Минмей Ип
Павилионът „Прасковен цвят“ (21)

Разтопяване на леда

Едва ли е нужно да казвам, че Фан Жун и У Цян се побъркаха от щастие заради бижутата и парите, които Перла им беше оставила.

Мама се смееше, златото и диамантът проблясваха в зениците й.

— Това беше една наистина добра, предана дъщеря, която е мислела за родителите си дори когато се е канела да умре. Сега вече й прощавам, че се самоуби. Ха! Ха! Ха!

Де й пригласяше, ръцете му оказваха сексуален тормоз над златна брошка (бях сигурна, че в този момент мислено гали гърдите на Червен нефрит).

— Освен това тя избра най-подходящия момент да умре — в разцвета на силите си. Иначе след няколко години щеше да е твърде стара да бъде мин дзи.

Мама го прекъсна:

— Да, как бихме могли да си позволим да я държим тук, ако не носи сещате се какво? Кой може да ни вини, ако никой не желае да плаща за някоя, която е с очи цепнатини, нос комин, уши клепала и смърди като свиня?

Злостният дует избухна в смях, ръцете им стискаха с мъка припечелените бижута на Перла, които, ако се разчупеха, сигурно щяха да пролеят нейната кръв и сълзи. Изпитах порив да изтръгна дългата й златна огърлица от гнусните пръсти на Фан Жун и У Цян и да ги удуша с нея.

Беше очевидно, че мама и де не подозираха, че тяхната предана дъщеря е оставила част от бижутата и парите си на мен. Бях благодарна за находчивостта на Перла. Сега държах нейния цин в стаята си и свирех на него почти всеки ден. Тъй като упражненията ми не пречеха на факта, че водех в „Прасковения цвят“ богати клиенти, Фан Жун и У Цян не ми казаха нито дума за него. Всички бижута и пари стояха на безопасно място в резонатора му.

 

 

Изглежда, че хората се съвземаха от шока от смъртта на Перла доста бързо. Разбира се, те продължаваха да клюкарстват за нея — защо се бе самоубила, как бе загубила в съперничеството с Червен нефрит, как се бе сдобила с престижния си статут, като едновременно бе овладяла техниките на пипата и на спалнята, носеха се слухове и за езотеричните й рецепти за свиване на вагини и уголемяване на нефритени стълбове. Но рядко чувах жалби, че животът й е бил не навреме прекъснат от злото в човешкото сърце.

Сега вниманието на хората се насочи към Червен нефрит. Нейните снимки и стихотворения във възхвала на красотата и дарбата й в еротичното изкуство за доставяне на наслада често се появяваха в жилещата преса и клюкарските списания. Носеше се мълва, че една филмова компания сериозно обмисля идеята да я изкара от „Прасковения цвят“ и да я направи звезда.

Веднъж дочух един клиент да споделя с друг:

— С тези усмихнати очи и люшкащи се гърди тя ще е идеална за ролята на мръсница!

Другият избухна в бурен смях.

— И се обзалагам, че ще се прочуе доста бързо. Защото коя звезда има опита да играе курва толкова реалистично колкото нея!

 

 

Всяка нощ от „Прасковения цвят“ се лееше музика, смях и светлина като вода, бликаща от фонтани. Дълги лъскави коли пропълзяваха да се наредят пред пурпурната порта на павилиона. Дори ъглите на устните на каменните лъвове сякаш се вдигаха все по-високо с всеки изминал ден, докато приветстваха даренията на поклонниците, изсипващи се в сейфа на господарите им.

Подобно на Перла сега аз вече напълно проумявах жестокостта на човешкото сърце. Но нямах намерение да напусна дзинфън дию — посипания със златен прашец ад. Още не. Не и докато не спечелех напълно доверието на Фан Жун и У Цян, така че да се почувстват напълно спокойни с мен. Трябваше да се съглася с даоисткото учение — изчакай благоприятния момент, — за да изпълня плана си.

Нямаше да оцелея, ако се провалях.

