Хелън Келър
Историята на моя живот (23)

Глава XXIII

Как ми се иска да обогатя този скромен труд с имената на всички онези, които са допринесли за моето щастие! Някои от тях са записани в златните страници на нашата литература и са скъпи на мнозина, докато други са съвършено непознати за болшинството от читателите ми. Но тяхното влияние, макар и останало встрани от славата, ще бъде винаги безсмъртно за онези, чийто живот са направили по-поносим и благороден. Дните, когато срещаме хора, които ни вълнуват като поема, остават като ярка бразда в спомените ни; хора, чието ръкостискане излъчва неизразима симпатия и чиито човечни и благи характери внушават на зажаднелите ни, развълнувани души едно прекрасно безпокойство, което в същината си е божествено. Неудобствата, смущението и тревогите, чиито пленници сме били, изчезват като неприятен сън и ние се събуждаме, за да видим с нови очи и чуем с нови уши красотата и хармонията на божия реален свят. Тържественото нищо, което изпълва ежедневието ни, внезапно разцъфтява в безброй светли възможности. С една дума, докато такива приятели са близо до нас, ние чувстваме, че всичко е добре. Може би, никога преди не сме ги срещали, и житейските ни пътища никога няма да се пресекат отново, но влиянието на техните спокойни и благи души, пада като балсам върху нашето недоволство и ние усещаме целебното му докосване, така както океанът усеща планинските потоци, които освежават водите му.

Често са ми задавали въпроса: „Хората не те ли отегчават?“ Честно казано, не разбирам какво значи това. Предполагам, посещенията на глупавите и любопитните, особено на вестникарските репортери, са винаги досадни. Не обичам и хора, които се опитват да слязат до моето говорно ниво. Те са като онези спътници, които подскачайки, се опитват да изравнят крачката си с твоята. И в двата случая неискреността е еднакво отблъскваща.

Ръцете на хората, с които се срещам, винаги красноречиво ми говорят за притежателите си. Докосването до някои от тях е направо неуместно. Срещала съм хора, до такава степан лишени от способността да се радват, че когато съм стискала ледените върхове на пръстите им, съм оставала с впечатление, че съм се здрависала със североизточния вятър. Други пък, излъчват сякаш слънчеви лъчи и ръкостискането с тях стопля дори сърцето ми. Може да е само плахо докосване на детска ръчичка, но за мен, то крие толкова потенциална слънчева светлина, колкото един нежен поглед за другите. А едно сърдечно ръкостискане или пък писмо от приятел, ми доставят огромна радост.

Имам много далечни приятели, които никога не съм виждала. В действителност, те са толкова много, че често не смогвам да отговарям на писмата им, затова тук искам да кажа, че винаги съм била благодарна за топлите им думи, макар че невинаги съм успявала да го изразя.

Смятам, че една от най-големите привилегии в живота ми е била възможността да се запозная и разговарям с много истински гении. Само онези, които познаваха отец Брукс, могат да разберат какво щастие е да те дари с приятелството си. Като дете, обичах да седя на коляното му, стиснала ръката му с една от моите, докато мис Съливан изписваше върху другата неговите прекрасни думи за Бога и духовния свят. Слушах го с детинско удивление и възторг. Духът ми не можеше да се извиси до неговия, но той ми внушаваше истинска радост от живота и никога не си тръгвах, без да отнеса със себе си някоя прекрасна мисъл, която, колкото повече пораствах, толкова по-мъдра и дълбока ставаше. Веднъж, когато с недоумение го попитах защо има толкова много религии, той отвърна: „Има една универсална религия, Хелън, религията на любовта. Обичай своя Божествен Баща с цялото си сърце и душа, обичай всяко божие чедо с цялата всеотдайност, на която си способна и помни, че възможностите на доброто са повече от възможностите на злото и тогава ще притежаваш ключа към Рая.“ И животът му бе една постоянна илюстрация на тази велика истина. В благородната му душа любов и познание се бяха смесили с вярата, за да се превърнат в интуиция.

Отец Брукс не ме научи на нито една конкретна вяра или догма, но ми внуши две велики идеи — отечеството Господне и братството човешко, и ме накара да почувствам, че тези две истини осмислят всички вяри и форми на обожествяване. Бог е любов. Бог е нашият Баща, а ние сме негови Деца, следователно и най-тъмните облаци ще се разкъсат и дори доброто да е победено, злото няма да възтържествува.

Твърде щастлива съм на този свят, за да размишлявам много за бъдещето, освен когато си спомням, че съм обичала приятели очакващи ме нейде в прекрасните божии селения. И независимо, че са минали години, те ми се струват толкова наблизо, че не бих се учудила, ако в някой миг стиснат ръката ми и ми заговорят мили думи, както правеха, преди да си отидат.

