Към текста

Метаданни

Данни

Серия
101 далматинци (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Hundred and One Dalmatians, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране
Niky (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Доуди Смит. 101 далматинци

ИК „Знак“, ИК „Дамян Яков“, София, 1994

История

  1. — Добавяне

Внезапна опасност

101-dalmatians-27.png

Тя се взира известно време в полумрачната стая, сетне се развика:

— Сол! Джаспър! Спрете този телевизор! И запалете лампата!

— Никаква лампа не можем да палим, защото нямаме крушки — отвърна Сол. — Като свърши телевизията, ние просто си лягаме.

— А ако спрем телевизора, в стаята ще стане съвсем тъмно — додаде Джаспър.

— Тогава поне изключете звука! — ядосано нареди Злобара.

Джаспър се подчини и малките фигури, които се движеха по екрана, изведнъж останаха без глас. Изтърсачето ядосано се разджафка. Мисис, снишила се насред децата си, веднага го бутна да млъкне. Понго, който също се бе свил ниско на кълбо, се приготви да се нахвърли върху Злобара, ако тя стори нещо на някое от кученцата. Тя обаче изобщо не им обръщаше внимание. Най-близките до нея се отдръпнаха уплашено, щом тя пристъпи вътре в стаята.

— Имам работа за вас, момчета — обърна се Злобара към Лошърови. — Тази нощ трябва да избиете кутретата — до едно.

Братята я изгледаха със зяпнали уста.

— Но те са още много малки, за да станат на палта — възрази Сол.

— По-големите ще свършат работа, а от малките ще направим ръкавици. Но, така или иначе, трябва да ги убием, преди някой да ги е открил. Твърде много писаха във вестниците за кучетата на Душкинг. Цяла Англия е на крак — всички търсят далматинци.

— Че как ще ги намерят тук? — обади се Джаспър. — Защо да не останат, докато поотраснат?

— Прекалено е рисковано — отвърна Злобара. — Някой може да ги чуе да джафкат и да се обади в полицията. Мъжът ми ще откара кожите в чужбина — ще оставим само колкото за едно мое палто. Ще го направя с две лица — от едната астраган, а от другата — далматинска кожа. Далматинската страна ще нося отвътре, докато хората забравят за кученцата на Душкингови. А щом се размине, ще насъбера пак кученца и отново ще започнем отглеждането на далматинци. Само че от тези трябва да се отървем, и то незабавно.

— По какъв начин? — попитаха едновременно братята.

— Както щете — отровете ги, удавете ги, удряйте ги по главите… Нямате ли хлороформ в килера?

— Нито капка — отговори Сол. — И етер нямаме.

— Откъде пари за такива глезотии? — изръмжа Джаспър.

— Тогава ги удавете.

— Кучетата могат да плуват — възрази Сол. — Пък и езерото е само една педя дълбоко.

— Тогава ще ги удряте по главите — настоя Злобара.

Сол пребледня.

— Какво? Да удряме по главите деветдесет и седем кученца? — попита той с разтреперан глас. — Изключено, мисис Де Мон! Смилете се над нас! Направо ще капнем от умора!

— Вижте какво! — повиши глас Злобара. — Не ме интересува как ще ги избиете тези животни. Бесете ги, душете ги, хвърляйте ги от покрива — Боже мой! Има десетки прекрасни начини! Съжалявам само, че нямам време сама да свърша тази работа.

— Все пак няма ли да смогнете, мисис Де Мон? — попита Джаспър. — Сигурно много ви бива за тази работа и ние с удоволствие ще ви погледаме.

Злобара поклати глава.

— Трябва да се върна веднага в Лондон — в очите й блесна демонично пламъче. — Сетих се! Затворете ги без храна и те ще се изядат едно друго!

— Да, ама ще вдигнат ужасен шум — възрази Сол. — Няма да можем да гледаме телевизия.

— Пък и ще си повредят кожите — сети се Злобара. — От това цената им ще спадне. Трябва много внимателно да ги убивате. А след това ще им одерете кожите.

— Но ние не умеем да дерем кожи — изстена Джаспър. — Представа нямаме как се върши тази работа!

