Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Day We Talked About James Thurber, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 7 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Оня с коня (2012 г.)

Издание:

Чарлз Буковски

Любовни истории на обикновената лудост

Превод: Румен Баросов, Панос Статоянис

Изд. „Архетип“, София, 1991 г.


Или нямах късмет, или талантът ми се беше изчерпил. Хъксли или някой от героите му, мисля, беше казал в Point Counter Point: всички могат да бъдат гениални на двадесет и пет години, големият зор започва на петдесет. Е, аз бях на четирийсет и девет, не на петдесет, оставаха ми още няколко месеца, но картините ми не се продаваха. Скоро бях издал една малка стихосбирка — „Небето е най-голямата путка“, и взех за нея ето долара преди четири месеца. Сега книжката има антикварна стойност и се продава в магазините за редки книги по двайсет долара парчето. Аз нямам нито един екземпляр. Една вечер, когато бях фиркан, един приятел ми го открадна. Приятел?

Късметът ми беше отишъл по дяволите. Познавах се с Жьоне, Хенри Милър, Пикасо и т.н. и т.н., а аз не можех да си намеря работа дори като мияч на чинии. Опитах веднъж, но всичко свърши само за една вечер. Собственичката, една огромна дебелана, се развика: „А бе, този човек не може дори чинии да мие.“ После ми показа как чиниите най-напред влизат от едната страна на мивката — пълна с някаква киселина — а после се преместват в другата, с вода и сапун. Уволниха ме същата вечер. Поне успях да изпия две бутилки вино и да хапна половин овнешки бут, забравен там от по-рано.

В известен смисъл беше кошмарно да се превърнеш в една нула, но това, за което най-много ме болеше, беше петгодишната ми дъщеричка в Сан Франциско — единствения човек на света, когото обичах — която имаше нужда от обувки и дрехи, и храна, и любов, и писма, и играчки, а и да ме вижда от време на време.

Бях принуден да съжителствам с един голям френски поет, който живееше във Венис, Калифорния. Този тип правеше всичко — имам предвид, че ебеше и мъже, и жени и го ебяла и мъже, и жени. Имаше приятен нрав и приказката му беше остроумна. Носеше малка перука, която все му се изхлузваше, докато говореше и трябваше постоянно да я оправя. Знаеше седем езика, но докато беше с мен, му се налагаше да говори само английски. Всеки от езиците знаеше като майчиния си.

„Е, не се притеснявай, Буковски — ми се усмихваше. — Аз ще се грижа за теб.“

Паднал, курът му беше около трийсет сантиметра. Когато за пръв път се появи в Калифорния, в някои ъндърграунд вестници излязоха статии и рецензии за поезията му (една от тях написана от мен). В едни от тези издания бяха публикувани и снимки на големия френски поет — гол. Беше висок метър и половина и по ръцете и гърдите си имаше косми. Космите почваха от гърлото и стигаха до ташаците му — черни и къдрави, една мръсна маса. По средата на снимката висеше тази огромна работа — дебела и с кръгла глава: хуй на бик върху едно мъжле.

Французинът беше един от най-големите поети на века. По цял ден мързелуваше и пишеше безсмъртните си лайнарски стихове. Имаше и двама-трима настойници, които го финансираха. Кой не би го направил! Безсмъртен хуй, безсмъртни стихове. Познаваше Корсо, Бъроуз, Гинзбърг. Познаваше цялата тази банда, която живееше заедно, дрогираше се заедно, чукаше заедно и твореше поотделно. Беше се срещал с Миро̀, и Хемингуей. Докато вървяха, Миро̀ носеше ръкавиците за бокс на Хем, а на Хемингуей много му се искаше да сбръчка някого от бой на ринга. Всички се знаеха, разбира се, и понякога се спираха да си подхвърлят по някое приятелско и гениално лайно.

Безсмъртният френски поет беше виждал Бъроуз, фиркан до козирката, да се търкаля по пода в къщата на В.

