хвърляха кръгове топла, уютна светлина в четирите ъгъла на стаята.

Това отдалечено място сигурно бе отдавна забравено. Но сега подовете бяха изметени и лъщяха като полирани огледала. Със силуета на майка ми, потрепващ в съседната кухня, с познатия звук от подреждане на маса и с аромата на храна този самотен храм действително създаваше илюзията за дом. Дом! Колко малко години бях имала истински дом, в който да се прибера!

Образът на големия господар Фун проблесна в съзнанието ми. Именно това разкъсано от хиляда ножове чудовище бе изтръгнало цялото ни семейство от рая и го бе запратило в ада! Почувствах цялото си същество погълнато от изгарящо усещане.

Ша! Убий. Промълвих на себе си с гневен шепот и си представих как в главата на Фун попада куршум и бликва кръв, или я отрязвам със сатър и тупва на земята, след което се претъркулва.

Но майка зовеше името ми с нежност:

— Сян Сян, ела на масата, вечерята е готова.

Седнах срещу нея. Когато видях блюдата, сърцето ми почувства радост, примесена с болка. Вечерята на повторното ни събиране. На Китайската нова година. Най-сетне.

— Ма — попитах я, знаеш ли, че е Китайската нова година?

— Ние, монахините, не обръщаме особено внимание на светските празници.

Наблюдавах сериозното й изражение и си спомних как родителите ми, за разлика от повечето конфуциански двойки, се докосваха пред мен. Докато мнозинството мъже вярваха, че жените им са по-нискостоящи и телата им са замърсени, затова стояха настрани от женските покои, освен когато искаха да правят секс, баба беше извънредно щастлив да помага на майка с грима и гардероба й.

Изгарящото усещане отново ме завладя. Аз се бях превърнала от невинно дете в пресметлива мин дзи, майка ми от привлекателна жена се бе преобразила в безполова монахиня, а баща ми от известен актьор и цигулар бе станал блуждаещ дух. Всичко това заради Фун.

Без да съзнава моите кипящи емоции, майка каза:

— Хапни добре, Сян Сян, дори вегетарианската храна да ти се струва безвкусна.

Тя моментално започна да трупа от различните купи в чинията ми.

— Ма, ти си чудесна готвачка. Всичко, приготвено от теб, е много вкусно.

Захванах се да поглъщам храната и да пресушавам чаша след чаша от ароматния чай. Пръчиците ми за ядене прелитаха между различните чинии и загребваха ориз в устата ми. Внезапно забелязах, че майка ми не яде, а ме съзерцава с тъжен поглед.

— Ма — обадих се аз и оставих пръчиците, — моля те, хапни и ти.

Стори ми се, че видях в очите й сълзи, но не бях сигурна. Без да отрони дума, тя си взе малко ориз, лапна го и го сдъвка бавно, сякаш провеждаше медитация с ядене.

Когато приключихме с вечерята, й помогнах да разчисти масата. След това тя запари още чай. Стиснали парещите чаши между дланите си, седнахме една срещу друга. И двете знаехме, че е дошло време да навлезем в най-тъмните кътчета на съзнанията си, да извадим тайните си и да ги покажем на светло.

Майка искаше веднага да узнае къде съм била и какво съм правила, но аз настоях тя първа да ми разкаже за себе си.

С безразличен тон тя започна разказа за живота си от мига, когато е попаднала в „Чист лотос“. Всеки ден, освен да пее и медитира като послушница, тя трябвало да чисти и готви, както и да работи навън. Като видяла, че майката игуменка е стара и крехка, започнала да се грижи и за нея и дори с готовност й помагала с естествените нужди и изпразвала нощното й гърне. Именно тази добра карма довела до по-късния й успех. Постепенно игуменката толкова се привързала към нея, че не се доверявала на друга монахиня, освен на майка ми. Затова, когато се поминала, тя посочила нея за своя дхарма наследница. Оттогава майка ми работела усърдно и превърнала „Чист лотос“ от скромен квартален храм в най-влиятелния женски манастир в Пекин.

Щом свърши с историята си, тя отбеляза:

— Въпреки че нямах друг избор, освен да съм монахиня, направих всичко възможно да усвоя дхармата — после замълча да отпие от чая си и добави: — Защото разбирам страданието.