— Моят мъж ще ви покаже — каза Злобара. — Утре вечер двамата с него ще дойдем с колата. И ще преброим труповете — запомнете това! Ако изпуснете едно-единствено кутре, ще ви изгоня от Пъклен дом — така да знаете! А сега се залавяйте за работа. Лека нощ!

За щастие само две-три от кутретата разбираха човешки език, но всички усетиха колко е зла. Като тръгна да излиза, тя срита едно от най-малките кученца, случило се в опасна близост до крака й. То повече се изплаши, отколкото го заболя, но изскимтя силно и някои от по-големите се озъбиха възмутено на Злобара. Късметчето си спомни онзи път, когато я ухапа, и побърза да излае:

— Не я хапете! Тя люти!

Така че Злобара стигна благополучно до вратата, отвори я широко и лунната светлина заблестя върху черно-бялата й коса и съвършено семплото наметало от визон. Тя се обърна пак към препълнената с кутрета стая:

— Сбогом, отвратителни животинки! Във вид на кожи ще ми бъдете далеч по-симпатични, отколкото като кутрета! А онези, от които ще е ушито палтото ми, направо ще заобичам. Ах, ако знаете с какво нетърпение очаквам това!

Те я проследиха с погледи, докато мина покрай езерото, отразяващо черната къща, и отиде до тежката желязна порта. Отключи катинара и пак заключи след себе си. Сетне тихата зимна нощ бе раздрана от звука на мощен мотор на потеглящ автомобил, последван от оглушителния рев на най-пронизителния клаксон в Англия.

Ах, колко добре си спомняха Понго и Мисис този страшен звук! Мислите им ги върнаха в онази щастлива вечер, когато стояха един до друг до раираната черно-бяла кола, недалеч от парка „Риджънтс“. Тогава бяха в безопасност, щастливи и доволни, и през ум не им минаваше какво ги чака.

Джаспър побърза да затвори вратата, като промърмори:

— Щом ще трепем псетата, по-добре да гледаме да не ги разпилеем.

Понго беше като замаян. Умът му отказваше да работи. Ах, защо го нямаше Овчарският пес да му помогне с мъдър съвет!

— Ако решиш да нападнеш тези злодеи, аз ще ти помогна, Понго — прошепна Мисис.

— Те имат ножове — побърза да ги предупреди Късметчето.

Умът на Понго постепенно се избистри.

— Ако ги нападнем, може да ни убият — отвърна той на жена си. — И тогава няма кой да помогне на децата. Пазете малко тишина! Искам да помисля.

Братята разговаряха с ниски, ръмжащи гласове.

— Едно ще ти кажа със сигурност — рече Джаспър. — Няма да е тази нощ, защото ще изпуснем „Какво е моето престъпление?“

Това беше любимото им телевизионно състезание. Две жени и двама мъже в безупречно вечерно облекло трябваше да познаят какво е престъплението, извършено от също така безупречно облечен мъж или жена. Строги моралисти твърдяха, че предаването причинява вълна от престъпления и пълни затворите, тъй като хората вършели престъпления с надеждата да бъдат избрани за състезатели. Но престъпността в Англия и без това расте на вълни, пък и затворите са пълни, така че предаването вероятно не беше от значение в случая. И двамата братя умираха от желание да се състезават в него, но много добре знаеха, че няма да ги изберат, ако не извършат някакво ужасно оригинално престъпление, а все още не можеха да се сетят какво.

— Нищо не ни пречи да изтрепем кутретата след „Какво е моето престъпление?“ — обади се и Сол. — Ще го направим през нощта, докато спят. Ако са будни, ще са по-опасни.

— Досадна работа, ако питаш мен — изръмжа брат му. — Както и да я свършим, все ще сме капнали от умора. Първо да ги убиваме, пък после и да ги дерем!

— Дрането може да не е трудно и да ни се удаде — каза Сол. — В такъв случай ще можем хем да дерем, хем да гледаме телевизия.

— И все пак деветдесет и седем кутрета са това! — напомни му Джаспър. После очите му блеснаха дивашки. — Сол, хващам се на бас, че никой досега не е убил деветдесет и седем далматинци! Като нищо ще ни вземат за „Какво е вашето престъпление?“

— Най-сетне и ти да кажеш нещо умно! — възхити се Сол.