 

 

Няколко седмици след смъртта на Перла сънувах, че тя, облечена в червена златотъкана рокля, се появява в далечината и шепне името ми. Между нас се простираше мост, толкова преплетен с бодили, че никоя от нас не можеше да го прекоси. Под моста, потопен във вода, лежеше надгробен камък с надписа:

Перла 1900–1923

Тук почива жена с престиж — поетеса, художничка, проститутка

Китки сливови цветове се носеха около гроба и сред розовите участъци едно бяло цвете се извисяваше високо и ми кимаше в студения пронизващ вятър. Опитах се да достигна Перла, но тя продължаваше да се отдалечава, като нежно ме зовеше по име. Отчаяна, скочих напред във въздуха, само за да полетя към гроба й…

Събудих се подгизнала от пот. Сънят беше толкова ярък и наситен и за миг повярвах, че наистина съм полетяла към езерото с разтревожената Перла, която ме вика по име. Примигнах няколко пъти, за да съм сигурна, че съм в „Прасковения цвят“, в стаята си с масивните мебели, позлатеното огледало, керамичните вази и свитъците с картини и калиграфии…

Докато съзнанието ми се мяташе между съня и действителността, чух жизнерадостно „добро утро“. Погледнах нагоре и видях Сливов цвят. Облята в лъчите на сутрешното слънце, човката й изглеждаше толкова червена, а перата й — толкова бели, че се сетих за „Нуър Хун — изчервяването на дъщерята“, история, която бях чувала от майка си.

Един млад баща след раждането на първата си дъщеря заровил в градината голяма делва с вино. Никой нямал право дори да докосва делвата — не и докато бебето не порасне и стане младо момиче, което да се сгоди. Шестнайсет години минали като кон, прескачащ през клисура. В първата брачна нощ на дъщерята бащата, сега мъж на средна възраст, изровил делвата, разбил печата и налял кадифената течност на гостите. Когато видял, че виното отразява ружа върху лицето на красивата му дъщеря, бащата го нарекъл Изчервяването на дъщерята.

Веднага след раждането ми моят баба също запазил делва вино за сватбата ми — онази, която така и не се състоя.

Сега погледнах Сливов цвят с насълзените си очи и й върнах поздрава.

— Добро утро.

Сетне станах от леглото и отидох да погаля перата й, този път заради Перла.

Сливов цвят ме клъвна по ръката с нежност. Както притичваше напред-назад по поставката си, аз си представих, че упражнява бавните тонове на цина с краката си или дори накъсаните стъпки на златния лотос, демонстрирани от Перла. Усмихнах се за миг, но после тъгата ми се възвърна. Седнах на масата и започнах да стривам мастило бавно и замислено. Докато наблюдавах как вдлъбнатината на каменната плоча постепенно се запълва с разширяваща се локва от черна ароматна течност, сърцето ми се усмири. След това разпънах лист оризова хартия, щампован със светли сливови цветове. Взех четката си, потопих я в мастилото, докато белият й връх се просмука в черно, и проследих как върху хартията разцъфва стихотворение.

Тръгна си без нито дума,

трептяща във въздуха

като сливовия цвят над снега.

Сега гледаш надолу към нас,

които все още плуваме

в древното море на страданието.

Ще вдигне ли някой сияйната Перла от морското дъно

и ще я положи ли на олтара пред Гуан Ин?

Ще се протегнеш ли с твоите дълги розови нокти да откъснеш

тази Скъпоценна орхидея, засадена в морето от кал?

Прочетох и препрочетох стихотворението тихо, за да го запечатам в съзнанието си. След това го изрецитирах на Сливов цвят. Тя кимна одобрително и изкрещя:

— Късмет, пожелавам ти да изкараш много пари!

Усмихнах й се в отговор, сложих оризовата хартия върху чиния и я занесох до прозореца. Медитирах, после вдигнах поглед и прошепнах към небето:

— Сестро Перла, откакто ти си тръгна, единствената ми утеха е да се потопя в цина. Винаги когато дърпам седемте копринени струни, горчиво-сладките мелодии те довеждат близо до мен. Само техните протяжни тонове могат да извисят сърцето ми над този зъл свят.

