Хелън Келър
Историята на моя живот (17)

Глава XVII

През лятото на 1894 присъствах на срещата на Американската асоциация за обучение на глухи в Чатакуа. Там се взе решение да започна да посещавам училището за глухи на Райт-Хюмейсън в Ню Йорк, закъдето заминах през октомври същата година, придружена от мис Съливан. В това училище трябваше да получа високи познания по вокална култура и да доусъвършенствам уменията си да чета по устните. Освен тези предмети, през двете години, които прекарах в училището, аз изучавах още и аритметика, физическа география, френски и немски.

Мис Рийми, моята учителка по немски, владееше ръчната азбука и след като придобих известни знания, двете разговаряхме на немски при всеки удобен случай. Само след няколко месеца аз вече разбирах почти всичко, което ми казваше. Още преди края на първата година прочетох „Вилхелм Тел“ и то с огромно удоволствие.

Между другото, най-големи успехи постигнах по немски, френският ми беше много по-труден. Обучаваше ме мадам Оливие, французойка, която не владееше ръчната азбука и затова обясняваше нещата устно. Трудно четях устните й и напредвах много по-бавно, отколкото по немски. Все пак успях да прочета повторно „Le Medecin Malgre Lui“. Книгата беше забавна, но „Вилхелм Тел“ ми хареса много повече.

За огромно разочарование, както на мен, така и на моите преподаватели, напредъкът, който отбелязах в речта и четенето на устните, не отговаряше на очакванията ни. Аз имах амбиция да говоря като другите хора и преподавателите ми вярваха, че това би могло да се постигне, но въпреки че се трудих усилено и всеотдайно, не постигнахме целта си докрай. Предполагам, че сме се целили твърде високо и следователно разочарованието беше неизбежно. Аз и до днес възприемам аритметиката като система за изтезания. Твърдо се придържам край опасната граница на „догадките“ и упорито избягвам широкия друм на логическите разсъждения. Аз или се „досещах“, или правех прибързани заключения и тази ми слабост, комбинирана с вродения ми негативизъм към аритметиката, усложняваше живота ми повече, отколкото беше необходимо. Но въпреки че понякога тези разочарования силно ме потискаха, аз с огромен интерес изучавах останалите науки и особено физическата география. Истинска радост ми доставяше проникването в тайните на природата — кой кара ветровете да духат, как парата се издига от земята, как реките изсичат коритата си в скалите, как цели планини се сгромолясват и по какъв начин човек може да се пребори със сили, далеч по-мощни от него.

За мен двете години прекарани в Ню Йорк, бяха безкрайно щастливи и аз с удоволствие си спомням за тях.

Особено отчетливо си спомням разходките, които всички заедно всеки ден правехме в Сентрал Парк единствената част на града, която ми бе по вкуса. Това място нито веднъж не ме разочарова. Исках да ми го описват всеки път, защото там всичко беше красиво и винаги по различен начин.

През пролетта правехме екскурзии до различни забележителности. Плувахме с лодка по река Хъдзън и скитахме по зелените й брегове, възпети в толкова много песни. Харесваше ми простото и диво величие на палисадите. Най-интересните места, които посетих, бяха Уест пойнт, Таритаун и дома на Уошингтън Ървинг.

Преподавателите от училището на Райт-Хюмейсън си бяха поставили за цел да предоставят на учениците си колкото се може повече от привилегиите, на които се радваха чуващите, за да ги изведат от задушаващите обстоятелства, които помрачаваха живота им.

Преди да напусна Ню Йорк, тези щастливи дни бяха помрачени от най-голямата скръб, споходила ме след смъртта на татко. През февруари 1896 почина мистър Джон П. Сполдинг. Само тези, които го познаваха и обичаха, могат да разберат какво означаваше за мен тази смърт. Този, който правеше всекиго щастлив по един прекрасен и ненатрапчив начин, беше безкрайно мил и нежен към мис Съливан и мен. Докато усещахме любещото му присъствие и знаехме, че отблизо следи нашата работа, изпълнена с безброй трудности, ние не губехме кураж. Смъртта му остави празнина в живота ни, която с нищо не можахме да запълним.