— Представяш ли си — ние двамата в официални костюми, с червени карамфили в петлиците, а цяла Англия ни гледа. Само че ще трябва да измислим някакъв наистина неповторим начин, по който да извършим престъплението си. Дали да не ги одерем живи?

— Няма да стоят мирни — възрази Джаспър. — Какво ще кажеш да ги попарим с вряла вода?

— Ще трябва да ги нападнем — прошепна Понго на Мисис. — Това е единствената ни надежда.

— Ще организирам по-големите да ти помогнат — обади се Късметчето. — Всички ще помагаме. Знаете ли как умея да хапя!

И тогава се случи нещо. Изтърсачето, чиито очи не се откъсвала от безгласния телевизионен екран, излая три пъти — кратко и остро. Човешкото ухо не би познало, че това означава „Какво е моето престъпление?“, но братята, стреснати от шума, погледнаха към кутрето и така забелязаха екрана. Сол нададе разярен рев на разочарование, Джаспър изстена нещастно. Беше започнало! „Какво е моето престъпление?“ бе започнало, само че без звук, естествено. Пропускаха любимата си програма, и то точно тогава, когато се надяваха да вземат участие в нея! Втурнаха се към апарата, Сол пусна звука до краен предел, а Джаспър нагласи картината. Сетне се проснаха на дюшеците и заръмжаха от удоволствие.

— Сега поне половин час няма да помръднат — прошепна Късметчето.

Мозъкът на Понго най-после заработи и той каза на ухото на сина си:

— Изведи кутретата в строй навън, в двора на конюшнята! А ние двамата с майка ти ще стоим на пост до братята.

— Дали не можем да минем през килера? — отвърна шепнешком Късметчето. — Поне да си изядем утрешната закуска. Ето я вратата — до камината. Залостена е, но ти сигурно можеш да я отвориш, нали, татко?

Понго никога не беше дърпал резета, но бе видял как Овчарския пес се справи с вратата на Щуротията.

— Мога, момчето ми — твърдо отвърна той. — Знам как се дърпа резе.

Те прекосиха на пръсти кухнята. Понго се изправи на задните си лапи и захапа топчето на резето. Ала то не помръдна. Той го пусна и взе да го разглежда, доколкото това бе възможно на светлината на огъня. Видя, че топчето е обърнато надолу и ще трябва да го вдигне, преди да се опита да дръпне самото резе.

— Сега вече ми е ясно как — рече той на Късметчето и отново захапа топчето. Повдигна го и опита да го плъзна встрани. То обаче заяждаше.

„Късметчето ще изгуби доверие в мен“, помисли си Понго и така упорито задърпа, че чак зъбите му щяха да се счупят. После изведнъж се уплаши, че ако резето рязко се отлости, може да се вдигне голям шум. В следващия миг от телевизора се разнесоха гръмогласни ръкопляскания — някой беше познал престъплението на състезателя. (Бил откраднал сто запушалки на вани от различни хотели.) Понго направи последен отчаян опит, резето щракна рязко и вратата на килера се отвори.

— Знаех си, че можеш, татко — гордо заяви Късметчето.

— Важното е да умееш — отвърна Понго, като проверяваше с език дали всичките му зъби са здрави.

Откъм килера задуха ледено течение. Навремето, когато Пъклен дом е бил фермерска къща, там се намирало помещението за обработка и съхраняване на млечни продукти, затова вместо прозорци имаше дървени капаци с подвижни летвички. Лунната светлина проникваше през тях и правеше каменния под да изглежда на тъмни и светли райета. Месото за закуска на кутретата вече беше разпределено в дълги корита, тъй като братята много мразеха да се трудят рано сутрин. За малките имаше по-малки корита, за големите — големи.

— Изчакай да се върна при майка ти — рече Понго на Късметчето. — Ние ще държим братята под око и в случай на нужда ще ги нападнем, а ти вкарай кутретата вътре едно по едно. Кажи им да не започват да ядат, докато всички не заемат местата си пред коритата. Аз ще дойда и ще дам сигнал да се хранят.

