Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The story of My life, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
strahotna (2010)
Разпознаване и корекция
sonnni (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2011)

Издание:

Хелън Келър. Историята на моя живот

ИК „Веда Словена-ЖГ“, София, 1995

ISBN: 954–8510–19–7

История

  1. — Добавяне

Глава VI

Сега вече притежавах ключа към езика и нямах търпение да се науча да го използвам. Децата, които чуват, придобиват езиковите си познания без никакви особени усилия. Думите, излизащи от устните на околните, те улавят с лекота още във въздуха, докато едно глухо детенце трябва да се мъчи да ги долови с помощта на бавен и често мъчителен процес. Но какъвто и да е процесът, резултатът е чудесен. Постепенно от наименованията на предметите, ние напредваме крачка по крачка, докато изминем огромното разстояние между първата плахо произнесена сричка и полета на мисълта в Шекспировия стих.

Отначало, когато моята учителка ми кажеше нещо ново, аз задавах много малко въпроси. Идеите ми бяха неоформени, а запасът от думи неадекватен и оскъден; но колкото повече познанията ми се задълбочаваха и запасът от думи нарастваше, обсегът на въпросите ми се разширяваше и аз отново и отново се връщах на темата, жадна за още информация. Понякога пък, новата дума събуждаше образ, който някое минало преживяване бе запечатало в паметта ми.

Помня утринта, когато за пръв път попитах за значението на думата „обич“. Тогава речникът ми все още беше много беден. Бях намерила първите цъфнали теменужки в градината и ги занесох на моята учителка. Тя се опита да ме целуне, но тогава аз все още не обичах да ме целува никой друг, освен мама. Мис Съливан нежно ме прегърна и написа върху дланта ми: „Аз обичам Хелън“.

— Какво е „обич“? — попитах.

Тя ме придърпа още по-близо до себе си, посочи сърцето ми, чието туптене осъзнах за пръв път, и каза: „Тя е тук“. Думите й много ме озадачиха, защото по онова време аз все още не можех да разбера нещо, ако не го докоснех.

Помирисах виолетките в ръката й и къде с думи, къде със знаци зададох въпрос, който гласеше:

„Обичта сладостта на цветята ли е?“

— Не — отвърна моята учителка.

Отново се замислих. Топлото слънце ни огряваше.

— Това ли е обичта? — попитах, сочейки в посоката, от която идваше топлината. — Това ли е обичта?

Струваше ми се, че не може да има нещо по-прекрасно от слънцето, чиято топлина спомага за растежа на всичко живо. Мис Съливан обаче отново поклати глава, а аз бях безкрайно озадачена и разочарована. Струваше ми се много странно, че моята учителка не може да ми покаже обичта.

Два-три дни след тази случка аз нижех мъниста с различна големина на симетрични групи — две големи, три малки и т.н. Бях допуснала много грешки и мис Съливан ми ги бе посочвала отново и отново с огромно и нежно търпение. Най-после забелязах много груба грешка в редицата и за миг съсредоточих цялото си внимание върху урока и се опитах да измисля как би трябвало да подредя мънистата. Мис Съливан докосна челото ми и изписа с решителна настойчивост: „Мисля“.

В този миг прозрях, че думата е наименованието на процеса, който се извършва в главата ми. Това бе моето първо осъзнато възприятие на абстрактна идея.

Дълго време стоях, без да помръдна. Вече не мислех за мънистата в скута ми, а се опитвах да намеря значението на „Обич“ в светлината на тази нова идея. През целия ден облаци закриваха слънцето и от време на време преваляваше, но изведнъж то проби и заблестя с цялото си нежно великолепие.

Аз отново попитах моята учителка: „Не е ли това обичта?“

— Обичта е нещо като облаците, които бяха на небето, преди да изгрее слънцето — отвърна тя. А после с по-простички думи от тези, които тогава и не бих могла да разбера, ми обясни. — Ти знаеш, че не можеш да докоснеш облаците, но усещаш дъжда и знаеш колко доволни са цветята и зажаднялата земя от влагата му след горещия ден. По същия начин не можеш да докоснеш и обичта, но усещаш с каква благодат обгръща всичко. Без обич нямаше да ти се играе и да си щастлива.

Прекрасната истина осени съзнанието ми и аз почувствах, че има невидими нишки между моята душа и душата на останалите.

От самото начало на обучението ми мис Съливан въведе правилото да говори с мен така, както би го правила с всяко чуващо дете, само че, вместо да произнася изреченията, тя ги изписваше върху дланта ми. Ако не знаех думата и идиомите, с които да изразя мислите си, тя ми ги казваше и дори предлагаше разговор, когато не успявах да подавам моите реплики в диалога.

Този процес продължи няколко години, защото глухото дете не научава за месеци, нито дори за две или три години, многобройните изрази и идиоми, които се използват в най-простия ежедневен говор. Чуващото дете ги научава след постоянно повторение и имитация. Разговорите, които чува в дома си, стимулират мозъка му, подсказват му теми и предизвикват спонтанния изказ на собствените му мисли. Глухото дете е лишено от този естествен обмен на идеи. Моята учителка съзнаваше това и твърдо реши да осигури стимулите, които ми липсваха. Правеше го като непрекъснато, и доколкото бе възможно, дословно ми повтаряше онова, което чуваше и ми показваше как мога да взимам участие в разговора. Трябваше обаче да мине много време, преди да се осмеля сама да взема инициативата, и още повече, преди да успея да кажа нещо подходящо в съответния момент.

За слепите и за глухите е изключително трудно да схванат вежливия тон на разговора. А представете си колко по-големи са затрудненията за онези, които са едновременно и слепи, и глухи! Те не могат да разграничат тона на гласа, нито пък без чужда помощ умеят да използват регистъра от тонове, които оцветяват и придават особено значение на думите. Да не говорим, че не виждат и лицето на събеседника, а изражението много често е душата на изреченото.