Обичам и да свиря на цин за Сливов цвят. След твоето заминаване тя е единствената ми приятелка и единственото създание в целия свят, на което мога да се доверя. Тя също харесва музиката му, защото всеки път, когато свърша да свиря, пита: „Добре ли ти е, а?“

Току-що съчиних това стихотворение за теб и се надявам да ти хареса. Ще ти напиша още. Сега без теб в „Прасковения цвят“ аз живея в различен свят. Липсваш ми.

След този монолог аз изгорих стихотворението и разпръснах прахта през прозореца. Конфетите, танцуващи във въздуха, ме накараха да си припомня фразата тиенну санхуа — небесна девойка, която сипе цветя. Само че цветята бяха черни, в унисон с настроението ми.

Сливов цвят завърши ритуала ми, като изпищя:

— Добре ли ти е, а? Искаш ли още?

 

 

Минаха почти две години. От време на време се замислях за причината за смъртта на Перла — Червен нефрит. И идеята за отмъщение проблясваше в съзнанието ми. Но как, след като тя бе напуснала „Прасковения цвят“? Скоро след смъртта на приятелката ми Червен нефрит бе забелязана от филмов режисьор и оттогава водеше нов живот под прожекторите. За по-малко от година тя се бе прочула с ролите на разглезени богати момичета, развратни наложници и безсрамни проститутки. Цялата тази работа ми се видя извънредно забавна — истинска проститутка, станала популярна с това, че се преструва на проститутка!

За мое огорчение славата, с която тя се бе сдобила, сега притежаваше дори по-ослепителни качества от тази на мин дзи. Снимките й в разкошни тоалети и съблазнителни пози се виждаха почти навсякъде; нейни огромни плакати висяха над театрите „Пекин“ и „Лайсиъм“. Почитателите й бяха не само мъже, но и жени, дори порядъчни домакини, които облекчаваха еднообразието на своя живот чрез фантазиите за по-бляскавото съществувание на Червен нефрит. Някогашната затворничка в бардак сега беше богинята на сексуалната свобода и символ на еманципираната жена.

Що се отнася до мен, аз работех двойно повече, за да се усъвършенствам в рисуването, калиграфията и музиката. Но се налагаше да прекарвам далеч повече време с важни клиенти, отколкото с цина. Знаех, че трябва да изглеждам бодра и да не изоставам в изкуствата на спалнята. Въпреки това някои гости долавяха — въпреки страстната ми игра — хладината в гърчещото ми се тяло и блуждаещия ми ум. Един ме описа като притежаваща тяло на нападаща тигрица, но със сърце като запечатана ваза. Друг, за да ме определи, цитира китайската поговорка:

Красива като слива и праскова, студена като лед и скреж.

Ала вместо да отблъсква клиентите, моята „ледена“ природа, колкото и да е странно, привличаше още повече мъже. Някои от тях дори учредиха клуб, чиито членове се състезаваха в това кой ще стане шампион в разтопяването на леда. Но времето минаваше, а ледът не се разтопяваше. Това просто за пореден път доказваше истинността на думите на Перла, когато бе говорила за големия господар Фун: Повярвай ми, той няма да си вдигне панталона, докато не вкуси апетитния сос от златната ти порта!

Колко вярно, сестро Перла. Един мъж винаги ще чака красива жена, която не е успял да съблазни!

 

 

Продължавах да си мисля ежедневно за Перла, въпреки че сега името й рядко се споменаваше в „Прасковения цвят“. Фактът, че тя можеше щастливо да празнува с шампанско едната вечер, да изпадне в пълно отчаяние на следващата и да се обеси от греда две седмици по-късно, ме накара да осъзная колко кратко е времето ни. Китайската поговорка се превърташе ли превърташе в главата ми: Хунйен баомън — всяка красота завършва трагично.

За да избягам от тъгата и самотата, които бяха просмукали живота ми, винаги си представях, че някой ден вместо чоу нанжън ще срещна някой достатъчно интелигентен, красив, грижовен и галантен мъж, който ще успее да разтопи леда в сърцето ми.

Макар да изпитвах силен импулс да обичам и да бъда обичана, аз попадах само на мъже като Джан Джун. Никой не знаеше откъде идва, нито какво прави, известно беше само, че един ден започнали да го виждат в скъпи ресторанти, чайни, театри и тюркоазни павилиони в Шанхай. Той сякаш имаше безброй пари, които да пъха в деколтетата на сестрите и да хвърля в лицата на мамите.

