Доуди Смит
101 далматинци (9)

Препечени филийки с масло

Кокер шпаньолът учудващо бързо схвана цялата история, която Мисис му разказа, особено като се има предвид, че не бе чул нищо по Вечерния лай.

— От години не съм се вслушвал в него — призна си той. — Дори се съмнявам, че изобщо може да достигне до мен. Наоколо на километри разстояние няма никакво куче. Пък и точно привечер, по време на Лая, сър Чарлс има най-голяма нужда от мен, макар че всъщност съм му нужен по всяко време. Не съм дежурен сега, защото се къпе в банята.

Намираха се в просторната, покрита с каменни плочи кухня, където Шпаньолът бе вкарал Мисис, след като я покани да скочи през прозореца.

— Преди да продължите разказа си, ако обичате да закусите, млада госпожо — продължи той и я отведе при пълна с месо чиния.

— Но това е вашата закуска — възпротиви се Мисис, като се опитваше да не се издаде, че умира от глад.

— Нищо подобно. Това, ако искате да знаете, е вечерята ми. Нямах никакъв апетит, а и за закуска няма да съм гладен, макар че всеки момент ще ми я поднесат. Обичам да хапвам само следобед. Побързайте, миличка. Ако не го изядете, ще го изхвърлят.

Мисис се нахвърли лакомо върху месото, но още след първата хапка вдигна глава.

— Съпругът ми…

— За неговата закуска ще се погрижим по-късно — прекъсна я Шпаньолът. — Хайде, дете, искам всичко да изядете.

Така че Мисис яде ли, яде, а сетне дълго време пи вода от бялата порцеланова купичка. За пръв път виждаше такава купичка.

— Това е кучешка купа за вода от осемнадесети век — поясни Шпаньолът. — Предава се от куче на куче в това семейство. А сега, преди да ви се е приспало прекалено много, няма да е зле да доведете и съпруга си.

— О, да! — възкликна с готовност Мисис. — Само ще ви помоля да ми обясните как да намеря отново купата сено.

— Като стигнете края на алеята, свийте вляво.

— Не съм много наясно кое е ляво и кое е дясно, особено ляво.

Шпаньолът се усмихна, после погледна лапите й.

— Сега ще ви кажа как да ги разпознавате. Ето тази лапа с красивото петно е дясната ви лапа.

— Коя тогава е лявата?

— Другата, разбира се.

— Задната или предната?

— Забравете задните лапи.

Мисис силно се озадачи. Как да забрави за задните си лапи? И ако го стори, дали ще е благоразумно?

— Гледайте само предните лапи и мислете: дясна лапа с петънце. Лява лапа без петънце — продължи старият Шпаньол.

Мисис се загледа втренчено в краката си.

— Сега ще си го повтарям — сериозно обеща тя. — Но ми кажете, моля, как да свия вляво.

— Ще завиете по посоката на лапата, която е без петънце.

— Накъдето и да се движа ли?

— Разбира се. Лапата с петънцето винаги ще остане дясната ви лапа, можете да не се съмнявате.

— Ако се обърна към вас, това вляво ли е? — попита съсредоточено Мисис.

— Да, да! Браво!

Тя се обърна кръгом.

— Да, но сега сте откъм лапата с петънцето — разтревожи се отново Мисис. — Значи дясната лапа стана лява.

Шпаньолът се отказа от обучението.

— Ще ви покажа купата — въздъхна той и я поведе през някогашната зеленчукова градина, която сега бе обрасла цялата с бурени.

Отвъд се простираха нивите. Мисис различи едва-едва къщите със сламени покриви и купата сено.

— Тя е единствената купа — обясни Шпаньолът. — Но въпреки това не откъсвайте поглед от нея, докато тичате. Бих ви придружил, но ревматизмът много ме мъчи, а и сър Чарлс ще има нужда от мен — да му сваля по стълбите калъфа на очилата. Ние с него сме много, много стари, миличка. Той е на деветдесет, а аз според глупавите човешки изчисления, че една година кучешки живот се равнява на седем човешки години, съм на сто и пет.

— Никога не бих ви ги дала — учтиво и искрено каза Мисис.

— Във всеки случай съм достатъчно млад, за да оценя красотата на едно куче — галантно продължи старият Шпаньол. — А сега тръгвайте да доведете съпруга си. Лесно ще намерите обратния път, защото от купата сено се виждат нашите комини.

— Вдясно или вляво?

— Точно пред прекрасното ви носле. Ако не ме видите, направо отведете съпруга си в кухнята, а аз ще дойда при първа възможност.