„Напомня ми на теб, Буковски. И той няма задръжки. Пие до припадък, докато очите му станат стъклени. Ето и онази вечер се влачеше по килима толкова пиян, че не можеше да стои прав.“ Погледна ме и ми каза: „Преебаха ме. Напиха ме! Подписах договора. Продадох правата за «Голият обяд» на кинодейците за петстотин долара. Лайна, карай, вече е късно!“ Разбира се, Бъроуз е щастливец — взел си е петстотинте долара. И мен ме спипаха пиян и продадох правата за няколко от моите боклуци за петдесет долара с договор за две години, сега трябва да чакам осемнайсет месеца. Същото се случи и с Нелсън Алгрен — за „Мъжът със златната ръка“; те изкараха милиони, а Алгрен гризна дръвцето. Беше толкова пиян, че не можеше да прочете ситно написания договор.

Хубаво ме баламосаха и за кинематографските права върху „Бележките на един развратен старец“. Бях фиркан, а ми докараха едно осемнайсетгодишно маце с мини до задника, високи токчета и копринени чорапи. Не бях чукал от две години. Продадох им целия си живот за едно парче хляб. А във влагалището й със сигурност бих могъл да карам локомотив; но и в това не можах да се уверя.

И така живеех там, петдесет годишен, без пукнат цент, без късмет, без талант, не можех да намеря работа нито като продавач на вестници, нито като портиер, нито като мияч на чинии, а в къщата на безсмъртния френски поет все нещо ставаше — влизаха и излизаха млади мъже и жени. И какъв чист апартамент. Кенефът изглеждаше така, сякаш никой не е срал там! Плочките блестяха белички и навсякъде бяха постлани малки плътни килими. Нови канапета, нови столове. Хладилникът сияеше като налудничав огромен зъб, лъснат до сълзи. Всяко нещо, ама всяко нещо, изглеждаше като омагьосано от финеса на липсващата болка, липсващата грижа, липсващите хора. А през това време всички знаеха какво да кажат и как да се държат — един благопристоен и неписан кодекс: чукания, минети, пръсти в задниците и навсякъде другаде. Мъже, жени, деца. Момчета. Имаше Всичко. Кокаин. Хероин и хашиш. Марихуана. Само да кажеш какво ти се ще и го имаш. Едно изкуство, което функционираше спокойно с хората, които идват, усмихват се културно, чакат, после правят нещо. Тръгват си. И пак се връщат.

Освен всичко имаше и уиски, и бира, и вино за лайнарите като мен, и пури за идиотщината на миналото.

Безсмъртният френски поет всеки ден повтаряше едни и същи номера. Ставаше рано, правеше разни йога упражнения, после заставаше пред огромното си огледало, бършеше потта си, опипваше огромния си член и ташаците, повдигаше ги, радваше им се и после ги пускаше да паднат: ПЛЯС.

Тогава аз влизах в банята да повърна. После излизах.

„Нали не остави нещо да падне на пода, а, Буковски?“

Не ме питаше дали не съм умрял. Интересуваше се само от чистотата на банята си.

„Не, Андре. Цялото повърнато насочих в каналите, които трябваше.“

„Добро момче.“

И после, знаейки, че съм по-болен от седем ада, взети заедно, само за да се изфука, обуваше си скапаните шорти, отиваше до ъгъла, правеше челна стойка и ми казваше, стоейки с краката нагоре и главата надолу: „Знаеш ли, Буковски, ако някога изтрезнееше и облечеше смокинг, честна дума ти казвам, ако някога се появеше така облечен, всички жени щяха да припаднат.“

„Не се и съмнявам.“

После правеше едно малко кълбо и се изправяше отново на краката си: „Искаш ли закуска?“

„Андре, никога не съм искал закуска през последните трийсет и две години.“

После някой почукваше нежно на вратата, ама толкова културно, че човек би помислил, че някое полумъртво птиче драска по стъклото, за да ти поиска капчица вода.

Най-често това бяха двама или трима младежи с мръсни сламени бради.

Обикновени бяха мъже, макар че от време на време се появяваше и някое красиво момиче и тогава въобще не ми се щеше да тръгвам. Но той имаше трийсетсантиметров, и то паднал, плюс безсмъртието. Така че аз винаги трябваше да играя своята роля.

„Виж, Андре, такова главоболие имам… Ще се поразходя малко по плажа.“

„Недей, Чарли! Наистина ти казвам, не с необходимо.“

А още преди да стигна до вратата, тя му беше свалила ципа или ако шортите се окажеха без цип — беше ги смъкнала до френските му глезени и беше хванала трийсетте сантиметра, чудейки се колко биха станали след малко галене. А Андре бе успял вече да вдигне роклята й над ханша и с ненаситния си и подвижен пръст търсеше тайнствената дупка между тесните, новоизпрани и розови бикини. И за пръста винаги се намираше нещо: или измамно новата мелодраматична дупка, или гъза. И бидейки голям специалист, се плъзгаше нагоре по онзи розов, тесен и изпран проход, подготвяйки отпочиналата от цели осемнайсет часа путка.