Скоро след като Джан Джун се появи в Шанхай, той покани всички мин дзи в скъпа чайна в концесията. За да му правят компания по време на представление на кун опера, гласеше поканата. Но тъй като никоя от нас не знаеше кой е той, когато вечерта настъпи, само второразредните проститутки се отзоваха. Тогава той намерил отдушник на огорчението и унижението си, като раздал скандално високи бакшиши на второкласните проститутки — всяка получила по две сребърни монети.

На следващия ден името му и легендарните бакшиши преливаха от клюкарските рубрики на всички вестници комари в града.

Джан се прочу за една нощ.

Затова когато разпрати втората си покана, всички куртизанки — с най-претрупаните си костюми, безупречен грим и засмукващи душата усмивки — нахлуха в чайната „Суийт Лоръл“.

Освен мен. В качеството си на мин дзи аз не бях евтина, нито щях да спечеля нещо, ако действах по този начин. Така в чайната „Суийт Лоръл“ бляскавото присъствие на сестрите избледня от моето витаещо отсъствие.

Само с обстоятелството, че не бях отишла някъде, аз се превърнах в сензацията на града. И във фикс идея на Джан Джун.

Накрая един ден той просто влезе с маршова стъпка в „Прасковения цвят“ и настоя да ме види.

Мама, не е нужно да казвам, вдигна голяма шумотевица около появата му.

— Сян Сян! Сян Сян!

Краката й се набраха по стълбите и след миг тресящата й се плът нахлу в стаята ми.

Тя стовари задника си на стола с висока облегалка.

— Знаеш ли кой е тук? Легендарният Джан Джун!

Съзерцавах отражението си в огледалото, докато спокойно решех косата си.

— Е, и?

— Е, и? — мама изимитира равнодушния ми тон. — Какво искаш да кажеш с това „е, и“? Той поиска теб, веднага.

— Но, мамо, не можеш ли да му кажеш, че в момента съм заета?

Тя скочи от стола, втурна се към мен, грабна гребена от ръката ми и започна да дърпа с него моите три хиляди нишки проблеми.

— Моля те, моля те… Сян Сян… — гукаше мама. — Не можем да си позволим да караме господин Джан да чака.

— Вероятно ти не можеш, но аз мога — изгледах я презрително. — Той е просто никой.

Ръката й дръпна силно косата ми.

— Шшт, Сян Сян, внимавай какви ги говориш!

— Ако е някой, то кой е?

Устата на Фан Жун увисна отворена, но никакъв звук не излезе от нея. Започна да ме умолява:

— Моля те, Сян Сян, в името на Гуан Ин, моля те, виж се с него, нищо няма да загубиш.

— Нищо няма да загубя? Ами репутацията ми?

— Ти вече си най-престижната куртизанка в Шанхай.

Замислих се за момент.

— Повече от Червен нефрит?

— Но тя вече не е момиче на цветята — мама ми хвърли изпитателен поглед в огледалото, — тя е кинозвезда.

Без да й обръщам внимание, зарецитирах стихотворението на Ду Му:

Бродя и пия южно от реката,

наблюдавам как тесните талии се люлеят върху длани,

десетгодишни мечти за Янджоу са се пробудили,

нищо не е останало, освен флиртуваща слава.

— Сян Сян, моля те, господин Джан чака.

— Знам.

— Тогава, моля те, побързай, в името на Гуан Ин!

Изкисках се.

— Искаш да кажеш, че Гуан Ин одобрява проституцията?

— Ай-я, Сян Сян, знаеш какво искам да кажа, плъ-из.

— Как изглежда този легендарен господин Джан?

— Мъж.

— Естествено, че знам, че е мъж.

Фан Жун процеди неестествена усмивка.

— Той е богат и… симпатичен.

— Добре, тогава ще отида — хвърлих й укорителен поглед в огледалото — заради теб.