Вътрешно въздъхнах. Аз също разбирах страданието, но това не ме беше направило успешна монахиня, а престижна проститутка. Ала според будистката гледна точка в края на краищата няма разлика между красивите и грозните, между мъдрите и глупавите, между добрите и злите. Това означаваше ли, че по същата логика в крайна сметка майка ми беше проститутка, а аз — монахиня?

Тихо отпивахме от чая си и слушахме воя на гладните духове навън.

След това принудих майка си да ми разкрие повече подробности за живота си като монахиня. Но тя настоя, че една монахиня не трябва да се връща твърде много в миналото и че сега е мой ред да й разкажа за себе си. И тъй като вече беше отгатнала занятието ми, помоли ме да съм откровена с нея и да й разкажа всичко случило се от раздялата ни през 1918 г.

Болезнено разгърнах историята си, като започнах от момента, в който бях отведена с рикша от Фан Жун. Накрая й споделих как от Тън Сюн съм узнала, че бившият военачалник, който беше мой почетен клиент, е и човекът, наредил да екзекутират баба.

Разказах й всичко — почти. Пропуснах изнасилванията — първо от У Цян, после от единия разбойник. И описах Тън Сюн просто като приятелка.

Когато свърших, по хлътналите бузи на майка се стичаха сълзи.

— Сян Сян — въздъхна тя и се пресегна да докосне ръката ми.

Трепнах. За пръв път като монахиня майка показваше обичта си към мен толкова открито.

Нейният плътен, сдържан глас се извиси във въздуха.

— Като монахиня мога само да кажа, че всичко, което ти се е случило, е резултатът от някаква минала, необяснима карма. Но като майка мога само да кажа, че съжалявам, и да те помоля за прошка.

— Но, ма, това е просто лош късмет, ти не си направила нещо нередно!

— Сян Сян, разбирам, че се опитваш да си мила. Но аз трябва да приема грешките си — не трябваше да слушам Фан Жун. Трябваше да я проуча внимателно, преди да те предам в нейни ръце.

— Ма…

Понечих да кажа, че всичко това е минало, но осъзнах, че не е. Моят почетен гост господин Оуян ме очакваше да се прибера в луксозния му апартамент и да му стопля леглото.

Майка заговори отново:

— Сян Сян, мога да виня единствено кармата ти. В предишен живот си направила нещо лошо, което е причинило страданията ти в този.

Тази будистка идея за миналите животи ми се струваше доста нелепа. Дори не знаех коя съм била в предишния си живот, така че защо трябваше да нося отговорност за предполагаемите си някогашни зли дела?

Майка ме изгледа дълго и многозначително.

— Но, Сян Сян, има начин да премахнеш лошата си карма.

— Как?

Сетих се за подобно изказване на Перла: винаги има начин да разрешиш всеки проблем в тюркоазен павилион. Ала въпреки това тя се обеси.

— Сян Сян — майка ме огледа напрегнато, — също като мен можеш да потърсиш убежище в трите скъпоценности и да станеш монахиня.

Думите й избухнаха в ушите ми като пушечни изстрели. Но вместо да получа внезапно просветление, аз се мъчех да осъзная това абсурдно предложение. След като си наложих да се успокоя, чисто и просто заявих:

— Но, ма, аз съм проститутка.

— Харесва ли ти да си проститутка и предпочиташ ли да останеш такава?

— Разбира се, че не, ма, но нямам избор!

— Сега вече имаш. Отсега нататък остави Буда да се погрижи за теб.

— Но, ма, преди десет години на гарата аз те помолих да ме вземеш с теб, ти обаче ми каза, че майката игуменка се опасява, че красотата ми ще донесе лош късмет на храма. Спомняш ли си?

— Да. Само че майката игуменка не беше казала нищо такова. Измислих си го.

— Защо?

— За да не дойдеш с мен. Защото тогава не исках да станеш монахиня и да пропилееш младостта си.

— Защо тогава искаш да стана сега?

— Нещата се промениха, Сян Сян. Въпреки че все още си много красива, сега вече не те очаква никакво светло бъдеще в червената прах.