Мисис щастливо се затича през заскрежените ниви, като не свали поглед от купата, и се изпълни с гордост, когато я откри, без да се изгуби. Понго спеше все така дълбоко, а хлябът с маслото лежеше на същото място, до носа му.

Горкият Понго! Пробуждането му бе неимоверно мъчително — страшно му се спеше, кракът много го болеше и се ужаси, като разбра, че Мисис е сновала сам-сама из полето. Но когато чу новините, веднага се почувства по-добре. Докато той ядеше хляба с маслото, Мисис му разказа всичко от игла до конец. И макар кракът да го болеше, с учудване забеляза, че е в състояние да тича, без дори да накуцва.

— Накъде? — попита той, като се измъкна от купата.

Мисис се смути. По посока на носа й не се виждаха никакви комини — защото бе обърната с гръб към тях. Понго обаче ги видя и я поведе натам. Малко преди да стигнат зеленчуковата градина, Мисис рече:

— Понго, кучетата на десните си лапи ли имат петна, или на левите?

— Зависи от кучето — отвърна Понго.

Мисис поклати глава. „Цялата работа е безнадеждна — помисли си тя. — Как да се оставя да завися от нещо, което зависи?“

Шпаньолът ги очакваше.

— Настаних сър Чарлс до камината — каза той. — Така че имам един час на разположение. Заповядайте на закуска, млади момко.

И той поведе Понго към кухнята, където на пода бе поставена нова паничка с храна.

— Но, сър, това е вашата закуска — възпротиви се Понго.

— Вече похапнах със сър Чарлс. Обикновено не закусвам, но срещата с хубавата ви съпруга събуди апетита ми, затова приех два резена бекон. Сър Чарлс остана много доволен. Така че, момчето ми, започвайте — аз повече залък не мога да сложа в устата си.

И Понго яде ли, яде и пи вода до насита.

— А сега ще спите дълго, дълго — обеща им Шпаньолът.

Той ги поведе нагоре по задното стълбище през много коридори, докато влязоха в просторна слънчева спалня с огромно легло с балдахин. До него имаше кошче.

— Моето легло — посочи Шпаньолът кошчето. Само че не го използвам, защото сър Чарлс обича да спя при него в леглото. За щастие вече е оправено, тъй като Джон, нашият прислужник, има почивен ден. Скачайте вътре и двамата.

Понго и Мисис се намериха с един скок в леглото с балдахина и блажено се изтегнаха.

— До вечерта тук никой няма да влиза — продължи Шпаньолът. — Сър Чарлс не може да се изкачва сам по стълбите и ще чака Джон да се върне. Огънят в камината ще гори поне още няколко часа — винаги го палим, за да може сър Чарлс да вземе банята си на топло пред него. В тази къща няма модерни измишльотини като течаща топла вода. Приятни сънища, деца мои.

Слънчевата светлина, топлината на огъня, гоблените по стените — всичко бе тъй прекрасно, че да ти се прииска да стоиш буден и да се наслаждаваш на гледката. Те така и направиха — за близо минута. В следващия миг, както им се стори, Шпаньолът нежно ги будеше. Слънцето вече залязваше, огънят в камината беше загаснал, в стаята бе хладно. Понго и Мисис сънливо се протегнаха.

— Сега имате нужда от чай — обяви Шпаньолът. — Но преди това глътка въздух. Хайде след мен!

Навън в зимната, обрасла с гъсталаци градина слънцето все още хвърляше последни отблясъци. Понго огледа разкошната стара къща от червени тухли и Шпаньолът обясни, че тя е на четиристотин години, но сега, освен него, сър Чарлс и Джон никой не живее в нея и повечето стаи стоят заключени.

— От време на време бършем праха — заключи Шпаньолът. — Повече не мога да ходя — за мен това е твърде дълга разходка.

Големият прозорец се осветяваше от отблясъците на огъня в камината.

— Най-много седим там, в онази стая. В някоя от по-малките ще ни е по-топло, но сър Чарлс обича големия салон — чу се сребърно звънче. — Ето! На мен ми звъни. Чаят е готов. А сега правете каквото ви кажа.

Той ги поведе към къщата и ги вкара в голяма стая с висок таван. В дъното на стаята в камина гореше буен огън, а пред него бе седнал стар джентълмен, когото не можаха да видят добре, тъй като зад облегалката на стола му бе опънат параван.