 

 

Джан Джун се оказа най-вулгарният човек, когото някога съм срещала, дори повече от големия господар Фун. Трябва да кажа, че беше най-смрадливият мъж сред смрадливите мъже! Лицето и ръцете му дори не притежаваха приличието на човешка форма.

Но не бих използвала думата животно да го опиша, защото никое животно не бива да се сравнява с такъв мъж.

Когато седнахме лице в лице на моята маса с мраморен плот, вече му течаха лигите. Очите му непрестанно дълбаеха в лицето и тялото ми, докато езикът му плющеше по устните му като кучешки. Пот, подобна на мастило, зацапваше подмишниците на индиговата му куртка.

— Горещо е тук, господин Джан. Нали? — аз небрежно поклатих златното си ветрило с орхидеи.

Той извади кърпичка да избърше лицето си енергично.

— Да, със сигурност е.

Пръстените с диамант, нефрит и злато върху косматите му пръсти проблеснаха на жълтеникавата светлина в стаята ми.

Повиках прислужницата си Малък дъжд да донесе кърпи и чай.

Докато тя редеше масата, възкликна:

— Господин Джан, какви хубави пръстени имате!

Джан вдигна ръката си.

— Харесват ли ти? Тогава си избери, който искаш, това е подарък от мен.

Лицето на Малък дъжд пребледня, гласът й потрепери.

— О, не, господин Джан, не мога да приема скъп подарък просто така.

Аз изругах наум. Глупачка, цялата се разтрисаш само защото са ти предложили пръстен?

Обърнах се към прислужницата си и умишлено казах с нехаен тон:

— Малък дъжд, не смяташ ли, че е много грубо да откажеш предложение на нашия благороден гост? — сетне я изгледах остро. — Защо просто не си избереш един, както ти се каза?

Сега и двамата изглеждаха шокирани.

Аз докарах окуражителна усмивка.

— Давай, Малък дъжд, в противен случай господин Джан наистина ще се обиди.

Както и се очакваше. Малък дъжд посочи най-евтиния — златния пръстен. Тя беше твърде изплашена да вземе диамантения или нефритения. Не искаше да загази по-късно.

С прикован в мен поглед Джан изхлузи пръстена от ръката си и го подаде на прислужницата.

Този епизод моментално се превърна в градска клюка — с различни вариации. „Флауър Муун Нюз“ твърдеше, че е взела диамантения пръстен; „Флауър Хевън Дейли“ настояваше, че е нефритеният; „Плежър Ток Нюз“ заявяваше, че не Малък дъжд, а аз съм получила и диамантения, и нефритения пръстен.

Въпреки че го бях накарала да подари пръстена си на прислужницата ми, господин Джан продължи да посещава „Прасковения цвят“ и да поръчва мен. Всеки път носеше подаръци — за мен, за мама, понякога дори за Малък дъжд. Разбира се, не бях толкова наивна да вярвам, че идва в „Прасковения цвят“, сякаш това е храм, в който може да ми прави приношения, все едно съм Гуан Ин. Бях пределно наясно с намерението му — да облее с дъжда си моите облаци. Но сега като мин дзи моите облаци можеха да се менят и да не бъдат обливани от клиенти, които ме отблъскваха.

Накрая той се отчая.

Една вечер Джан седна на стола както обикновено и с две ръце постави върху масата подарък. Винаги правеше така, понеже не взимах нищо направо от ръцете му. Не само че се дърпах от допира на тези тъмни буци плът, но и възнамерявах да му дам да разбере, че макар да има правото да оставя неща на масата ми, аз не съм длъжна да ги признавам и да съм му благодарна.

Накарах Малък дъжд да му донесе кърпа, чай и закуски. Когато обаче започнах да си бъбря с него, той ми се стори нетърпелив, сякаш се чувстваше неудобно.

Размахах ветрилото си.

— Господин Джан, нещо ви мъчи ли?

— Хммм… не точно.

Той продължи да ми хвърля нервни погледи.

Не точно? Виждах мънистата пот, които се стичаха от челото му. При предишните случаи беше доста прям по въпросите, касаещи облаците и дъжда: „Да се оттеглим ли в леглото вече, госпожице Скъпоценна орхидея?“ или „Късно е, по-добре да пренощувам тук“. Не че получаваше от мен какъвто и да е отговор на тези малки предложения.