Чувствах се толкова объркана, че не знаех какво да кажа. Тя отново заговори с категоричен тон:

— Сега, когато аз съм майката игуменка, ти със сигурност можеш да постъпиш в манастира. Сян Сян, приемането на убежище в сангха е единственото ти бъдеще.

Не откъсвах поглед от обичната си майка, превърнала се в монахиня и в непозната. Очите ми се наводниха със сълзи. Пред замъгления ми поглед тя сякаш се преобрази в изпита, злонамерена, упорита старица като някоя, пленена в мрачен портрет над олтара в зала на предците…

— Сян Сян — сухият й глас се извиси отново, — нека те попитам пак. Харесва ли ти да си проститутка?

Дали ми харесваше да съм проститутка? Отворих уста да отговоря, но в следващия момент осъзнах, че това е извънредно сложен въпрос. Очевидно мразех да надявам усмихната физиономия и да обслужвам онези смърдящи мъже. Мразех мръснишките погледи, които ми хвърляха, докато ръцете им опипваха гърдите ми и ме щипеха по задника. Мразех и напъхването на нефритения им стълб в златната ми порта дори когато спазвах ин дните си. Шляпащият звук, който издаваха, когато засмукваха езика ми и вкусваха слюнката ми, ме отвращаваше. Дори от мисълта за тях ми се повдигаше.

Ала при все това бях свикнала с най-изисканите храни и чувственото усещане за изящна коприна върху тялото ми. Почти не минаваше ден, без да получа подарък от някой от обожателите си. Спях до късно сутринта и ми носеха храната в стаята, докато се упражнявах на пипата или пишех стихотворение. Бях ценена заради изтънчеността си. Но, разбира се, дълбоко в себе си знаех, че всички тези мъже ме боготворяха, защото бяха наясно, че съм просто пленница, чиито крайници могат да бъдат изкривени така, че да заемат най-неприличната поза както в живота, така и в леглото.

Макар да бях извадила късмета да попадна на мъж като Цин Джън, когото да обичам, това означаваше да се откажа от всички придобивки, които ми носеше животът на мин дзи. С него бях свободна, но колкото и да е нелепо, това беше така само защото той не можеше да удовлетвори най-дълбоките ми потребности като жена — за семейство и деца.

Нямах никаква представа какъв е животът на монахините. Дали цял един живот, прекаран в медитиране и припяване на сутри, можеше да усмири душата ми и да излекува раните ми? Въпреки това, ако майка беше постигнала крайната цел за преодоляване на привързването, защо изглеждаше толкова разстроена, когато ме зърна на Церемонията на водата и земята? Сигурно се бе уплашила, че името й ще се появи в клюкарските рубрики на вестниците и ще се превърне в посмешище. Още по-лошо, можеше дори да загуби всички свои важни клиенти — онези да хуфа, големи защитници на дхармата — които даряваха тлъсти суми на храма й. Но именно тези защитници на будистката дхарма, толкова осъждащи и морално превъзхождащи останалите в храма, посещаваха тайно тюркоазни павилиони, за да защитават сексуалната дхарма.

Загледах се в бледото лице на майка.

— Ма, защо ми попречи да ти се обадя онзи ден?

— Хай, Сян Сян — тя въздъхна тежко и избърса още няколко сълзи от лицето си, — знам, че никога няма да ми го простиш. Съжалявам, че трябваше да се съберем отново при такива обстоятелства. Но, естествено, като монахиня аз правя всичко по определена причина — тя замълча, сетне продължи: — Сян Сян, в очите ми, независимо дали си проститутка или не, ти си моя дъщеря и винаги ще си такава. Но съзнаваш, че ако на церемонията бяхме разкрили познанството си, всички в храма щяха да се шокират. Онези богаташи във вътрешната зала са изключително себични. Финансират церемонията единствено, за да натрупат заслуги за себе си. Затова биха се ужасили, ако разберат, че игуменката не само има дъщеря, но и тя работи зад тъмната врата. Повярвай ми, Сян Сян, аз самата не бих имала нищо против това. Но като монахиня трябва да мисля не за себе си, а за благото на храма си. Разбираш ли?