Кученцата учудващо бързо напуснаха кухнята, следвайки нарежданията на сержант Късметче, дадени шепнешком. Маршируваха редица след редица като деца, които се изтеглят от училищния двор след час по физкултура, само че по-големите тръгнаха първи, защото бяха най-близо до вратата. Понго и Мисис следяха напрегнато братята, тъй като стотиците ноктенца драскаха доста силно по пода на кухнята, пък и от време на време имаше по някое боричкане, изсумтяване и изпръхтяване — макар и нито едно излайване, дори най-тихичко, защото кучетата се досещаха — животът им зависеше от съблюдаването на пълна тишина. Братята обаче не виждаха нищо, освен екрана.

101-dalmatians-28.png

Късметчето остави своите братя и сестри най-накрая, а двамата с Изтърсачето напуснаха кухнята последни. Изтърсачето беше умно кученце и много добре разбираше, че трябва да се махне от кухнята, но ах, как не му се искаше да напуска телевизора! Затова си тръгна заднишком, без да откъсва очи от екрана.

Последни се изтеглиха Понго и Мисис, които се плъзнаха бързо и безшумно през просторната червена кухня. На прага на килера се извърнаха — братята не бяха помръднали.

— Още колко време ще продължи предаването? — прошепна Понго.

— Двадесет минути — незабавно и с копнеж отвърна Изтърсачето.

Понго и Мисис притвориха след себе си вратата на килера. Резето от вътрешната страна беше разположено ниско и лесно се затваряше. Понго бързо се справи с него под възхитените погледи на кутретата, които бяха заели местата си пред коритата, но дори не бяха близнали храната.

— Едно, две, три — старт! — изкомандува Понго. Всичката храна бе погълната точно за петдесет и девет секунди.

— Ами вие с мама? — попита Късметчето. — Чакайте — мисля, че знам къде е неделната вечеря на Лошърови.

И той я намери върху един от рафтовете — два бифтека, но не особено доброкачествени, ала Понго и Мисис бързо ги излапаха. Сетне Понго разреши на войниците си да тършуват за храна и сам оглави претърсването на килера. Всичко, което ставаше за ядене, беше унищожено, като по-големите кутрета честно деляха храната с по-малките.

— А в онзи долап има ли нещо? — попита накрая Понго.

— Само въглища за парното — отговори Късметчето. — Е, сега вече братята няма да намерят нищо за ядене.

— Да ядат въглища — рече Понго.

Цялата операция по храненето не отне повече от пет минути. Понго си даде сметка, че трябва да изведе възможно най-скоро войската си от Пъклен дом. За обмисляне на план на действие не бе имал никакво време, затова разчиташе на съветите на Полковника. Единственото, което можеше да направи сега, бе да отведе кутретата в Щуротията. Външната врата на килера се отвори лесно и те се заизнизваха през опустялата овощна градина, после през вратата, която Полковникът предвидливо остави открехната. Мисис хвърли поглед назад към осветения от пълната луна Пъклен дом. Какво ли ще направят братята, като открият, че в кухнята няма нито едно далматинче?

На долния етаж на Щуротията нямаше място за деветдесет и седем кученца, на горните също не биха се побрали, така че Понго ги изведе всички в полето. Овчарският пес пристигна точно когато последното кутре напускаше кулата.

Отначало си помисли, че Понго е започнал бягството безразсъдно рано, но като чу как стоят нещата, го похвали и изрази особено задоволство от факта, че кученцата са били нахранени, преди да напуснат къщата.

— Хрумването беше на сержант Късметче — гордо каза Понго.

— Браво, старшина — повиши го на място Полковникът.

— Какво ще правим сега? Къде да вървим? — тревожно попита Мисис. — Вижте, децата треперят от студ.

Те наистина трепереха — не че беше толкова студено навън, колкото усещаха разликата с топлата кухня.

Овчарският пес имаше притеснен вид, макар че никой не разбра това, тъй като изразът на очите му винаги беше скрит от рунтави косми. Какво да прави, ей така изведнъж, с деветдесет и седем малки далматинчета и два големи далматински дога?

— Нощта ще прекарате в големия ни харман — реши той накрая. — Кутретата ще се топлят в сламата. Той е само на километър оттук.

Цял километър! Това бе нищо за Понго и Мисис, но много, страшно много за мъничкото Изтърсаче. Не бяха изминали и стотина метра, а Понго вече се отчая при мисълта за дългия преход до Лондон, който ги очакваше.

Големите кученца тичаха щастливо напред. Средните също се справяха добре. Дори малките като че ли можеха да издържат на сравнително дълга разходка. Ала най-мъничките — децата на Понго — как щяха да извървят те цели сто километра? Късметчето, Черноушко, Дунди и останалите храбро местеха крачка, но момиченцата се препъваха и се задъхваха и трябваше често да спират, за да си починат. А колкото до Изтърсачето, тя изобщо нямаше да стигне до фермата, ако Овчарският пес не я беше понесъл на гръб. Той клекна ниско, тя се покатери отгоре му и здраво се вкопчи със зъби в козината му. Но дори така на два пъти се хлъзна и щеше да падне.

— А на нашите гладки гърбове изобщо няма да се задържи — каза Мисис на Понго. — Ех, защо нямаме кукленска количка, щяхме да я бутаме пред себе си.

— Само на задни крака не можем да стигнем до Лондон — възрази Понго. — Дори и да имахме количка.

Най-сетне наближиха големия хамбар зад гърба на фермата, където живееше Овчарският пес. Изморените кученца се сгушиха в сеното и моментално заспаха, а Понго, Мисис и Овчарският пес застанаха до вратата и взеха да кроят планове.

— Не можете да останете тук задълго — рече Полковникът. — Ще ви открият, пък и аз не съм в състояние да изхраня толкова кучета. Ще трябва да пътувате до Лондон на етапи. — По няколко километра на ден.

— Но къде ще спим? Как ще си намираме храна? — разтревожи се Понго.

— Ще ни трябва огромна организация — заяви Полковникът. — Надявам се още сега да уредя първите няколко етапа чрез Среднощния лай. Ще лая на разстояние от фермата, за да не събудя питомците си.

Понго му предложи и той да участва в лаенето, но Овчарският пес каза, че и дума не можело да става за това.

— Трябва да си починете, часът наближава десет. Ако всичко върви, както съм го намислил, ще ви събудя в четири, когато остават още три часа до зазоряване — достатъчно, за да стигнете до мястото, което имам предвид.

— Боя се за най-малката си дъщеря — тя е толкова слабичка — завайка се Мисис. — Как ще издържи пътуването?

Полковникът се усмихна, макар че никой не видя това.

— Намислил съм нещо за малката. А сега спете и двамата.

Понго и Мисис влязоха в хамбара и с душене откриха децата си. Само Късметчето се размърда и каза, че се опитвал да спи с едно отворено око, защото бил на пост.

— Веднага да си затвориш и двете очи! — нареди Мисис.

И Късметчето я послуша, доволен, че родителите му са редом, за да го отменят.

— Какво ще стане, ако ни открият тук? — попита Мисис. — Надявам се, че хората от фермата са добри и няма да ни сторят нищо лошо.

И Понго беше мислил за това. Предполагаше, че тъй като във вестниците бяха писали толкова много за него, жена му и децата му, може би щяха да ги върнат живи и здрави на Душкингови. Но какво щеше да стане тогава с другите кутрета? Дори добрите и мили Душкингови не биха могли да приберат у дома си осемдесет и две непознати кученца. Горките дечица щяха да бъдат предадени в полицейския участък и не се знаеше какво може да им се случи. От друга страна, ако Душкингови ги видеха, то те по някакъв необикновен начин щяха да станат техни, на Душкингови — така, както Понго ги беше усетил свои дечица там, в тъмната кухня. Затова на всяка цена трябваше да ги отведе в Лондон.

Мисис беше съгласна с него, но не можеше да си представи как Изтърсачето и сестричките й ще издържат дългото пътуване.

— Сега спи — каза Понго и я близна с много обич. — Доволна ли си, че все пак не ти се наложи да ухапеш човек?

— Лошърови не са по̀ човеци от Злобара, но съм доволна, че не си измърсих с тях зъбите.

Те нямаше да заспят веднага, ако бяха видели онова, което се изпречи пред погледа на Овчарския пес. От другата страна на полето се движеха два фенера. Братята бяха излезли навън и търсеха изгубените кутрета.