Доуди Смит
101 далматинци (13)

Малката синя каручка

Понго сънуваше, че е пак в парка „Риджънтс“ и тича подир пръчката, хвърлена от мистър Душкинг, когато леко потупване по рамото го събуди. Беше Лейтенант Кипра.

— Полковникът ви поздравява и моли двамата със съпругата ви да се явите при него.

Мисис спеше спокойно. Понго я разбуди внимателно, като се питаше какво ли сънува и дали тъмният хамбар ще й се стори също тъй чужд, както на него преди минутка. Тя скочи веднага, замаяна и тревожна.

— Всичко е наред — успокои я котката. — Имате уредени храна и подслон за два дни напред. Среднощният лай се приемаше много добре. А сега бихте ли ме последвали?

И тя не спомена нито дума за братя Лошър, които претърсваха полето през нощта с фенери в ръце.

Когато напуснаха хамбара и прекосиха двора на фермата, навън беше все още непрогледен мрак. Котката ги поведе към задната врата на голяма бяла фермерска къща.

— Помогнете ми да бутнем вратата — помоли тя. — Полковникът дръпна резето.

Доста лесно отвориха, влязоха в кухнята и тръгнаха по дълъг коридор. В края му се виждаше отворена врата, през която се процеждаше светлина. Котката ги вкара вътре и те се озоваха в детска стая, осветена от нощна лампа. В дъното на стаята до малко изрисувано легло стоеше Овчарският пес, а в леглото се кокореше будно двегодишно момченце.

— Това е моят питомник Томи — рече Полковникът. — Много иска да се запознае с вас.

Понго и Мисис се приближиха до момченцето, а то ги погали по главите. След това издаде някакви гъргорещи звуци, които не им прозвучаха като човешки, нито като кучешки. Овчарският пес обаче ги разбра, а Томи пък разбра какво му отвърна Овчарският пес. Понго реши, че това трябва да е някакъв нов език — наполовина човешки, наполовина кучешки.

— Томи иска да ви услужи с нещо — обясни Полковникът. — Знае каква нужда имате от него и примира от желание да ви помогне. Ето!

И показа на Понго и Мисис малка дървена каручка, боядисана със синя боя. Беше съвсем като истинска, с четири високи колелета и дървен перваз отстрани, за да не пада сеното — тя и сега беше пълна със сено. Отпред имаше дълго парче дърво, пресечено с още едно, за да може Томи да я вози подире си.

— Ще можете да изберете две кученца с еднакви размери продължи Полковникът, — а те ще хванат напречно дървото със зъби и ще дърпат каручката. При нужда кученцата, които са отзад, ще бутат с носовете си. Най-малката ви дъщеря ще се вози удобно в сеното, а ако някое друго се умори, ще сяда до нея да си почине.

Понго и Мисис заразглеждаха малката каручка. Бяха прекалено едри, за да се вмъкнат между нея и напречното дърво, но не хранеха и капка съмнение, че по-големите кутрета ще се вместят.

— Но той наистина ли е готов да ни я даде? — попита Мисис.

Овчарският пес каза нещо на Томи, а момченцето закима с главица, като през цялото време дърдореше на странния си език.

— Името и адресът му са написани отстрани — каза Полковникът — и много ще му бъде приятно, ако един ден намерите начин да му я върнете. Ако обаче това е невъзможно, той няма да се сърди ни най-малко.

— Ако изобщо се приберем у дома — рече Понго, — убеден съм, че мистър Душкинг ще му я върне. Кажете на Томи, моля ви се, че сме му безкрайно признателни.

Овчарският пес преведе, Томи се усмихна широко и пак загъргори.

— Казва, че се радва, задето вие се радвате, и иска да види всички кученца. Според мен ще можете на тръгване да минете под прозореца му — няма никаква опасност, пък и вие скоро трябва да тръгвате.

Взеха си довиждане с Томи, а Овчарският пес затика каручката заднишком и я изкара през задната врата. Доста се озори.

— Добре, че малкото ми питомниче спи на най-долния етаж — изпръхтя той. — Нашите стълби са ужасно стръмни. Не бих могъл да смъкна каручката по тях.

Върнаха се в хамбара, събудиха кутретата и по-големите излязоха навън, за да премерят каручката (луната се беше снишила на небосклона, но все още имаше достатъчно светлина). Осем братчета и сестричета се оказаха съвсем по мярка, а и десетина други биха могли добре да се справят, така че Понго нареди всички те да се движат до каручката и да се редуват в тегленето й две по две. Изтърсачето беше ужасно доволно и веднага се настани на сеното, за да могат кутретата да се поупражнят.

Междувременно Понго беше известен, че всичко е уредено за пътуването им посредством Полунощния лай. До съмване трябваше да извървят само осем километра (което нямаше да им отнеме повече от три часа), за да стигнат селото, където един приятел на Полковника живееше в хлебарницата.