А аз се разхождах край брега. Беше много рано и не се виждаше чудовищното търгашество на разточителното, натоварено човечество, на човечеството със запушена уста. Мъртви обекти от плът, жабешка твар.

Не ги виждах как се влачат насам-натам с ужасните си тела и разпродадения си живот, без очи, без глас, без нищо. И без да го осъзнават. Лайната на боклуците. Излишната мазнина по края на чинията.

Но утрините ми не бяха лоши, особено делничните. Всичко ми принадлежеше — дори и грозните чайки, които ставаха още по-грозни, когато в четвъртък и петък трохите и хранителните отпадъци изчезнеха и за тях идваше краят на Живота. Нямаше как да знаят, че през уикенда бандата пак щеше да пристигне с кренвирши и сандвичи. Гледай ти, мислех си, може би чайките изкарват по-зле и от мен. Може би.

Андре прие една покана да прочете лекция някъде в Чикаго, Ню Йорк или Сан Франциско, някъде там — и замина. Останах сам-самичък вкъщи. Подходящ случай да използвам пишещата машина. Нещо не ми се получаваше. Андре бе способен на чудеса. Много странно — той да е велик писател, а аз да не съм. Не бяхме чак толкова различни, само че той знаеше как да подрежда думите една до друга. Когато аз сядах пред белия лист, имах чувството, че страницата ме наблюдава. Всеки човек има своя собствен ад, но в това аз бях шампион.

И така пиех все повече и повече вино и чаках Смъртта си. Андре отсъстваше за два дни, когато една сутрин към десет и половина се позвъни на вратата. Казах: „една минута“, отидох до банята, повърнах и измих устата си. Облякох някакви шорти и наметнах една от копринените хавлии на Андре. Отворих вратата. Едип тип и едно момиче. Тя носеше много къса пола, високи токчета, а чорапите й стигаха до задника. Типът беше млад, с бяла блуза тип мако, слаб, с отворена уста и с ръце, повдигнати към кръста, сякаш готов да се отземи и да полети.

Момичето попита: „Андре?“

„Не, аз съм Ханк. Чарлз. Буковски.“

„Шегуваш се, нали, Андре?“ — попита момичето.

„Да. Целият съм една шега“ — отговорих.

Валеше ситен дъждец. Стояха на вратата.

„Както и да е, влезте, да не се намокрите.“

„Ти си Андре — каза кучката. — Познах те. Това старческо лице. Човек на двеста години!“

„Добре, добре — казах. — Влезте. Андре съм.“

Носеха две бутилки вино. Влязох в кухнята за отварачка и чаши. Сервизи. Седях и пиех, гледайки краката й, докъдето ми стигаше погледът. Младежът се наведи, свали ми ципа и взе патката ми в устата си. Вдигаше голям шум. Погалих го по главата и попитах момичето:

„Как се казваш?“

„Уенди — каза. — И винаги съм се възхищавала от стиховете ти, Андре. Ти си един от най-добрите живи поети!“

Типът продължаваше работата си, смучейки и ближейки, движейки главата си като луд.

„От най-големите ли? — попитах. — Кои са другите?“

„Един от тях е Езра Паунд“ — каза Уенди.

„Езра ме кара да скучая“ — казах.

„Наистина ли?“

„Наистина. Прекалява. Много сериозен, много образован, а в крайна сметка — нищо повече от един скучен дилетант.“

„Защо подписваш работите си само с Андре?“

„Така ми идва.“

Пичът засили. Хванах главата му, дръпнах го напред и се разтоварих.

После се закопчах и сипах вино на всички.

Седяхме, говорехме и пиехме. Не знам колко продължи така. Уенди имаше хубави крака с тънки глезени, които въртеше и свиваше като подпалени. Разбираха от литература. Говорихме за разни неща. Шерууд Андерсън: Уайнсбърг, всичко това. Дос Пасос, Камю. За Крейн, сестрите Бронте, Балзак, Търбър и т.н., и т.н.