Естествено, знаех какво ти струва да измъкнеш пари от тези богати мъже — аз самата го правех през цялото време. Очите ми отново започнаха да се изпълват със сълзи. Изглежда, макар да беше монахиня, майка в крайна сметка все още живееше в светския свят и не беше избегнала неговия дим и прах. След като се бе изкачила по стълбицата и се бе превърнала в игуменка на най-влиятелния женски манастир в Пекин, тя продължаваше да се мята в морето на страданието.

— Ма, щастлива ли си като монахиня?

— Сян Сян, първата благородна истина на будизма гласи: животът е страдание. Ние не мислим за щастие, а само за просветление.

Наистина не знаех какво да мисля.

Майка продължи:

— Ако натрупаме заслуги в това прераждане, следващото ще е по-добро — тя ми хвърли изпитателен поглед. — Сян Сян, вярвам, че добрата карма най-сетне дойде, защото сега вече имаш възможност да станеш монахиня. Затова, моля те, приеми убежище в моя храм. Така ще сме винаги заедно до деня, в който постигнем нирвана.

Спомних си, че преди десет години, когато ме бе предала в ръцете на Фан Жун, беше казала нещо подобно: че съм извадила късмет да имам подслон над главата си. Но майка изглеждаше тъжна, от което сърцето ми се късаше.

— Сян Сян, въпреки че да си монахиня не е лесно, ти ще натрупаш заслуги и ще бъдеш много уважавана. Моля те, присъедини се към сангхата.

Исках да й кажа, че като мин дзи също бях уважавана. Стихотворенията ми се предаваха от ръка на ръка и се четяха с жаден интерес. На вратата на „Прасковения цвят“ непрестанно чукаха хора, които идваха да молят за мои картини и калиграфия. Някои дори претърсваха кофите за боклук за парчета от черновите ми, които да отнесат вкъщи и да залепят…

Но вместо това отвърнах:

— Ма, не мога да предскажа бъдещето, но сега не е подходящото време да обмислям тази идея.

— Сян Сян, сега е единственото време, когато можеш да обмисляш каквото и да било.

— Но аз трябва да се върна в Шанхай и да намеря големия господар Фун.

Майка изглеждаше ужасена.

— Сян Сян, защо?

— Ма, казано е, че човек не може да живее под едно и също небе с убиеца на баща си. Сега, когато знам кой е той, ще го убия възможно най-скоро.

— Сян Сян! Много лоша карма е дори да мислиш за убийство, камо ли да го извършиш. Искаш ли да се преродиш като змия или плъх? Ако убиеш военачалника, смяташ ли, че ще бъдеш щастлива? Моля те, медитирай с мен, за да прочистиш съзнанието си от тези насилствени помисли.

— Ма, знаеш ли какво ме поддържаше през всичките тези години да продавам кожата и усмивката си в „Прасковения цвят“? Надеждата да намеря теб и да отмъстя за баба!

— Сян Сян, вече ме намери — тя замълча, сетне продължи: — Знам, че много обичаше баща си, аз също. Но той е мъртъв, така че престани да тровиш съзнанието си и се откажи от отмъщението. Моля те, приеми убежище като монахиня и остани с мен в „Чист лотос“.

Майка ми беше станала толкова твърдоглава, че не виждах смисъл да се обяснявам повече. За да й угодя, казах, че няма да отмъщавам за баба, но не обещах да стана монахиня.

Тя не отговори. Приех мълчанието й като приемане.

Тогава изведнъж се сетих за нещо и изстрелях:

— Ма, защо не ми писа през цялото това време?

— Сян Сян, пишех ти почти всяка седмица! Но два месеца след като пристигнах в Пекин, получих писмо от Фан Жун, в което ми обясняваше, че си избягала и никой не знае къде си. Твърдеше, че си напуснала Шанхай.

Тя промуши ръка в расото си и извади окъсано, изцапано листче. Подаде ми го внимателно.

— Това беше адресът ти, нали?

Кимнах, а в очите ми напираха сълзи.

— Тогава къде са отишли всички писма?

Тя отговори на въпроса ми с друг:

— Вече няма значение, нали?