Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Murder of Ramon Vasquez, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 6 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Оня с коня (2012 г.)

Издание:

Чарлз Буковски

Любовни истории на обикновената лудост

Превод: Румен Баросов, Панос Статоянис

Изд. „Архетип“, София, 1991 г.


Позвъниха на вратата. Бяха двама братя: Линкълн на двайсет и три и Ендрю на седемнайсет.

Отвори им лично.

Рамон Васкес — старата звезда на нямото кино. Вече наближаваше шейсетте, но все още бе запазил деликатната си красота. Навремето, във филмите, а и в живота, мажел косата си с брилянтин и я сресвал назад. С тънките си мустаци и дългия си нос, с начина, по който гледал дълбоко в очите на дамите, бил нещо съвсем различно. Викали му „Великият Любовник“. Дамите се разтопявали, гледайки го на „екрана“. „Разтопяват се“ — така пишели журналистите тогава. Всъщност Рамон Васкес бил хомосексуалист. Сега косите му бяха побелели, а мустаците му станали по-дебели.

Беше една студена калифорнийска вечер, а къщата на Рамон Васкес се намираше на хълмовете. Момчетата носеха военни панталони и бели блузи — тип мако. И двамата бяха добре сложени, с приятни лица, приятни и изразителни.

Говореше Линкълн: „Чели сме за вас, господин Васкес. Извинете, че ви притесняваме, но холивудските звезди ни интересуват много. Намерихме вашия адрес и, минавайки оттук, решихме да ви се обадим.“

„Момчета, не ви ли е студено там?“

„Да, да, господине.“

„Защо не влезете за малко.“

„Не искаме да ви притесняваме, да ви откъсваме от заниманията ви.“

„Не, влезте, сам съм.“

Момчетата влязоха. Спряха се в центъра на стаята — несръчни и стъписани.

„Но моля ви, седнете.“ — каза Рамон. Посочи към едно канапе. Момчетата седнаха вдървени. В камината гореше слаб огън. „Ще ви донеса нещо да се постоплите. Една минутка само.“

Рамон се върна с хубаво френско вино, отвори бутилката и отиде да донесе три чаши. Приготви питиетата.

„Пийте. Хубаво е.“

Линкълн набързо обърна чашата си. Ендрю, наблюдавайки го, направи същото. Рамон пак ги напълни.

„Братя ли сте?“

„Да.“

„Познах.“

„Аз съм Линкълн. Той е по-малкият — Ендрю.“

„Добре. Ендрю има деликатно и вълнуващо лице. Интелектуално лице. Но прозира и някаква жестокост. Може би необходимата доза жестокост. Бих могъл да направя от него актьор. Знаете ли, думата ми още се чува.“

„А какво ще кажете за моето лице, господин. Васкес?“ — попита Линкълн.

„Не е много фино. И е още по-жестоко. Толкова жестоко, че има нещо животинско в красотата му. А и… тялото ти! Извинявай, но си устроен като шимпанзе с обръсната козина! Но ми харесваш… Много ми харесваш… нещо… излъчваш!“

„Може да е от глада — каза Ендрю, обаждайки се за първи път. — Току-що пристигнахме в града. Караме от Канзас. Спукахме две гуми. След това се развалиха буталата. Похарчихме за ремонт всичките си пари. Сега сме я паркирали тук отвън, един Плимут, модел 56-та, дори и десет долара не струва.“

„Гладни ли сте?“

„Страшно.“

„За бога, чакайте да ви приготвя нещо. Изпийте си питието.“

Рамон влезе в кухнята.

Линкълн грабна бутилката и я прилепи към устата си. Пи много. После я подаде на Ендрю: „Довърши я.“

Ендрю тъкмо я беше изпил, когато се върна Рамон, носейки една голяма чиния с пълнени маслини, сирене, салам, бели кракери, пресен лук, свинско и яйца.

„А! Изпили сте виното! Браво!“

Рамон излезе, донесе две студени бутилки. Отвори ги.