— А месарницата е точно до нея — осведоми ги Полковникът. — Щом се смрачи утре, ще извървите още осем километра — но за всичко това ще ви инструктира моят приятел. Надявам се за десет-дванадесет дни да стигнете до Лондон — ще се грижа да бъдете настанени на места, където да сте добре скрити и хранени. Най-трудни ще са последните етапи на пътуването, но по пътя има складове, стига да успеем да се свържем с кучетата, които ги пазят. Близо до Хампстед има един Датски дог, който вече работи върху този проблем. Прекрасен пес. Разбрах, че бил генерал.

Десет дни, че и повече! Сърцето на Мисис примря.

— Понго — сети се тя внезапно. — Кога е Коледа?

— Вдругиден — отвърна Полковникът. — Не, божичко, утре е! Защото сега сме вече Бъдни вечер, макар още да не се е съмнало. Не се притеснявайте, мисис Понго. Ще имате истинска коледна вечеря.

Ала Мисис не мислеше за храната, а за Душкингови — сами на Коледа. Понякога се сещаше за тях час или два, но не и за по-дълго. Сега си спомни за онази последна вечер, когато облегна глава на коляното на мисис Душкинг, за да я накара да разбере. Сети се и за топлата всекидневна, където сега имаше коледна елха с подаръци за трите кучета и петнадесет кутрета. Мисис беше чула Душкингови да говорят за това.

Понго отгатна мислите на жена си — никак не му беше трудно, тъй като и самият той си мислеше същото.

— Нищо, Мисис — опита се да я утеши той. — Следващата Коледа ще си бъдем у дома.

Кутретата, които трябваше да се редуват в тегленето на каручката, вече бяха добили известен опит и бяха готови да се справят.

— Тогава тръгвайте! — нареди Полковникът. — Но преди това заповядайте — нашите крави ви канят да си пийнете.

И той поведе Понго, Мисис и кученцата към мрачния краварник, където сеното миришеше на лято. Главните крави — Цвета и Детелина — ги чакаха, за да ги приветстват с добре дошли и да ги инструктират как да използват млечния бар. За кутретата това не беше проблем, особено за онези, които още си спомняха как ги хранеха майките им, макар че най-малките трябваше да се изправят на задните си лапички, подкрепяни от по-големите. Обилното и топло мляко им беше чудесна закуска.

Най-сетне, след като благодариха на гостоприемните домакини, настана време да тръгват.

Томи се беше изправил до прозореца си и се взираше в лунната светлина, загледан в парада. Понго и Мисис сбърчиха носове — това бе най-хубавата им усмивка, а всички кутрета обърнаха глави към него, с изключение на Изтърсачето, което легна по гръб върху сеното в количката и му замаха с четирите си крачета.

— Колко не прилича Томи на онова лошо момче, което ни замери с камък — рече Понго на Мисис.

— То беше лошо само, защото не е имало куче — отвърна Мисис и сигурно бе права.

Полковникът ги изведе на кръстопътя и им показа накъде да тръгнат.

— Много ми се иска да дойда с вас, но ме чака работа — рече той.

И двамата с котката, която се возеше на гърба му, побързаха да си вземат довиждане и тъй стремглаво си тръгнаха, че Понго трябваше да лае подире им, за да изрази признателността си. Полковникът отвърна също с лай, че старшина Късметче е повишен в лейтенант, и изчезна с бясна скорост. Понго зяпна подире му в почуда — не можа да разбере каква ще е тази работа, която трябва да се върши с такава бързина. Измина много време, преди да научи.

Полковникът току-що бе узнал от лейтенант Кипра, че братя Лошър, след като не открили кутретата на полето, били излезли в покрайнините на селото, на не повече от километър зад далматинците. Той се сети само за едно нещо, което можеше да се направи, и тръгна да го върши с голямо удоволствие.

Препускаше в галоп, докато зърна фенерите на братята. Тогава нареди на котката да слезе от гърба му. И щом тя слезе, Полковникът се нахвърли върху Лошърови и ги нахапа по краката. Рядко се случва четири крака да бъдат нахапани с такава бързина от едно-единствено куче. Братята взеха да вият от ярост, страх и болка, захвърлиха фенерите и закуцукаха колкото можеха по-бързо към Пъклен дом. (Много е трудно да куцаш добре, когато куцаш с двата крака.) Така и не разбраха какво ги ухапа. Знаеха само, че то хапе много лошо.

— Поздравявам ви, Полковник — рече лейтенант Кипра.

— Повишавам ви в чин капитан — рече Овчарският пес. Сетне се изкашля скромно и додаде: — Ах, да, между другото — току-що се повиших в чин генерал.