— Легнете, ако обичате, зад паравана — прошепна Шпаньолът. — По-късно сър Чарлс ще заспи и ще можете да се приближите до огъня.

Докато Понго и Мисис пристъпваха на пръсти към задната част на паравана, те забелязаха голямата маса, поставена до сър Чарлс, върху която имаше поднос за храна — всичко бе изядено по всяка вероятност, тъй като подносът грижливо бе покрит със салфетка — и необходимите за приготвяне на чай прибори. Водата в сребърния чайник вече завираше върху спиртника. Сър Чарлс напълни порцелановия чайник и го покри със специално калъфче, чието предназначение е да пази водата гореща. След това вдигна похлупака на сребърната съдинка, върху която имаше нарязани филии хляб. Шпаньолът вече се бе настанил до стареца и нетърпеливо потупваше с опашка по пода.

— Ти нещо си изгладнял, а? — попита сър Чарлс. — Я виж какъв чудесен огън имаме за нашите филийки.

И той наниза една филийка върху специална вилица с дълга дръжка. Вилицата беше желязна, а дължината й надхвърляше един метър. Всъщност предназначението й беше да служи като маша — да се наместват горещите пънове в камината. Сър Чарлс обаче й беше намерил друго приложение и много сръчно си служеше с нея — избягваше горящите цепеници и печеше хляба върху нажежените до червено главни. Препечената филия беше готова за нула време. Сър Чарлс я намаза обилно с масло и предложи едната част на Шпаньола, който я изяде, наблюдаван от стареца.

Мисис леко се изненада, че галантният Шпаньол не й предложи първото парче. Още повече се изненада, когато той налапа и второто парче, все така следен с поглед от сър Чарлс. Тя започна да усеща глад и да се притеснява. Не бе възможно милият Шпаньол да ги е поканил на чай, за да му се наслаждават как хубаво се храни. Предложено му бе и трето парче — но този път сър Чарлс се извърна за малко встрани. Шпаньолът моментално прехвърли хляба зад паравана. И така Понго и Мисис започнаха да получават парче след парче, като Шпаньолът хапваше само от време на време, когато сър Чарлс го гледаше. Мисис се засрами заради подозренията си на гладно куче.

— За пръв път, откак те познавам, имаш такъв апетит, момчето ми — обади се старият джентълмен с доволен глас. И продължи да пече филия след филия, докато хлябът свърши. Същата съдба постигна и резените кейк. Накрая сър Чарлс предложи на Шпаньола купичка с чай. Доброто куче я постави досами ръба на паравана, така че Понго и Мисис си пийваха от нея, когато старецът не гледаше към тях. Щом видя, че купичката е празна, той я напълни отново, после пак — докато всички пиха много чай. Макар че цял живот се бяха радвали на добра храна, Понго и Мисис за пръв път вкусиха топли препечени филийки, намазани с масло, и чай със захар и мляко. Завинаги щяха да запомнят този пир!

Най-сетне сър Чарлс се изправи сковано, добави още една цепеница към огъня, върна се в креслото и затвори очи. След малко вече спеше и тогава Шпаньолът покани Понго и Мисис да се приближат до огъня. Те се излегнаха на топло и заразглеждаха стария джентълмен. Лицето му беше цялото в дълбоки бръчки, а самите бръчки бяха някак си отпуснати, така че много им заприлича на стария Шпаньол — или може би Шпаньолът приличаше на сър Чарлс? Огънят осветяваше и двамата, а зад гърбовете им се виждаше огромният прозорец, син от здрача.

— Време е да си тръгваме — прошепна Понго на Мисис. Ала до огъня бе тъй топло, а и те така се бяха натъпкали с филии, че скоро потънаха в лек, много приятен сън.

Понго се събуди изведнъж стреснато. Беше му се сторило, че някой произнесе името му.

Огънят вече не гореше буйно, но въпреки това имаше достатъчно светлина и той видя, че старият джентълмен е буден и се накланя напред.

— Я, та това са Понго и неговата Мисис! — усмихнато промърмори той. — Виж ти! Каква приятна изненада!

Мисис също бе отворила очи.

— Не мърдайте и двамата — прошепна Шпаньолът.

— А ти виждаш ли ги? — продължи сър Чарлс, като сложи ръка върху главата на кучето си. — Ако ги виждаш, не се плаши. Нищо лошо няма да ти сторят. Ако бяха живи, много щяха да ти харесат. Чакай да помисля — май че умряха петдесет години преди да се родиш, ако не и повече. Бяха първите кучета, които срещнах в живота си. Често молех майка си да спрем каляската, за да се качат при нас — не можех да понеса да тичат подире ни. Така че в крайна сметка те се превърнаха в обикновени домашни кучета. Колко често са седели тук пред този огън. Хей, вие двамата! Щом като кучетата могат да се връщат оттам, защо не дойдохте по-рано?