Откакто отец Брукс почина, прочетох Библията от край до край и още няколко философски труда по въпросите на религията, но така и не открих вяра или система, която така пълно да удовлетворява душата, както неговата вяра и любовта. Познавах мистър Хенри Дремонд и споменът за силното му и топло ръкостискане е като благословия. Той бе най-съпричастният събеседник. Знаеше толкова много, но го показваше така дискретно, че бе невъзможно да се почувстваш пренебрегнат.

Прекрасно помня първият път, когато видях Д-р Оливър Уендел Холмс. Той бе поканил мис Съливан и мен да го посетим един неделен следобед. Беше ранна пролет и аз тъкмо се бях научила да говоря. Веднага ни въведоха в библиотеката му, където го заварихме седнал в един огромен фотьойл край огъня, който пламтеше и съскаше в откритата камина, мислейки си, както той каза, за отминали времена.

— И слушайки ромона на река Чарлс — допълних аз.

— Да — отвърна той. — Тази река е свързана с много скъпи спомени за мен.

Стаята ухаеше на кожа и печатана хартия, което ми подсказа, че е пълна с книги и аз инстинктивно протегнах ръка да ги намеря. Пръстите ми напипаха едно красиво томче с поезията на Тенисън и когато мис Съливан ми каза какво е, аз започнах да рецитирам:

„Разбивай, разбивай, разбивай

в твоите сиви скали, о море!“

Но изведнъж спрях. Почувствах сълзи върху дланта си. Бях накарала своя любим поет да плаче. И ужасно се разстроих. Той ме накара да седна във фотьойла му, докато ми донесе някои интересни неща, които да ми покаже и по негова молба рецитирах любимото си стихотворение. След това срещнах Д-р Холмс много пъти и го заобичах не само като поет, но и като човек.

Един прекрасен летен ден, скоро след като се бях запознала с Д-р Холмс, двете с мис Съливан посетихме Уитиър в тихия му дом край река Меримак. Изящната му учтивост и странната му реч спечелиха сърцето ми. Той имаше сборник със свои стихотворения, издаден на Брайлов шрифт, откъдето му прочетох „Училищни години“. Той със задоволство отбеляза, че произнасям думите толкова добре и каза, че изобщо не се е затруднил да ме разбира. После аз му зададох много въпроси за стихотворението и разчитах отговорите, като поставях пръстите върху устните му. Той каза, че бил малкото момченце от стихотворението, и че момиченцето се казвало Сали, и други неща, които съм забравила. Рецитирах му още и „Луас Део“ и когато изрекох заключителните строфи, той постави в ръцете ми фигурата на роб, който се отърсваше от оковите си. След това отидохме в кабинета му и той написа автограф за моята учителка и изрази възхищението си от делото й, като ми каза: „Тя е твоят духовен освободител“. След това ме отведе до вратата и нежно ме целуна по челото. Обещах му следващото лято да го посетя отново, но той почина, преди да успея да изпълня обещанието си.

Д-р Едуард Еверет Хейл е един от най-старите ми приятели. Познавам го от осемгодишна и колкото повече време минава, толкова по-силна става обичта ми. Неговата мъдра и нежна симпатия е била стабилна подкрепа и за мен, и за мис Съливан, в мигове на изпитания и скръб, а силната му десница ни е помагала да преминем много неравности по пътя. И всичко, което е направил за нас, е направил за още хиляди, които са се нуждаели. Той изпълваше кожите на старите догми с новото вино на любовта и показваше на хората какво значи да вярваш, да живееш и да бъдеш свободен. Всичко, на което ме е научил, може да се види прекрасно илюстрирано в собствения му живот — любов към родината, разбиране и на най-низшия от братята и най-искрен стремеж да вървиш все по-напред и по-нагоре. Той беше пророк и вдъхновител за хората, голям приятел на всички свои сънародници — Бог да го благослови!

Вече писах за моята първа среща с Д-р Александър Грейъм Бел. От тогава прекарах много щастливи дни с него във Вашингтон и в прекрасния му дом на остров Кейп Бретън, близо до Бадек — селото, прочуло се от книгата на Чарлс Дъдли Уорнър. Там в лабораторията на Д-р Бел или из полетата по брега на реката аз прекарах много приятни часове, заслушана в обясненията му за неговите експерименти, или заета с пускането на хвърчилата, с чиято помощ се да открие законите на бъдещето въздухоплаване. Д-р Бел е специалист по много науки и притежава дарбата да прави интересна всяка тема, до която се докосва, дори и най-отвлечената. Кара те да повярваш, че само ако разполагаш с още мъничко време, ти също можеш да се превърнеш в изобретател. Душата му е много поетична, но и дарена с чувство за хумор. Но най-голямата му страст е любовта към децата. За него няма по-щастливи мигове от онези, когато на коленето му седи някое глухо детенце. Постиженията му в науката за глухите ще помагат още на безброй поколения нещастни дечица. Ние всички го обичаме и не само за собствените му постижения, а и за онова, което е успял да изтръгне от другите.

През двете години прекарани в Ню Йорк, имах много възможности да разговарям с прочути хора, чиито имена често бях чувала, но с които никога не съм допускала, че ще се запозная. По-голямата част от тях срещнах за първи път в дома на моя добър приятел, мистър Лоурънс Хътън. За мен беше огромна чест, че мога да ги посещавам с милата мисис Хътън в техния великолепен дом, да влизам в библиотеката им и да чета прекрасните посвещения и мъдри мисли, написани от талантливите им приятели. Вярно е твърдението, че мистър Хътън притежава дарбата да извлича от всеки човек най-доброто, на което е способен. Не нужно да си чел „Момчето, което познавах“, за да го разбереш — най-щедрото и мило момче, което някога съм познавала, прекрасен приятел за всякакви случаи, за който и кучетата, и хората бяха еднакво достойни за голямата му обич.

Мисис Хътън е вярна приятелка. Много от онова, което ми е най-мило и най-ценно, дължа на нея. Тя най-често ми е помагала и ме е съветвала по време на обучението ми в колежа. Когато нещата започнат да ми изглеждат непреодолимо трудни, тя ми пишеше писма, които ме караха да се чувствувам щастлива и смела, защото е една от тези, които ни внушават, че нещо мъчително, веднъж извършено, прави следващото по-просто и по-лесно.

Мистър Хътън ме представи на много от своите литературни приятели, най-известните, сред които са: мистър Уилям Дийн Хауълс и Марк Твен. Запознах се и с мистър Ричард Уотсън Гилдър и мистър Едмънд Кларънс Стедмън. Познавах и мистър Чарлс Дъдли Уорнър — най-прекрасният разказвач и най-любим приятел. Отзивчивостта му беше толкова безмерна, че за него спокойно можеше да се каже, че обича еднакво всички живи същества. Веднъж мистър Уорнър ме заведе при поета Джон Бъроус. Всички бяха нежни и внимателни и аз чувствах очарованието на маниерите им, така както усещах изяществото на есетата и поезията им. Аз, разбира се, не можех да вървя в крак с всички тези литературни асове, когато скачаха от тема на тема, или затъваха в дълбок спор, или се забавляваха с блестящи епиграми и остроумия. Бях нещо като малкия Асканий, който припка покрай могъщия разкрач на Еней, упътен към великите си подвизи. Но те разговаряха и с мен. Мистър Гилдър ми разказа за лунното си пътешествие до Пирамидите през великата пустиня и в едно от писмата си до мен бе отпечатил знака си дълбоко в листа, та да мога да го усетя с пръстите си. Това ми напомня, че Д-р Хейл придаваше личен оттенък на писмата си до мен, като избождаше подписа си на брайл. Прочела съм по устните на Марк Твен една-две от най-хубавите му истории. Той има свой собствен начин да мисли, казва и върши всичко. Само по ръкостискането му усещам палавите пламъчета в очите му. Дори когато изговаря циничните си мъдрости с неописуемия си провлачен глас, той те кара да чувстваш, че сърцето му е една нежна Илиада от човешко състрадание.

Има още много интересни хора, с които се запознах в Ню Йорк. Получавала съм от тях подаръци, които носят нежния отклик на сърцата им — книги, съдържащи техните мисли. Вдъхновяващи писма и снимки, които обичам да ми описват отново и отново. Но мястото е твърде малко, за да спомена всичките си приятели, да не говорим, че има неща толкова святи, че е грехота да бъдат излагани в печатан текст. Дори за мистър Лоурънс Хътън споменах с известно колебание.

Ще спомена само още двама приятели. Едната е мисис Лилиан Тоу от Питсбург, която често съм посещавала в дома й в Линдхърдс. Тя вечно прави нещо, което да носи щастие на другите, а щедростта и мъдрите й съвети никога не са ме подвеждали през дългите години на познанството ни.

Дълбоко съм задължена и на още един приятел. Името му е добре известно, заради силната ръка, с която ръководи мащабните си начинания. Тези негови удивителни способности са му спечелили всеобщо уважение. Любезен с всички, той върши своите добрини тихо и незабелязано. Отново докосвам кръга от почтени имена, които не бива да споменавам, но не мога да не изразя своята признателност към неговата щедрост и добронамерен интерес, благодарение на който следването ми в колежа стана възможно.

Ето как, в действителност, моите приятели сътвориха историята на моя живот. По хиляди начини те превръщаха недъзите ми в прекрасни привилегии и ме научиха да вървя спокойна и щастлива, независимо от безбройните лишения.