Доуди Смит
101 далматинци (18)

Сто и първият далматинец

Каква чудесна Коледа прекараха обитателите на къщата до парка Риджънтс! Хубавите хотели им изпратиха още пържоли и макар — естествено — подаръците да не стигнаха, кутретата имаха възможност да си играят с много неща из къщата, чието предназначение съвсем не беше за игра (но които сетне бяха използвани само за това). Душкингови изведоха всички кучета в заснежения парк на разходка. Понго, Мисис и Пердита непрекъснато кръжаха около малките, да не би някое да се изгуби. Привечер Понго и Мисис изведоха Душкингови с твърда стъпка към „Примроус Хил“, от чийто връх той излая послания до цялото кучешко царство. Успяха да се свържат дори с галантния Кокер шпаньол, тъй като две кучета от съседното село, което се намираше на седем километра, специално отидоха да му предадат думите на Понго. (Той помоли да му съобщят, че двамата с добрия му стар питомник се чувстват много добре.) Разбира се, всички послания бяха предавани по щафета. Най-отдалеченото куче, с което се свързаха директно, беше генерал Датски дог от Хампстед, който лаеше все така превъзходно.

— Има нещо необяснимо в това вечерно лаене — каза мисис Душкинг. — Нямаш ли чувството, че изпращат послания?

Мистър Душкинг отвърна, че хрумването й звучи твърде мило, само че… Тук той млъкна. Нима имаше нещо, което да не е по силите на кучетата? Като си помислеше само какво бяха направили Понго и Мисис, склонен бе да каже, че няма. Как бяха довели чак от Съфък деветдесет и седем кутрета? Понго и Мисис изгаряха от желание да му разкажат всичко, но така и не можаха.

Веднага след празниците мистър Душкинг реши да действа колкото се може по-бързо, тъй като си даваше сметка, че сто далматинци са твърде много за една къща до парка „Риджънтс“. Бяха много дори за самия парк.

Първо даде обява във вестниците — в случай че законните собственици на кутретата си ги потърсят. Никой обаче не се отзова и причината е следната: Злобара беше купила всичките, с изключение на откраднатите от Душкингови, защото опитното кучекрадство в наши дни е твърде скъпо платен труд. (Тя беше платила повече на кучекрадците, задигнали кутретата на Душкингови, отколкото за всички останали.) А, естествено, че хората, които са продали кутретата си, не мислят за тях като за изгубени и спират да се интересуват. Един-единствен собственик се появи — този на Пердита, но и той с удоволствие я продаде на Душкингови.

Така че мистър Душкинг — какъв късметлия! — се оказа собственик на сто прекрасни далматинци. Затова реши да си купи голяма къща в провинцията. За щастие спокойно можеше да си позволи това, тъй като правителството отново бе затънало в дългове, а той отново го измъкна от тях. Този път беше възнаграден с такъв доход, който му позволяваше да пести всичко, което иначе би плащал като данъци. Така че спря да ходи на работа — само беше на разположение на правителството, ако пак си обърка сметките.

Един хубав януарски ден той каза на мисис Душкинг:

— Дай да отидем с колата до Съфък да върнем синята каручка на Томи Томпкинс, хем ще се поогледаме за къща. Ще хвърлим едно око и на къщата, където са били затворени кутретата — макар че никога не бих я купил.

Мисис Душкинг само се засмя при тази мисъл.

Взеха Мисис и Понго със себе си, а Късметчето се скри под седалката и също замина с тях — много му се искаше да види Овчарския пес и да го повишат в чин капитан. (Само че не можа да остане дълго под седалката и като се появи, всички много му се зарадваха.) Като стигнаха село Димплинг, първо се разходиха из околностите му и там срещнаха Томи Томпкинс, съпровождан от Овчарския пес. Така че синята каручка бе върната на собственика на място — за голямо облекчение на Душкингови, които се чудеха какво да кажат на родителите на Томи. На самия Томи нямаше какво да му обясняват, тъй като той все още не говореше (макар че гъргоренето му вече звучеше по-скоро като човешки език, отколкото като кучешки). Душкингови веднага разбраха, че Понго, Мисис и Късметчето познават Овчарския пес — а и тигровата котка, която се появи тичешком изневиделица.

— А сега да потърсим къщата на Злобара — предложи мистър Душкинг.

Стигнаха Пъклен дом и видяха, че отпред му имаше голяма табела:

Портата беше широко разтворена, а вътре в къщата нямаше никой.

Братя Лошърови бяха в затвора, задето набили човека, дошъл да им вземе телевизора, който така и не бил изплатен. Нямаха нищо против затвора, защото срещата им с толкова много престъпници се оказа по-интересна и от телевизията, а и сега вече хранеха големи надежди, че един ден наистина може да се появят като участници в състезанието „Кое е моето престъпление?“

— Каква противна къща! — възкликна мисис Душкинг.

— Каква прекрасна стена! — каза мистър Душкинг.

Него го тревожеше следният проблем: ако закара сто далматинци в провинцията, как да им попречи да се разбягат? А тази прекрасна стена беше точно онова, което му трябваше. Ако само къщата не беше толкова противна!

— Ами ако я боядисаме бяла? — предложи той. — И ако отворим наново зазиданите прозорци? Виж какво чудесно езерце има отпред — кажи-речи, цяло езеро.

Ала мисис Душкинг поклати отрицателно глава. Като влязоха обаче вътре и видяха хубавите просторни стаи, като си ги представиха бели, а не червени, тя започна да променя отношението си.

Понго, Мисис и Късметчето препускаха из кухнята и килера и си спомняха всичко, преживяно там. Душкингови ги последваха и видяха инсталацията за централно отопление. Сетне всички отидоха в конюшнята.