Момчетата се нахвърлиха върху храната. За няколко минути излапаха всичко.

После продължиха да пият.

„Познавате ли Богарт?“

„Много слабо.“

„А Гарбо?“

„Разбира се, не ставай глупав!“

„Кларк Гейбъл?“.

„Много слабо.“

„Джеймс Кътни?“

„Никога не съм се познавал с него. Разбирате ли, повечето от тях са от друго поколение. Понякога ми се струва, че някои от по-младите звезди ми завиждат за това, че успях да натрупам имущество преди да наложат тежките данъци. Но забравят, че спечелените от мен пари не могат да се сравнят с техния инфлационен долар. Долар, който сега те могат да защитят с помощта на специалисти по данъците, вложенията и др. Те мислят, че аз съм богат, а аз мисля, че те са богати. Всички ние се притесняваме повече, отколкото е необходимо за парите, силата, славата. А що се отнася до мен, имам пари, за да живея нормално, докато умра.“

„Чели сме за теб, Рамон — каза Линкълн. — Има един-двама журналисти, които твърдят, че винаги имаш пет бона вкъщи. Нещо като джобни пари. Чели сме още, че нямаш доверие на банките и на системата им.“

„Не знам къде сте разбрали всичко това. Не е истина.“

„В «Скрин» — каза Линкълн. — Септемврийския брой от 1968 г. «Звездата на Холивуд» — януарския брой от 1969 г. Списанията са в колата.“

„Глупости. Всичко, което имам вкъщи, е в портфейла ми. Двайсет или трийсет долара.“

„Я да видим.“

„Разбира се.“

Рамон извади портфейла си. Двайсет и три долара.

Линкълн го грабна. „Това го взимам.“

„Какво е това, Линкълн? Ако искаш пари, вземи ги. Само ми върни портфейла. Вътре има едни документи, които ми трябват.“

„Я се еби, бе.“

„Какво?“

„Казах — ЕБИ СЕ!“

„Вижте, принуден съм да ви помоля да си тръгнете. Некултурни сте!“

„Имаш ли още вино?“

„Да, имам! Вземете го, всичкото! Десет-дванайсет бутилки от най-хубавото френско вино. Вземете го и си вървете. Моля ви!“

„Притесняваш се за петте бона, нали?“

„Истина ви казвам, няма никакви пет бона. Не съм скривал никъде пет бона.“

„Лъжец, педераст!“

„Защо си толкова лош?“

„Педераст! ПЕДЕРАСТ.“

„Предложих ви моето гостоприемство, моето благоразположение. А вие се държите лошо и вулгарно.“

„Пробута ни мръсното си ядене. Ядене ли беше това?“

„Какво му беше на яденето?“

„Педерастка храна!“

„Не разбирам.“

„Пълнени маслини, панирани яйца! Мъже не ядат такива лайна!“

„Изядохте ги.“

„Я не ми се прави на умен, ПЕДЕРАСТ!“

Линкълн стана от канапето, приближи се до Рамон и го удари силно по лицето. Три шамара. Линкълн имаше големи ръце.

Рамон наведе глава и започна да плаче.

„Съжалявам. Опитах се да направя, каквото мога“ — им каза.

Линкълн се обърна към брат си: „Скиваш ли го? Мръсен педал! ПЛАЧЕ КАТО БЕБЕНЦЕ. ЩЕ МУ ПОКАЖА АЗ НА НЕГО КАК СЕ ПЛАЧЕ! ДА ПЛАЧЕ, ДОКАТО ИЗПЛЮЕ ПЕТТЕ БОНА!“

Линкълн взе бутилката и пи доста.

„Пий! — каза на Ендрю. — Имаме още доста време.“

Ендрю взе бутилката и пийна малко.

Докато Рамон плачеше, двамата братя пиеха вино, поглеждаха се и мислеха.

„Знаеш ли какво ще направя?“ — попита Линкълн.

„Какво?“

„Ще го накарам да ми направи минет.“

„Защо?“

„Какво «защо»? Ей така, на шега. Как «защо»?

Линкълн пийна още малко. После отиде до Рамон и му вдигна главата.

«Ела, майчице…»

«Какво? Моля те, ОСТАВИ МЕ НА МИРА!»

«Ще го лапнеш, СВИРКАДЖИЯ ТАКЪВ!»

«Не! МОЛЯ ТЕ, НЕ!»

Линкълн си смъкна ципа.

«ОТВОРИ СИ УСТАТА!»

«Не, моля те!»

Този път Линкълн му удари юмрук.

«Обичам те, Рамон! Смучи го!»

Рамон отвори устата си. Линкълн леко му го допря.

«Ухапи го, ако ти стиска, сестро, и после те УБИВАМ!»

Рамон, плачейки, започна да го смуче.

Линкълн го удари по челото.

«Искам хъс. Прави го с настроение!»

Рамон започна да го смуче усилено. Когато Линкълн усети, че ще се изпразни, сграбчи Рамон за косата и му го вкара дълбоко, колкото можеше. Рамон се задавяше. Линкълн го остави вътре, докато свърши съвсем.

«Сега и на брат ми.»

«Линк, май не ми се ще» — каза Ендрю.

«Какво, по дяволите, посерко ли си?»

«Не, не е това.»

«Не ти стиска!»

«Не, не…»

«Пий още малко.»

Ендрю пи. Замисли се. «Добре, нека ми го поеме.»

«ПРИНУДИ ГО ДА ГО НАПРАВИ!»

Ендрю стана, свали си ципа.

«Готви се, сестро!»

Рамон седеше и плачеше.

«Вдигни му главата. Наистина ти казвам, харесва му.»

Ендрю повдигна главата на Рамон.

«Не искам да те удрям, старче. Отвори си устата. Няма да се бавя.»

Рамон отвори устата си.

«Ето го — каза Линкълн, — видя ли, че го прави. Никакъв проблем.»

Рамон смучеше, ближеше, Ендрю свърши.

Рамон изплю спермата на килима.

«Копеле! — каза Линкълн. — Нали знаеш, че трябва да я глътнеш?»

Удари Рамон, който беше спрял да плаче и стоеше като хипнотизиран.

Момчетата седнаха и допиха виното си. Потърсиха друго. Намериха някакви бутилки в кухнята.

Рамон Васкес вече приличаше на мъртвешка восъчна фигура — звезда от Музея на Холивуд.

«Ще вземем петте бона и после ще офейкаме» — каза Линкълн.

«Нали каза, че няма» — каза Ендрю.

«Педерастите са родени лъжци! Ти си стой и си пий виното! Аз ще си поприказвам с това копеле!»

Линкълн вдигна Рамон и го заведе в спалнята.

Ендрю остана на мястото си, пиейки. От другата стая се чуха викове и крясъци. Видя телефона. Обади се в Ню Йорк и прехвърли разговора за сметка на Рамон. Ню Йорк. Там беше гаджето му. Тръгнала от Канзас да търси Великия Шанс. Пишеше му огромни писма. Изглежда още не беше проработил късметът й.

«Кой е?»

«Ендрю.»

«Ендрю, случило ли се е нещо?»

«Спеше ли?»

«Току-що бях легнала.»

«Сама ли?»

«Естествено.»

«Не, нищо не се е случило. Намерих един тип, който ще ме въведе в киното. Казва, че имам деликатно лице.»

«Ах, чудесно, Ендрю. Имаш прекрасно лице и те обичам, знаеш го.»

«Разбира се, че го знам. Ти как си, котенце?»

«Не много добре, Ендрю. Ню Йорк е студен град. Единственото нещо, което искат от теб пичовете тук, е да ти го сложат. Засега съм сервитьорка, но мисля, че ще получа роля в един филм.»

«Какъв филм?»

«Уф, не знам. Вижда ми се малко еблив. Писал го е едно негро.»

«Не се доверявай на неграта, бейби.»

«Не им се доверявам. Правя го само заради опита. Имат и една известна актриса, която им играе безплатно.»

«Хубаво. Но не се доверявай на неграта.»

«Да не съм глупачка, Енди. Никому нямам доверие. Само заради опита го правя.»

«Кое е това негро?»

«Не знам. Някакъв писател. Единственото нещо, което прави, е да се дрогира и да говори за революцията. Много е на мода сега. И докато е така, трябва да съм около него.»

«Този писател… Не вярвам да го правиш с него, нали?»

«Енди, не ставай глупав. Добре се държа с него, но не е нищо повече от едно говедо… А и ми омръзна да съм сервитьорка. Всички тези онанисти, които ти пускат ръка, защото са ти дали мръсния си бакшиш. Лайна!»

«Постоянно мисля за теб, бейби.»

«И аз мисля за теб, Енди, ебливецо. И те обичам.»

«Понякога говориш странно, странно и ясно, затова те обичам, бейби.»

«Енди, какви са тия крясъци, които чувам?»

«Не се притеснявай, бейби. Компания сме и имаме теренче. Всички се напиха. А един репетира ролята си. Обичам те. Ще ти се обадя по телефона или ще ти пиша скоро.»

«Да, Ендрю, моля те, обичам те.»

«Лека нощ, сладурче.»

«Лека нощ, Ендрю.»

Ендрю остави слушалката и отиде в спалнята. Рамон беше прострян върху голямото двойно легло. Целият в кръв. И чаршафите бяха напоени с кръв.

Линкълн държеше един бастун. Беше известният бастун на Великия Любовник. Бастунът беше целият в кръв.

«Копелето не ще да говори — каза Линкълн. — Донеси ми една бутилка вино.»

Ендрю му донесе бутилката и Линкълн удари една голяма глътка.

«Може да ги няма тия пет бона» — каза Ендрю.

«Има ги. И ни трябват. Педерасите са по-лоши от евреите. Педерасите предпочитат да умрат, отколкото да ти дадат един цент. Педерасите ЛЪЖАТ. Чаткаш ли?»

Линкълн погледна отново тялото върху леглото.

«Къде си скрил петте хилядарки, Рамон?»

«Заклевам ти се… заклевам ти се от дъното на сърцето си, че нямам толкова пари, заклевам ти се!»

Линкълн стовари бастуна върху лицето на Великия Любовник. Потече кръв. Рамон припадна.

«Нищо не става така. Сложи го под душа! — каза Линкълн. — Съживи го, измий го и пак отначало. Този път — не само по мутрата, но и по пишката му. Ще проговори, какво, по дяволите! Изчисти го, докато пийна нещо.»

Линкълн излезе. Ендрю погледна кървящата маса, оригна се и повърна на пода. Почувства се по-добре. Вдигна тялото и тръгна към банята. Рамон сякаш се пооживи.

«Дево Марийо, Дево Марийо. Майко на Христа…»

Пак го повтори, докато Ендрю го водеше в банята.

«Дево Марийо, Дево Марийо. Майко на Христа…»

В банята Ендрю свали окървавените дрехи на Рамон и го сложи под душа. После се съблече и той и влезе под водата. Кръвта се измиваше. Ендрю гледаше залепените сиви кичури по черепа на някогашния идол на Женския Пол. Рамон сега приличаше на един тъжен старец, превит под тежестта на съжалението към самия себе си. Изведнъж, инстинктивно, Ендрю спря топлата вода и остави само студената. Прилепи устните си до ухото на Рамон.

«Старче, това, което искаме са твоите пет бона. После си отиваме. Дай ни парите и ще те оставим на мира, чаткаш ли?»

«Света Дево…» — каза старецът.

Ендрю го измъкна от душа. Заведе го в спалнята и го сложи на леглото. Линкълн беше отворил нова бутилка. И пиеше.