Тогава Понго разбра, че сър Чарлс ги е взел за призраци. Спомни си, че мистър Душкинг го кръсти Понго, защото така са наричали най-често далматинските догове, които са тичали след каретите. Сър Чарлс ги беше взел двамата с Мисис за далматинците от своето детство.

— Може вината да е и моя — продължи старият джентълмен. — Никога не съм притежавал качествата, които в наше време наричат парапсихически. Говорят, че тази къща е пълна с призраци, но аз лично не съм видял нито един. Предполагам, че ми се привиждате, само защото вече съм наближил края — и крайно време беше. Напълно съм готов. Много се радвам, че и кучетата отиват там — винаги съм се надявал да е така. Предполагам, че тази новина те е зарадвала и теб, момчето ми — игриво подръпна той ушите на Шпаньола. — Виж ти, Понго и хубавата му женичка — след толкова години! Вече не мога да ви видя добре като едно време, но ще запомня това.

Огънят догаряше. Лицето на стария джентълмен вече почти не се забелязваше, но равното му дишане скоро им подсказа, че отново е заспал. Шпаньолът безшумно се надигна.

— Елате — прошепна той. — Джон скоро ще се върне, за да приготви вечерята. Доставихте голямо удоволствие на милия ми стар питомец. Дълбоко съм ви признателен.

Те се измъкнаха на пръсти, прекосиха просторното тъмно преддверие и се отправиха към кухнята, където Шпаньолът настоя още да похапнат.

— Само няколко хранителни бисквитки — когато Джон не си е вкъщи, кутията ми с бисквитите е винаги отворена.

После се напиха до насита с вода и Шпаньолът подробно обясни на Понго как да стигнат до Съфък. Обяснението му изобилстваше от думи като „ляво“ и „дясно“, така че Мисис не разбра нито дума. Старото куче забеляза разсеяния й поглед и попита закачливо:

— Е, коя е дясната ви лапа?

— Една от двете предни — умно отговори Мисис, а Понго и Шпаньолът се засмяха, както само мъжете умеят.

След това благодариха на Шпаньола и си взеха довиждане. Мисис каза, че винаги ще помни този ден.

— Аз също — усмихна й се Шпаньолът. — Ех, Понго, късметлия куче сте вие!

— Знам! — отвърна Понго и погледна жена си с гордост, И те тръгнаха на път.

След като потичаха известно време, Мисис се обърна към Понго и го попита с тревога:

— Как е кракът ти, Понго?

— Много по-добре. Ах, Мисис, ако знаеш колко ме е срам! Такава олелия вдигнах тази сутрин. Донякъде, защото бях ядосан. Болката е по-силна, когато те е яд. А ти си ми такава утеха, толкова си храбра!

— И ти ми беше голяма утеха онази нощ, когато напуснахме Лондон — отвърна Мисис. — Всичко ще е наред, стига и двамата да запазим своята смелост.

— Радвам се, че не ми позволи да ухапя онова малко човешко същество.

— Нищо никога не бива да принуждава едно куче да ухапе човек — поучително изрече Мисис.

— Че нали ти самата каза онази нощ, че ще разкъсаме Злобара Де Мон на парчета — припомни й Понго.

— Това е друга работа — мрачно заяви жена му. — За мен Злобара Де Мон не е човек.

Мисълта за Злобара отново ги подсети за кученцата и те ускориха крачка. Дълго време мълчаха, накрая Мисис се обади:

— Понго, далече ли сме сега от кутретата?

— Ако всичко върви както трябва, утре сутринта трябва да сме при тях.

Малко преди полунощ стигнаха пазарния център Съдбъри. Когато прекосяваха моста над река Стуър, Понго спря за миг.

— Оттук нататък е графство Съфък — победоносно обяви той.

Преминаха бегом през смълчаните улици със стари къщи и излязоха на пазара. Надяваха се да срещнат някое куче и да разберат дали има някакви новини за кученцата по Вечерния лай, но пътят им не бе пресечен дори от котка. Докато пиеха вода от фонтана, църковният часовник удари полунощ.

— Ах, Понго! Вече е утре! — радостно извика Мисис. — Значи днес ще бъдем при нашите кученца!