— Ако се отопли тук, ще бъде много подходящо за кучетата — обади се мистър Душкинг.

После вдигна очи и видя Щуротията. Тя много се хареса и на него, и на мисис Душкинг. И още там решиха да купят Пъклен дом и да го превърнат в красива къща.

— Ще основем тук династия от далматинци — обяви мистър Душкинг.

Мисис се засегна. Думата династия й прозвуча като какофония, но Понго й обясни, че тя означава семейство, което живее и процъфтява много, много години.

— Няма да е лошо да основем и династия от Душкингови, които да се грижат за далматинската династия — продължи мистър Душкинг. А мисис Душкинг напълно се съгласи с него.

Промените в Пъклен дом не отнеха много време и една слънчева сутрин в началото на пролетта голям фургон за превозване на мебели и автобус на два етажа спряха пред къщата близо до парка „Риджънтс“. Фургонът беше за покъщнината. Автобусът беше за Душкингови и далматинците. Лелите вече бяха заминали с кола, да подготвят Пъклен дом. Колата се караше от леля Иконом. Към дрехите си на иконом беше добавила и кокетна шофьорска фуражка.

От къщата излязоха мистър Душкинг, Понго и Мисис. Мисис Душкинг вървеше след тях, следвана от Пердита, а бялата котка се бе покатерила на рамото й. (И бялата котка имаше намерение да основе династия в Пъклен дом. Душкингови й бяха обещали хубав персийски котарак за съпруг.)

През следващите минути се случиха две удивителни неща. Първо, тъкмо когато Мисис зърна фургона и каза: „Я, едно чудо!“, от него изхвръкна Стафърдшърски териер, каза: „Ето ни пак“ на Понго и Мисис, и се хвърли върху гърдите на мистър Душкинг.

— Ако можехте да го разберете, щяхте да знаете, че това е голям комплимент — каза Джим, застанал до фургона.

— Вярно — потвърди Бил. — Старата стенобитна машина изглежда си пада по вас.

— И аз по него — отвърна вежливо мистър Душкинг и стана от земята, където го беше съборил любвеобилният Териер.

Понго и Мисис успяха да укротят Териера, преди да е направил същия комплимент, на мисис Душкинг. Тогава се случи второто удивително събитие. Към тях се бе приближила голяма кола и хората вътре разглеждаха с интерес Понго, Мисис и Пердита. Изведнъж в колата настъпи небивало оживление, вратата се разтвори с трясък и навън изскочи великолепен далматински дог с кафяви петна. Той се хвърли право към Пердита. Беше отдавна изгубеният й съпруг.

Казваше се Принц. Хората в колата бяха трогнати от неговата преданост към Пердита и веднага предложиха на мистър Душкинг да го вземе. Казаха, че заминават за чужбина и биха се радвали да го оставят в добро семейство, а не в платена кучегледачница. Принц беше на седмото небе от щастие. Освен че много му се искаше да бъде с Пердита, той от пръв поглед разбра, че Душкингови са чудесни питомци.

Така че далматинците потеглиха за Съфък — сто и един на брой. Насядаха по седалките на автобуса и много от хората, които ги видяха, им махаха с ръце — бяха станали прочути, толкова много се писа за тях във вестниците. А покрай пътя се строиха много, много кучета — след като маршрутът им бе оповестен чрез Вечерния лай.

Чакащите кучета им излайваха добрите си пожелания, далматинците им излайваха благодарностите си, тъй че в автобуса беше твърде шумничко. Душкингови обаче нямаха нищо против шума. Те намираха лаенето на щастливи кучета за приятно.

Отначало Принц беше доста стеснителен, затова мистър Душкинг седна до него и взе да го потупва силничко, както обичат да ги потупват големите кучета. (Потупването трябва да е силно, но не прекалено, за да не причини болка. Мистър Душкинг беше много опитен кучепотупвач.) Принц започна да потупва с опашка и изведнъж захапа ухото на мистър Душкинг, на когото му стана много приятно. След това красивият съпруг на Пердита се почувства член на семейството.

Като стигнаха село Димплинг, всички жители бяха наизлезли да ги посрещнат начело с Овчарския пес, тигровата котка и Томи Томпкинс. (Кравите измучаха приветствието си откъм фермата.) Томи беше взел синята каручка и Изтърсачето малко му завидя — но й стана приятно, че вече е голяма и силна и няма нужда от каручка.

Бялата персийска котка, която се бе превърнала в обаятелно същество (добротата прави котките добри) се държа много мило с тигровата котка. Това бе началото на голямо приятелство.

Най-сетне двуетажният автобус премина през портата на Пъклен дом. Езерцето отпред отразяваше този път снежнобяла къща с муселинови завеси по прозорците. Фасадата на къщата все така приличаше на човешко лице и все така имаше изражение — само че сега то бе приветливо.

Лелите чакаха на прага на отворената входна врата. Те пристъпиха напред да посрещнат Душкингови и първите думи на леля Иконом бяха:

— Знаете ли, че на покрива има телевизионна антена?

— Срамота е, ако не я използваме — додаде леля Пулиш.

По този начин Душкингови се досетиха, че на лелите много им се иска да имат телевизор в кухнята, и веднага предложиха да им купят. Понго и Мисис също останаха доволни, защото знаеха колко липсва телевизията на най-малката им дъщеря.

Те всички прекарваха много щастливи часове в топлата кухня и си спомняха дните, когато с помощта на толкова свои братя написаха една от най-интересните страници в историята на Кучешкото царство на Англия.