«Хубаво — каза. — Този път ще проговори!»

«Не мисля, че има тези пари. Аз нямаше да стоя и да нося толкова бой за пет хилядарки.»

«Има ги. Той е един мръсен педераст, едно разкъсано от неграта копеле! Този път ще проговори!»

Линкълн подаде бутилката на Ендрю и той веднага я залепи за устата си. Линкълн вдигна бастуна.

«Сега! Педераст! КЪДЕ СА ПЕТТЕ БОНА?»

Никакъв отговор от човека на леглото. Линкълн обърна бастуна и го стовари със сила върху ташаците на Рамон.

От устата на легналия мъж излизаха само глухи стенания. Органите на Рамон бяха почти изчезнали.

Линкълн отпи една едра глътка вино, после взе бастуна и почна да удря навсякъде — по главата, по корема, по ръцете, по носа — навсякъде. И вече не питаше за парите. Устата на Рамон беше отворена и кръвта, която течеше от носа му, се стичаше в нея. Поглъщаше я, задавяше се със собствената си кръв. А после изведнъж остана неподвижен и от ударите нямаше никакъв ефект.

«Уби го! — каза Ендрю от своя ъгъл. — А щеше да ме въведе в киното.»

«Не съм го убил аз — каза Линкълн, — ти го уби. Седях и те гледах как го биеш до смърт със собствения му бастун. Бастунът, който го направи известен.»

«Я стига!» — каза Ендрю. — Сега приказваш като малоумен алкохолик. Важното е да се махнем оттук. За останалото ще се разберем. Типът умря. Нека се махаме.“

„Чел съм за престъпления и тям подобни — каза Линкълн. — Най-напред ги подлъгваме, потапяме пръстите си в кръвта и пишем разни неща по стените, знаеш, нали?“

„Какво?“

„Ами неща като: ЕБАНИ СВИНЕ, СМЪРТ НА СВИНЕТЕ! После пишем някакво мъжко име, да кажем — Луис. О’кей?“

„О’кей.“

Потопиха ръцете си в кръвта му и написаха своите лозунги. После си отидоха. Плимутът, модел 56-та, тръгна. Потеглиха на юг с виното и двайсет и трите долара на Рамон. На ъгъла Сънсет и Уестърн видяха две мацки с мини, които стопираха. Спряха. Размениха прозрачни намеци. Мацките се качиха. Колата имаше радио. Само това имаше. Включиха го. Бутилките със скъпото френско вино минаваха от ръка на ръка.

„Я виж! — каза едното от момичетата. — Мисля, че тия двамата са развратни.“

„Вижте! — каза Линкълн. — Нека отидем на плажа, да полежим на пясъка, да пийнем винцето и да погледаме как слънцето изгрява.“

„Добре“ — каза другото момиче.

Ендрю се опита да отвори една бутилка с джобното си ножче (нещо много трудно, защото ножчето имаше много тънко острие). Зад тях остана Рамон и неговата отварачка. Но всеки път, когато отпиваха по глътка, поглъщаха и по едно парченце тапа.

На предната седалка Линкълн, който караше, не можеше да прави много неща с мацето. Опипваше я повече мислено. Отзад Ендрю беше хванал бедрата на другото, беше откъснал едно парче от гащичките и бе мушнал пръста си вътре. Изведнъж мацето се отдръпна. Бутна го и каза: „По-добре първо да се запознаем.“

„Разбира се — каза Ендрю. — След половин час сме на плажа и ще се забавляваме. Казвам се Харолд Андерсън“ — каза Ендрю.

„А аз — Клеър Едуардс.“

Пак се прегърнаха.

Великият Любовник беше мъртъв. Но щяха да се появят други, нови. И все повече, и все посредствени. Главно такива. Някак си така бяха нещата. Или не.

Край
Читателите на „Убийството на Рамон Васкес“ са прочели и: