Доуди Смит
101 далматинци (10)

Какво видяха от върха на Щуротията

Нощта напредваше, те преминаваха през множество селца; накрая влязоха в най-дивата и запустяла местност, която бяха видели до този момент. Много бяха горите и полетата, малко — фермите. Толкова беше диво, че Понго не посмя да рискува по преките пътеки, а внимателно се придържаше към пътищата, които бяха тесни и криволичещи. Луната бе скрита зад облаци и той не можеше да разчете малкото пътни знаци, които срещаха.

— Много ме е страх да не отминем селото — каза той. — Никой няма да ни очаква, защото не успяхме да ги предупредим по Вечерния лай за пристигането си.

Обаче грешеше. Внезапно от мрака се разнесе звънко „мяу“!

Те замръзнаха на място. Точно пред себе си, върху едно дърво, съзряха тигрова котка.

— Предполагам, че сте Понго и Мисис — рече котката. — И се надявам, че сте дружелюбно настроени.

— Така е, госпожо, права сте — отвърна Понго. — А вие случайно да не сте котката, която е помогнала при откриването на нашите кученца?

— Аз съм.

— Тогава много, много сме ви благодарни! — възкликна Мисис.

Котката с един скок се намери долу.

— Извинете ме за недоверчивостта, но някои кучета не са в състояние да се сдържат при вида на котка, макар че аз лично не съм имала такива неприятности. Е, ето ви, значи пристигнахте.

— Много мило, че ни чакахте, госпожо — рече Понго.

— Това за мен не е никакво безпокойство, аз и без туй будувам по цели нощи. Можете да ме наричате Писи, макар че истинското ми име е Кипра маца. Много е дълго за повечето хора и жалко, защото то страшно би ми допадало.

— И много ви отива — изрече Понго с галантност, която бе заимствана от Шпаньола. — С вашата стройна фигура и меки сиви лапи.

Рискуваше с последните си думи, тъй като в тази тъмница изобщо не бе в състояние да различи фигурата й, камо ли лапите.

Котката обаче остана очарована.

— Е, успях да запазя фигурата си, а Кипра маца ми викат именно заради лапите. А сега сигурно умирате за някой залък и хубава дълга почивка.

— Кажете ни, моля, дали кутретата са все още живи и здрави — помоли Мисис.

— Всичко беше наред вчера следобед, когато ги видях за последен път. Игриви като котета и кръгли като топки.

— А може ли да ги зърнем — само за минутка — преди да се нахраним и да легнем да спим? — попита Мисис.

— Не можем да се катерим по дърветата като госпожа Кипра — напомни й Понго.

— Няма да ви се наложи — каза котката. — Полковникът е уредил нещата по друг начин. Само че няма да можете да ги видите, преди да ги изкарат на разходка, а дотогава има цели часове. Лошърови не са от ранобудните. Е, хайде, елате да ви запозная с Полковника.

— Полковникът човек ли е? — озадачи се Мисис.

— Божичко, не, разбира се! Това е нашият Овчарски пес. Истински факир в стратегията — питайте овцете. А мен ме направи свой лейтенант.

И котката ги поведе по пътя. Понго попита далече ли е фермата.

— Сега не отиваме там. Полковникът тази нощ е в Щуротията. Безумно място, но сега ни върши добра работа.

Леко се развиделяваше. Скоро пътят се отклони в някаква пустош, а някъде далеч пред тях на фона на просветляващото небе различиха тъмна грамада. След няколко минути Понго видя, че това всъщност е висока каменна стена.

— Пристигнахме — съобщи котката. — Кученцата са зад тази стена.

— Има вид, сякаш опасва затвор — рече Понго.

— Много неприятно място — съгласи се придружителката им. — Полковникът ще ви разкаже историята му.

И тя отби встрани от пътя. Тръгнаха по бодливия пирей, с който бе обрасла местността. Като наближиха, Понго видя, че стената е извита — като че огражда кръгла кула. Над нея се издигаха стволовете на високи дървета и голите им клони чернееха на фона на небето.

— Може да си помислиш, че зад тези стени има най-малкото замък — обади се котката. — Говори се, че наистина щели да строят замък, само че работата нещо се объркала. Останало е само — всъщност сами виждате какво е останало.