Затова този път не звучеше като да се кани да поиска секс.

— Искате още закуски ли? Или може би вечеря?

— Хммм… не…

Започвах да губя търпение.

— Тогава какво искате?

— Хммм… госпожице Скъпоценна орхидея, струва ми се, че оставих… нещо тук по време на едно от предишните си посещения.

— О, нима? Какво?

— Мисля, че е бижу.

— Мислите? — очевидно не беше много добър лъжец.

Той преглътна с мъка.

— Да, бижу е.

Моментално прозрях скрития му план. Понеже добре знаеше, че няма да му позволя да напъха изгнилия си стълб в моята скъпоценна порта, сега, при това последно посещение, искаше да получи нещо в замяна на всички пари, които бе похарчил. Това, че е „оставил бижу тук“, просто означаваше, че си иска бижутата обратно.

Отидох да извадя една от кутиите си за бижута, сложих я на масата и я отворих.

Сред пръстените ми имаше два — със сапфир и с рубин, — които той ми беше дал, останалите бяха подаръци от други мои клиенти. Още не бях занесла пръстените му за оценка, така че не знаех каква е действителната им стойност. Но бях убедена, че всички подаръци от този недодялан мъж надали щяха да се окажат с високо качество.

За мое учудване, вместо да вземе двата пръстена, които ми бе дал, той посочи пръстена с диамант и нефрит, купен за мен от големия господар Фун.

Макар да се разтревожих, аз докарах спокойно изражение.

— Сигурен ли сте, че това е пръстенът?

— Напълно.

— Господин Джан, това наистина е прекрасно бижу, как може да сте толкова разсеян да го оставите тук по случайност?

Той не отговори на въпроса ми. Посочих пръстена със сапфир.

— Убеден ли сте, че не е този?

Поклати глава в знак на отрицание. Показах и рубинения.

— Ами този?

— О, не. Моят е много по-скъп.

Докато се пресягаше да извади пръстена с диамант и нефрит, аз възпрях лапата му с ветрилото си.

— Почакайте малко, господин Джан. Сигурна съм, че този пръстен е от друг мой обожател. Защото си спомням, че от вътрешната страна има надпис. Така че, господин Джан, ако успеете да ми кажете какво гласи надписът, значи паметта ми греши и пръстенът действително е ваш.

Жълтеникавите очи на Джан се стрелнаха наоколо.

— Естествено, накарах златаря да гравира върху него името ви: Скъпоценна орхидея.

Взех пръстена и му показах вътрешната страна на златната лента, където нямаше никакъв надпис.

Сега той се опита да извади сапфирения пръстен, който ми беше дал.

— О, сега си спомних, този е.

— Почакайте — отново го спрях с ветрилото си. — За съжаление вече го проверих в златарски магазин и собственикът ми каза, че е фалшив. Господин Джан, такъв богат и уважаван мъж като вас не мисля, че би ми дал фалшив пръстен и да съсипе репутацията си, нали?

В действителност така и не бях занесла пръстена за оценка.

Сега той се потеше толкова много, че сякаш цялото му лице валеше поройно. Без да кажа нито дума, аз взех кутията си за бижута и отидох да я върна в сейфа. Когато се върнах, мястото на Джан беше празно.

 

 

Нямаше нужда да се притеснявам, че ще се върне, защото след два дни намериха тялото му в задна уличка при „Храма на върховното щастие“, конкурентно на нашето заведение.

Носеше се слух, че Джан Джун е бивш член на тун от Нандзин. Когато главатарят на тун внезапно умрял, той отмъкнал парите на мъртвия бос и избягал в Шанхай с намерението да се присъедини към тукашна банда. За да предизвика внимание, планирал цялата история в чайната „Суийт Лоръл“. След това се бе опитал да разтопи леда на най-престижната куртизанка — мен, — за да се катапултира още по-надалеч по пътя на славата. Но същата тази негова „слава“ доведе и до падението му. Новината достигнала до членовете на нандзинския тун и те пратили вест на шанхайските си братя да се отърват от Джан.

С това приключи целият трагичен фарс.