Хелън Келър
Историята на моя живот (10)

Глава X

Малко преди Институтът „Паркинс“ да затвори вратите си за лятото, бе уредено ние с моята учителка да прекараме ваканцията си в Брюстър на Кейп Код, с нашата скъпа приятелка мисис Хопкинс. Аз бях във възторг и непрекъснато си мислех за развлеченията и прекрасните истории, които бях слушала за морето.

Най-яркият ми спомен от това лято е океанът. Винаги съм живяла дълбоко във вътрешността и дори не бях помирисвала соления морски въздух, но в една голяма книга, наречена „Нашият свят“, бях чела описание на океана, което ме изпълваше с удивление и копнеж да се докосна до тази величествена вода и да почувствам мощния му рев. Ето защо, когато разбрах, че мечтата ми ще се осъществи, сърцето ми се преобърна от радост.

Едва ми бяха облекли банския костюм и аз скочих в топлия пясък, затичах се и се хвърлих в прохладната вода. Усетих как морските талази се надигат и спадат. Жизнерадостното движение на водата ме изпълни с неописуемо щастие. Изведнъж екстазът, в който бях изпаднала, отстъпи място на ужаса. Кракът ми се удари в скала и в следващия миг вода заля главата ми. Протегнах ръка да се хвана за нещо, опитах се да се вкопча във водата и водораслите, които вълните блъскаха в лицето ми, но трескавите ми усилия бяха напразни. Вълните сякаш си играеха с мен и ме подмятаха една на друга в необузданата си лудешка забава. Беше ужасно. Добрата здрава земя се бе изплъзнала изпод краката ми и тази всепоглъщаща ме стихия ме бе откъснала от всичко — живот, въздух топлина и любов. Най-после обаче, морето сякаш се умори от новата си играчка и ме изхвърли обратно на брега. В следващия миг вече бях в прегръдките на моята учителка. О, как успокояваше тази дълга и нежна прегръдка! Щом се поотърсих от паниката дотолкова, че да мога да говоря, аз попитах: „Кой е сипал сол във водата?“

След като се възстанових от първия си сблъсък с морската стихия, аз изпитвах огромно удоволствие да седя на една голяма скала по бански костюм и да усещам как вълните се разбиват една след друга и изпращат нагоре фонтани от пръски, които ме заливаха цялата. Долавях и потракването на камъчетата, когато вълните се сгромолясваха с огромната си тежест върху брега; целият плаж изглеждаше изровен от страховитата им атака, а въздухът вибрираше от пулсациите им. После се отдръпваха да наберат сили за още по-мощен скок, а аз се вкопчвах в скалата напрегната и очарована от бученето и силните удари на ревящата стихия!

Никога не ми омръзваше да стоя на плажа. Докосването на свежия и волен морски въздух бе като хладна утешителна мисъл, а мидичките, камъчетата и водораслите, в които вечно се оплитаха разни дребни животинки, не преставаха да ме очароват. Един ден мис Съливан ми показа някакъв странен предмет, който беше уловила в плитчините. Оказа се голям морски рак — първият, който виждах в живота си. Опипах го и реших, че е доста необичайно да носиш къщата на гърба си. Изведнъж ми хрумна, че от него става чудесно домашно животно, сграбчих го с две ръце за опашката и го помъкнах към къщи. Този подвиг силно повдигна самочувствието ми, тъй като ракът беше много тежък и положих огромни усилия, докато измина разстоянието от половин миля. Не оставих мис Съливан на мира, докато не постави новия ми любимец в едно корито до кладенеца, където смятах, че ще бъде на сигурно място. На следващата сутрин обаче, когато изтичах при коритото, той беше изчезнал! Никой не знаеше къде е отишъл и как е успял да се измъкне. Разочарованието, което изживях, беше ужасно. Постепенно обаче разбрах, че не е било много мъдро насила да откъсвам клетото беззащитно животно от естествената му среда и след известно време дори изпитвах радост от мисълта, че той, може би, се е върнал в морето.