Хелън Келър
Историята на моя живот (12)

Глава XII

След първото ми посещение в Бостън, аз започнах да прекарвам почти всяка зима на север. Веднъж отидох на гости в едно село в Нова Англия, където имаше замръзнали езера и обширни снежни полета. Тогава за пръв път ми се отдаде възможност да се докосна до щастието на снега.

Спомням си удивлението, с което открих, че нечия тайнствена ръка бе съблякла дървета и храсти и само тук-там оставила по някое самотно сбръчкано листенце. Птиците също ги нямаше и техните пусти гнезда сред голите клони бяха пълни със сняг. Зимата царуваше по планини и равнини. Земята бе изтръпнала от леденото й докосване и дори душата на дърветата се бе оттеглила нейде дълбоко в корените и свита на кълбо дълбоко спеше. Животът сякаш едва мъждукаше и дори когато слънцето грееше, денят беше сгърчен и студен, сякаш вените му бяха стари и пресъхнали и той немощно се надигаше, за да хвърли последен замъглен взор към земята и морето.

Изсъхналите храсти и треви се бяха превърнали в гора от ледени висулки.

А един ден мразовитият въздух ни донесе снежна виелица. Втурнахме се навън да докоснем първите падащи снежинки. Часовете се нижеха, а те падаха безшумно и меко от своите въздушни селения и постепенно изравняваха релефа на земята. Нощта ни захлупи със снежен покрив и на сутринта почти не различавахме подробностите от околния пейзаж. Снегът беше изличил всичко. От пътищата нямаше и следа — само една безкрайна бяла пустош и тук-там стърчащи голи дървета.

Вечерта от североизток излезе силен вятър и вихрено завъртя снежинките. Ние седяхме около буйния огън, разказвахме си весели случки, шегувахме се и съвсем забравихме, че се намираме насред снежната пустош, откъснати от целия свят. Но през нощта бурята така се разбесня, че изпълни душите ни с ням ужас. Гредите скърцаха и стенеха, а ожесточилият се вятър блъскаше в прозорците клоните на най-близките дървета.

Чак на третия ден бурята се укроти и снегът спря. Слънцето проби през облаците и освети безбрежната хълмиста равнина. Във всички посоки се виждаха високи могили и снежни пирамиди с най-фантастични форми, а непроходимите преспи бяха блокирали цялата равнина.

Хората прокопаха тесни пъртини през преспите. Аз си облякох наметката с качулката и излязох навън. Въздухът опърли бузите ми като огън. Като използвахме вече проправените пътечки и пробивахме нови пъртини в по-малките преспи, ние успяхме да се доберем до боровата горичка след пасбището. Дърветата стояха бели и неподвижни като мраморни статуи. Не се усещаше никакъв аромат на борови иглички. Слънчевите лъчи докосваха клоните и те искряха като диаманти, които и при най-лекия допир се изсипваха като порой отгоре ни. Толкова ослепителна беше светлината, че проникваше дори през чернилката покриваща очите ми.

С напредването на деня преспите постепенно се стопиха, но привечер бурята се разрази отново. Зимата се оказа толкова снежна, че докато траеше, почти не усетих твърда земя под краката си. Понякога дърветата стапяха ледения си обков, а клоните и храстите оголяваха, но езерото оставаше замръзнало и твърдо дори и под слънчевите лъчи.

През зимата най обичахме да се пързаляме с шейни. На места езерният бряг рязко се издига над водното ниво. Точно тези стръмнини превръщахме в чудни пързалки. Сядахме на шейната, някое момче ни засилваше и ние политахме! Гмуркахме се в преспи, прескачахме ями и сред облаци от снежен прах достигахме езерото, където се носехме по гладката му повърхност и се спирахме чак в отсрещния край. Господи, какво щастие! За един неотразим безкраен миг разкъсвахме веригите, които ни приковават към земята и уловили вятъра за ръце, се чувствахме божествени.