Тя ги поведе към ръждясалата желязна порта и двете кучета занадничаха през пръчките. Вече беше достатъчно светло и виждаха надалече. Зад тревната площ, дива като местността, през която минаваха, зърнаха водна повърхност — само че, странна работа, водата сякаш беше черна. Чак тогава видяха причината за това явление. В нея се отразяваше черна къща.

По-страшна къща Понго и Мисис не бяха виждали. Много от прозорците на голямата плоска фасада бяха зазидани с тухли, не зазиданите приличаха на очи и нос, а вратата — на уста. Само че очите бяха твърде много, носът и устата не си бяха на мястото и от това лицето имаше изкривен вид.

— Тя ни видя! — ужаси се Мисис. И наистина като че ли прозорците на къщата се взираха в тях от напуканото, олющено черно лице.

— Ето ви Пъклен дом — обяви котката.

Тя пак тръгна и те я последваха покрай извитата стена. След няколко минути над върховете на дърветата съзряха извисяваща се кула. Беше построена от груби сиви каменни блокове, също като стената, и напомняше църковна камбанария. Само че без църква. Кулата просто се издаваше от стената. Много от тесните прозорчета бяха изпочупени, камъните около стъклата се ронеха. Кулата още не се беше срутила, но видът й бе такъв, сякаш това щеше да се случи всеки миг.

— Неслучайно са я нарекли Щуротията — поясни котката.

Мисис не знаеше тази дума, но Понго беше виждал нещо подобно и преди, та й разясни. Често наричат така стари, скъпо струващи постройки, чието предназначение не е много ясно и построяването им е било една щуротия и нищо повече.

Котката измяука три пъти и от вътрешността на кулата някой излая три пъти в отговор. Миг след това се отмести резе.

— Полковникът е единственото куче, което познавам, способно да отваря и затваря резета със зъби — гордо изрече котката.

Понго за минута реши и той да се научи.

— Заповядайте, заповядайте — дочу се дрезгав глас. — Или чакайте първо да ви видя, че вътре е още тъмно.

От кулата излезе огромен Овчарски пес. Понго веднага видя, че това не е някакъв наперен военен, а едва кретащ стар воин, който не мисли бързо, но затова пък е надарен с богат опит. Очите му хитро святкаха през гъсталака от сиво-бяла, мека като вълна козина.

— Радвам се, че сте големи Далматинци — одобрително изрече той. — Не че имам нещо против малките кученца, но ако питат мен, друго си е едрата порода. Е, разказвайте, какво ви мина през главата? Снощи по Вечерния лай се чу туй-онуй, но за вас — нито дума.

Докато ги предвождаше навътре в Щуротията, Понго му разказа за деня, прекаран с Шпаньола.

— Изглежда е прекрасен пес — каза Полковникът. — Жалко, че не участва във Вечерния лай. Е, сега, започвайте да лапате. Донесох закуска, в случай че се появите.

Храна имаше много — вкусна селска храна и дълбока кръгла консервена кутия, пълна с вода.

— Как донесохте всичко това? — учуди се Понго.

— Напълних кутията с храната и я дотъркалях дотук от фермата — нали е кръгла. Натъпках я със слама, за да не се изсипе храната. След това взех назаем от най-малкия си питомник Томи малка кофичка за пясък — милото момче ми дава всичко, каквото му поискам. Мога да нося кофичката за дръжката, като я стискам в зъбите си. Шест тура до езерото и кутията беше пълна — добре, че вчера ледът се разтопи. Хайде, пийте! Вода колкото искате.

По време на вечерята котката се държеше като любезна домакиня. Понго внимаваше винаги да се обръща към нея с „госпожа Кипра“.

— Каква е тази „госпожа Кипра“, за която постоянно чувам? — попита внезапно Полковникът.

— Кръстена съм Кипра маца — поясни котката. — И имам пълно право да бъда госпожа.

— Имаш излишно много имена — рече Полковникът. — Писи, защото всички ти викат така. Кипра маца, защото така си кръстена. Писана, защото всички котки са Писани. Аз лично те наричам Лейтенант Писи или само Лейтенант. Мислех си, че това ти допада.

— Харесва ми само Лейтенант, но не и Лейтенант Писи.

— Във всеки случай не можеш да си и госпожа Кипра. Никой няма шест имена.

— Имам право на девет имена, тъй като имам девет живота — настоя котката. — Но ще се съглася на Лейтенант Кипра, а неофициално може да ми викате Писи.

— Дадено — съгласи се Полковникът. — А сега да покажем на гостите къде ще спят.

— Много ви моля — обади се Мисис. — Не може ли, преди да си легнем, да зърнем кутретата?

Котката хвърли бърз поглед към Полковника и рече:

— Казах им, че ще минат часове, докато изведат малките на разходка.

— Освен това прекалено ще се развълнувате и няма да можете да заспите — додаде Полковникът. — А трябва и двамата добре да си отпочинете, преди да започнат тревогите.

— Тревоги ли? — остро попита Понго. — Какво се е случило?

— Давам ви честната си дума, че с кутретата ви нищо не се е случило — отвърна старият воин.

Понго и Мисис му повярваха, но все пак и на двамата им се стори, че тонът му е малко особен, пък и погледът, който му метна котката…

— А сега да се качваме — енергично продължи Полковникът. — Ще спите на най-горния етаж, защото само там прозорците не са изпочупени. Да ви понося ли на гръб, Лейтенант Кис… искам да кажа, Лейтенант Питра… по дяволите — котке!

— Само едно няма да позволя да ме наричате — просто котка — засегна се тя.

— Права си. И аз мразя да ми викат само куче — съгласи се Полковникът… — Моля за извинение, Лейтенант Кипра. А сега качвай се на гърба ми, ако не желаеш да ходиш пеша.

Котката се метна върху гърба на Полковника и се вкопчи в рунтавата му козина. Понго виждаше за пръв път котка да скача на кучешки гръб с дружелюбни намерения. Беше силно впечатлен — както от доверчивостта на Полковника, така и от факта, че котката е достойна за доверие.

Тесните извити стълби ги изведоха пет етажа по-горе, като Щуротията се оказа претъпкана с изпочупени мебели, стари сандъци и какви ли не боклуци. На най-горния етаж имаше удобна постеля от слама, домъкната от Полковника в един чувал. Мисис обаче прояви най-голям интерес към тесния прозорец, тъй като бе убедена, че той гледа към Пъклен дом.

Веднага изтича да надникне навън. Да, през върховете на дърветата, покрай занемарените овощни градини прозираше гърбът на черната къща — грозен като фасадата, макар и лишен от страховития й вид. Отстрани се виждаше конюшня с ограден вътрешен двор.

— Там ли ще изведат кутретата? — попита тя.

— Да, да — потвърди Полковникът. — Но дотогава има… доста време.

— Няма да мигна, докато не ги видя — настоя на своето Мисис.

— Ще заспите, ще заспите — увери я Полковникът. — С приказките си ще ви приспя на бърза ръка. Съпругът ви ме помоли да ви разкажа историята на Пъклен дом. А сега елате и си легнете.

Понго също изгаряше от нетърпение да види кутретата, но знаеше, че първо трябва да се наспят, затова придума жена си да легне. Полковникът придърпа слама, за да ги завие.

— Тук е хладно, макар че аз лично нищо не усещам. После изпрати котката да намери храна за следващото ядене и заразказва с боботещия си глас. Ето какво научиха Понго и Мисис: някога Пъклен дом е бил обикновена фермерска къща и се наричал Пъкмен — по името на фермера, който го построил преди близо двеста години. По същото време била построена и фермата, където живееха Овчарският пес и котката.

— Двете къщи всъщност много си приличат — поясни Полковникът. — Само че нашата е боядисана в бяло и е много добре поддържана. Спомням се как изглеждаше Пъклен дом, преди да го боядисат черен, и трябва да ви кажа, че съвсем не беше грозен.

Фермерът на име Пъкмен затънал в дългове и продал къщата на някакъв прадядо на Злобара Де Мон, който много харесал нейната усамотеност сред дивата пустош. Намерението му било да я събори и на нейно място да построи фантастичен дом — нещо средно между замък и катедрала — и започнал строежа на стената и Щуротията. (Всичко това Полковникът бе научил по време на гостуванията си във викарията, където живеел местният свещеник.)

Веднага след завършването на стената с тежката й желязна порта плъзнали странни слухове. Селяните, на които се случвало да прекосяват нощем пустите полета, чували писъци и див кикот. Дали зад тази тежка стена нямало затворници? Хората започнали грижливо да пазят децата си.

— Носел се слух — впрочем няма да ви разказвам всичко, защото вече умирате за сън, пък и не съм го чул във викарията. Ще спомена обаче едно нещо — защото то няма да ви подейства както едно време на селяните. Говорело се, че този Де Мон имал дълга опашка. Това също не го знам от викария.

Мисис чу съвсем малка част от разказа на Полковника, защото вече спеше дълбоко, но любопитството на Понго беше събудено.

— По него време вече били преименували къщата на Пъклен дом, а на онзи Де Мон направо си му викали демона. Краят настъпил, когато мъжете от няколко съседни села се стекли една нощ тук със запалени факли, готови да разбият портата и да изгорят къщата. Но като наближили, навън се разразила страшна гръмотевична буря и изгасила факлите. Миг след това портата се отворила от само себе си и навън се появил самият Де Мон в каляската си. Разправят, че гръмотевиците не били от небето, а от него — сини, раздвоени като змийски езици. Мъжете се разбягали с писъци и повече не се върнали. Де Мон също. Тридесет години къщата стояла празна, докато един ден я наели. Оттогава все я дават под наем, но никой не се застоява дълго.

— Все още ли е собственост на Де Монови? — попита Понго.

— Злобара е единствената издънка от рода и е собственичка на Пъклен дом. Тя именно боядиса къщата черна преди няколко години, когато се появи за пръв път. Разправят, че отвътре била червена. Но не остана да живее тук нито един ден. Пуснала е братя Лошър без наем, само за да пазят имота. Аз лично не бих им поверил нито една своя кучешка колиба.

Това бяха последните думи, които Понго чу, тъй като краят на историята съвпадна със съня, който го обори. Овчарският пес остана загледан в мирно спящата двойка.

— Като си помисля какъв удар ги очаква — рече си той и заслиза тежко по стълбите.

След по-малко от час Мисис отвори очи. Сънуваше кутретата си и дори ги чу да лаят. Но те наистина лаеха! Тя се измъкна с един скок от сламата и се втурна към прозореца. Не видя никакво кутре, но лаенето ясно се чуваше откъм вътрешността на черната къща. После се усили, вратата на двора към конюшнята се отвори и от нея се заниза поток от кученца.

Мисис премигна. Възможно ли е кученцата й да са пораснали толкова много за по-малко от седмица? Пък и сякаш не бяха толкова много… Потокът от кутрета не секваше, скоро целият двор се напълни с чудесни едри физически далматинчета, обаче…

Мисис вдигна глава и отчаяно зави. Това изобщо не бяха нейните дечица! Всичко бе заблуда! Нейните кутрета си бяха изгубени — сигурно умираха от глад, може би вече бяха мъртви. И тя отново зави от мъка.

Понго се събуди още от първия й вой. В миг се озова до нея и се втренчи в изпълнения с боричкащи се, препъващи се кутрета двор. А от къщата продължаваха да излизат още, вече доста по-малки…

И тогава го видяха — по-малък дори, отколкото си го спомняха. Късметчето! Нямаше начин да объркат ясно очертаната подкова на гърба му. След него се появи Дунди, който както винаги се препъна и се прекатури, после Черноушко, Изтърсачето и всички останали. Изглеждаха добре, размахваха опашлета и бързаха към ниските корита в двора, за да се напият с вода.

— Виж Черноушко помага на Изтърсачето да си намери местенце — възхити се Мисис. — Но какво означава всичко това? Откъде се взеха всички тези кутрета?

Макар и замаян от съня, острият ум на Понго незабавно защрака. Всичко му стана ясно. Явно Злобара бе започнала да краде кученца още преди няколко месеца — скоро след онази вечер, когато заяви, че иска палто от кожи на далматинци. Най-едрите кутрета в двора бяха на около пет месеца, като постепенно ставаха все по-малки и по-малки. Най-дребни и най-невръстни бяха собствените му дечица, явно откраднати последни.

Тъкмо обясни това на Мисис, и на площадката се появи Овчарският пес — бе тръгнал за вода, когато чу виенето на Мисис.

— Е, сега всичко ви е известно — рече той. — Надявах се само преди това да успеете да се наспите.

— Но защо сте толкова разтревожени и двамата? — учуди се Мисис. — Кутретата ни са живи и здрави.

— Така е, мила. Ти продължавай да им се радваш — нежно отвърна Понго, сетне се обърна към Полковника.

— А ние с теб, момчето ми, да слезем долу да пийнем по глътка — обади се старият пес.