Изпихме двете бутилки, намерих още вино в хладилника. Изпихме и него. После — не знам. Май се побърках и започнах да й дърпам полата — т.е. доколкото имаше пола. Показаха се чорапите и бикините. Разкъсах блузката и сутиена. Стиснах едната гърда. Стиснах гърдата. Беше голяма, засмуках я. Натисках я и я въртях, докато изрева, а щом изрева, затиснах устата й с моята. Разкъсах поличката отзад — сейлон, голи крака, колене, плът. Вдигнах я от стола, разкъсах бикините и й го турих.

„Андре! — каза, — о! Андре!“

Погледнах зад мен. Типът ни наблюдаваше, удобно настанен на стола си, и онанираше. Чуках я, както бяхме прави, разхождайки се из цялата стая. Мушках го все по-дълбоко, а след нас падаха столове, чупеха се лампи. По едно време я сложих върху масата, но усетих, че коленете ми се подгъват и я притеглих на пода.

„О, Андре!“

И почна цялата да трепери като жертва върху олтара. Знаейки, че в този момент е най-слаба, извън себе си, вкарах го целия вътре като кука, спрях да го движа и мацето увисна на него като полудяла риба, пронизана завинаги. За почти половин век бях понаучил някои номера. Тя беше в безсъзнание… Наведох се и я натиснах, натиснах я, главата й се въртеше като на разглобена кукла, задникът й също. Пак свърши, аз също. Когато и двамата свършихме, бях почти умрял. И двамата бяхме почти умрели.

За да се чукаш прав с някого, с необходимо някакво съответствие на пропорциите. Спомням си веднъж, когато бях почти издъхнал в една хотелска стая в Детройт. Опитвахме се да го правим прави. Искам да кажа, че мацето ме беше обгърнало с краката си. Което значи, че носех двама души. Ужасно. Исках да спра. Бях я повдигнал с ръце и курът ми беше под задника й.

А мацето викаше: „Господи, имаш силни крака. Господи, какви силни и красиви крака имаш!“

Това е вярно. Останалите части на тялото ми (включително и мозъкът ми) са лайна. Но някой беше дал тези огромни и силни крака на тялото ми. Не се шегувам. Щеше да ме убие — ебането в Детройт имам предвид — защото системата на мускулните лостове и движението на члена напред-назад изискват специално разположение на двете тела. Носи се тежестта на две тела. Цялото движение трябва да се премести към гръбначния стълб — маневра жестока и убийствена. Все пак успяхме да свършим и двамата. Захвърлих я в един ъгъл.

Тази в къщата на Андре обаче беше стъпила на пода, нещо, което ми помагаше да правя номерата си — да се въртя, да се бавя, да бързам и т.н.

Така успях да се справя. Бях в кофти състояние — гащите и панталонът ми се бяха заплели около обувките. Оставих Уенди. Не видях къде, по дяволите, се дяна, а и не ме интересуваше. Когато се навеждах да си вдигна гащите, малкият се приближи и набута средния пръст на дясната си ръка направо в задника ми. Изкрещях, обърнах се и му забих един юмрук в устата. Падна.

Вдигнах панталона си и седнах да пия вино с бира. Мълчалив и умърлушен. По едно време се съвзеха и събраха дрехите си.

„Лека нощ, Андре“ — каза той.

„Лека нощ, Андре“ — каза тя.

„Внимавайте по стълбите — казах. — От този дъжд е станало много хлъзгаво.“

„Благодарим, Андре“ — каза младежът.

„Ще внимаваме, Андре“ — каза момичето.

„Любов“ — казах.

„Любов“ — отговориха и двамата в един глас.

Затворих вратата. Господи, колко е хубаво да си безсмъртен френски поет! Отидох в кухнята, намерих някакво хубаво френско вино, няколко сардини и пълнени маслини. Сложих всичко на почти разпадналата се маса.

Сипах си вино в една висока чаша. Седнах до прозореца, от който се виждаше океанът и целият свят. Океанът беше красив. Продължаваше да прави това, което винаги е правел. Изпих виното си, пих още малко, похапнах нещо и се почувствах уморен. Съблякох се и легнах в леглото на Андре. Отпуснах се, гледайки слънцето през стъклото и слушайки морето.

„Благодаря, Андре! — казах — В крайна сметка не си чак толкова лош.“

А и моят талант все още не се беше изчерпал.

Край
Читателите на „Денят, в който говорихме за Джеймс Търбър“ са прочели и: